30 юни 2013 г.

Inmortuorum

Преди никога не съм посягал към клавиатурата, за да опиша нещо, което съм преживял. Все пак съм полицай, а не писател. И освен това така ми е писнало от рапорти и доклади, че дори и да ми се случи нещо интересно, нямам желание да го описвам. Но това, което ми се случи преди няколко седмици, не ми дава покой, затова простете за грубия изказ.

По време на нощно дежурство, ми сигнализираха за код – самоубиец. По принцип не ме бива много с думите, така че това е най-омразния ми код, но какво да се прави – работа. Когато пристигнах по средата на моста, там седеше едно момче, видимо недостигнало пубертета. Беше седнало на ръба и се държеше с една ръка за железните греди.

- Ей, малкия, какво правиш там? Високо е, ще паднеш! – в началото реших да се правя на ударен, понеже не ми се беше случвало да говоря с толкова невръстен самоубиец.
- Не, няма да падна. Ще скоча. – отвърна то спокойно.
- Ъъъ... Повярвай ми, каквото и да се е случило, не е толкова ужасно, че да си струва да се убиеш заради него... Какво е станало – двойка в училище, зарязало те е гаджето...?
- Нямам гадже. – момчето ме погледна усмихнато, но в усмивката му имаше нещо зловещо – Не съм имал гадже от петстотин години, а на училище никога не съм ходил.
- Пет... петстотин години? – заекнах аз. Не изглеждаше момчето да се шегува, лъхна ме някаква студенина и някак си не можех да приема думите му за детинско бръщолевене. – Ъъъ... да не си избягал от... – тук прескочих думата „лудница” поради естеството на ситуацията – ...някъде? Родителите ти знаят ли, че си тук?
- Родителите ми са мъртви от векове. А дом нямам. – отново детето звучеше адски сериозно и просто не знаех какво да кажа. Спокойствието му беше ужасяващо.
- Виж, малкия, не знам какво става тук, но работата ми е да те върна на... попечителите ти... защото те вероятно се притесняват и...
- Млъкни! – заповяда то изведнъж. – На тази земя съм доста по-дълго отколкото ти, и отколкото някога ще бъдеш, затова млъкни, и ме чуй! Твоят елементарен мозък едва ли може да проумее причината да искам да започна отначало, пък и не ми се губи много време. Но знаеш ли какво е да се скиташ векове из този проклет свят без самоличност, без име, без близки и роднини... измъчван от самота и глад... прокълнат да не старееш и да не можеш да умреш? Знаеш ли?
- Аз н-н-н-не... – заекнах аз.
- А искаш ли да знаеш? – не знаех какво да отговоря, затова просто кимнах, а то продължи, сякаш говорейки на себе си. – Няма значение. Може би някой все пак трябва да го знае... – продължи то и вдигна ръкава на блузата си. Там беше залепена една ламаринка, на която беше записана със ситни букви думата “inmortuorum”. То я дръпна силно, отваряйки рана и я хвърли към мен. – Но не и аз!

След това, преди да мога да реагирам, детето скочи от моста в тъмните води.

Тялото така и не се намери.

Не предадох ламаринката с думата като веществено доказателство. Погледът на момчето и думите, които ми каза то, се бяха впили в мозъка ми и не ми даваха покой. Не знаех какво значи тази дума, нито на какъв език е и не ми хрумваше как да разбера, докато дъщеря ми – на възраст колкото момчето – не ми каза простото „питай гугъл”.
Въведох думата в гугъл и след няколко часа ровене из страниците, намерих документ, написан на латински, в който, след грубия превод на един приятел, пишеше горе-долу следното:

Inmortuorum. Да, това си ти. Думата, залепена за тялото ти... единственото нещо, което знаеш за себе си след като се е вдигнала мъглата на Безвремието. Думата, която си търсил месеци или години преди да се сетиш – и да имаш възможност – да я потърсиш и тук. Думата, която те е побърквала и се е забивала в мозъка ти като свредел всяка нощ. Знам, че имаш много въпроси, но ще отговоря само на три, които са най-важни.
1. Какво си ти?
Ти си същество, което не старее и не може да умре. Физиологическата ти възраст е 13, а физическата ти е няколко века. Тялото ти не старее, а ако бъде принудено да умре поради някаква насилствена причина, след определен период от минути до часове, атомите му се пренареждат в същото положение както са били, малко преди да умреш за първи път. Всички спомени, които си събрал през това време изчезват и не знаеш нищо друго, освен това, което си знаел тогава.
2. Защо си такъв?
Над теб тегне хилядолетно проклятие на вещица, която се грижеше за теб, след като уби родителите ти. Ти разбра за ужасното й деяние и една вечер я прободе с кинжал докато спеше. Преди да умре, тя изрече ужасното проклятие, а последната й дума е сега залепена за тялото ти. Inmortuorum. След като я уби, се разболя от неизвестна болест, вероятно причинена от проклятието, която погълна спомените ти. Докато още ги имаше, написа писмо, от което знаеш причината за положението си. От тогава внимаваш да не умреш без писмо или някакъв друг начин да разбереш отговорите на тези три въпроса.
3. Как да вдигнеш проклятието?
Не можеш да знаеш със сигурност. Думите на вещицата бяха неразбираеми за теб, затова не знаеш дали има някакво условие, което е поставила в клетвата. Единственото, което ти остава, е поне да не се мъчиш с отговори, които пораждат още повече въпроси, така че премахни от себе си думата, която яде съзнанието ти от векове. Inmortuorum.



Не зная дали това не е някаква шега или момчето наистина не беше в ред, обаче аз повярвах на всяка една негова дума. Не мога да спра да мисля за историята му и за тази проклета дума, която се е забила като свредел в съзнанието ми и не ми дава да спя. Имам температура, която никакви хапчета не могат да свалят. Чувствам се отпаднал и лекарите не знаят от какво е. Хрумна ми глупавата идея, че вещицата го е омагьосала и проклела със самата дума... Трябва някак да я махна от себе си, затова пиша тези редове. И какво ли изобщо значи? Inmortuorum.


Няма коментари:

Публикуване на коментар