Колко хиляди

колко хиляди тайни
пази душата
малко обич ти дай ми
не чакай отплата

колко хиляди рани
пази сърцето
с две разтворени длани
помилвай лицето

колко хиляди думи
пазят устните нежни
малък плам помежду ни
и целувки копнежни

ТЯ

простирам длани разранени
и нищо не улавям днес
защо сте тъй далеч от мене
вий - жени със чест?

дълбоки раните раздрани
кървят по белия паваж
тече кръвта и ще остане
диря от слова!

защо не идва ТЯ да ме спаси
и да превърже зейналите рани
проронила и няколко сълзи
до мене твърдо да застане?

защо не идва да целуне ТЯ
челόто ми нагънато от мисли
и после сред поляна от цветя
да ме научи да я ИСКАМ...

Ослепял от светлина

Ослепял от светлина,
кървя от хилядите рани.
Оглушал от тишина,
протягам разранени длани.

И, запратен в тъмнина,
умирам в черните юдоли.
О, спаси ме - ти, Жена! -
от ада мой, горещо моля!

Към всички братя и сестри

протягам длани виртуални
към всички братя и сестри
в затворите кристални
на дните ви банални
аз зная - огън бял гори!

днес чувам тежките окови
те спират всеки порив смел
светът жестоко трови
другарства и любови
и няма смисъл всяка цел!

ах вижте истинските рани
прекрасни братя и сестри
с желязо са надрани
душѝ сърца и длани
угасват светлите искри!

помнете - ние сме човеци! -
а не машини без душа
да счупите решетките
на ледените клетки
навярно е последен шанс!

Писна ми

писна ми от скръб и мъка
нито крал съм нито лъгал
с какво заслужих тази участ?
писна ми от кръв и рани
никой не протяга длани
и помощ няма да получа!

писна ми все сам да бъда
тежка е това присъда
с какво заслужих тази орис?
писна ми да съм обречен
черен - всеки стих изречен -
света описвам скрит в затвора

писна ми да съм различен
от всички други хора
да боли щом заобичам
а още повече -
когато свърши скоро!

От ума си те гоня

от ума си те гоня
а ти ми се плезиш
само хубави спомени
и капки поезия
от теб са останали
кръв капе от раните

от ума си те гоня
а ти ми се глезиш
пък светът тъй огромен е
и мъничка песен
за теб е останала
разказват я дланите

Кървава рана

исках да стане
и се получи
своята болка
в шкафа заключих
кървава рана
вече не пàри
нежните длани
давам ги даром

Красавицата и Звяра

нещо в мене скрито дебне
с нокти чака плът да гребне
чака тебе!
и когато то те хване
а това ти - знай - ще стане
дай му длани!
всеки звяр е сам-самичък
и намери ли момиче
го обича!

Разходка в гората

сред дървета се разхождам
но покрива всичко здрачът
от разходката ми нощна
във която ме провожда
мракът - моят спътник мрачен

чувам птичи песни звучни
но не виждам аз певците
питам се и как се случи
в този студ ужасен - кучи -
из гората да се скитам

образ лунен през листата
ту прозира ту изчезва

сякаш в приказка краката
движат се и беж - нататък
към поляна многозвездна

и излизам на широко
дето вижда се небето
няма облаче наоколо
сводът грее отвисоко
спира сякаш и сърцето

тази хубост упоява
покорѐн събираш длани
за молитва и тогава
ти Вселената прославяш
че с любов в Нощта събра ни

Две души

две душѝ самотни
подават си ръка
тъжни и сиротни
изгубени в нощта

две сърца самички
протягат длани те
момък и момиче
а мракът в тях расте

две душѝ самотни
ги свързва само чат
тъжни и сиротни
говорят а мълчат

По-силно е от мене

Какво да правя - по-силно е от мене!
И не за слава. Съдбата не променя.

Лекува всичко - най-кървавите рани!
Така обичам. Така подавам длани.

И дар сърдечен най-прелестен създава!
Той крие вечност. И почит заслужава.

Какво да правя - по-силно е от мене!
Ще продължавам... Творец съм на вселени.

Ако само...

ако само знаеше светът
колко любов има в моите гърди
войните щяха да спрат
и Светлина бяла щеше да роди:

- блага за всички хора
- и място под простора
- дейност пожелана
- две копнени длани

ако само знаеше светът
колко любов има в моите гърди
нямаше да има смърт

а Светлината на хиляди звезди!

Кога последно

Кога последно бях с момиче?
Кога ѝ казах, че обичам?
Отдавна беше...
Твърде дълго стана.
Това човешко
чувство като рана!

Кога последно бях с момиче?
Кога любима я наричах?
Отдавна беше...
Твърде дълго стана.
Така горещо -
огън палех с длани!

Копнея да ме приласкаеш

копнея да ме приласкаеш
докосни ме нежно
навярно ти отдавна знаеш
че в душата ми е снежно

жадувам пак да ме помилваш
с твойте меки длани
посрещаш ме с добра усмивка
и зарастват всички рани

Жажда

жадувам меките ти длани
щом милват ме
зарастват всички рани

сънувам погледа ти светъл
той истински
събужда в мен поета

бленувам плитките ти тъмни
поискам ли
ги галя аз до съмване

Без теб

Без теб е толкова сиво всичко, сиво,
и храната е горчива,
и животът ми горчи, горчи ми много,
след като каза "Не мога!"...

Без теб е толкова тихо всичко, тихо,
стихове се нароиха,
ослепях без теб, осакатях - къртица,
счупени криле на птица...

Без теб животът губи смисъла просто.
Няма ли да те докосна,
тогава защо са ми дланите топли?...

Чуваш ли моите вопли?

За Надя

Жадувам аз за твойте устни,
за твойте длани и нозе...
бленуваният образ не напуска
съня ми и зове...

Зове със вой на урагани,
с гробовен стон - навеки изтерзан,
и с аромата на цветя - сега набрани
примамва ме насам.

На Жана

Бленувам денем устните ти меки,
на института аз по тесните пътеки;
жадувам нощем нежните ти длани,
след вечерите озвучени, изтерзани.

След лекциите продължителни и скучни,
след упражненията строги и научни,
така приятно е да бъдем с тебе двама,
без преструвки, без лъжи и без измами.

Макар да има много пречки помежду ни,
макар понякога да секват наште думи,
макар отвсякъде да ни ограничават,
и твоето обаждане със трепет да очаквам,

понеже да ти звънна не е позволено,
не искам никога да те изгубя,
и знай, че нивга няма с думи груби
към теб да се обърна. А смирено

ще изчаквам гадостите на съдбата,
защото знам, че важно е душата
да се калява трудности когато среща,
надявам се и ти да го усещаш.