Липсваш ми.

Липсваш ми.
Просто ми липсваш.
Тъй както може да липсва
водата в пустиня,
в живота светиня,
за цветето слънце,
за нивата зрънце.
Просто ми липсваш.
Без тебе е пусто.
Без теб няма чувства.
Душата ми крее.
Но огънят тлее.
Просто ми липсваш.
Липсваш ми.

Асексуален

- Сладур, хайде да идем до мъжката тоалетна...
- Защо?
- Хайде стига, знаеш защо...
- Не. - наистина не знаех.
- Имаш ли кондом?
Стоп.
Да се върнем назад.

- Сине, с възмъжаването ти, сигурно са се появили определени... пориви... към същества от другия пол...
- Не. - чудех се за какво ли говори баща ми.
- Трябва да знаеш, че няма нищо срамно... - той продължаваше да говори - ... гърдите им... - той изнесе цяла лекция, но аз не го слушах.

Да превъртим напред.

- Стояне, това, че си при мен, не значи, че си... луд... означава, че просто си различен.
- Да... и?
- А... ами... - психоложката се запъна - искам да знаеш, че аз съм тук, в случай, че, аммм... имаш нещо да споделиш или попиташ?
- Аз... да... какво е?
- Кое какво е? - тя изглеждаше объркана.
- Какво е да чувстваш възбуда когато... нали знаете?
- Ох, горкичкия, наистина не знаеш, нали?
- Не ми трябва вашето състрадание! - креснах и понечих да си облека якето.
- Не, не, извинявай, просто не можах да се сдържа. Просто... виж, не става дума за възбудата... не си ли чувствал трепет, онази лекота в гърдите...
- Не, нямам никаква идея за какво говорите.
- Това е... не знам как да го обясня... то е нещо като аксиома, просто го има и не може да се обясни на човек, който не го е чувствал... нещо като да обясниш цвета зелено на слепец.
- Значи съм осакатен?
- Не, не... в никакъв случай, просто... просто... сигурна съм, че природата ти е дала друго средство да се свързваш на емоционално ниво с другия пол.
- А ако не е?
- Вярвай. Ще го откриеш.

Превъртаме още напред.

Витория идва към мен. Облечена е в къса пола, толкова къса, че се виждат презрамките и част от сутиена. Тя е капитан на мажоретния отбор. Снабдена е с дълги крака и божествени гърди. Идва близо до мен, толкова близо, че лицата ни почти се допират. Усещам дъха й.
- Е, здравей, Стояне! - казва.
- Здрасти, Вики.
- Ние с теб все се разминаваме...
- Имаме различни часове.
Тя продължава да се навира в мен, а аз се чудя какво да направя. Очевидно е красива, даже прекрасна, очевидно ме харесва, очаква се от мен... може би да я прегърна?
Прегръщам я. Тя се отпуска в ръцете ми. След това се дръпва назад и лицата ни пак са на сантиметри.
Целувям я. Устните й са мокри и меки. Не чувствам нищо. Тя като че ли се разтапя в ръцете ми. Явно е, че и харесва. Защо не усещам нищо? Какво не ми е наред?

Това се случваше с всяко момиче в живота ми. Е, с тези, които бяха по-нагли и не виждаха пълното ми безразличие.
Да си асексуален обаче има и своето предимство. Никога не съм зависил от тези първобитни инстинкти и отношенията ми са изградени въз основа на обективни фактори. И все пак винаги ще се чудя какво ли е това чувство да желаеш някого, какво е да го обичаш повече от себе си.

Липса

Майка ми никога не ме е обичала. Зная го не само защото никога не ми го беше казвала, но и защото знаех, че ме вини за бягството на баща ми. Дочух я един ден когато си говореше с нейна близка приятелка.
Как се отрази това на мен? Външно - никак. Бях отличник до края на гимназията, завърших университет, започнах работа. И един ден осъзнах, че няма за какво да живея. Не можех да обичам. През годините бях се срещал, запознавал, дори преспивал с десетки момичета, но никое не бях обиквал и не бях искал да стане моя жена. Започнах да се самосъжалявам, което си е чиста отрова за ума. А умът ми беше брилиянтен. Завърших магистратура, после докторантура, и въпреки всичко всеки ден беше безсмислен, постигах цели, които не бяха мои, а на родители и близки. Случи се да срещна една жена. Необикновена жена, с която се сближих и която можеше да ми съчувства, защото беше преживяла подобно нещо, но когато се докосна до раните ми, аз се уплаших и избягах.
Да ви опиша един мой ден?
Ставам в 6. Правя тренировки без никакво желание, а защото трябва да изглеждам добре. После тичам до седем, за да поддържам мускулен тонус - ненормална идея на вуйна ми. Закусвам здравословно. Отивам на работа, която мразя и времето минава ужасно бавно. След това се прибирам с чувството на неудовлетвореност, сякаш нещо липсва. Знам какво липсва. Мислех да се запиша на психолог, но майка ми каза, че не съм ненормален и не ми трябват такива работи. Е, сега ще й покажа. В момента, в който пиша това, съм пуснал газта до край, запушил съм всички отвори на стаята и ще си легна.
Анабел, ако четеш това, а аз знам, че го четеш - знай, че съм готов да опитам отново, но само с теб; знам, че това е отново вид насилие, от каквито се опита да ме отучиш, но само това познавам. Събуди ме по телефона или ела у нас. Ако не - сбогом завинаги.

Боже, толкова ми липсваш!

За Надежда

Боже, толкова ми липсваш!
Да заровя пръсти във косите меки,
да те докосна по лицето... няма!,
зная аз, че не обичаш...
Да те притисна силно до сърцето...
Ах, как искам само
да преплета ръце със твойте,
да погаля нежното ти рамо...

Ах, как искам само!!...