Пиша за тебе момиче

пиша за тебе момиче
което само на себе си приличаш
без стотици обожатели
ти няма да получиш цвете
но цветето си ти
и най-красиво днес цъфтиш
да ще осъмнеш може би самичка
не на луд купон
може да пролееш и сълзичка
може да отрониш стон
но ще дойде и твоето време
не казвам че ТОЙ ще те вземе
сякаш ти си нечий колет
аз пиша за тебе момиче
както само може да обича
един поет

Място в живота ти

Нямам място във живота твой -
там, където се простира той,
там, където дървото расте
на приятелите твои. Те
са самия ти живот, дете.
Близките ти също имат част,
даже е голяма тя, но аз...
Мене ме няма.
Мен просто ме няма...

Разговор между двама

- Какво, не ми ли вярваш? - казва той. -
Аз имам доказателства безброй:
Очите твои изумрудени.
И чувствата ни пеперудени.
Дните ни щастливо минали.
Нима за мене си изстинала?

- Вярвам ти, разбира се? - казваш ти. -
Както уважавам твоите мечти.
Но има друг в живота мой.
И силен и красив е той.
И с него аз се чувствувам жена!
В очите му прозира светлина!

- Ти си ми приятел скъп! - повтаряш ти.
- Но той за тебе е светът? - той шепти.
- Моля те, бъди до мен! - ти казваш.
- Не и докато си в плен! - отказва. -
И какво, нима това е краят?
- Не е нужно да е, ти го знаеш.
- Как така да те обичам,
щом другиму принадлежиш?
- Мислех си, че си различен,
че мене ти ще подкрепиш!
Уважавам твоят избор,
и няма да те съдя и коря...
Но знай, когато искаш
да поговорим, ще те разбера.

Един луд

Той беше луд
беше заразен от тази дивна лудост
на шапкаря от Алиса
и подобно Робин Худ
за неправдите прописа
но перото му тъй жилеше
че не остана невидян нечут
намериха го и го биха
изтупаха от него всяка дума
всеки стих
и безжизненият труп
захвърлиха да стине
но чудо
от трупа изникна цвете
цвете алено
искрящо
което вдъхновяваше поети
милиони като песъчинките в морето
и във техните зеници
жив бе нашият герой
и чрез тях достигна всички
и безсмъртен стана той

Тя и Той

Тя: Беше дошла на това събиране с един близък приятел, но не очакваше да има толкова много хора. Скоро дискусията започна и всички се сляха в едно същество, което обсъждаше космическите полети. Всички, освен един.

Той: Този вид събирания го отегчаваха, но тъкмо когато решаваше да спре да присъства, се появяваше интересна тема. И докато се чудеше как да сподави прозявката си, Я видя. Тя беше... странно, но единственото прилагателно, което му хрумваше докато я гледаше беше необикновена. Впрочем той не я гледаше, е, поне не цялата. Беше се взрял в очите й, в тези искрящо сини очи и поглъщаше жадно същността й.

Тя: Той беше различен. Веднага го разпозна по зелените очи, които се впиваха в нейните. Бяха настоятелни. Той искаше. Не, настояваше, изискваше, заповядваше й да се подчини.

Той: Тогава започна болката. Тя раздираше душата му като изригващ вулкан, като сблъсък на континенти, като удар на комета, като взрив на супернова звезда... Разкъсвайки я на части. Защо? Да, тя беше твърде голяма, да, той нямаше практически опит и дори минималните изисквания за да я свали, но не това беше проблема, а факта, че бяха от различни светове. Или по-точно той си беше въобразил, че са. Издигнал беше ледена стена, която и преди беше охлаждала отношенията му с другия пол, но точно сега... точно сега погледът й прогаряше тази стена.

Тя: Притесняваше се, че го зяпа, но нямаше как да гледа настрани. След малко се хвана, че изобщо не следи какво говорят, а си мислеше дали червилото й не е прекалено крещящо... но не, той не гледаше външността й, той проникваше в душата й като със свредел и тя не знаеше колко още ще издържи. Пак се взря в него.

Той: Всички в клуба го познаваха и той не искаше да издава новото си увлечение, за да не тръгнат клюки, но не можеше да не я гледа. Свеждаше поглед от време на време, но очите му сякаш не регистрираха нищо освен синьото на нейните. И тогава, стената падна.
Клубът свърши и те излязоха навън.

Тя: Здравей!

Той: Здравей! Искаш ли да пийнем кафе?