Кученцето

- Честит рожден ден, Димо!
- Благодаря ви, мамо, татко!
- Това е от баща ти и от мен – каза майката на момчето и му подаде голяма кутия с дупки отстрани.
- Какво е това?
- Отвори я! – извикаха в хор родителите му и тогава от кутията се чу излайване.
- Кученце! – извика развълнувано момчето и отвори кутията.

Няколко мига момчето гледаше кученцето. Беше на няколко месеца, мъничко, пухкаво и сладко, но...

- Това някаква подигравка ли е? – попита момчето уязвено. – То е сакато! Кой подарява сакато куче на детето си?!
- Димо, не говори така... – каза майката на момчето и извади малкото куче от кутията. – Намерихме го на улицата и решихме, че ще му се зарадваш.
- И е много умно – добави баща му и подхвърли една топка на кученцето. – Също като теб.

Кучето се втурна след топката, тичайки с трите си крачета, и падна, когато се опита да я захапе.

- Да, умно! – извика момчето, смеейки се злобно. – Колкото и да е умно, е тромаво и за нищо не става! Не го искам!
- Димо... – майка му го погледна със съжаление. – И то се нуждае от любов.

Докато говореха, кученцето вече беше успяло да донесе топката и я остави на земята пред момчето.

- Знае и номера... – усмихна се бащата. – Как ще го кръстиш?
- Никак няма да го кръстя! – кресна момчето все още ядосано. – Тъпо куче! За нищо не ставаш! – каза то и ритна топката.

Кучето компенсираше недъга си с неизчерпаема енергия. Отново падна.

Момчето се засмя.

- Хайде, пробвай го! – каза бащата окуражително. – Ще видиш, че е умно.
- Легни! – каза момчето.

Кучето легна на земята.

- Прави се на умрял! – прозвуча втората команда.

Кучето протегна крака и притихна – точно като умряло.

Момчето се усмихна отново.

- Хайде, Кьопчо! – каза то. – Да поиграем навън!

Момчето взе патериците си и се насочи към вратата, опирайки се на единствения си крак.