- Здравей, чакаш ли някого?
- А... - момичето се обърка - Не, просто си седя.
- С телефон сред природата? - странникът се усмихна широко
- Амм... нещо такова. Амм... познаваме ли се?
- Не. Виж, молбата ми е проста - да поговорим за малко.
- Но ние не се познаваме. - момичето огледа странника критично. Беше здрав и хубав. - Нямате ли с кой да говорите от приятелите си та прибягвате до непознати.
- Не, нямам, мило момиче, но историята за това е ужасна и не искам да те затормозявам. Искам просто да поговорим като хора, ще се учудиш колко малко хора са останали по този свят.
- Но това е... толкова странно.
- Не е странно, преди години хората са се поздравявали по улицата, а днес дори роднини не си говорят. Всяка вечер са се събирали пред оджака и са говорили, а днес тези джаджи - и той посочи телефона й - разрушават всичко. Кажи ми, обядваш ли със семейството си? Вечеряте ли заедно?
- Н-не. - каза момичето след кратко замисляне - обикновено хапвам навън, баща ми е международен, а брат ми е в столицата.
- Да, така е. Такива времена настанаха. Животът тече бързо и не ни остава време за малките неща, които всъщност ни носят радост. Преследваме цел след цел, не осъзнавайки, че забравяме да живеем.
- Извинете, вие какво работите?
Странникът се усмихна.
- Аз съм поет. Претворявам чувствата в слово, но напоследък няма чувства, което ме измъчва, затова те заговорих. И мисля, че не сгреших. Ти си умно момиче, но си жертва на времето си. Аз също съм негова жертва, но по по-различно стечение на обстоятелствата.
- Ам... мога ли да си купя твоя книга?
- А, има ги по книжарниците, но никой не ги купува. От издателството сложиха непосилна цена. Никой не купува поезия.
- Аз ще си я купя.
- Ето ти визитка, на нея пише името ми. - момичето разгледа визитката.
- Ти си и инженер? Това също е странно.
- Животът е странен, хлапе. И аз ти благодаря.
- За какво?
- За това, че внесе чувства отново, че разпали пещта в гърдите ми.
- Но аз нищо не съм казала.
- Не е важно какво казваш, а какво не казваш. - рече странникът и остави момичето да се чуди над думите му и за тази необикновена среща.
- А... - момичето се обърка - Не, просто си седя.
- С телефон сред природата? - странникът се усмихна широко
- Амм... нещо такова. Амм... познаваме ли се?
- Не. Виж, молбата ми е проста - да поговорим за малко.
- Но ние не се познаваме. - момичето огледа странника критично. Беше здрав и хубав. - Нямате ли с кой да говорите от приятелите си та прибягвате до непознати.
- Не, нямам, мило момиче, но историята за това е ужасна и не искам да те затормозявам. Искам просто да поговорим като хора, ще се учудиш колко малко хора са останали по този свят.
- Но това е... толкова странно.
- Не е странно, преди години хората са се поздравявали по улицата, а днес дори роднини не си говорят. Всяка вечер са се събирали пред оджака и са говорили, а днес тези джаджи - и той посочи телефона й - разрушават всичко. Кажи ми, обядваш ли със семейството си? Вечеряте ли заедно?
- Н-не. - каза момичето след кратко замисляне - обикновено хапвам навън, баща ми е международен, а брат ми е в столицата.
- Да, така е. Такива времена настанаха. Животът тече бързо и не ни остава време за малките неща, които всъщност ни носят радост. Преследваме цел след цел, не осъзнавайки, че забравяме да живеем.
- Извинете, вие какво работите?
Странникът се усмихна.
- Аз съм поет. Претворявам чувствата в слово, но напоследък няма чувства, което ме измъчва, затова те заговорих. И мисля, че не сгреших. Ти си умно момиче, но си жертва на времето си. Аз също съм негова жертва, но по по-различно стечение на обстоятелствата.
- Ам... мога ли да си купя твоя книга?
- А, има ги по книжарниците, но никой не ги купува. От издателството сложиха непосилна цена. Никой не купува поезия.
- Аз ще си я купя.
- Ето ти визитка, на нея пише името ми. - момичето разгледа визитката.
- Ти си и инженер? Това също е странно.
- Животът е странен, хлапе. И аз ти благодаря.
- За какво?
- За това, че внесе чувства отново, че разпали пещта в гърдите ми.
- Но аз нищо не съм казала.
- Не е важно какво казваш, а какво не казваш. - рече странникът и остави момичето да се чуди над думите му и за тази необикновена среща.
Няма коментари:
Публикуване на коментар