8 февруари 2016 г.

Никола (Йонков) Вапцаров

Никола Йонков Вапцаров е български поет, чието творчество е предимно със социална и хуманна тематика. Единствената цялостна стихосбирка на Вапцаров („Моторни песни“) излиза през 1940 г. Превеждана е на редица езици. Вапцаров сътрудничи на нелегалната тогава Българска комунистическа партия и е активен антифашист. В резултат на политиката на Коминтерна и директивите на БКП е повлиян от идеите на македонизма. През 1942 г. е арестуван и осъден на смърт по силата на Закона за защита на държавата за организиране на подривна дейност срещу установения държавен ред по време на война. Посмъртно е амнистиран след 1944 г.

Всички стихове на поета: Творчеството на Вапцаров


Ранни години:


Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско, тогава все още в Османската империя. Баща му е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка му е Елена Везюва със съдействието на американската мисионерка мис Стоун завършва американския колеж в Самоков и по-късно става протестантска мисионерка и учителка. Като юноша той попада под силното влияние на руснака д-р Борис Майлер, който живее от 1919 г. в къщата на Йонко Вапцаров като белогвардейски емигрант, оказал се (според по-късни улики) болшевишки агент на НКВД. След провала на Септемврийското въстание през 1923 г. той бяга обратно в СССР. Предполага се, че е внедрен да реализира проекта за създаване на ляво крило на ВМРО, т.н. ВМРО (обединена). Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата вяра се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9 септември 1944 г. От друга страна, къщата в Банско е посещавана от царствени особи като цар Фердинанд, Вилхелм II, Цар Борис III и видни интелектуалци като поетите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и др. От своя страна фамилията Вапцарови през 20-те и 30-те години на миналия век има достъп в двореца, запазени са групови снимки на юношата с цар Борис ІІІ и обкръжението му. Никола учи в гимназията в Разлог (1924 – 1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926 – 1932), по-късно наречено на негово име. Той е на учебна практика първоначално на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа. При завършването на училището е произведен в ранг – офицерски кандидат и получава диплом за машинен техник.




Никола и Йонко Вапцарови:


След дипломирането си Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново – като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Сключва брак с Бойка Вапцарова и им се ражда син, Йонко, но скоро детето се разболява и умира. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Премества се в София, където дълго време не успява да си намери работа, но Бойка започва да работи като чиновничка в една банка. В периода 1936 – 1938 Вапцаров работи за кратко като техник във фабриката на братя Бугарчеви, а след това като огняр в Български държавни железници и в Софийски общински екарисаж. През септември 1940 Вапцаров напуска екарисажа и след краткотрайна работа (около месец) в една изпитателна станция я напуска и остава безработен.



Подривна дейност:


Вапцаров, който е с леви убеждения в началото на Втората световна война се занимава с просъветска дейност. През ноември 1940 по време на Соболевата акция, той заминава за Банско, където става организатор на събирането на подписи в подкрепа на съюзен договор със СССР. На 12 декември в дома на Вапцарови в град Банско е направен обиск и поетът е арестуван, след като у него са намерени компрометиращи материали. През втората половина на декември той е освободен под гаранция до разглеждане на преписката от прокурора. В първите дни на месец юни 1941 г. Вапцаров е арестуван отново и от София е откаран и затворен в Разложкото полицейско управление във връзка с образуваното там наказателно дело по участието му в Соболевата акция. Оттам той е интерниран за три месеца в Годеч до произнасянето на съда. При организирания процес по реда на Закона за защита на държавата го намират за невинен и той е оправдан. Междувременно СССР е нападнат през юни от Германия и след завръщането му в София (септември 1941 г.) Вапцаров търси контакти за участие в съпротивата. Така се свързва с Цвятко Радойнов, който е влязъл нелегално в страната, начело на група съветски диверсанти през лятото на 1941 г. Радойнов става ръководител на „минноподривната комисия“ към ЦК на БРП(к), чиято задача е да организира извършването на саботажна дейност срещу държавните институции в България и немските войски, разположени в Царството. В резултат Никола Вапцаров е назначен за касиер на „минноподривната комисия“.[16] За дейността си безработният Вапцаров получава средства, с които издържа семейството си, тъй като подривната организация е финасирана от СССР. През март 1942 година след продължителни агентурни действия са извършени масови арести на комунистически активисти. По този начин около 60 човека стават подсъдими по делото, станало известно като процес срещу ЦК на БРП. Повдигнати са им обвинения по реда на ЗЗД – за сътрудничество и помагателство на терористична група финансирана от чужда държава във време на война и за организиране на дейност целяща насилствена промяна на установения държавен ред в Царство България, както и за подривна дейност срещу съюзническите немски войски. В дома му са открити пистолет, шифровани записки, агитационни материали и други уличаващи го в конспиративна дейност доказателства. Вапцаров е подложен в затвора на тежки физически мъчения и признава за нелегалната си дейност. На 6 юли 1942 г. започва процесът. Протокол на открито заседание на Софийския военен съд от 6 юли 1942 г. показва, че пред съда Вапцаров се отрича от показанията, които е дал при разследването. На 23 юли той все пак е осъден на смърт и още същата вечер бива разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов на Гарнизонното стрелбище в София. Молба на Вапцаров за помилване е представена на Борис III, но същата е отклонена.

Брат му Борис Вапцаров също е активист на комунистическото движение в България и в процеса срещу ЦК на БРП е призован за свидетел.


Творчество:


Импресията на Никола Вапцаров 'О-в Марма', публикувана в сп. „Морски сговор“, Варна, 1933 г.

Вапцаров редактира в. „Литературен критик“ (1941). Публикува във вестниците „Кормило“ (1936), „Нова камбана“ (1937), „Светлоструй“ (1939), „София“ (1941), сп. „Занаятчийска беседа“ (1937–41) и др. През 1937 г. печели конкурс на сп. „Летец“ за художествено произведение с въздухоплавателен сюжет със стихотворението си „Романтика“. Приживе Вапцаров издава само една стихосбирка – „Моторни песни“ (1940) – под името Никола Йонков. Освен това пише пътеписи, разкази, критика, произведения за деца и една пиеса. Някои от материалите са публикувани в периодичния печат, но най-много е издаван след смъртта си.
Стихосбирка: „Моторни песни“[19]
Стихотворения: „Вяра“, „Двубой“, „Пролет“, „История“, „Селска хроника“, „Писмо“, „Романтика“, „Кино“, „Доклад“, „Ботев“, „Хроника“, „Борбата е безмилостно жестока“, „Прощално“ и др.[20]
Драма: Вълната, която бучи


Възгледи по македонския въпрос:


Никола Вапцаров е роден и израснал в средата на бански родолюбци. Баща му участва в българското национално-освободително движение в Македония и активно работи за българщината. Самият Вапцаров, както в годините на обучението си във Варна, така и след това, проявява българското си национално съзнание, но и горещ романтичен патриотизъм. Впоследствие, като прокомунистически ориентиран младеж, той е повлиян силно от тезата на Коминтерна по Македонския въпрос от 1934 година – за създаване на отделна народност на базата на македонската етнографска група от българския народ. Става член на т.нар. Македонски литературен кръжок, инициативата за чието създаване е на Централния комитет на Работническия младежки съюз (РМС). В доклада му: „Върху Македония и задълженията на писателите македонци към нея...“, прочетен пред сбирка на кръжока през октомври 1938 г., се анализират задачите на „пишущите македонци“ за утвърждаване на „македонската кауза“. Вапцаров констатира, че съществуват благоприятни условия за „вербуване и насаждане“ на „македонско съзнание“, защото в „Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват“. Последните изречения в доклада са: „Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза...“ Относно възгледите на кръжока по македонския въпрос, активистът Михаил Сматракалев по-късно отбелязва: „… ние тогава така вярвахме на партията, че тя като кажеше, че бялото е черно и ние го възприемахме като черно…“.


Бащата Йонко Вапцаров (трети) заедно с Иван Михайлов (четвърти), ръководител на ВМРО

Когато по-късно осъзнава, че е станал проводник на политика, която има отрицателни последици, Вапцаров постепенно се завръща към българските си корени. През септември 1940 г. той в унисон с другите български писатели и поети възторжено посреща вестта за връщането на Южна Добруджа към България. През април 1941 г. по-голямата част от Македония е присъединена към Царство България и в еуфорията, обхванала цялата страна, Македонският литературен кръжок се саморазпуска. В броя си от 20 април 1941 г. седмичникът „Литературен критик“, чийто уредник е Вапцаров, приветства разгрома на Югославия от германските войски и честити Обединението на целия български народ.
За отбелязване е, че Вапцаров пише само на български език и не достига до опити за кодификация на отделен македонски език. В неговия доклад от 1938 г. въпросът за създаването на македонски книжовен език липсва. Отделно в полицейското му дознание са запазени обясненията му от 1940 г. където той се самоопределя като българин.
Според академик Димитър Митрев, сам участник в Македонския литературен кръжок, преселил се след войната в Скопие, „македонските емигранти“ в България, които се стремели да бъдат „македонски патриоти“ в „съзнанието и подсъзнанието си таели ненадживени следи от „великобългарски шовинизъм““. Такива „нюанси“ според него се забелязвали и в поетическите опити на Никола Вапцаров. В Република Македония Вапцаров е смятан за етнически македонец.


Други:


Фамилията на Никола Вапцаров произлиза от прякора на човека, от когото Йонко – бащата на Никола, купува къща с вапцарница. Йонко променя фамилното си име на Вапцаров.

Племенницата на поета, Мая Вапцарова, е известна кинорежисьорка и писателка.
В историографията за Вапцаров се различават два периода: до 1989 г. той е пропагандиран като образец на поет-комунист, а след 1989 г. се разкриват нови факти за живота му и образът му придобива по-противоречиви измерения.


Памет:


Днес името на Вапцаров носят организации, училища, читалища и много други.

Стихотворенията му са преведени на над 90 езика.

Награди:

На конгресите на Световния съвет на мира в Париж и Прага през 1949 г. са учредени международни награди за мир, които да се раздават на изтъкнати радетели и борци за мир срещу войната. Вапцаров е удостоен посмъртно с тази престижна международна награда измежду десетки предложения от десетки страни. На 3 декември 1953 г. по време на Втория конгрес на мира почетният знак на наградата и грамотата са предадени на майка му Елена Вапцарова. 


Музей:


Къщата, в която поетът живее със семейството си след 1912 г. в гр. Банско, e музей. Квартирата на поета в гр. София също е музей. През 2003 г. част от постройките на гарнизонното стрелбище в София са реставрирани и превърнати в музей, посветен на жертвите на политическо насилие в България. Доста от експонатите в музея са свързани с Вапцаров, който на 23 юли 1942 г. е разстрелян тук, заедно с други антифашисти. Сред реставрираните помещения е тунелът, в който е извършен разстрела. От 2004 г. гарнизонното стрелбище функционира в списъка с паметници на културата с национално значениe.

Стихотворения му посвещават Дамян Дамянов, Елисавета Багряна, албанският поет Марк Гуракуки. Багряна често е обвинявана, че не се е застъпила за Вапцаров след арестуването му. Тя е посочена от Вапцаров за свидетел в съда. От нея е била поискана критическа оценка на значимостта на поезията му, на базата на която е щяло да се прецени дали той заслужава да бъде помилван. Тя не пожелала да се ангажира с това. „Вапцаров“ на Дамянов намеква за тези събития.

През 2012 г. е открита възстановена паметна плоча на поета във Варна.



Скандал около гроба:


Гробът на Никола Вапцаров на Софийските централни гробища е практически унищожен. Гранитната плоча върху гроба на Вапцаров е разбита на малки парчета. С киселина е заличено и името на поета от надписа на мраморната плоча. На мястото, според един от гробарите, са останали само костици от черепа и крайниците. Формалният повод е, че през ноември 2008 г. в гроба на поета е погребана негова племенница, без за това да са уведомени останалите наследници. Няма яснота кой и защо е дал разрешение. Съществува теория, че костите на поета са били откраднати и продадени в Македония. 


Честване на 100-годишнината от рождението:


По повод 100-годишнината от рождението на Никола Вапцаров, посолството и Културно-информационният център на България в Скопие организират „Вапцарова вечер“, в която участват Румяна Пашалийска – директор на Националния литературен музей в София, и Димитър Христов, директор на Културно-информационния център. Представени са нови издания на творби от Вапцаров, между които фототипното издание на стихосбирката „Моторни песни“, „Стихотворения за деца“ и ЦД от Златния фонд на БНР. 


В края на всяка биография ще има по едно стихотворение на въпросния автор, което ме е докоснало най-силно:


    Часът е седем. -
    Да губиме време
    не струва.
    Но гледам -
    отсъствуват двама.
    И знаете, мене ми идва
    да псувам,
    защото нехайството
    значи измама,
    предателство значи
    към нашето дело.
    Макар и шаблонно,
    аз смело ще кажа,
    че трябва да влеем
    умът и кръвта си,
    живота си даже
    във нашта идея.

    Аз почвам доклада.
    Ако случайно
    в него мъничко
    мисъл не стига,
    търсете виновника -
    моята младост,
    сърцето ми
    с кръв непокорна
    на тигър.

    Какво ще докладвам?
    Какво ще усуквам?
    Да почна с войната
    в Китай ли? - Излишно!
    Та аз съм просмукан
    от мъка
    и чукам
    на вашата съвест
    за нещо по-висше,
    което е вплетено
    в нашия спомен,
    което гневно
    в гърдите напира,
    умира
    и пак се заражда
    в сърцето
    и носи прекрасното име
            Р о д и н а!

    Ако с главите си
    счупим вратите,
    подпрени със мрака
    на днешното време,
    ако умреме
    на поста си, верни
    на гладния повик
    на нашата ера,
    това е прекрасно,
    но чакайте, нека
    поставим наясно въпроса. -
    Далеко
    не мерим ли,
    твърде далеко, другари?

    Аз мисля, че първата
    капка, която
    от своята кръв
    за света ще пролея,
    ще бъде за мойте
    поробени братя,
    ще бъде за Нея!
    И ти се опитай да спориш
                          със мене.
    Та аз за секунда, за миг
                           ще те смажа.
    Аз чувствам горещите думи на
                               Ленин:
    "Прав е другарят Вапцаров" - ще каже.

    И тъй - към доклада.
    Докладвам направо -
    аз страдам!
    Но някой ще каже тогава:
    "Забравяш -
    въпроса е толкова личен...
    Ти можеш да страдаш,
    тъй както обичаш,
    но твоята мъка
    ще трогне малцина."
    Грешите -
    аз страдам за свойта Родина.
    Аз страдам за вас,
    и за себе си страдам...
    Защото живота ни бие сурово
    в лицата,
    а ние примигаме, братя,
    защото перото си топиме ние
    далече, далече -
    през девет морета
    и наште куплети
    едва ли достигат
    до робската мъка,
    която в сърцето
    народно е свила
    възел
    от змии.

    Работи работник
    в хлебарница "Охрид".
    Очите червени,
    мишците потни.
    Във стаята душно,
    в сърцето студено,
    в сърцето омраза
    и ропот.

    Работи работник
    в хлебарница "Охрид".
    А вътре задушно
    и сиво.
    Но всеки си има
    малко в живота
    и радост,
    и нещо красиво. -
    Някаква фирма
    увиснала горе,
    фирма, зацапана с синьо.
    Но за работника
    тя е простора
    над Охрид
    тя е Родина.

    Числа. А числата -
    това е съдбата
    на някакъв
    беден чиновник.
    В ръцете размерно
    сметалото трака
    като курдисан
    часовник.
    Това са шестнайсет
    години, протекли
    без радост,
    ала и без мъка. Без мъка и радост
    в живота човешки -
    е нещо по-лошо от пъкъл!
    Но ето веднъж
    някой песен полека
    подкарал
    така от досада:
    някаква песен
    си пеел човека
    как мътен
    и кървав бил Вардар.
    Сметалото спряло.
    Сметалото млъкнало,
    станало синьо
    във стаята,
    сякаш от здрача.
    И ето, пръв път
    след шестнайсет години
    човекът с числата
    заплакал.
    В полето, където
    морето допира -
    тръстика, блата
    и комари.
    Там привечер
    чайките с крясъци викат
    и дебне малария.
    В блатата отровните пари
    задушват,
    убиват,
    изсмукват живота.
    И хората зли,
    и с напукани устни
    псуват на майка
    теглото.

    Те сеят, но кръстове никнат.
    Децата
    се раждат
    със жълти зеници.
    Ех, майко ле моя,
    в строя тръбата
    ще свика
    все отбор войници!
    А старите още
    сънуват житата
    край Струма, край Вардар
    и Места.

    Но някой в леглото
    ръмжи и с ръката си
    чергата грубо намества.
    И пролет, когато
    прииждат ятата,
    от скръб
    аили
    атавизъм,
    плодът в утробите
    тъй се премята,
    че пукат на майките
    ризите.
    А ние се тътриме
    тука излишни
    за нашите братя.
    Жестоко!...
    И с кръв по челата
    живота ни пише:
    "Изгубили свойта посока."

    Да, пишем.
    И пишеме верно и честно,
    защото ни смазва живота.
    Но колко от нас са
    написали песни
    за този незнаен
    работник,
    който се просва
    в леглото без мисъл,
    но в съня си кошмарен
    мисли за Охрид,
    за лодката мисли,
    която в детинство
    е карал?
    Колко от нас
    са написали песни?
    Питам ви -
    кой е написал?

    Затуй и народа
    със нас е на "Вие" -
    не чувства но свои,
    ни близки.
    Дълбоко в сърцето си
    мъката крие
    и гледа ни
    някак изниско.

    Послушайте, верно е,
    нас ни отплесна
    епохата, хляба, живота.
    Помислихме ние
    родината тесна
    за нашите песни,
    защото очите ни гледаха
    нейде звездите
    и чакахме само сигнала,
    когато зората
    със гръм ще отприщи
    на дните водите
    преляли.
    Очите ни гледаха
    само звездите,
    пред нас
    те не виждаха нищо.

    А в Прилеп са скрити
    в мъха на стените
    легенди, които ни чакат.
    Открий със ръката
    кората на мрака,
    пиши!
    И не бой се нататък!

    Вятъра пее в Пирина,
    в скалите,
    пее в усои, в увини -
    колко са паднали
    в боя за своя
    покрив
    и свойта Родина!
    Вятъра пее в зелените листи:
    слушай
    и само записвай.

    Записвай го просто и честно,
    тъй както
    просто го пее народа -
    "Заплакала е гората
    все зарад Индже войвода...".


Няма коментари:

Публикуване на коментар