13 ноември 2010 г.

Не можеш да смяташ човек за щастлив, преди да е умрял.

Тази мисъл може да се перифразира по следния начин: докато е жив, човек не може да бъде щастлив. Или с други думи, пълното щастие не се постига през живота ни. И като се замислиш, това няма как да не е истина. Но за да достигне човек до този извод, първо трябва да си отговори на въпроса – Кога е истински щастлив и какво е щастие изобщо?
Повечето хора биха противоречили сляпо на твърдението на Софокъл, посочвайки хиляди моменти от живота си, в които са били щастливи. – За някои това е получената шестица на входното по химия, да речем (която, както е известно, не е лесно да получиш). За други това е удоволствието, че по някакъв начин са се показали над другите – или в безсмислен спор, или в остроумен бъзик, или просто са прекарали някой в общовалидния случай – с пари. Но всички тези хора допускат съществена грешка в употребата на понятията. Тези единични примери са по-скоро на моментно задоволство, което в най-добрия случай може да се нарече радост.
Но там е работата – че понятието “щастие” има значително по-голям обем от този на понятието “радост”. Докато за радостта можем да говорим като за моментно състояние, то щастието е продължително и цялостно усещане. В този ред на мисли, нито един от младите не може да се нарече щастлив.
И все пак – щастие… Кога можем да говорим за щастие?
Можем да се лутаме безкрайно в милиони житейски ситуации и да дадем безброй примери, но няма никакъв начин да отделим частното от общото… а от друга страна е напълно безсмислено да разсъждаваме върху отделен случай с надеждата да стигнем до общовалиден резултат. Ще трябва да се задоволим с не дотам съвършеното обединение от всички случаи – Щастието е прекият резултат от постигането на някаква цел. Каква е тази цел, няма да се интересуваме, защото тя не може да бъде еднаква за всички.
Тези разсъждения отново са напълно достатъчна причина същите онези хора да дадат хиляди примери от евентуалните си животи, когато ЩЕ бъдат щастливи. Те вероятно ще посочат универсалните човешки представи за щастие – добра работа или добър партньор в живота, стабилно социално положение, собствен дом, кариера, признание на обществото – няма значение в какъв вид, власт, пари… но да не навлизаме в тази сфера, която други пък ще определят като твърде материална и следователно далеч от щастието на душата. Тези другите, на свой ред ще се обърнат към самата личност и ще кажат – добри приятели, добро семейство – възпитани и отговорни деца, добро общество… и още много в същия смисъл.
Тук вече няма как да се спори дали при постигането на всички тези цели човек действително не изпитва щастие… Но да приемем, че наистина е така.
Наглед това приключва спора, но има още една любопитно обстоятелство – характерът на целите, тоест какво става, когато дадена цел вече е постигната? – Когато си намерим, да речем, хубава работа и благодарение на нея си осигурим дом, партньор и в крайна сметка – деца? Ще кажете, че това е щастието за вас. Вярвам ви. Но докога? Нали постепенно ще започнете да искате още – например успех в работата, по-голяма къща, образование на децата си, най-често тласкани именно от нуждите на тези партньор и деца или собствените си нужди. И започва: кариера, заслуги, власт, пари… и ето че пак стигнахме до онези материални неща, за които няма да говорим.
Както се вижда, една цел води до друга и така… но да не бързаме с изводите. Винаги ще се намерят и такива, които, тласкани от особена воля или просто от необикновен мързел, да стоят здраво на мястото си и нито да желаят успех в работата, нито изобщо промяна в социалния си статус. И се връщаме към системата: работа – партньор – дом деца… и нищо повече. Но защо да се учудваме – такъв живот води поне 80% от населението. А това е твърде голям процент, за да бъде пренебрегнат.
И за втори път удряме на камък – дали възгледите на Софокъл не са умрели с времето си? (Тук вече съм по-склонен към компромис – действително има един случай, в който твърдението му е невалидно, но за него – накрая.)
Там е работата, че даже тези (ако можем да ги наречем основни) цели също се постигат една по една – т.е. първо работа, после партньор (понякога става и обратното), след това дом, като всяка цел отново води друга след себе си.
И ето го извода – Щастието от всяка постигната цел замира в момента, в който съзнанието проумее и се насочи към изпълнението на новата. Това няма как да отречем, пък и няма смисъл, защото то е в основата на всички постигнати цели от човечеството и ако изобщо имаме напредък, той се дължи именно на краткото щастие от постигнатото и непрестанното недоволство и желание за нова цел. За това се движим напред. А по метода на дедукцията, използван дори по времето на Софокъл можем да заключим, че валидното за вида като цяло е валидно за всеки негов елемент по отделно.
След като знаем това, не е много сложно да си направим извода, че в даден момент човек просто ще умре, без да е постигнал последната си цел, което пък ще го остави в положение на недоволство, заради непостигането ú. Винаги ще има цел, която той да не е постигнал преди да умре – и това не е отвлечен извод, а нещо напълно съвместимо с най-елементарната логика.
Но нека разгледаме последния случай, както ви обещах – в който човек получава всичко наведнъж, и то всичко, за което е мечтал. Ето пример:
Мирослав току-що е завършил висшето си образование. Върви си по улицата и си свирка с уста – постигнал е първата си цел в живота. Няма повече училище, край на досадата, край на границите – оттук нататък започва свободата. Той просто няма как да не започне да сондира безбрежните простори на прекрасното си бъдеще (за това не може да го виним) И както се е зареял в розовите облаци от щастие, завива зад един ъгъл…
Точно от другата страна на този ъгъл пък, точно по същото време, завива Мира, която по някаква сляпа случайност също е завършила току-що висшето си образование и – напълно логично – изпитва горе-долу същото, което изпитва другият ни герой. Не е трудно да си представим какво ще стане по-нататък. Ще последва сблъсък. И двамата ще се върнат на земята – тя вероятно и в буквалния смисъл – за да се видят един друг. Той галантно ще я вдигне и ще се извини като всеки възпитан кавалер, а тя ще му отвърне, че грешката е и нейна. През това време ще се гледат в очите и – тъй като сме решили това да е идеалният случай – ще се влюбят от пръв поглед. (Нещо не чак толкова необичайно за двама фантазьори, които при това до скоро са били студенти) Какво ще последва? – ами ще се хванат под ръка и, гледайки се влюбено, ще се превърнат в поредната влюбена двойка по улицата. Той ще води, не само защото е кавалер, а и защото има нещо предвид с избраната посока. Те ще са щастливи заради сляпата случайност, която ги е срещнала, пък и доскорошната радост от завършването няма да е имала възможност да отмине в безплодни търсения на работа и окайване на следстуденстските неволи. (Излишно е да казвам, че в целите и на двамата влиза влюбването, както впрочем на почти всички млади)
И докато си вървят прегърнати по улицата – той е имал време да разчупи леда и сега я залива с всички онези думи, които би говорил всеки млад на неговото място – случайно минават покрай една църква. (Това също не е необичайно, особено като се вземе предвид факта, че тя със сигурност принадлежи на някоя секта, които напоследък плъзнаха навсякъде) Точно в този момент Миро завършва излиянията си, уверяващи събеседничката му в безкрайната любов на неговото пленено сърце, което не ще може да живее без нея. Мира, едва съвзела се от дългата баня от чувства, вижда църквата. Тя, разбира се, я зърва с периферното си зрение, защото погледа ú е насочен към една витрина (Отново обичайно понеже притегателната сила на тези прозорци е толкова силна, щото всяко същество от женски пол се вижда неспособно на трезво разсъждение при вида им), на която случайно точно в този ден са изложени сватбени рокли с 50% сезонно намаление. Тя спира моментално, насочвайки поглед към най-бялата и, съвсем случайно, най-скъпа рокля и после поглежда кавалера си многозначително, обръщайки вниманието му последователно към роклята и църквата.
Миро – изпечен студент – не се нуждае от много време да разбере “тънкия” намек, но осъзнава колко глупаво би било да го покаже, затова заема поза на цапардосан с тухла и премигва объркано. Мира – изпечена студентка – не е толкова лесна за прекарване и с най-голямата си възможна убедителност изказва, разбира се, случайно и напълно без никаква скрита мисъл, своето възхищение от роклята. Тук вече няма място за увъртания и Миро е поставен пред очевидния избор – или си бърка в джоба и сърцето, или рискува доверието в думите му да бъде съществено разклатено, което вече би било фатално. Ето, че в този случай нормалната комбинация не може да мине, заради глупавото съвпадение на думи и действителност.
И Мирослав, не без известно огорчение, с възможно най-непринудения си тон обаче, свърза последните си излияния с чакания от всяко момиче въпрос. Отговорът – тук няма място за съмнение – е “да”, след като Мира е изразила достатъчно добре изненадата си от находчивостта му. Защото тя самата никога не би се сетила.
Но това не е съществена загуба за бившия студент по право, който е напълно наясно с всички тънкости на бракоразводните дела, особено в случай че договорът и свещеникът са представени като необикновено “благонадеждни”, както случайно става в точно в такъв вид църкви. И в пристъп на геройство (но не без ясно съставен план), Миро решава да постигне и третата си цел в живота, последица от втората (тъй като тя може с по-малък риск да се извърши след брака), като не пропуска случая да използва парите – останали му от измъчените родители, предали повечето вещи и ипотекирали къщата, за да го пратят да учи, за осъществяването на най-висшето благо на обществото – брака.
След като са ги купили: тя – рокля, а той – смокинг, най-логичното, което могат да направят е да отидат в църквата… Където с отворени обятия ги чака дежурният пастор (или какъвто там му викат) и предлага услугите си на двете “чада Божии”, срещу моралното удовлетворение… и едно скромно дарение за църквата.
Час и половина след първата си среща, Миро и Мира са вече мъж и жена. Те са щастливи – той, вече знаете защо, а тя – понеже ще има възможност да го скубе цял живот, осигурявайки си всички необходими екстри, създаващи чувството за щастие у една жена. Но това не е всичко (както казват в рекламите на ВеЕсТеле-шоп) – пасторът, който очевидно е член на тази секта, – като ги вижда какви са будали… така де, будни хора с висше образование и видимо нямащи големи средства за медения месец, пък и работа с която да си ги осигурят – след като се осведомява за специалностите им, с изненада открива, че съвсем случайно тъкмо такива будни хора трябват на сектата. А когато разбира че говорят и английски, това решава всичко – могат да заминат за Америка с неговата секта…
И за двамата ще се намери работа! Какво щастие. Двете щастливи събития се сливат и увеличават още повече, когато след някакви си седем-осем часа още едни измъчени родители се оттеглят на село, продавайки всичко, което може да се продава (щастливи, между другото – понеже целта на саможертвата е по-важна за тях от дома им) и влюбената двойка се отправя на меден месец. Късно през нощта на същия ден мечтата на Миро бива сбъдната, което също увеличава щастието му.
На слизане от самолета, тъй като са двестахилядната двойка български емигранти за годината, те получават билетче за томболата, която по-късно спечелват – оставяйки двестахилядните двойки от по-миналите години на сухо. След това двамата се насочват към новия си дом. (Който между другото е наградата им) И така заживяват Миро и Мира Късметлийски в новия си дом на 130-ия етаж на един небостъргач – опознавайки всички аспекти на семейното щастие.
… И в един прекрасен ден след девет месеца, адвокатът Миро Късметлийски, на връщане от кантората си, закарва жена си в болницата, където след известно време му се ражда първото дете! Какво щастие.
И тъй, загледани в облаците на 130-ия етаж на своя небостъргач, новото семейство се чуди откъде е дошло всичкото това щастие и как случайно се е изсипало на главите им. Те, разбира се, не очакват нищо друго от живота, нямат други мечти, освен може би ако не те, то поне наследниците им (първият от които Лъки Питър) да станат пълноправни Американски граждани… което просто е неизбежно.
… От известно време Мира наблюдава едно петънце в далечината, което постепенно добива очертанията на самолет. Тя споделя тези свои опасения със съпруга си, но той ги отхвърля като несъстоятелни, позовавайки се на безпогрешната си адвокатска логика. И я убеждава напълно че това, което идва към тях, просто не може да е самолет, понеже самолетите не могат просто ей така, от само себе си да се насочват към Американски небостъргач, понеже Американската нация е най-могъщата в света и всеки опит за противоречие с този факт със сигурност ще причини кръвопролитни войни, в които победител ще излезе несъмнено…
Но адвокатът Миро Късметлийски не успява да довърши мисълта си, понеже той, заедно със семейството си, заедно с още поне 300 души (щастливи, заради това, че без никакво съмнение виновниците за това ще бъдат наказани) вече не съществуват, както една доста значителна част от небостъргача, екипажа и пасажерите на един Американски самолет…
И ето че открихме идеален случай, в който мисълта на Софокъл е грешна – Миро и Мира умират щастливи, постигнали всичките си цели, понеже така и не разбират до края на дните си колко безсмислени и празни са всъщност те, а и обществото, в което искат да възпитат детето си. Те са убити от щастливи хора, които също са изпълнили последната цел в живота си – а именно, да накажат “американските говеда”, които си мислят, че са господари на тях и на петрола им. И умират сред щастливи хора, които знаят, че американската нация доволно ще отвърне на удара, като направи хиляди афганистански души щастливи. Но това си е и в реда на нещата, все пак – “Каквото повикало, такова се обадило”.
Това повсеместно щастие вече няма как да не убеди Софокъл, че и още стотина умни глави като него, но за нещастие по негово време такива неща просто не е имало, затова можем да му простим грешката. Но от друга страна – Каква е вероятността ТОЧНО ТАКИВА щастливи случайности да се случат на един човек, и до колко тези негови цели могат да оправдаят определението “човек” – това оставям на вас да решите…

Няма коментари:

Публикуване на коментар