28 ноември 2014 г.

Ловец и самодива (поема)

Вървял ловец в гори вековни -
в треви обрасли и във храсти,
с дървета стари и огромни...

Бил той ловец добър и силен,
не знаел страх, човешки страсти
душата му като бокал не пили.

Дълбоко във гората птички
подемали красиви трели,
жужало и трептяло всичко...

Но звук един в далечината
се чул и всички птици спрели,
замлъкнала във миг гората...

Това бил глас на самодива,
която пеела в потока...
А те - божествено красиви -

вървели из гората голи...
Подлъгвайки те тъй жестоко
овчари и ловци без воля

убивали ги те, ядяли
сърцата им туптящи още,
когато някой пожелал ги,

и устните им щом докоснел...

- Назад, чудовище ужасно! -
насочил пушката Ловецът. -
И махай се! - повторил гласно,
видял в косите й венецът.

- Не съм чудовище, човеко,
не се страхувай ти от мене,
аз още съм дете и нека
у теб съмнение не дреме,

че ще постъпя с теб жестоко,
виж във косите ми венецът -
той значи ясно, че не ме е
докосвал никой. Ти при мене
ела - тъй бистър е потокът,
не ще те нараня...

 

Ловецът
я гледал смаян, обезсилен
от красотата и гласът й,
и към нея той пристъпил
с отпуснати душа и жили...

Докоснали се устните, телата
им в едно за миг се слели...
погълнала ги двама тъмнината.


Когато сутринта очи отворил,
до него ромолял потокът,
а в крака му силна болка,
го карала да стене...

- Това ти е от мене! -
една змия до него свита,
във ярки цветове обвита,
със глас човешки проговорила. -

Аз съм Зевс - могъщ и силен!
Ти, Ловецо, си от мен ужилен!
Отровата ми е в кръвта ти вече,
не можеш скри се никъде човече...

От днес си прокълнат вовеки,
отровни са за всичките човеци -
потта, сълзите и кръвта ти,
и ще расте със времето страстта ти...


И знай, отровна е кръвта ти
дори за самодивите безсмъртни.

- Защо го правиш, Зевсе, всемогъщи,
защо във мрак душата ми обгръщаш?

- Защото ти, нещастен смъртен,
дръзна нещо мое да отнемеш!
Самодивата, с която сля се
бе на мен обречена вовеки...



И тръгнал той по прашните пътеки...


Половин век скитал се Ловецът,
без близки, приятели и без любима,
сам-самичък... тънък бил живецът
му, но здрав като стомана несломима.


Случайно минал през гората съща,
в която бога с силата могъща
го бе обрекъл вечно тъй да страда...

- О, ти, Гора... ида аз от Ада,
но твойта хубост ме прегръща!
Твойте листи галят ми душата,
твойте песни ме обгръщат!


- Не е гората туй, Ловецо! -
глас познат му проговорил -
това съм аз, на която ти, подлецо,
преди години зло ужасно стори!

Целуни отново мойте устни
и твоите животът ще напусне!

- О, създание прекрасно!
Нима си ти? Недей... опасно
е дори да ме докосваш,
а мойта кръв отрова е за тебе,
ако това така не беше,
отдавна да съм те подирил
да сложиш край на мъките ми вечни...

- Какво говориш, ти, човеко жалки,
отпускам ти живот... макар и малко.
Кой тъй ужасно те излъга?

- Сам Зевс, на змия престорен,
преди години много ме ухапа,
на сутринта след случката в потока.

- О, Съдба, ужасна и жестока!!!
Не Зевс, а горски дух нещастен
се беше влюбил в мен! Той няма
такива сили. Излъгал те е подло!

- Уви, сега е вече късно,
не може нищо да се стори,
освен живота да прекъснеш,
щом няма в мен отрова!
Целуни ме ти отново, мила,
половин век след като те имах,
нека се отпуснат мойте жили,
целуни ме искрено, Любима...

Няма коментари:

Публикуване на коментар