Надежда

Спас лежеше на земята и пъшкаше. Линейката беше на път, но той се съмняваше, че ще прескочи трапа. Имаше най-малко две счупени ребра, фрактура на черепа, вътрешен кръвоизлив, а лицевите травми бяха просто бонус. Не се шегуваха гадовете...
Това беше вторият му бой заради едно и също момиче, макар и определението бой да беше леко подвеждащо. На практика беше тежък побой от пет, вероятно шест човека с карабинери и бог знае какво още. Но най-лошото от всичко беше, че джиесемът му беше на парчета, а наближаваше дванайсет.
Спас се обърна на другата страна, където не го болеше толкова, но действието беше толкова болезнено, че за момент изгуби съзнание.
“Мамка му, струваше си!” – помисли си той, и тъй като всичко останало му причиняваше болка, се сви на кълбо и се отдаде на спомени...

Причината за всичко беше Надежда. Още помнеше първия път, когато я видя. Седеше си в кафенето с приятели, когато вратата се отвори и, заедно със зимния студ, вътре влязоха двойка тийнейджъри. Момчето не му направи впечатление. Поредният ръбел. Но момичето...
Всъщност като изключим вторичните полови белези, не беше нищо особено. Но пък как да ги изключим? Такова нещо изключва ли се толкова лесно, камо ли пък при първи контакт? Другото забележимо нещо бяха синьо-зелените очи, които бяха леко влажни, вероятно от студа. Беше ниска, малко над метър и петдесет, но добре сложена. Косата й беше вързана, с един спускащ се кичур, което й отиваше най-много, както по-късно щеше да установи. Тази вечер не си казаха нищо, но тя му направи изключително впечатление.
Минаха няколко месеца преди да я види за втори път. Тогава тя беше сама и първото нещо, за което попита, щом тя отиде за цигари, беше „Свободна ли е?” От компанията му отговориха твърдо „Не!” и той беше много разочарован. Вечерта мина много приятно, макар и интересната за него част от нея да беше сведена до минимум, тъй като момчетата забегнаха по работа и останаха само момичета. Едно от тях беше Надежда и Спас разбра доста за любимите й гримове, лакове и кафенета. Тази информация принципно не го интересуваше, но всичко свързано с това момиче му беше много интересно. Той просто искаше да я опознае, защото имаше усещането, че няма да бъде обвързана много дълго.

И беше прав.

Следващата им среща беше в ореден състав. Имаше свободно време на обяд и беше отишъл за по кафе с Даниела (която работеше в кварталното кафене), а там – на една маса, с цигара в ръка, седеше Надежда.
- Наде, така и нямах шанса да те питам, какво точно носиш в това малко несесерче? – попита той закачливо.
- Ами ето виж. – засмя се тя и изсипа съдържанието на малката чантичка на масата.
Там имаше няколко червила, лакочистител и множество моливоподобни неща, които явно служеха за гримиране. Също така имаше някакви стотинчици и значително за такава малка чантичка количество памук.
- Носиш със себе си всичките си червила? – учуди се Спас. – И за какво? В случай, че те поканят на бал докато си в кафето и там не приемат момичета с вчерашен лак?
- Ти се смееш, обаче всичко е възможно. – набърчи носле Надя. – И вкъщи имам още минимум двайсет шишенца!
- Честно казано, чудя се какъв изобщо е смисълът от лаковете? Кога ли пък хората те гледат в ръцете?
- О! – Надя за момент загуби дар слово. – Ти пък това кажи! Сега ще ти демонстрирам... Първо, връщаш ресто. – каза тя, вземайки няколко монети и ги поднесе към Спас, нарочно показвайки яркочервените си нокти.

Ръцете им се докоснаха.

- Второ, играеш хоро. – продължи тя и с мъничката си ръка го придърпа на свободното място между масите, като с едната ръка развяваше салфетка, а другата, с която го държеше, беше изпънала така че да се виждат ноктите й.
- Трето...
Спас не помнеше всичко, което си казаха този следобед. Все пак, беше се случило преди доста години. Аргументите й бяха колкото смешни, толкова и логични и след кафето той бе напълно убеден в нуждата на красивите момичета от лакове и червила.
Някъде около точка четири от посвещението му в нуждата от лакове, беше довтасала една друга приятелка на Надежда, която реши, че тъй като не са се виждали от много време, трябва да я отведе до близкия парк за сесия клюки. Спас искаше да остане с Даниела, защото бяха започнали спор за Ренесанса, но си помисли, че тя няма да избяга, затова предложи на Надя и приятелката й да ги придружи до парка... ако нямат нищо против.
Нямаха.
Приятелката на Надежда не лъжеше – наистина си разменяха само клюки. Спас не разбираше желанието на хората да обсъждат чуждите животи, а и езикът им му се струваше адски неподходящ. По едно време приятелката изстреля ни в клин, ни в ръкав – „Абе ти търсиш ли си гадже?”
Той дори не се усети кога вдигна двата си палеца и се ухили малоумно, отговаряйки положително.
Това беше много умна маневра от страна на приятелката, за да установи Надя, че той няма гадже в момента. Разбира се, не толкова умна, но също толкова ефективна маневра, можеше да бъде просто да го попита ангажиран ли е, но както знаеше от опит, момичетата рядко са директни.
Беше му предложена „много мила” трета приятелка, която била „с чудесен характер” и „лесна”, което го интересуваше точно толкова, колкото някой ескимос се интересува от сладолед. Но той се усмихваше и кимаше, защото подозираше, че това е просто маневра.
И беше прав.
На връщане към кафенето, Надя изрази желание да се върне вкъщи, защото ставало тъмно, но приятелката й, с неразгадаема усмивка, предложи друг вариант – тя да остане в кафето до по-късно, а той да я изпрати.

Спас се усмихна на приятния спомен, а после размаха ръце и извика нещо нечленоразделно на бездомното куче, което се навърташе около него, надушило кръвта. Усмивката му бързо се изкриви в болезнена гримаса. “Как може да няма кьорав човек, мамка му!” – помисли си той, след което се върна отново към спомените, защото те смекчаваха болката.

Изпращанията станаха доста, включително и посред бял ден. С Надя живееха в един квартал и за него не беше проблем да измисли „работа”, която имаше да върши близо до блока й. Разбира се, вече всички знаеха какво изпитва към нея, включително и самата тя. А какво точно изпитваше?
Не беше любов. За толкова кратко време не можеше да се роди толкова силно чувство. Беше изцяло физическо привличане, базирано на външния й вид – на зелените очи, на красивото лице и разбира се, на вторичните полови белези, колкото и да не му се искаше да го признае. Спас беше на 25 години, но до този момент не бе изпитвал толкова силно физическо привличане към никое момиче. Беше имал доста гаджета през това време, но нито една не го бе впечатлила по този начин още от началото. Всичко идваше по-късно, когато интимността се засилеше. А сега, едва се сдържаше да не й признае чувствата си или да не изтърси тъпото „Искам те!”, което вероятно нямаше да е най-умния възможен ход. Трябваше всичко да дойде естествено.
При едно от изпращанията, заговориха за домашни любимци и той сподели, че котката му е избягала, а Надежда, с голям ентусиазъм му съобщи, че имат женска котка, която наскоро е родила и не са успели да раздадат всички котета. Останало едно. Показа му го на телефона си. Снимката беше размазана от еднопикселовата камера, но той беше подготвил репликата още преди да я види – “Много е сладко, може ли да го видя на живо?” Всъщност си просеше покана и това беше ясно както на самата Надя, така и на кучетата по улицата, които станаха неволни свидетели на разговора им.
И пет минути по-късно, той вече беше в „бърлогата на звяра”. Когато вратата се отвори, двете котки веднага се мушнаха в краката му. Спас си отдъхна. Котето беше прекрасно и точно такова, каквото искаше да има. Поговориха малко за храненето и хигиенните му навици и той го прегърна и си го занесе вкъщи, с уговорката, че ако му е необходима повече информация, ще пита красивата му собственичка.
Същата вечер, той се порови във фейсбука на Даниела, за да открие Надя, което беше малко трудно, защото не й знаеше фамилията, но нали затова са снимките. Когато я намери, го обзе съмнение. Трябва ли наистина да я добавя толкова рано? И дали на този етап наистина щеше да му бъде полезно да се рови из профила й? Отказа се. На следващата сутрин Надя го беше добавила, явно повтаряйки неговите стъпки. Това вече бе друго.
Котето беше много сладко и палаво и скоро зае сериозно място в сърцето му. По това време Надежда пътуваше много, тъй като беше края на лятото и всички оферти бяха на сметка. Контактуваха единствено във фейсбук, където той коментираше някои от многобройните й снимки и публикуваше смешни клипчета и снимки на Сара (така кръсти котето), които тя харесваше. Докато бившата собственичка на Сара се размотаваше по курорти, Спас гостуваше на Даниела в кафенето почти всяка сутрин преди да иде на работа. Говореха си за Надя, разбира се и той беше убеден, че всяка дума ще стигне до ушите й, затова много внимаваше да не сгафи. Многобройните им разговори се сливаха в спомените му, но основното беше това:
- Дани, много е важно за мен тя да не знае, че пиша. Още повече пък, че съм писал и за нея. Повечето момичета намират това за, меко казано, странно. Последните ми две вдъхновителки ми отрязаха квитанцията веднага щом прочетоха стиховете. Вече съм й казал, че съм журналист на свободна практика, но не й е нужно да знае повече. Ще й кажа когато сметна за уместно.
- Ако питаш мен, Спасе, добави към момента, в който смяташ за уместно, още шест месеца и тогава може да й го покажеш. Звучи ми като подходящ подарък за първа годишнина.
- Ами ти си капацитетът. Доста време мина откакто бях сред тийнейджъри, а и тогава не бях точно ограден от момичета.
- Не виждам нищо лошо да й кажеш, че пишеш и да и покажеш сборника и стихосбирката, обаче.
- Ти май не помниш онзи случай с късметчето, а?
- Какво късметче?
- Когато й донесе късметче с кафето, а тя го разгърна и каза: „Е, не, няма да го чета, твърде е дълго!” А беше 4 реда по две думи!??!
- Ха-ха-ха! Да, не е от най-запалените почитателки на книгите. Но и аз не съм, а ти ми подари книга, затова вече в телефона ми си „писателят”.
- Благодаря за честта, но едва ли ще ми донесе червени точки да й разкрия, че пиша. В началото ме беше страх, че сама ще открие, но едва ли се рови из литературни сайтове.

Линейката пристигна и от нея излезе дежурният лекар.
- Хубава работа! – възкликна той след като го прегледа. – Добре са те подредили! Следи химикала с очи... Няма мозъчна травма. Кой те нареди така?
- Не знам... стана... бързо... – едвам изгъргори Спас и умолително погледна дежурния.
Биха му някаква инжекция и го качиха на носилката. Стана му топло и уютно. “Вероятно морфин…”, помисли си той и изпадна в полусън.


- Имам две новини. – каза Спас на Надежда. Бяха в кафенето, където тя бе заела мястото на Даниела след училище. – Едната вече я знаеш, а другата е нова за теб. С коя да започна?
- С тази, която знам.
- Харесвам те много! – когато го изрече, я наблюдаваше много внимателно.
- Да, това ми е известно. – отвърна съвсем спокойно тя.
- Добре. А другата е, че съм писател, за което имам две доказателства... Доказателство едно – каза той и извади сборник с разкази, – и доказателство две – продължи, изваждайки една стихосбирка.
- Е, това е ново! – каза Надя, очевидно изненадана и започна да разглежда сборника. „Истории за Светлина и Мрак”... Грабващо!
- И двете са твои ако ги искаш... имам много бройки вкъщи и, тъй като общината ги издаде, не съм давал и стотинка. Ето, дори ще ти ги посветя.
На двете книжки той написа: “На Надето, с благодарности за котето и с най-добри чувства!” Това беше най-искреното от двестате послания, които беше писал докато ги продаваше и подаряваше.
Надя се усмихна и започна да чете сборника. След известно време сбърчи носле и погледна Спас въпросително.
- Значи този тук иска от някакъв Бог само болка. Защо?
- Това е философски разказ, едва ли трябваше да започваш с него, бидейки толкова зелена в литературата.
- „Бидейки”, какво е това?
- О, Наде... – странно, но Спас изрече името и повече с умиление, отколкото с яд или някое друго отрицателно чувство. – Започни с това. – каза и й подаде стихосбирката.
- „Поглед в една душа”... интересно...

До края на вечерта, тя беше я прочела цялата на глас, като през повечето време правеше жестове и се опитваше да придаде драматизъм на прочетеното, което при пародиите беше особено смешно. Всичко това се видя изключително странно на Спас, който не очакваше такъв развой на събитията и това му даде кураж да изпълни следващата точка от плана си.
- Писал съм стихове за 21 момичета. Показвал съм ги на всяка една от тях и видях доста странни и смешни реакции. Знаеш ли коя е двайсет и първата?
- Хм, я да видим. Здравка? Ива?... Добре де, предавам се.
- Ами едно осемнайсетгодишно сладурче, което наскоро ми подари коте.
- Какво?
- Ти, глупаче такова. – чувстваше се доста тъпо, казвайки това изречение, но докато се упражняваше пред огледалото, то му се видя най-безобидно.
Спас бръкна във вътрешния джоб на сакото си и й подаде един сгънат лист.
На него беше написано следното:



котето ми даде коте
тримесечно бе то
сиво палаво мъниче
подари ми туй момиче
родено сякаш за любов

котето ми даде коте
с игриви две очи
обич в моя дом донесе
тази мъничка принцеса
и болката така смекчи

котето ми даде коте
със белички зъби
с тях дано в сърцето рана
не отвори то голяма
не няма няма
може би


котето ми даде коте
и сега не съм самотен

Спас следеше реакцията й докато тя четеше написаното, този път на ум. Преобладаваше изненадата, но той по-скоро наблюдаваше дишането й, за да прецени дали реакцията й е искрена.
- Много е мило и сладко. Благодаря ти много! – каза тя приповдигнато, стана и го целуна по бузата.
Това беше апогеят на вечерта, останалото бяха обясненията на литературните похвати, термини и стъпки, включително и защо посветеното на нея стихотворение няма препинателни знаци. Тя слушаше много внимателно, като му се усмихваше, което беше най-голямата награда.

След целувката, разбира се.

Но Спас не си правеше илюзии. Това, което бе сторил, далеч не беше в негова полза. Сега беше много по-опасно близо до зоната на приятелите, отколкото в началото и трябваше много да внимава да не остане там завинаги.
Докато я изпращаше, чу най-кошмарната за всеки обожател реплика. Още
помнеше разговора.
- Е, това беше една интересна добавка към положителните реакции към мои стихове. – усмихна се той и продължи направо – Аз те харесвам, това и двамата го знаем, а ти?
- Какво аз?
- Харесваш ли ме?
- Да, но...
- Ех, това “но”... – каза с нотка на съжаление той и се приготви за разочарование.
- Тръгнах с Петър преди седмица...
- Е, това е ново! – повтори думите й той и едва не се спъна в един корен – Колко годишен е?
- 24.
- Интересно. С какво се занимава?
- Строителен работник е... но виж, познавам го от много време...
- Кажи ми още нещо за него.
- Ами приятел е на предишното ми гадже... част от компанията, с която ходим по купони...
- Имаш предвид тревоманчетата-рапъри?
- Ами... Но виж, ние се харесваме от...
- Шшшшт... – за първи път си позволи да я прекъсне той. – Да обобщим...
От два месеца те свалят две момчета. Явно не те притеснява разликата в годините. Харесваш и двамата. Единият е отрепка и може да те повлече само надолу, пълен е с недостатъци, а другият те цени и уважава като човек и може да ти даде сигурност, а ти избираш тревоманчето с размъкнатите дрехи?... Но защо? ЗАЩО?
- Ами... не знам? Виж, това е моя теория. Момичетата харесват момчета, които са по-пропаднали от тях. Не може момчето да няма никакви недостатъци...
- Като мен? Тогава какво ми остава – да тръгна с монахиня?
- Не, виж, когато момчето няма недостатъци, ние се чувстваме като...
- Курви? – това беше първата му дума от нейния речник. Каза я от яд.
- Не, но...
Поговориха още докато я изпращаше, но той вече не я слушаше, а отговаряше механично.

Последваха няколко седмици разговори с Даниела и разсъждения. Той осъзнаваше, че това момиче не е за него. Беше твърде малка, твърде нелюбознателна и като цяло Спас не знаеше за какво ще си говорят, ако тръгнеха. Освен това тя сама бе направила своя избор. И този избор не беше той. Най-логичното, което можеше да направи, бе да престане да мисли за нея. За целта, я изтри от новините във фейса, изтри номера й и престана да ходи в кафенето. Но какво да прави със Сара? Малкото, вече четиримесечно коте, което бе влязло в сърцето му и мъркаше там?
Той прекара много дни, галейки котето и оплаквайки съдбата. Разсъждавайки върху чувствата си, той не разбираше как може едно чисто физическо привличане да трае толкова дълго и да бъде толкова силно. Смътно осъзнаваше, че така е най-добре, още повече, че вече му бяха предложили да води колонка в местния вестник, което беше значителна стъпка напред в кариерата му. И думите на Даниела звучаха в съзнанието му: „Продължавай си живота и я забрави! Тя не е за теб!”
А Дани никога не грешеше в преценките си.

И за кратък момент, всичко като че ли се оправяше. Излизаше с приятели, пишеше за вестника. Не си позволяваше да мисли или да фантазира за Надя. А като не я виждаше, това ставаше все по-лесно. Изобщо, животът продължаваше.

Нещо липсваше.

Не че не излизаше по срещи. Излизаше поне два пъти в седмицата. Запознаваше се в интернет, по кафенета, чрез общи познати. Но така и не изпита това физическо привличане към никоя друга. И никога не отиде на втора среща. Технически, с Надежда не беше излизал дори на първа – да са само двамата, в ресторант или кафене... Може би това беше проблемът? И постепенно, натрапливата мисъл за това, се загнезди в съзнанието му, а от гнездото дори се излюпиха пиленца, които непрекъснато му пискаха на главата.
А когато непрекъснато мислим за нещо, то се случва.

- О, това е интересна изненада! Добро утро!
- Наде? Какво правиш тук... и толкова ошмулена?
- Нали знаеш, че не можеш просто да си измисляш думи...
Спас се сети за недоразумението с „бидейки” и с усмивка изговори следващите реплики:
- Всъщност... ха-ха. Добре. Но не си права, в повечето култури писателите са тези, които създават новите думи... и учените, разбира се...
- Ето затова е хубаво да общувам с теб, винаги научавам по нещо ново... – от якето се виждаха само зелените очи, които се взираха сякаш в душата му.
- Амм... И все пак, какво правиш тук?
- Ами... – каза тя и посочи зад него – тук уча.
После се засмя. Спас също.
- 12 клас, нали така?
- Дам.
- А след това... се жениш за... Петър, и...
- Не, с Петър нещата не вървят много добре...
- Ахаа... ами виж, бързам за работа, така че...
- Да, а аз за училище. Ами... до скоро, още съм в кафенето, знаеш...
- Да. Трябва да намина някой път...
- Чао.
- До скоро.
Всъщност това „трябва” беше изречено по-скоро в сферата на добрите намерения, но от тогава нещо започна да го чопли.

- Дани, какво става с твоята приятелка Надежда? Не съм я виждал от много време...
- Спасе, не тръгвай по този път. Казах ти – не е за теб.
- Стига де, Дани, закъсал съм сериозно. Подай ми сламчица поне...
- Ами я да видим... Мисли да кандидатства нещо с матурата по български... какво се смееш?... Нещо са се сдърпали с Петър...
- Стоп, стоп, стоп... значи нещата между тях наис... ъхъхм не вървят добре?
- Познаваш ме, не обичам клюките, но явно й е изневерил...
- Интересно...
- Теб какво ти пука?
- Не, не ми пука, просто... няма значение. Значи матура по български? А записала ли се е на уроци при... някого?
- Ами имат някакъв ЗИП там... ама тя няма време с кафенето...
- Ясно. Ами добре... А, между другото котето започна да ака навсякъде и ще е хубаво да се свържа с Надето...
- Хубаво де, това мен какво ме бърка. Пиши и във фейса...
- Има някакъв проблем със съобщенията... – излъга той.
- Ами звънни й...
- Там е работата, преди време й изтрих номера...
- Изтрил си й номера?! Преди време? Преди колко време?
- Ами точно след като разбрах за Петър...
- Да, ясно. Ами виж, сега телефона не е у мен. Следващия път като се видим?
- Прати ми го във фейса...
- Нали имаше проблем със съобщенията?
- Не съм казал, че е в моя фейс.
- Аз редовно й пиша...
- Добре де, добре, истината ли искаш? Ето ти истината. Нещо липсва в живота ми и имам основание да мисля, че това нещо е тя.
- О, Спасе! – Спас помнеше този поглед на Даниела, така гледаше болните и премръзнали кучета на гарата. – Съжалявам, но няма да ти го дам. За твое добро е. Нали не ми се сърдиш?
- Не... не ти се сърдя. Но не си поканена на сватбата ни с Надя...
- О, ще бъда шаферка на НЕЙНАТА сватба... – каза тя и му се изплези...

Спас се размърда и отвори очи. Коя ли по ред беше банката с кръв? Първа, втора, трета? Колко ли зле беше положението? Още го боляха ребрата, а по главата си усещаше шевове. Може би все пак щеше да прескочи трапа... Но каква ли полза? Колко ли беше часа? И защо нямаше никой? Той натисна копчето до леглото си...


Докато пишеше поредната статия в офиса си, телефонът му иззвъня. Той го
погледна. Непознат номер.
- Здравейжурналистехахакаксикаквоправиш?
- Охооу, по-бавно. Кой се обажда?
- Познай!
- Я да видим... дааам, има само един мой познат, който говори толкова бързо по телефона. Наде, ти ли си?
- Правовдесеткатакаквоправиш?
- Амм... виж, сега не е удобно. Става ли да се видим... в шест.
- Амиазсъмвкафенетододесеттакаче...
- Не! – отсече той, но после каза по-меко – Нека се видим в събота. В един. Не в кафенето. Ще мина да те взема.
- Става...досъботаведин!

Ресторантът беше пълен, но очевидно това не пречеше на обслужването. Все
пак беше най-добрият в града. И двамата го знаеха.
- Е, Наде, – каза той, протягайки се към скъпото вино – на какво дължа неочакваното удоволствие?
- Както ти казах, – каза тя, дъвчейки дъвка – не можах да повярвам, че си ми изтрил номера.
- Да, каза ми. И аз не ти повярвах. Не ми звънна заради това.
- Ам... да, точно заради това беше.
- Добре, да не спорим. – каза помирително той. – Да речем, че заради това ме потърси. Какво ти пука, че съм ти изтрил номера?
- Ами... това е малко грубо, не мислиш ли?
- Не. Грубо би било да си тръгна със сервитьорката... и да ти оставя сметката.
- За какво говориш?
- Няма значение. Виж... – той я погледна право в очите – Ние сме делови хора, нали?
- Ти си делови човек, аз съм ученичка... – каза тя с усмивка – не го забравяй!
- Да, разбира се. – смути се леко той – Ето какво ти предлагам. Разбрах, че ще кандидатстваш с български език.
- Да.
- И не си точно перфектно подготвена за матурата?
- Не точно.
- Аз ще те подготвя. Сега работното ми време е плаващо.
- Но аз работя в...
- Кафенето, знам. Там ще провеждаме уроците.
- Ами...
- Това не е всичко. Няма да ми плащаш. В замяна ще искам по една среща на седмица. В събота. Или неделя, все ми е едно. Но говорим за няколко часа ИЗВЪН кафенето. И аз избирам мястото. От теб се иска просто присъствие... като на ЗИП-а, обаче без отсъствия – каза той и й намигна.
- Ами... Петър?
- Петър не ме интересува. – Спас кръстоса пръсти. – Той е твой проблем.
- Трябва да помисля.
- Добре. А междувременно, нека се нахраним.
Часовете в кафенето бяха скучни и съсипващи. Не заради Надя, която се оказа много добра ученичка, а заради стотиците пияници, които се заредиха като вагони на интернационален влак точно когато течаха часовете им. Спас очакваше нещо подобно, но не чак в такива мащаби.
Тъй като беше възпитан човек, той не можеше просто да ги игнорира, а и се стараеше да не се набива на очи неговата нелегална дейност, затова „пийваше по една бира” или водка, или каквото там „държаха да го почерпят”. Той осъзнаваше, че едва ли и на пропадналите пияници им е лесно да няма с кой да говорят – странно, но като изключим тъпите задявки, Надежда умееше да прекъсва словоизлиянията им още в зародиш. Вярно, тя можеше да използва репликата „Не сега. Работя!”, когато положението станеше напечено. Имаше доста типове, на които просто не можеше да откаже, понеже изглеждаха опасни. Дори се чудеше не е ли противопоказно Надя да сервира на такива хора, но очевидно тя можеше да се грижи за себе си. Повече отколкото той.
Една вечер стоя почти до полунощ с един застаряващ културист, който държеше да му разправи за всичките си похождения, естествено използвайки най-цветистия език, на който беше способен.
А най-лошото беше, че Спас постепенно свикваше с този език. И с чалгата. И с простащината.

Но само в кафенето.

Срещите им през уикенда бяха нещо друго. За там той пазеше най-хубавите си дрехи, най-приличния си език и най-интересните факти и разсъждения. В началото й преразказваше по-интересните разкази или идеи за разкази, които имаше, споделяше с нея похвати в литературата, които беше научил или беше в процес на научаване... всичко това ставаше или в скъпи ресторанти, или някъде сред природата, или на интересни места в други градове. Не жалеше средства, за да направи преживяването нещо повече от рутина.

И успя.

В началото единственото, което привличаше Надежда, беше разнообразието.
А тя се нуждаеше отчаяно от разнообразие. Езикът му й беше непривичен. Нещата, които казваше – вярно, интересни – й бяха чужди... и сложни за разбиране. Но когато тя премина бариерата и навлезе в нещата, тогава напълно забрави за Петър.

Но той не я забрави.

Една вечер, след като пийна няколко текили и се прибираше на зигзаг до къщи, пред Спас се изпречиха трима младежи.
- Ти ли си Спас?
- Кой пита? – изгъргори той.
- Аз съм Петър. – сянката явно считаше тази информация за достатъчна.
- Оооо, Петърчо! – озъби се Спас нахално – К’ви ги вършиш толк’ва късно навън? Козчетата няма сами да се изпушат... Курвичките няма сами да се...

Спас искаше да каже още нещо, но един удар с карабинер в зъбите прекъсна
пиянското му словоизлияние. После тъмнината стана по-гъста и обви всичко.


Спас се надигна и плю на земята. „Скапаните путьовци!” – промърмори той без да уточни за кой от двата инцидента става въпрос. После се облегна отново. Сестрата пристигна и му би някаква инжекция.
- Добре ли сте, господине?
- Да, екстра... – ухили се той – виж, маце, кога ще мога да изляза, понеже имам малко работа...
- О, господине – изчерви се сестрата, – известно време няма да вършите никаква работа. Имате сътресение, и...
- Да, да... Ако не изляза съвсем скоро, сътресението ще е най-малкия ми проблем... Може ли поне да звънна...
- Уведомихме близките ви... идват насам...
- Чудесно! – каза той саркастично, след което се унесе отново.

След боя от Петър и дружките му, Надежда беше – така да се каже – „само негова”. Скъсването им беше брутално и тя заплаши вече бившия си приятел, че ако не я остави намира, ще го изпее на полицията. Не само за побоя.
Спас реши да не повдига обвинения, понеже осъзнаваше, че тази тяхна уговорка, игнорираща Петър, беше леко в „сивата зона” на морала.

След като стъпи отново на крака, Спас скрепи новата си връзка по начина, по който му се искаше отдавна – преспаха заедно. Това се случи точно в нощта преди матурата. На следващия ден Надежда взе изпита с 5.60 и влезе в Софийския с Журналистика.
Няколко дни по-късно баща й почина внезапно, а майка й продаде апартамента, за да доизплати заема, който бяха взели, и се премести на село.

След погребението, Надя се премести да живее при Спас.

Веднъж пробуден, сексуалният му апетит се разви до неочаквани от него размери. Не преспиваха ли всяка вечер, на следващия ден той се чувстваше раздразнен, кисел и писането изобщо не му вървеше. А Спас вече беше главен редактор и трябваше да става рано. В началото използваше ранното ставане като извинение да я държи вкъщи вечер, но когато дойде лятото, нейният начин на живот ги застигна.
Летният й начин на живот, който Спас не беше виждал до този момент, се състоеше в необуздани купони с безпаметно напиване и брутално напушване, на фона на малоумна музика (предимно чалга и рап). Тя използваше много умело секса като начин да го придума да ходи на тези купони.
Надежда издържаше този начин на живот от 15-годишна, но имаше известна разлика. Първо, тя беше (все още) млада. И второ, на следващия ден, тя ставаше в два-три следобед, а той – в шест сутринта. След няколко седмици Спас се чувстваше съсипан. Усещаше как този начин на живот го убива. Постоянно беше недоспал и това се отразяваше в работата му. Допускаше грешки.
Проблемът му с пиенето се засили, появи се и нов – с пушенето. Хареса му. Отпускаше го и някак си вдъхновението и въображението му политаха в неочаквани посоки. И тъй като беше в тези среди, скоро се срещна с компанията на... Петър.
Това беше и поводът за първия им голям скандал.
- Затова ли зарязах това тъпо копеле и го заплаших с полиция? За да станете най-добри дружки?
- Така, първо, да не забравяме, че „това тъпо копеле” беше твоят първи избор, от който АЗ те отървах... и второ, не сме най-добри дружки, просто... заровихме томахавката...
- Виж, Спасе... отдавна го познавам... той има много негативно влияние върху хората...
- Тогава – защо – му – стана – гадже? – Спас изрече последните думи с повишаващ се тон, като изговаряше поотделно всяка дума.
- Защото... не бях видяла нищо по-добро! Докато не срещнах теб! Моля те, не ставай като него!
- Няма. Обещавам.

Но Спас не съзнаваше колко скоро щеше да наруши обещанието си.

Надежда отиде на общежитие в София, с уговорката, че ако й потръгне учението, Спас ще намери начин да се премести там и заедно ще наемат квартира. Момичетата, с който беше в една стая, бяха набожни и мили девственици, за които историите й бяха едновременно богохулни и изключително интересни. Скоро станаха най-добри приятелки и тя редовно следеше езика си за думи, които могат да ги притеснят.
Лекциите бяха доста монотонни, но упражненията й се видяха интересни и понеже Спас я издържаше, а не познаваше никой друг, освен новите си приятелки, Надя скоро се върна в правия път.
Междувременно, работата на Спас като главен редактор не беше толкова безупречна колкото в началото и той постоянно чуваше слухове за своето предстоящо уволнение. Това не помагаше на стреса му, а липсата на секс и редовните запои не помагаха на положението. Разходите му, включително и обучението и общежитието на Надя нямаше скоро да намалеят, а приходите – ако се съдеше по слуховете – щяха, и то скоро.
Петър само това и чакаше. Като опитен психолог, той долови финансовите проблеми на Спас и му предложи „работа”.

- Миличък! Добре ли си?
Спас отвори очи, за да види два зелени изумруда, загледани в него.
- Здравей, мило! Сега съм много по-добре.
- Петър ли отново? О, ей сега ще му се стъжни...
- Не, чакай. Не беше Петър. Бяха... дилърите. Аз... откраднаха ми една голяма пратка, с която щях да ти платя семестъра... и да покрия някои други разходи...
- Но... не разбирам... работата ти...
- Увол-ниха ме...
- О, горкичкия! Предполагам сега не е най-доброто време да ти кажа, но... не се притеснявай за сметките...
- Защо?
- Ами... срещнах някого.
- Ти... ТИ...
- Не се вълнувай. Нямаше да ти кажа, но виждам, че си затруднен, а и отношенията ни са обтегнати... той е мил, богат, умен, а и ти си... ти стана...
- Какво станах! Твърде пропаднал за теб! Ти... ТИ... О, господи!
Възклицанието на Спас не беше насочено към нещата, които чу, а по-скоро към влизането на трите дебеловрати мутри с тежки ланци и тъмни очила, които се насочиха към него.
- Шефа пита намери ли парите! – измуча едната от тях.
- Аз... аз... не можах да...
- Ти каза на шефа до 12 часа. Сега е 12 часа! Ааа... – мутрата погледна към Надежда, която се беше свила в ъгъла на стаята – Т’ва твойта ли е? Мо’e да ‘зеем нея!

Спас се замисли. Тъпото животно беше право. Надя беше най-главната виновничка за всичко, което го бе сполетяло. Без нея нямаше да започне да пие, да пропуши и да пропадне до такава степен. А ето, че сега го зарязваше заради някой „добър”, заради човека, който представляваше той преди. Тя беше и финансовият проблем. Без нея, всичко щеше да се оправи.
- Решавай пич! Или зи’аме ней, или зи’аме теб! – мутрите се насочиха към Надя, която беше парализирана от страх.

- Вземете мен! – каза Спас.

Това бяха последните му думи...