Въпросът за същността на познанието е интересувал хората още от дълбока древност и е актуален и до днес. Воден от аналогията с езика, Мишел Фуко казва: „Да знаем значи да говорим”. Ето какви са неговите аргументи:
Той се позовава на общия произход и принцип на функциониране на езика и познанието; на сходната им структура и връзката между тях. Фуко доразгръща аналогията и до отделните елементи на познанието, които, подобно на думите в езика, трябва да бъдат ясно дефинирани и общовалидни. За него „науките са добре разработени езици, като от същата гледна точка може да се каже, че езиците представляват неразработени науки”. Въз основа на тези разсъждения, той достига до извода „Да знаем, значи да говорим”. Но, както е известно, аналогията не е начин на мислене... или поне не е научен такъв, въпреки че понякога чрез нея се постига по-добро разбиране на нещата.
Аз не съм напълно съгласен с това твърдение на Фуко, макар и принципно да не отхвърлям аргументите му. Наистина, между езика и познанието има голяма връзка – те са сходни в структурата и принципите си, може дори да се каже, че огромна част от познанието на цялото човечество се дължи именно на езика и е съхранена във вид на символи с определено значение. Ясно е, че за да може да бъде натрупано познание, е необходима систематичност, яснота и еднозначност – все неща, характерни за езика. Освен това всички методи на мисленето – индукция, дедукция, транзитивност и т.н, както и умозаключенията и всички правила при тях се основават на наличието на символи с точно определено значение, някои от които да се противопоставят на други. Никоя от науките не може да съществува пълноценно без своя собствена символна и понятийна база, а и без начин за обмен на информация и абстрактни разсъждения, каквито се съдържат в езика.
Но това далеч не означава, че познанието се ограничава с езика. И подобна мисъл, че „да знаем, значи да говорим” аз намирам за твърде крайна и прекалено обобщителна и поради това – невярна; защото тя не обхваща и другите форми на познание, за които не е необходим език, или каквато и да е било систематизирана система от символи и понятия. Съществуват още така нареченото интуитивно познание, зрителното познание, познанието да речем на даден характер или поведенчески реакции, част от човешката природа – това са знания, съществуващи в несемантична форма и никое от тях не може да се обясни с думи.
Ето, например пророците – и като цяло всички хора, способни да предрекат някакво събитие, отстоящо на относително голям период от време в бъдещето. Има хипотези, разбира се, че техните прогнози са основани на внимателно (та и подсъзнателно, ако щете) анализиране на известни факти и извличане на възможните им резултати. Но... все пак са хипотези – никоя от тях не е доказана – и то, ако трябва да бъдем обективни, не особено правдоподобни, защото за да бъде формулирана една теория, е необходимо тя да намира обяснение на всички налични факти, а някои факти доста упорито отказват да се подчинят на идеята за „анализирането и извличането на резултати”, просто защото самите хора не са имали никакъв достъп до каквато и да е била информация. Един показателен пример е Ванга – която е била обикновена жена от народа, при това сляпа и не съществува никакъв начин, по който може да е получила достатъчно знания за събитията, които е предрекла (дори и да приемем, че е „поставено лице” и всичко е нагласено, все още остава отворен въпроса – защо? – каква полза може да има който и да е било от това и... как би излъгал всички големи държавници, които са я посещавали).
По подобен начин стои и въпроса със зрителното познание. Въпреки че теоретически всяко явление и процес в природата могат да бъдат описани с думи (ако не съществуват налични, биват създавани нови, които да го характеризират възможно най-пълно), на практика това не е така. Има много неща, пред които думите са безсилни – и това са предимно абстрактните явления, породени от човека. Да речем – изкуството. Фактът, че за една картина на Микеланджело са изписани стотици томове „високонаучни анализи” и прочее – или общия брой страници, анализиращи романа на Сервантес Дон Кихот надхвърлят стократно дължината на самата творба – не само че не отрича подобни разсъждения, но дори ги потвърждава. Защото колкото повече се пише върху даден проблем, толкова по-ясно си проличава безсилието на думите да го дефинират и изчерпят напълно. Все пак една от дефинициите за Изкуството е: „всичко това, за което колкото и да говориш, никога не можеш да обхванеш напълно”.
Като друг пример можем да вземем дори самите понятия (рожби на езика), така любими на философите – кой може да дефинира с думи какво представляват Живота, Любовта (и всички чувства, в частност), Душата, Правдата, и т.н.?
Познаването на даден характер също не може да бъде обяснено задоволително с думи. Човек не може да напише на хартия или дори да си спомни всички моменти, всички думи, изрази или жестове, с които си е изградил представа за характера някой негов познат, но това познание, което може да съществува в много форми – прогнозиране (да можеш да кажеш със сигурност каква ще е реакцията на този човек към даден вид дразнение), разбиране (да можеш да се поставиш на мястото на човека и не толкова да разбереш, колкото да усетиш, да почувстваш защо той постъпва така) – си остава несемантично и понякога дори не напълно осъзнато.
В заключение ще кажа само, че напълно разбирам и дори приемам всички разсъждения на Фуко, но считам извода, който извлича от тях: „Да знаем, значи да говорим”, за непълен, тъй като има много неща, които не могат да бъдат описани с думи, символи или формули. Ако трябва да го перифразирам и допълня от моя гледна точка, той би звучал горе-долу така: „Да знаем значи да говорим и да усещаме”.
Той се позовава на общия произход и принцип на функциониране на езика и познанието; на сходната им структура и връзката между тях. Фуко доразгръща аналогията и до отделните елементи на познанието, които, подобно на думите в езика, трябва да бъдат ясно дефинирани и общовалидни. За него „науките са добре разработени езици, като от същата гледна точка може да се каже, че езиците представляват неразработени науки”. Въз основа на тези разсъждения, той достига до извода „Да знаем, значи да говорим”. Но, както е известно, аналогията не е начин на мислене... или поне не е научен такъв, въпреки че понякога чрез нея се постига по-добро разбиране на нещата.
Аз не съм напълно съгласен с това твърдение на Фуко, макар и принципно да не отхвърлям аргументите му. Наистина, между езика и познанието има голяма връзка – те са сходни в структурата и принципите си, може дори да се каже, че огромна част от познанието на цялото човечество се дължи именно на езика и е съхранена във вид на символи с определено значение. Ясно е, че за да може да бъде натрупано познание, е необходима систематичност, яснота и еднозначност – все неща, характерни за езика. Освен това всички методи на мисленето – индукция, дедукция, транзитивност и т.н, както и умозаключенията и всички правила при тях се основават на наличието на символи с точно определено значение, някои от които да се противопоставят на други. Никоя от науките не може да съществува пълноценно без своя собствена символна и понятийна база, а и без начин за обмен на информация и абстрактни разсъждения, каквито се съдържат в езика.
Но това далеч не означава, че познанието се ограничава с езика. И подобна мисъл, че „да знаем, значи да говорим” аз намирам за твърде крайна и прекалено обобщителна и поради това – невярна; защото тя не обхваща и другите форми на познание, за които не е необходим език, или каквато и да е било систематизирана система от символи и понятия. Съществуват още така нареченото интуитивно познание, зрителното познание, познанието да речем на даден характер или поведенчески реакции, част от човешката природа – това са знания, съществуващи в несемантична форма и никое от тях не може да се обясни с думи.
Ето, например пророците – и като цяло всички хора, способни да предрекат някакво събитие, отстоящо на относително голям период от време в бъдещето. Има хипотези, разбира се, че техните прогнози са основани на внимателно (та и подсъзнателно, ако щете) анализиране на известни факти и извличане на възможните им резултати. Но... все пак са хипотези – никоя от тях не е доказана – и то, ако трябва да бъдем обективни, не особено правдоподобни, защото за да бъде формулирана една теория, е необходимо тя да намира обяснение на всички налични факти, а някои факти доста упорито отказват да се подчинят на идеята за „анализирането и извличането на резултати”, просто защото самите хора не са имали никакъв достъп до каквато и да е била информация. Един показателен пример е Ванга – която е била обикновена жена от народа, при това сляпа и не съществува никакъв начин, по който може да е получила достатъчно знания за събитията, които е предрекла (дори и да приемем, че е „поставено лице” и всичко е нагласено, все още остава отворен въпроса – защо? – каква полза може да има който и да е било от това и... как би излъгал всички големи държавници, които са я посещавали).
По подобен начин стои и въпроса със зрителното познание. Въпреки че теоретически всяко явление и процес в природата могат да бъдат описани с думи (ако не съществуват налични, биват създавани нови, които да го характеризират възможно най-пълно), на практика това не е така. Има много неща, пред които думите са безсилни – и това са предимно абстрактните явления, породени от човека. Да речем – изкуството. Фактът, че за една картина на Микеланджело са изписани стотици томове „високонаучни анализи” и прочее – или общия брой страници, анализиращи романа на Сервантес Дон Кихот надхвърлят стократно дължината на самата творба – не само че не отрича подобни разсъждения, но дори ги потвърждава. Защото колкото повече се пише върху даден проблем, толкова по-ясно си проличава безсилието на думите да го дефинират и изчерпят напълно. Все пак една от дефинициите за Изкуството е: „всичко това, за което колкото и да говориш, никога не можеш да обхванеш напълно”.
Като друг пример можем да вземем дори самите понятия (рожби на езика), така любими на философите – кой може да дефинира с думи какво представляват Живота, Любовта (и всички чувства, в частност), Душата, Правдата, и т.н.?
Познаването на даден характер също не може да бъде обяснено задоволително с думи. Човек не може да напише на хартия или дори да си спомни всички моменти, всички думи, изрази или жестове, с които си е изградил представа за характера някой негов познат, но това познание, което може да съществува в много форми – прогнозиране (да можеш да кажеш със сигурност каква ще е реакцията на този човек към даден вид дразнение), разбиране (да можеш да се поставиш на мястото на човека и не толкова да разбереш, колкото да усетиш, да почувстваш защо той постъпва така) – си остава несемантично и понякога дори не напълно осъзнато.
В заключение ще кажа само, че напълно разбирам и дори приемам всички разсъждения на Фуко, но считам извода, който извлича от тях: „Да знаем, значи да говорим”, за непълен, тъй като има много неща, които не могат да бъдат описани с думи, символи или формули. Ако трябва да го перифразирам и допълня от моя гледна точка, той би звучал горе-долу така: „Да знаем значи да говорим и да усещаме”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар