6 ноември 2016 г.

Иван и Ирина

Неприятният вой на стария асансьор прекъсна вечерното шоу, както всеки път, когато се прибираше. Последваха задължителните звуци от тряскане на входната врата и небрежно захвърляне на обувки в коридора. Със зле прикрита досада, спрях звука на телевизора, пред който тя застана с глупава усмивка на лицето.
- Познай какво стана днес в работата? - изстреля ми дежурният си въпрос.
- Станала си служител на месеца?
Опитът ми за хумор наля олово в очите й, превръщайки усмивката в гримаса.
- Предаваш ли се?
Повдигнах вяло рамене.
- Предложиха ми работа в столицата за двойно повече пари.
Изведнъж осъзнах, че това е краят... краят на връзката ни отдавна кретаща по инерция. До сега собственият ми апартамент и сравнително голямата ми заплата, поддържаха изстиналите ни чувства, по-скоро по навик.
- Ще я приемеш ли? - запитах тихо.
- Двоумя се.
Губех я, губех я в този момент и осъзнах, че още имам чувства към нея. В замръзналият от мълчанието между нас въздух, неканен се промъкна споменът за първата ни среща.

Беше средата на лятото и температурите бяха стигнали до 40. Бях на морето с приятели и тъй като през деня не се живееше, нощта беше наша. Бях на 17 и много срамежлив, но бях решил да танцувам с момиче на всяка цена. Ирина ми направи впечатление в дискотеката. Беше страхотна танцьорка. Танцувахме на плажа, а музиката бучеше в ушите ми, лазери създаваха усещането за постоянни застивания на обстановката, което ме караше да премигвам. Приближих се към нея и започнах да се въртя тромаво. Опитвах се да я следвам. Тогава тя ме погледна. Никога няма да забравя този поглед. Той значеше - ти си мой. Придърпа към себе си. Усещах тялото й, извивките му, движехме се с ритъма на музиката. Когато всичко свърши, казах на приятелите си да не ме чакат. С Ирина тръгнахме по плажа.
- Е, Иване, какво те води тук? - тя се усмихна лукаво.
- Тук, на плажа или тук, на Златни пясъци. - не се давах аз.
- Тук, с мен.
Аз се обърках и целия почервенях.
- Аз-аз-аз...
- Спокойно, имам някаква идея, но забелязах, че си много срамежлив, а това не е хубаво. Изкажи се.
- Аз... като те видях... ти си толкова хубава... и... такова...
- Сигурен ли си, че се казваш Иван, а не Цицерон? - тогава тя се разсмя и сякаш звъннаха камбанки.
- Имаш... хубав смях.
- Така е по-добре, но с комплименти не можеш да свалиш никоя жена. Вече сме имунизирни. Знаеш ли как се свалят жени, Иване?
- Ъъъ.. не?
- Така си и мислех. С жестове. С нахалност. Целуни ме. Целуни ме, веднага!
Аз се колебаех.
- Да не ти пука как ще се получи. Просто го направи!
Не работех добре под напрежение, но мисля, че целувката се получи.
- Сега ме хвани за ръката и ми разкажи нещо забавно...
Тази нощ си прекарах страхотно. Тя беше най-хубавата в живота ми. Тогава си казахме, че ще бъдем заедно цял живот, независимо от обстоятелствата и не бяхме престъпвали клетвата си, много по-силна от сватбен обет.


- Трябва да я приемеш. Заслужаваш да си щаслива... - казах с много болка.
- Ами... ами ние? - тя едва сдържаше сълзите си.
- Можем да пробваме с връзка от разстояние. Ще идваш уикенда.
- Много добре знаеш, че не може да стане. - каза тя с някаква стаена злоба.
Но беше права, знаех. Просто се опитвах да намеря някакво решение на очевидно нерешим проблем. Въпреки че не изглеждаше видно отстрани, аз още я обичах и това събитие ми припомни за това. Но нямаше какво да направя.
Трябваше да я пусна.
- Това беше просто тест, глупак такъв! - Ирина за миг се промени и стана зла. - Никаква работа не са ми предложили, че на кой му пука за нас в тази фирма, но ти така си се впил като кърлеж в този скучен живот, че не си отворен за нищо ново. Ако ти ми беше казал, че ще се местиш, колко мига мислиш, че щях да се двоумя преди да те последвам?
Почувствах се много засрамен, а тя продължаваше.
- Уморена съм, Иване. Уморена съм от незаинтересоваността ти, от това, че вече не ти пука. Не си срамежливото хлапе, пълно с мечти, а си начумерен, дърт козел, който яде само от една хранилка, която вече е почти празна. Затова, затова... те напускам... длъжна съм да го направя, защото те обичам и защото само този силен удар би могъл да те разтърси до такава степен, че да се събудиш. Утре докато си на работа ще си взема багажа.

Когато тя си тръгна, аз продадох апартамента и се преместих на квартира в столицата. Намерих си нова работа и се надявах един ден да се срещнем и аз да съм по-достоен за нея.


Няма коментари:

Публикуване на коментар