Зорницата

Човекът седеше на стола и гледаше отегчено пред себе си. Мина известно време и той усети нещо.

– Жажда – каза и на мига из тялото му се разпредели необходимата вода.

Малко по-късно обяви:

– Глад!– и съответните количества белтъци, въглехидрати и мазнини се вляха в клетките му.

Заситен, мъжът затвори очи и спа няколко часа, а после почувства възбуда.

– Секс – извика рязко и пред него се появи прекрасна ефирно облечена жена.

Докато я гледаше и галеше, оргазмите се редяха един след друг, без да се напряга излишно.

Накрая каза:

– Стига!– и всичко приключи.

Човекът стана от стола, макар че нямаше нужда, защото той можеше да го пренесе навсякъде. Просто искаше да се разтъпче. Погледна една от стените и рече:

– Покажи ми.

Атомите на стената се пренаредиха и разкриха гледката отвън – тъмнина, докъдето поглед стига, а ниско на небето – една бяла звезда, много по-ярка от някогашната Зорница.

Стана точно както го предсказваха по старите научно-популярни филми – разду се до гигантски размери, погълна първо Меркурий, после Венера и се засити чак след като глътна и тяхната непрежалима синя родина... едва тогава започва да се свива и не престана, докато не се превърна в малка, непоносимо ярко светеща точка в черното небе.

„Добре, че не достигна и до Марс...“ Добре ли?

„Развихме технологиите дотолкова, че да избягаме на Марс... спасихме себе си. Но не и малката китна планетка, която ни даде живот. Дали ние бяхме по-важни от нея?“ И до какво доведе това? Ето, Слънцето може да си позволи да умре, то е нежива материя и има отредено време. Когато времето му свърши, то умира и... се превръща в нещо друго. А ние? Ние станахме безсмъртни. Толкова развити технологии, и накрая – един стол, от който можеш изобщо да не ставаш. Изумителен, потресаващ, невероятен напредък. Да живее животът, да живее разумът, да живее безсмъртието. Ура!

Комуникаторът изпиука. Той погледна екранчето – търсеше го негов... бивш... приятел. „За какво съм му?“ – помисли си отегчено мъжът. Откакто въведоха столовете в масова употреба, думата „приятел“ изгуби значението си. Думата „живот“ изгуби значението си.

– Комуникаторът да не сигнализира повече – рече той и пиукането спря. – Никога повече – допълни.

Екранът пред него светна. Време беше за Марсианските новини.

Не му се гледаха новини. Не му се правеше и нищо друго, което Конзолата предлагаше. Беше живял хиляди години, беше се преситил на усещания и чувства. Искаше само едно нещо от няколко седмици. Отново го пожела.

Хвана студеното оръжие в ръцете си, лапна дулото и натисна спусъка.

Кратък момент и кинетичната енергия от куршума се разреди в пространството. Той можеше да прави всичко, да има всичко, освен единственото, което наистина искаше.