16 януари 2010 г.

Цикъл Телепатия: "Кутията на Пандора"

Здравей. Не, не се страхувай, че чуваш гласове. Не се побъркваш.
Виж, изслушай внимателно или по-точно осмисли това, което ще ти кажа. Ако не те заинтересува, не се притеснявай – ще те оставя намира и повече няма да чуваш гласове през живота си. Просто те моля за няколко минути от времето ти.

Така, понеже времето е малко, ще се постарая да бъда кратък и ясен.
Аз съм телепат.
Това което искам от теб може да се формулира и така: човек, който да ме разбира. С други думи – сродна душа... По мислите и чувствата ти, пък и по профила на съзнанието ти, успях да установя, че имаш сходен характер с моя и едно разбирателство между нас е възможно.
Но защо искам това? Виждам, че все пак ще се наложи да ти разкажа – разбира се, максимално кратко – през какво минах и защо търся такъв човек.

От малък още съм странен. Винаги съм се различавал от останалите деца и това всякога е пораждало отрицателни чувства у тях. Истински приятели нямах до гимназията, а дори и след това никой не ме разбираше – защото да те приемат не е достатъчно.
Не се учудвах от нищо – животът за мен бе нещо като приказка и всеки момент чаках да се случи чудото и да открия скритата си сила, дадена ми благосклонно от автора, за да победя страшната хала на действителността.
И го дочаках...
Гласовете се появиха когато бях на около дванайсет и с всяка изминала година силата и яснотата им се увеличаваше. Тази моя нова странност – не е особено удобно да говориш с някого докато в главата ти е като на циганския пазар – се възприе по обичайния начин, тоест нормално: „пича си е странен и тва е”.
В началото не ù обръщах особено внимание, но когато мислите станаха разбираеми, нямаше как да се правя, че не съществува. Проявяваше се най-често когато говорех с някого. Забелязах, че освен думите му, съзнанието ми възприемаше и друг вид сигнали – често доста различни от чутите.
Понякога, когато питах някой от познатите ми нещо, имах чувството, че ми отговарят двама напълно различни човека.
Постепенно започнах да осъзнавам, че всъщност чувам скритите им мисли, тоест те говореха едно, а мислеха съвсем друго. Този факт ме учуди до върховна степен, понеже до този момент не можех дори да си представя, че това е възможно. Възприемах се като честен човек – винаги казвах точно какво мисля и точно когато го мисля; останалото считах за лъжа или поне за някаква форма на лъжата. Защо да премълчаваме каквото и да е било? Това ми се виждаше нелогично и глупаво.
Това беше първото разочарование.
Второто дойде когато осъзнах мотивите на най-добрите ми приятели. Оказа се, че повечето ме възприемат като особняк, с който е весело именно заради странностите му. Те изобщо не държаха на мен. Гаджето ми, господи, любимата ми, която ми се кълнеше в любов и едва ли не планираше сватбата ни (е, тогава бяхме малки – седми-осми клас, знаете как е) всъщност не изпитваше кой знае какви чувства, освен сантиментална привързаност. Бих ù шута до края на деня.
Господи, колко най-различни заеха мястото ù по-късно! Само като се замисля... и ме хваща носталгията. Ще се учудиш колко много момичета в родния ни град живеят само за едно – което, за щастие, съвпада с единственото желание на почти всички момчета...
Но както и да е. Отношенията ми с хората винаги са били някак прости – разбирахме се чудесно; нямаше нищо скрито нито от моя, нито от тяхна страна. Появяха ли се проблеми, решаваха се на момента. Изобщо, беше естествено и приятно и за двете страни. Но усетех ли дори бегли наченки на несериозност или зараждащо се охладняване, веднага ги режех.
В училище предполагам е излишно да ти казвам, че не срещах никакви трудности. Винаги знаех точно какво да уча и точно кой отговор е верният.
Отначало дори беше забавно с телепатията – когато се разви с пълна сила. Ммм, знам, че може би ти е любопитно как точно действа. Ами и аз не знам точно. Но е като... телефон да речем – една слушалка в съзнанието ти, която непрекъснато е отворена и приема сигнали. Не полагам абсолютно никакви усилия, за да чувам мислите на хората. Това просто става, напълно нормално и естествено – също като дишането... Та какво казвах... а, да, забавно беше. По принцип игнорирах лицемерите, но понякога ми ставаше интересно до каква безочливост ще стигнат... Ще се учудиш!
Някои интересни случаи се получиха и с коконите. Цял месец се наслаждавах и забавлявах с това как една се оплете в собствените си интриги и се закопа много жестоко. Но това ми омръзна твърде бързо, пък и го правех по-скоро от любопитство – не бях виждал човешко падение. Изводите, които си направих от целия този театър, предполагам не са тайна и за теб – такъв вид момичета, а по-късно жени, изобщо не си заслужават, защото главите им са празни, а мислите (ако има изобщо такива) ограничени, плитки и откровено малоумни. Престанах да се занимавам с тях, понеже дори онова, с което донякъде компенсираха глупостта си, започна да ми омръзва. Просто не ми трябваше нещо такова.
Търсех друго. Търсех нещо истинско.
Нежност. Любов. Истинска. Искрена. От приятелите – разбирателство. Да ме приемат...
Приятели си намерих. До известна степен и те бяха като мен и макар и не толкова „големи гъзари”, поне бяха искрени и никога не лицемерничиха. Взаимоотношенията ни с тях могат да се сторят на страничния наблюдател неразбираеми, даже странни, тъй че няма сега да те занимавам.
Любима не можах. Всъщност, започвам да се чудя дали телепатията не пречи, вместо – както изглежда отстрани – да помага. Вероятно си мислиш, че ако ти беше телепат, щеше да ти е много лесно да си намериш половинка. Но не е вярно. Мога да те уверя, че това да чуваш мислите на любимия – абсолютно всяка мисъл в същия миг на създаването ù – е божие наказание. Винаги се стигаше до един и същ край – след няколко седмици, когато изгаряше първоначалния пламък, аз усещах зараждащата се студенина. Чувствах как след няколко години тази студенина ще се разпръсне по вените ни и ще обхване нашите сърца. И приключвах всичко на момента. Не исках миг. Исках вечност. Исках... искам любов до смърт. Останалото не е живот.
Но за това – малко по-късно.
Сега ще ти опиша кошмара, който преживях. Когато завърших гимназия и пубертета ми беше в своя заключителен последен период, гласовете достигнаха до своя максимум – бяха удивително силни и ясни. До такава степен ясни, че ги разбирах всички и до такава степен силни, че заглушаваха моите собствени.
Вече за мен нямаше друг избор – за самостоятелен живот без лъжи и използване на предимството ми пред другите не можех да си позволя лукса да мечтая. За изпитите не учих изобщо – всичко открих в главите на съучениците си или на учителите (които бяха в другия край на училището и решаваха задачите ни успоредно с нас).
Контролът бе извън ръцете ми. Тоест, не можех да „затворя” слушалката и се превърнах в безволев приемник на чуждите мисли. А мислите... ще се учудиш колко егоизъм, злоба и чиста омраза се крие в тях. Станах приемник на най-тъмните и скрити желания и мисли на себеподобните си и се ужасих. Нямаше ли какво да измие цялата тази мръсотия от съзнанията ни? Реших, че една масова телепатична връзка би причинила нравствени и морални щети на цялото човечество и вероятно би довела до опустошителни войни. Майки, след като разберат скритите желания на децата си, няма да се колебаят и за миг преди да ги изхвърлят от къщи, а пък и децата, след като осъзнаят от малки какво представляват всъщност родителите им, няма да се поколебаят да избягат.
Дипломацията ще престане да съществува. Съдебната система ще стане ненужна – е, това е и добра страна, но не ми се мисли колко удивителни нови начини да навредят ще измислят нечистите човешки съзнания... Много приятелства ще рухнат, а нови ще се създават необикновено трудно. Точно както е при мен.
Изобщо, не сме дорасли за телепатията. Как би излъгал, когато мислите ти са открити за събеседника ти? Как би скрил каквото и да е било, когато то се появява в съзнанието на другия в същия миг, в който си го помисляш? Никак.
Цивилизацията ни се основава на лъжата. Лъжата я крепи и споява в това, което е днес. Не исках да живея в свят на лъжата и затова се отвърнах от него.
Но след няколко седмици мълчалив протест, осъзнах че нямам право на избор. Трябваше отнякъде да си набавям пари, а единствения начин за това – приемлив за мен – бе да работя. А нямах почти никакви знания! Всичко, което бях научил, го знаех от другите, а и не си правех труда да го запомня, понеже всеки миг можех отново да го получа. Бях завинаги свързан с чуждите съзнания. Разчитах на тях и вече бе късно да се опитвам да мисля или стигам до някакво знание учейки. Бях свързан доживот със света и нямаше как да избягам.
Студентските ми години преминаха особено трудно – още не бях проумял, че няма как да не лъжа, да не мамя; че просто съм длъжен да използвам телепатията... Борех се и съпротивата превърна дните ми в ад. Нощите ми бяха лишени от сън, пълни с гласове. Унесях ли се за минутка, свирепи кошмари се забиваха в съзнанието ми и се събуждах облян в пот.
Дни, месеци, години... в непрекъсната болка и страдание. Чувствах се като лъжец, като най-голямата отрепка, живееща на гърба на всички, които дръзва да нарича лицемери и недостойни. Нямах приятели – та аз не можех да погледна хората в очите! Не обичах никого и никой не ме обичаше.
И тогава с болка осъзнах жестоката истина – светът, самият свят не е честен. Той просто си е такъв, какъвто е. Животът ни е даден, за да го изживеем, използвайки всичките си възможности. Време беше да престана да се крия и да прегърна съдбата си. Освободих напълно съзнанието си и престанах да се съпротивлявам.
Беше прекрасно. Всички трудности изчезнаха за миг. Казвах на хората точно това, което искаха да чуят и същевременно изстисквах от тях всичко, което ми беше нужно. По цели дни се разхождах по улиците и слушах – не звуците, а мислите. Лекции не посещавах, за изпити не учех и въпреки всичко имах само шестици. Скоро се научих да потискам повечето гласове, усилвайки един определен – това обаче не ставаше съзнателно, а неволно; потрябваше ли ми някаква информация, съзнанието ми автоматично намираше източника от който можех да си я набавя.
Непрестанно поглъщах информация. И то не необработена, не „сурова”, ако ме разбираш, а преработена, систематизирана и филтрирана от човешкото съзнание. Дългогодишният опит на хората ставаше мой за минути. За секунди научавах всичко, което поисках и то без изобщо да си напрягам мозъка.
Имах чувството, че не живеех своя, а нечий чужд живот. Мислите проникваха в съзнанието ми, а заедно с тях нахлуваха образи и чувства. В началото често се изморявах от това постоянно приемане на информация. Но открих решение и за това.
Измислих няколко начина за разтоварване като два от тях ми станаха любими:
Първият е размяната – мигновено разменяне на съзнанията. Най-странно и интересно е когато пътувам с автобус и се разменям с някой пешеходец, вървящ в другата посока по тротоара... Чувството е като че ли се телепортираш. В единия миг си стоиш спокойно в автобуса, мислейки си за своите грижи, а в следващия си на улицата, вървящ в друга посока – цялата обстановка и перспектива се изменя – имащ съвсем различни мисли, желания и мечти... Странно и очарователно – надявам се и за двете страни обаче...
Вторият е гмуркането. Вървя по оживена улица или площад и освобождавам напълно съзнанието си. Усилвам всички гласове около мен, потискайки далечните. Мигновено ме залива дъжд от емоции и сякаш се гмурвам дълбоко несекваща река от мисли, чувства и картини... Бил съм стотици хора едновременно. Изживявал съм десетки животи за секунди. Магично е.
Специализирах психология, защото искам да помагам на хората.
Но това беше грешка.
Пациентите ми идват със съзнания, пълни с мръсотия и зарази, а излизат чисти и доволни. Но както казва Мърфи: „За да изчистиш едно нещо, трябва да замърсиш друго”. Познайте къде се дява цялата тази мръсотия?
Мога да се откажа по всяко време, но не е в това работата – аз още искам да помагам. А никакъв друг начин не ми идва на ум. Просто не мога цял живот да живея на гърба на другите без да правя нищо, за да им помогна. Имам дълг към това развратено, зло и уплашено – да, дълбоко уплашено за себе си, за мечтите си, за продължението на съществуването си в това положение – човечество.
Справям се с неврозите и шизофрениите, които ми лепват, с хилядите фобии и други нервни заболявания. Гадно е, но не се оплаквам. Човек има полезното свойство да свиква с всичко. Не е там проблема. Проблемът е, че с всеки изминал ден ми става все по-болезнено ясно, че до края ще бъда все толкова ужасно сам. Че никой няма да ме разбира. Това е болка, която не мога да излекувам у себе си. Разбираш ли ме? Помагам на другите, но не мога да помогна на самия себе си!
Всичко се повтаря. Днес колегите ме смятат за странен – най-меко казано – а дори някои от пациентите ми ме мислят за откачалка, но идват защото знаят, че им помагам и ще ги излекувам. Заплащането ми е щедро, да не кажа огромно, но не е там въпроса!

Въпросът е, че самотата ме разяжда отвътре.

Осъзнах, че през всичките тези години съм бил абсолютно сам. Чувах, и още чувам, хиляди, милиони гласове, изживявал съм – макар и за малко – стотици животи, но въпреки това никой не знае, никой не разбира и никой не иска да разбере НА МЕН КАКВО МИ Е! Каква цена плащам за тази си дарба и факта, че НЯМАМ ДРУГ ИЗБОР! Ти и всички като теб имате правото на избор, нищо не влияе на живота ви. Вярно, можете да разчитате само на собствените си ръце и разум, но повярвай ми – така е по-добре.
Това не е честно! Нали уж Бог ни бил създал с право на избор? Тогава защо аз съм лишен от него? Защо не мога да ги накарам да млъкнат поне за миг! Да остана сам със себе си за малко, за да мога да пусна някой близо до мен, да намеря приятел и да престана да бъда толкова убийствено сам... Не знам дали ме разбираш. Вероятно не... няма значение, моля те, чуй, само осъзнай това, което се опитвам да ти кажа...
Всички тези страхове, комплекси и непрекъснатите гласове... всичко това се повтаря всеки ден, така е с всеки човек, който идва в кабинета ми... Имам чувството, че скоро ще се побъркам. А, повярвай ми, не ми се ще да съм на ваше място когато това стане!
Когато се предадох и реших да използвам телепатията, аз се заклех само едно – да не се бъркам в чуждите съзнания. Само слушам и се опитвам да помогна, но никога не се меся, не внушавам мисли или каквото и да е било. Дори не си позволявах и да осъществявам обратна връзка, но сега съм принуден да наруша клетвата си. Вероятно от днес нататък няма да ти е много спокойно да знаеш, че има човек, който чува мислите ти и който има възможност да те контролира. Надявам се, че ме разбираш, обаче – считам, че последиците от това са далеч по-леки отколкото ако полудея. Тогава не мога да отговарям за действията си и положително за няколко години ще причиня стотици пъти повече поражения, отколкото мога да поправя през целия си живот.
Добре, но защо занимавам теб? А кого иначе? Вече ти казах, че, колкото и странно да ти звучи, твоите показатели стоят най-близко до моите и мисля, че едно разбирателство между нас е възможно. Знам, че ти се струва странно и при нормални условия никога не бих го сторил, но просто нямам друг избор. За кой ли път!
Не си мисли, че просто ми е хрумнало. Търсих… господи, колко дълго търсих хора подобни на мен! Улавям милиони сигнали всеки ден, но никой, никой няма такава честота, каквато е моята! Никой не ми е говорил, съзнавайки го. Изглежда съм сам на цялата планета.
А освен това не искам и да се замислям какво би станало ако някой престъпник или още по-лошо – групировка ме открие и реши да ме използва като оръжие. Ще се наложи да се самоубия или по-скоро да убия тях, ако ми е възможно... Не знам дали го осъзнаваш, но аз се превърнах в кутията на Пандора, която всеки ден се пълни с човешката мръсотия, болести и ужаси... надявам се да ги отнеса със своята смърт, но ако някой ме принуди да ги пусна отново навън... сред вас, увеличени и добавени към моите собствени, които развивам в момента без да мога да ги победя... тогава ще стане страшно! Не бива да позволявам на никой да го стори...
Но извинявай, и това си е предимно мой проблем.
Всъщност, това беше – няма да те занимавам повече.

Ето молбата ми – нека се видим. Нека поговорим. Само това искам.
Пред теб се откриват две възможности – обмисли добре това, което ти казах и реши какво да правиш; след това изрази желание или нежелание да се видим. Аз ще разбера. Не са ми необходими даже аргументи. Просто „да” или „не”.

Е, това беше от мен. Останалото е в твои ръце.


Ти, за разлика от мен, имаш избор.

Няма коментари:

Публикуване на коментар