Тела, поклащащи се в ритъм, слети едно с друго. Това е картината, която виждам пред себе си. Аз съм едно от тях, колкото и чудно да ми се струва. Но може би е по-добре да върна малко назад.
Не ми върви с жените. И това не се дължи на някакви особени недостатъци във външния ми вид или реторичните ми възможности, а е поради... проста липса на късмет. Роден съм в малък град. За щастие (или нещастие?) в него има и начално-основно, и средно и висше училище, които завърших под ред.
Живяхме в къща, тъй че работа винаги имаше, а баща ми се спомина рано, затова аз бях главата на семейството. Как да ви кажа... момичетата в малкото градче се... кифлевиха твърде много за провинциалистки. Въобразяваха си, че са топмодели, снимайки се с техните айфони - които мразя в червата между другото - с нацупените си устни и... както и да е. Схванахте основната идея. Малкото, които бяха свестни, бързо се бяха ориентирали към хора с бъдеще - не като мен.
Имам един приятел от университета. Само един. С него някак си се уцелихме. Той е поет. Проблемът му е, че се взема твърде насериозно, или по-скоро е твърде невъздържан и наивен. Когато напише нещо, първата му реакция е да го покаже поне на десет човека. Един от тях неизменно съм аз. След това го поглежда критично и заявява, че е пълен боклук (а често не е). Не мога да ви изброя колко пъти съм крадял дърва от реката и той ми е звънял и сме провеждали подобен разговор:
- Ало?
- Иване?
- Да?
- Слушай... - и започва да рецитира.
В такива случаи аз просто оставям телефона на земята и продължавам незаконната си дейност. Все пак, трябва да се отопляваме. Та този мой единствен приятел беше романтична душа, беше изживял двайсетина любови и непрекъснато ме кандърдисваше да си намирам жена. Каза ми, че мога да живея при него в Столицата и да се запозная със стотици нормални момичета. Мина време и майка ми се спомина, аз останах сам с животните. Тогава Георги стана по-настоятелен. Аз все отлагах, но накрая се предадох - той може да бъде много убедителен.
Пренесох се криво-ляво. Той ми помагаше с наема и сметките докато си намерих работа, а храната - е, имах около хиляда буркана с месо, компоти и каквото ти хрумне. Работех от осем до пет като чиновник. Останалото ми време беше свободно. В началото щях да се побъркам. Седях и гледах в стената. И един път, той буквално насила ме помъкна навън. Просто се разхождахме по главната и гледахме хората. Не че не бях виждал хора преди, но двете години след университета прекарах в обгрижване на болната ми майка и в компанията единствено на кози, овце и кокошки. Георги ми каза, че бавно ще ме излага на, както се изрази, "съживяващите лъчи на цивилизацията", което за него представляваха клубовете по интереси, концертите, различните рецитали, представяния на книги и т.н. и т.н.
Всичко гореизброено стимулираше хипоталамуса ми, тоест, караше ме да заспя, но когато за пръв път ме заведе на танци... и да искам, не мога да ви опиша какво почувствах. Сякаш в мозъка ми избухнаха фойерверки. Вярно, от всички събития преди това се бях ошлайфал и в заговарянето на непознати, и в разпознаването на човешките емоции по поведение и жестове, но сега, сега стигаме до това, което виждам пред себе си. А то е:
Танцувам бавен танц с Кристина. Тя е крехка като теменуга, с кръстче, което лесно обхващам с ръце и което се страхувам да не прекърша. Очите и са ярко сини и толкова невинни, че и сираче би й завидяло. Прошепвам й в ухото:
- От толкова време те наблюдавам, нямаш никакъв напредък. Като че ли не се стараеш изобщо. Защо?
- Смяна. - казва инструктурът.
Танцувам бърз танц с Ива.
После с Мария.
После бавен с Надя.
И пак стигам до Кристина. Тя е положила глава на рамото ми, а аз шептя:
- Защо си тук?
Тя ме поглежда и казва тихо:
- Толкова съм самотна. Просто искам някой да ме изчука.
Тази проста констатация, изречена с толкова спокоен и тих глас, ме разтърсва из основи. "Просто искам някой да ме изчука". Това го казва младо прелестно момиче в разцвета на силите и красотата си. При други обстоятелства сигурно щях да се разплача.
Прегръщам я нежно, но не зная какво да кажа или направя. Тя се притиска до мен и усещам как се стяга. Вероятно си мисли, че е сгрешила с нещо. Тя не е виновна. Тръгвам да и го казвам и думите засядат в устата ми като камък. Вдишвам аромата на косата й - на кокосов орех и малина, странна комбинация, но вече съм свикнал. Трябва да и покажа, че е прекрасно човешко същество и не трябва да се принизява така. Но не знам как. Нямам езика на Георги. А той... той в момента танцува с най-хубавото момиче и не му пука за мен... за нас...
Тя ме поглежда умолително, но аз просто не я обичам. Аз никога не съм се влюбвал... но не мисля, че това е начина. И като се вглеждам в сърцето си разбирам, че не я обичам. Вярно е, че мога да и "помогна" и без това условие, но това ще е измяна към характера ми и към самия мен.
След танците излизаме. Вън е хладно, а тя не си е взела горни дрехи.
- Да те изпратя? - питам.
- А... не, няма нужда.
- Не ставай глупава. Ето, наметни си това. - казвам и й подавам якето си. - За мен не е проблем.
Няколко минути ходим по плочките, а ехото на стъпките напомня на тракането на античен стенен часовник. Тъмно е. Известно време вървим, сякаш чудейки се кой да похване неприятната тема.
- Криси, виж... аз... мога да... но няма да е редно. Освен това... ти не искаш секс без любов. Той не лекува самотата. Иначе нямам против. Ще дойда до вас, ще се сношим и ще си ида без да те погледна. Ти не искаш това. Ти заслужаваш някой, който да те обича истински. Не знам, може да съм аз... но още не.
Не ми върви с жените. И това не се дължи на някакви особени недостатъци във външния ми вид или реторичните ми възможности, а е поради... проста липса на късмет. Роден съм в малък град. За щастие (или нещастие?) в него има и начално-основно, и средно и висше училище, които завърших под ред.
Живяхме в къща, тъй че работа винаги имаше, а баща ми се спомина рано, затова аз бях главата на семейството. Как да ви кажа... момичетата в малкото градче се... кифлевиха твърде много за провинциалистки. Въобразяваха си, че са топмодели, снимайки се с техните айфони - които мразя в червата между другото - с нацупените си устни и... както и да е. Схванахте основната идея. Малкото, които бяха свестни, бързо се бяха ориентирали към хора с бъдеще - не като мен.
Имам един приятел от университета. Само един. С него някак си се уцелихме. Той е поет. Проблемът му е, че се взема твърде насериозно, или по-скоро е твърде невъздържан и наивен. Когато напише нещо, първата му реакция е да го покаже поне на десет човека. Един от тях неизменно съм аз. След това го поглежда критично и заявява, че е пълен боклук (а често не е). Не мога да ви изброя колко пъти съм крадял дърва от реката и той ми е звънял и сме провеждали подобен разговор:
- Ало?
- Иване?
- Да?
- Слушай... - и започва да рецитира.
В такива случаи аз просто оставям телефона на земята и продължавам незаконната си дейност. Все пак, трябва да се отопляваме. Та този мой единствен приятел беше романтична душа, беше изживял двайсетина любови и непрекъснато ме кандърдисваше да си намирам жена. Каза ми, че мога да живея при него в Столицата и да се запозная със стотици нормални момичета. Мина време и майка ми се спомина, аз останах сам с животните. Тогава Георги стана по-настоятелен. Аз все отлагах, но накрая се предадох - той може да бъде много убедителен.
Пренесох се криво-ляво. Той ми помагаше с наема и сметките докато си намерих работа, а храната - е, имах около хиляда буркана с месо, компоти и каквото ти хрумне. Работех от осем до пет като чиновник. Останалото ми време беше свободно. В началото щях да се побъркам. Седях и гледах в стената. И един път, той буквално насила ме помъкна навън. Просто се разхождахме по главната и гледахме хората. Не че не бях виждал хора преди, но двете години след университета прекарах в обгрижване на болната ми майка и в компанията единствено на кози, овце и кокошки. Георги ми каза, че бавно ще ме излага на, както се изрази, "съживяващите лъчи на цивилизацията", което за него представляваха клубовете по интереси, концертите, различните рецитали, представяния на книги и т.н. и т.н.
Всичко гореизброено стимулираше хипоталамуса ми, тоест, караше ме да заспя, но когато за пръв път ме заведе на танци... и да искам, не мога да ви опиша какво почувствах. Сякаш в мозъка ми избухнаха фойерверки. Вярно, от всички събития преди това се бях ошлайфал и в заговарянето на непознати, и в разпознаването на човешките емоции по поведение и жестове, но сега, сега стигаме до това, което виждам пред себе си. А то е:
Танцувам бавен танц с Кристина. Тя е крехка като теменуга, с кръстче, което лесно обхващам с ръце и което се страхувам да не прекърша. Очите и са ярко сини и толкова невинни, че и сираче би й завидяло. Прошепвам й в ухото:
- От толкова време те наблюдавам, нямаш никакъв напредък. Като че ли не се стараеш изобщо. Защо?
- Смяна. - казва инструктурът.
Танцувам бърз танц с Ива.
После с Мария.
После бавен с Надя.
И пак стигам до Кристина. Тя е положила глава на рамото ми, а аз шептя:
- Защо си тук?
Тя ме поглежда и казва тихо:
- Толкова съм самотна. Просто искам някой да ме изчука.
Тази проста констатация, изречена с толкова спокоен и тих глас, ме разтърсва из основи. "Просто искам някой да ме изчука". Това го казва младо прелестно момиче в разцвета на силите и красотата си. При други обстоятелства сигурно щях да се разплача.
Прегръщам я нежно, но не зная какво да кажа или направя. Тя се притиска до мен и усещам как се стяга. Вероятно си мисли, че е сгрешила с нещо. Тя не е виновна. Тръгвам да и го казвам и думите засядат в устата ми като камък. Вдишвам аромата на косата й - на кокосов орех и малина, странна комбинация, но вече съм свикнал. Трябва да и покажа, че е прекрасно човешко същество и не трябва да се принизява така. Но не знам как. Нямам езика на Георги. А той... той в момента танцува с най-хубавото момиче и не му пука за мен... за нас...
Тя ме поглежда умолително, но аз просто не я обичам. Аз никога не съм се влюбвал... но не мисля, че това е начина. И като се вглеждам в сърцето си разбирам, че не я обичам. Вярно е, че мога да и "помогна" и без това условие, но това ще е измяна към характера ми и към самия мен.
След танците излизаме. Вън е хладно, а тя не си е взела горни дрехи.
- Да те изпратя? - питам.
- А... не, няма нужда.
- Не ставай глупава. Ето, наметни си това. - казвам и й подавам якето си. - За мен не е проблем.
Няколко минути ходим по плочките, а ехото на стъпките напомня на тракането на античен стенен часовник. Тъмно е. Известно време вървим, сякаш чудейки се кой да похване неприятната тема.
- Криси, виж... аз... мога да... но няма да е редно. Освен това... ти не искаш секс без любов. Той не лекува самотата. Иначе нямам против. Ще дойда до вас, ще се сношим и ще си ида без да те погледна. Ти не искаш това. Ти заслужаваш някой, който да те обича истински. Не знам, може да съм аз... но още не.
Няма коментари:
Публикуване на коментар