9 септември 2014 г.

Мирослав



 Не разбирам как може да си толкова безчувствен! – Петя вървеше до Мирослав, а той леко спазваше дистанция. Тя докосна ръката му, но той я отдръпна. – Изобщо виждаш ли ме като жена, не знам... Другите мъже...

Тя говореше, но той не можеше да я чуе. В главата му се бореха хиляди образи и картини. Чувства, които той считаше за низки и ужасни, го измъчваха. Той беше прекарал целия си живот на село и това беше първата му сериозна приятелка, но...

 Не знам изобщо защо продължавам да съм с теб, ти... Ти изобщо слушаш ли ме?... Миро? Пак ли главата? – тя омекна.
 Млъкни, ма! – каза властно той и я притисна до себе си.

Миро впи устни в единствената жена, която обичаше, сякаш животът му зависеше от това.

 Но, Миро! Не разбирам! Аз...
 Казах ти да млъкнеш!

Той бързо я събличаше там, на ръба на подлеза, обхванат от страстта и я облада на мига, пред погледите на случайните минувачи.


 Ти изобщо слушаш ли ме?... Миро? Пак ли главата? – каза тя, омекнала.
 Да... – измънка той.
 О, горкичкото... – тя го докосна по лицето и този път той не се отдръпна, но не можеше да стигне по-далеч. – Съжалявам, мило, но понякога ми се иска... и аз не знам, много съм глупава...

Миро бе гледал изнасилването на майка си като дете и се ужасяваше от идеята да причини това на друга жена. Той боготвореше Петя, но никога не си позволяваше да я докосне сексуално. Мислите, които се въртяха в главата му, го плашеха и отвращаваха.

 Като се приберем, ще ти разтворя аспирин...
 Мхм... –  той я хвана за ръка и те изчезнаха в нощта...


Няма коментари:

Публикуване на коментар