Въпреки, че изглежда странно – не разумът, а именно вярата играе най-важна роля в осъзнаването и израстването ни като личности, в сформирането на психиката, вътрешния ни свят, светогледа и дори понятийната ни база. И в този ред на мисли, за всеки човек може да бъде само полезно да си даде сметка какво собствено е вярата.
„Вярата не е познавателен, а жизнен акт”
За да напиша теза – или съответно антитеза – е необходимо единствено да приема или отрека мисълта, изложена в заглавието. Лесно, нали? А ако просто не съм съгласен с формулировката му? Ами – не знам. Единственото, което ми хрумва, е да изясня понятията, да изложа аргументите си защо според мен то е неправилно зададено, да го поправя и… да се надявам да не получа двойка (но ако тръгна да разсъждавам върху мисъл, с чиято формулировка не съм съгласен, така или иначе ще ме постигне гореспоменатата участ, тъй че едва ли имам какво толкова да губя – освен може би време и нерви).
Вяра. Първо, нека изясня какво имам предвид под вяра. Повечето хора, като чуят тази дума, веднага я асоциират с православието, с Бог, със задгробен живот и така нататък. Нищо общо.
Фактът, че този вид вяра е напълно излишен за разумния човек и че през цялата човешка история е играл – а, както се очертава, още доста дълго ще продължава да играе – роля само и единствено като патерица за ума (която безспорно би била полезна за човек, изгубил способността да ходи, но определено никога няма да му помогне отново да я възвърне, ако разчита само на помагалото)
считам за безспорен и всеки коментар по него – излишен.
Аз нямам предвид тази вяра.
Вярата е нелогична и неемпирична. По същността си тя е сравнима единствено с чувствата, тъй като при нея се извършва качествен скок, без преди това да се е получило нужното количествено натрупване. Тя е преминаване от едно състояние в друго, без за това да има някаква логична причина и без да са необходими междинни етапи.
Познанието – точно обратното – е и логично, и емпирично. Валидно е при всеки възможен случай (това е една от основните му характеристики) и е напълно провериуемо. При него качественият скок се извършва на етапи, като за всеки от тях е необходимо количествено натрупване на информация, нейното систематизиране и правенето на заключения въз основа на всичко това.
От изложените определения следва, че тези две понятия са напълно противоположни и следователно между тях не може да се сложи знак на равенство (каквато функция в речта изпълнява глаголът „е”).
Дотук добре. Съгласен съм, че вярата не е познавателен акт и не мисля, че е нужно да привеждам друго доказателство, освен очевидната противоположност на самите понятия – вяра и познание. Но втората част на тази мисъл, а именно: вярата е „жизнен акт” е напълно неуместна за мен. Словосъчетанието „жизнен акт”, аз разбирам като „действие, което се извършва от живо същество (очевидно разумно) през жизнения му цикъл”. Видимо, тук няма никакво противоречие – да, наистина вярата ни съпътства през целия ни жизнен път, обаче… тя не е и не може да бъде никакво действие, никакъв „акт”.
Вярата е състояние. Нея или я има, или не. Като вносна лампа – или е ON, или е OFF, средно положение няма.
Вярата формално е въпрос на избор – ти сам избираш дали да вярваш или не в нещо или на някого. Но дали практически това е така?
Нито аз, нито вие вярваме, че белината „Аче” изпира по-добре и е „най-добрия избор”, или пък че „Пе-ралнята живе-е по-дълго със Кал-гон”, но... когато постоянно ти набиват в не особено интелигентната глава едно и също (та нима една интелигентна глава ще се остави да промиват така безочливо и нагло нейното съдържание?) просто няма как да не повярваш. Впрочем, същото е и с вярата във Всемогъщия Бог, който, освен света, е създал и царете (и мултимилиардерите) и – логично – всичко в него е толкова безупречно и съвършено (почти колкото почиствателните свойства на „Пронто”), че просто няма накъде повече; и как иначе, като не друг, а именно Той го е създал. Но аз обещах да не го коментирам изобщо това – извинете, просто не се сдържах да не направя тази леко груба аналогия.
Е, май излиза, че вярата не е много-много въпрос на личен избор все пак (че е избор, избор е, но дали на самия индивид?), ами си е повече въпрос на внушение. Ти може и да не вярваш, че Статуята на Свободата може просто ей така да изчезне, но когато Дейвид Копърфийлд ти го „покаже” нагледно – започваш да се замисляш.
Някои може би ще възразят, че дотук посочените примери обхващат само сетивната вяра, тоест, тази, която е свързана строго с видимите неща. Нека тогава разгледаме и друг случай.
Колкото и парадоксално да звучи, науката също разчита до огромна степен за своето развитие и обогатяване именно на вярата. Не на всеки ще му се отдаде някога възможността да провери дали скоростта на светлината действително е 299 792 458 м./сек. във вакуум и дали Айнщайн не е допуснал всъщност някоя огромна грешка в изчисленията си (което важи със същата сила и за привържениците на квантовата теория, понеже и Макс Планк може би все пак нещо не е домислил както трябва). Тъй че, като че ли излиза, че до известна – направо до голяма – степен за да се отдадеш на науката трябва да вярваш в нея.
На мен лично тези разсъждения и примери са ми достатъчни да не се съглася с мисълта, изказана в заглавието и да я поправя по следния начин:
„Вярата не е познавателен акт. Тя е състояние: състояние, което избираш сам или някой – умишлено или не – ти внушава.”
Вярвам, че доказах твърдението си.
„Вярата не е познавателен, а жизнен акт”
За да напиша теза – или съответно антитеза – е необходимо единствено да приема или отрека мисълта, изложена в заглавието. Лесно, нали? А ако просто не съм съгласен с формулировката му? Ами – не знам. Единственото, което ми хрумва, е да изясня понятията, да изложа аргументите си защо според мен то е неправилно зададено, да го поправя и… да се надявам да не получа двойка (но ако тръгна да разсъждавам върху мисъл, с чиято формулировка не съм съгласен, така или иначе ще ме постигне гореспоменатата участ, тъй че едва ли имам какво толкова да губя – освен може би време и нерви).
Вяра. Първо, нека изясня какво имам предвид под вяра. Повечето хора, като чуят тази дума, веднага я асоциират с православието, с Бог, със задгробен живот и така нататък. Нищо общо.
Фактът, че този вид вяра е напълно излишен за разумния човек и че през цялата човешка история е играл – а, както се очертава, още доста дълго ще продължава да играе – роля само и единствено като патерица за ума (която безспорно би била полезна за човек, изгубил способността да ходи, но определено никога няма да му помогне отново да я възвърне, ако разчита само на помагалото)
считам за безспорен и всеки коментар по него – излишен.
Аз нямам предвид тази вяра.
Вярата е нелогична и неемпирична. По същността си тя е сравнима единствено с чувствата, тъй като при нея се извършва качествен скок, без преди това да се е получило нужното количествено натрупване. Тя е преминаване от едно състояние в друго, без за това да има някаква логична причина и без да са необходими междинни етапи.
Познанието – точно обратното – е и логично, и емпирично. Валидно е при всеки възможен случай (това е една от основните му характеристики) и е напълно провериуемо. При него качественият скок се извършва на етапи, като за всеки от тях е необходимо количествено натрупване на информация, нейното систематизиране и правенето на заключения въз основа на всичко това.
От изложените определения следва, че тези две понятия са напълно противоположни и следователно между тях не може да се сложи знак на равенство (каквато функция в речта изпълнява глаголът „е”).
Дотук добре. Съгласен съм, че вярата не е познавателен акт и не мисля, че е нужно да привеждам друго доказателство, освен очевидната противоположност на самите понятия – вяра и познание. Но втората част на тази мисъл, а именно: вярата е „жизнен акт” е напълно неуместна за мен. Словосъчетанието „жизнен акт”, аз разбирам като „действие, което се извършва от живо същество (очевидно разумно) през жизнения му цикъл”. Видимо, тук няма никакво противоречие – да, наистина вярата ни съпътства през целия ни жизнен път, обаче… тя не е и не може да бъде никакво действие, никакъв „акт”.
Вярата е състояние. Нея или я има, или не. Като вносна лампа – или е ON, или е OFF, средно положение няма.
Вярата формално е въпрос на избор – ти сам избираш дали да вярваш или не в нещо или на някого. Но дали практически това е така?
Нито аз, нито вие вярваме, че белината „Аче” изпира по-добре и е „най-добрия избор”, или пък че „Пе-ралнята живе-е по-дълго със Кал-гон”, но... когато постоянно ти набиват в не особено интелигентната глава едно и също (та нима една интелигентна глава ще се остави да промиват така безочливо и нагло нейното съдържание?) просто няма как да не повярваш. Впрочем, същото е и с вярата във Всемогъщия Бог, който, освен света, е създал и царете (и мултимилиардерите) и – логично – всичко в него е толкова безупречно и съвършено (почти колкото почиствателните свойства на „Пронто”), че просто няма накъде повече; и как иначе, като не друг, а именно Той го е създал. Но аз обещах да не го коментирам изобщо това – извинете, просто не се сдържах да не направя тази леко груба аналогия.
Е, май излиза, че вярата не е много-много въпрос на личен избор все пак (че е избор, избор е, но дали на самия индивид?), ами си е повече въпрос на внушение. Ти може и да не вярваш, че Статуята на Свободата може просто ей така да изчезне, но когато Дейвид Копърфийлд ти го „покаже” нагледно – започваш да се замисляш.
Някои може би ще възразят, че дотук посочените примери обхващат само сетивната вяра, тоест, тази, която е свързана строго с видимите неща. Нека тогава разгледаме и друг случай.
Колкото и парадоксално да звучи, науката също разчита до огромна степен за своето развитие и обогатяване именно на вярата. Не на всеки ще му се отдаде някога възможността да провери дали скоростта на светлината действително е 299 792 458 м./сек. във вакуум и дали Айнщайн не е допуснал всъщност някоя огромна грешка в изчисленията си (което важи със същата сила и за привържениците на квантовата теория, понеже и Макс Планк може би все пак нещо не е домислил както трябва). Тъй че, като че ли излиза, че до известна – направо до голяма – степен за да се отдадеш на науката трябва да вярваш в нея.
На мен лично тези разсъждения и примери са ми достатъчни да не се съглася с мисълта, изказана в заглавието и да я поправя по следния начин:
„Вярата не е познавателен акт. Тя е състояние: състояние, което избираш сам или някой – умишлено или не – ти внушава.”
Вярвам, че доказах твърдението си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар