Целта на това упражнение е да си припомните несподелена любов, да си помислите какво би станало ако беше споделена, но пред нея имаше някакви препятствия.
- Писна ми! Вече не издържам! – каза той ядосано и запали цигара.
- Успокой се! - усмихна се тя обезоръжаващо. – Няма смисъл от нерви.
- Няма да се успокоя! – извика той и дръпна дълго от цигарата. – Не ми казвай, че и на теб не ти е омръзнало... Това не се търпи!
- Да, омръзна ми, но и двамата знаехме в какво се забъркваме. – тя размаха ръка за да прогони дима от лицето си. – И пак тези цигари!
Той отвори уста, готов да каже нещо, но се отказа и вместо това се вгледа уморено пред себе си.
Двамата седяха на пейка в парка. Той я бе прегърнал с едната ръка, а с другата държеше цигарата и периодично тръскаше пепелта в краката си. Чувстваше се кофти.
- Няма ли най-после да им кажеш? – каза той вече примирено.
- Знаеш, че не мога. – каза тя тъжно и се сгуши в него.
- Знам. – каза той по-спокойно, и я погали по косата. – Сори, че така избухнах, не се сърди... Но трябва да се съгласиш, че това е нетърпимо.
- Е, чак нетърпимо? – тя го погледна закачливо – Не преувеличаваш ли малко?
- Не, никак даже. Знаеш какво искам. А знам, че и ти искаш същото. Защо тогава сме в това тъпо положение? – той махна ръката си от рамото й, хвърли недопушения фас и я погледна очакващо.
Соня потрепера от вятъра. Беше облечена в тъмносини дънки, на места скъсани по модата, с червена блуза и черен суитчър на Металика. Червената й коса се спускаше свободно до раменете. Беше прекрасна.
- Трябва да изтърпиш само още година, какво толкова? Завършвам и ще живеем заедно в Пловдив. Никой няма да ни пречи.
- Но аз вече не издържам. Понякога минава цяла седмица без да те видя. И с тази твоя работа... казах ти, сега му е времето да живееш, не да работиш. Ще работиш цял живот...
Тя го погледна замислено. От светлината очите й бяха станали светлосини и гледаха сякаш през него. Тя бавно каза:
- Трябва да работя.
- Защо? – попита Иван неразбиращо.
- Знаеш защо, защото не искам цял живот да тежа на родителите си.
- Ах, тези твои родители! - възкликна той и извади нова цигара от кутията. – Защо са такива неразбрани...
- Те са ми родители и просто искат да ме предпазят, защото ме обичат.
- А аз обичам теб. – каза той нежно, галейки я по лицето – И ще чакам колкото трябва. Не ми се сърди, аз просто така...
- И аз те обичам... – каза тихо тя, допирайки устни до неговите. – Ух, тези цигари!
- Неприятно ли ти е? – попита извинително той, държейки виновно цигарата. – Ще ги спра, просто... нерви...
Иван прибра прилежно цигарата в пакета и го хвърли в кошчето за боклук до пейката.
- Знаеш, че ще направя всичко за теб, нали?
- Знам. Просто почакай още малко.
***
- Не, не и не! – баща й се разхождаше из стаята като лъв в клетка. – Това няма да го бъде! Не и под моя покрив!
- Няма да бъде под твоя покрив... – изсъска тихо Соня. – Ще живеем в Пловдив...
Очите й сега бяха тъмно зелени и много страшни.
- Антоне, може пък да е за добро... – рече помирително майка й.
- Ирина, той е десет години по-голям от нея! ДЕСЕТ! – баща й беше спрял в единия ъгъл на стаята и гледаше ядосано двете жени. – Ясно е какви са му намеренията! Ще вземе каквото иска и ще я зареже заради някоя друга.
- Но аз го обичам, тате! И той мен също! – проплака Соня и се сви безпомощно на леглото.
- Обичаш, трънци! Много знаеш ти какво е любов!
- Да бе, понеже ти всичко знаеш... – момичето с усилие сдържаше сълзите си. Погледът й беше помътнял.
- Не ми отговаряй! – сопна се баща й. – И кога възнамеряваше да ни кажеш? Сигурно никога. Ако не те бяхме те видели в парка, с този... с този...
- Той изглежда като добро момче, Антоне! И явно се обичат децата. Нека поне поговорим с него...
Погледът на Соня се проясни.
- Той отдавна иска да се срещне с вас, но аз не исках, защото... е, сами виждате защо.
- Няма какво да говорим! – отсече гневно Антон. – Той ми е ясен.
- Мили, да му дадем шанс... – Ирина говореше тихо и успокоително. – Всеки заслужава шанс. Ако не ти допадне, тогава ще мислим...
Майката на Соня беше спокойна жена, но имаше изключително силен характер. Тя знаеше как да се оправя с мъжа си и точно на това разчиташе младото момиче. А баща й... ами баща й беше с къс фитил...
***
- Добър вечер! – каза смело Иван на седналите на масата хора – Много ми е приятно да се запознаем. Имате прекрасен...
Той беше облечен в тъмен, елегантен панталон, с тънка бяла риза. Беше избръснат гладко, а косата му беше сресана на път.
- Стига с любезностите! – прекъсна го Антон и си сипа вино от голямо, стъклено шише. – Какви са ти намеренията спрямо дъщеря ми!
- Нашата дъщеря, скъпи... моля те! – рече майката на момичето тихо, но твърдо.
- Ами аз... – Иван се притесни, но запази самообладание. – Искам да съм с нея през цялото време. Искам да живея с нея, искам да се... оженим и да...
- Искаш ти... Знам много добре какво искаш... – Ирина бързо и сръчно доля чашата му.
- Антоне... – усмихнато рече тя.
- Какво работиш? – попита грубо възрастния човек.
- Аз съм музикант... Свиря главно...
- Музикант бил... – изсмя се злобно Антон - и как ще храниш семейството си, като дрънкаш на... на...
- Китара. – подсказа му младежът. – Ами аз свиря в група и...
- И си й замаял главата на нашата калпазанка... – виното вече действаше на Антон, а Ирина и Соня се спогледаха.
Душата на Иван се успокои и той се превърна в забавното и очарователно момче, в което Соня се влюби.
Двамата младежи не знаеха какви беди ги очакват, но те вече бяха с една по-малко. Винаги е травмиращо да се запознаеш с родителите на любимия си, в това отношение Соня бе „късметлийка”, понеже родителите на Иван не бяха сред живите. Но ако бяха, той беше сигурен, че един поглед в синьо-зелените очи на любимата му щяха да разтопят душите им, както бяха разтопили неговата.
- Писна ми! Вече не издържам! – каза той ядосано и запали цигара.
- Успокой се! - усмихна се тя обезоръжаващо. – Няма смисъл от нерви.
- Няма да се успокоя! – извика той и дръпна дълго от цигарата. – Не ми казвай, че и на теб не ти е омръзнало... Това не се търпи!
- Да, омръзна ми, но и двамата знаехме в какво се забъркваме. – тя размаха ръка за да прогони дима от лицето си. – И пак тези цигари!
Той отвори уста, готов да каже нещо, но се отказа и вместо това се вгледа уморено пред себе си.
Двамата седяха на пейка в парка. Той я бе прегърнал с едната ръка, а с другата държеше цигарата и периодично тръскаше пепелта в краката си. Чувстваше се кофти.
- Няма ли най-после да им кажеш? – каза той вече примирено.
- Знаеш, че не мога. – каза тя тъжно и се сгуши в него.
- Знам. – каза той по-спокойно, и я погали по косата. – Сори, че така избухнах, не се сърди... Но трябва да се съгласиш, че това е нетърпимо.
- Е, чак нетърпимо? – тя го погледна закачливо – Не преувеличаваш ли малко?
- Не, никак даже. Знаеш какво искам. А знам, че и ти искаш същото. Защо тогава сме в това тъпо положение? – той махна ръката си от рамото й, хвърли недопушения фас и я погледна очакващо.
Соня потрепера от вятъра. Беше облечена в тъмносини дънки, на места скъсани по модата, с червена блуза и черен суитчър на Металика. Червената й коса се спускаше свободно до раменете. Беше прекрасна.
- Трябва да изтърпиш само още година, какво толкова? Завършвам и ще живеем заедно в Пловдив. Никой няма да ни пречи.
- Но аз вече не издържам. Понякога минава цяла седмица без да те видя. И с тази твоя работа... казах ти, сега му е времето да живееш, не да работиш. Ще работиш цял живот...
Тя го погледна замислено. От светлината очите й бяха станали светлосини и гледаха сякаш през него. Тя бавно каза:
- Трябва да работя.
- Защо? – попита Иван неразбиращо.
- Знаеш защо, защото не искам цял живот да тежа на родителите си.
- Ах, тези твои родители! - възкликна той и извади нова цигара от кутията. – Защо са такива неразбрани...
- Те са ми родители и просто искат да ме предпазят, защото ме обичат.
- А аз обичам теб. – каза той нежно, галейки я по лицето – И ще чакам колкото трябва. Не ми се сърди, аз просто така...
- И аз те обичам... – каза тихо тя, допирайки устни до неговите. – Ух, тези цигари!
- Неприятно ли ти е? – попита извинително той, държейки виновно цигарата. – Ще ги спра, просто... нерви...
Иван прибра прилежно цигарата в пакета и го хвърли в кошчето за боклук до пейката.
- Знаеш, че ще направя всичко за теб, нали?
- Знам. Просто почакай още малко.
***
- Не, не и не! – баща й се разхождаше из стаята като лъв в клетка. – Това няма да го бъде! Не и под моя покрив!
- Няма да бъде под твоя покрив... – изсъска тихо Соня. – Ще живеем в Пловдив...
Очите й сега бяха тъмно зелени и много страшни.
- Антоне, може пък да е за добро... – рече помирително майка й.
- Ирина, той е десет години по-голям от нея! ДЕСЕТ! – баща й беше спрял в единия ъгъл на стаята и гледаше ядосано двете жени. – Ясно е какви са му намеренията! Ще вземе каквото иска и ще я зареже заради някоя друга.
- Но аз го обичам, тате! И той мен също! – проплака Соня и се сви безпомощно на леглото.
- Обичаш, трънци! Много знаеш ти какво е любов!
- Да бе, понеже ти всичко знаеш... – момичето с усилие сдържаше сълзите си. Погледът й беше помътнял.
- Не ми отговаряй! – сопна се баща й. – И кога възнамеряваше да ни кажеш? Сигурно никога. Ако не те бяхме те видели в парка, с този... с този...
- Той изглежда като добро момче, Антоне! И явно се обичат децата. Нека поне поговорим с него...
Погледът на Соня се проясни.
- Той отдавна иска да се срещне с вас, но аз не исках, защото... е, сами виждате защо.
- Няма какво да говорим! – отсече гневно Антон. – Той ми е ясен.
- Мили, да му дадем шанс... – Ирина говореше тихо и успокоително. – Всеки заслужава шанс. Ако не ти допадне, тогава ще мислим...
Майката на Соня беше спокойна жена, но имаше изключително силен характер. Тя знаеше как да се оправя с мъжа си и точно на това разчиташе младото момиче. А баща й... ами баща й беше с къс фитил...
***
- Добър вечер! – каза смело Иван на седналите на масата хора – Много ми е приятно да се запознаем. Имате прекрасен...
Той беше облечен в тъмен, елегантен панталон, с тънка бяла риза. Беше избръснат гладко, а косата му беше сресана на път.
- Стига с любезностите! – прекъсна го Антон и си сипа вино от голямо, стъклено шише. – Какви са ти намеренията спрямо дъщеря ми!
- Нашата дъщеря, скъпи... моля те! – рече майката на момичето тихо, но твърдо.
- Ами аз... – Иван се притесни, но запази самообладание. – Искам да съм с нея през цялото време. Искам да живея с нея, искам да се... оженим и да...
- Искаш ти... Знам много добре какво искаш... – Ирина бързо и сръчно доля чашата му.
- Антоне... – усмихнато рече тя.
- Какво работиш? – попита грубо възрастния човек.
- Аз съм музикант... Свиря главно...
- Музикант бил... – изсмя се злобно Антон - и как ще храниш семейството си, като дрънкаш на... на...
- Китара. – подсказа му младежът. – Ами аз свиря в група и...
- И си й замаял главата на нашата калпазанка... – виното вече действаше на Антон, а Ирина и Соня се спогледаха.
Душата на Иван се успокои и той се превърна в забавното и очарователно момче, в което Соня се влюби.
Двамата младежи не знаеха какви беди ги очакват, но те вече бяха с една по-малко. Винаги е травмиращо да се запознаеш с родителите на любимия си, в това отношение Соня бе „късметлийка”, понеже родителите на Иван не бяха сред живите. Но ако бяха, той беше сигурен, че един поглед в синьо-зелените очи на любимата му щяха да разтопят душите им, както бяха разтопили неговата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар