Мирослав

–  Не разбирам как може да си толкова безчувствен! – Петя вървеше до Мирослав, а той леко спазваше дистанция. Тя докосна ръката му, но той я отдръпна. – Изобщо виждаш ли ме като жена, не знам... Другите мъже...

Тя говореше, но той не можеше да я чуе. В главата му се бореха хиляди образи и картини. Чувства, които той считаше за низки и ужасни, го измъчваха. Той беше прекарал целия си живот на село и това беше първата му сериозна приятелка, но...

–  Не знам изобщо защо продължавам да съм с теб, ти... Ти изобщо слушаш ли ме?... Миро? Пак ли главата? – тя омекна.

–  Млъкни, ма! – каза властно той и я притисна до себе си.

Миро впи устни в единствената жена, която обичаше, сякаш животът му зависеше от това.

–  Но, Миро! Не разбирам! Аз...

–  Казах ти да млъкнеш!

Той бързо я събличаше там, на ръба на подлеза, обхванат от страстта и я облада на мига, пред погледите на случайните минувачи.

–  Ти изобщо слушаш ли ме?... Миро? Пак ли главата? – каза тя, омекнала.

–  Да... – измънка той.

–  О, горкичкото... – тя го докосна по лицето и този път той не се отдръпна, но не можеше да стигне по-далеч. – Съжалявам, мило, но понякога ми се иска... и аз не знам, много съм глупава...

Миро бе гледал изнасилването на майка си като дете и се ужасяваше от идеята да причини това на друга жена. Той боготвореше Петя, но никога не си позволяваше да я докосне сексуално. Мислите, които се въртяха в главата му, го плашеха и отвращаваха.

–  Като се приберем, ще ти разтворя аспирин...

–  Мхм... –  той я хвана за ръка и те изчезнаха в нощта...