По limitless

- Какво прави това хапче?

- Виж, пич, искаш ли да си оправиш живота, или не?

- Да, искам, но ако е отрова?

- На този етап от живота ти, отровата би била добро решение, не мислиш ли?

- Добре де, добре. Колко?

- Първото е безплатно. - човекът ми подаде хапчето и зави в близката улица.

Аз съм Кевин. Като малък бях добър по математика и физика, но родителите ми се разведоха, баща ми ме взе, пропи се, после дела за попечителство. Не ми оставаше време за уроците след всички тези драми. Мразех драмите. Завърших как да е технически университет. Но с малкото знания, получих най-нископлатената работа на програмист.

Хапчето беше червено. Бях гледал матрицата и знаех какво значи това. Някакъв непознат пласьор ми предложи да ми оправи живота без пари. Разбирате скептицизма ми, нали? Но на този етап - без пари за ядене, не бръснат и некъпан от дни, защото нямах желание за нищо - какъв друг избор имах.

И глътнах червеното хапче.

Какво изпитах, едва ли мога да ви опиша и цял живот да имах. Усещах всяка клетка на тялото си, всеки неврон; какво говоря, усещах митохондриите, ядрата с ДНК спиралите, усещах как се движеше РНК-то, усещах рибозомите. С други думи моето тяло беше абсолютно под мой контрол. Но, имаше проблем... не знаех какво да му кажа да прави, защото нищо не разбирах от биология.

Е, това бе решимо. Хванах метрото до библиотеката и се зарових в анатомията, биологията и всичко свързано с процесите в тялото. След половин час знаех повече от професор с 40 години стаж. А, споменах ли, че не само че четях с по 1000 думи в минута, а и че мигновено запомнях и осъзнавах всичко прочетено?

Старият Кевин беше програмист за голяма корпорация. Той беше най-отдолу, при ония дето пишеха HTML и CSS кода на големите риби. Работеше по 70 часа на седмица, за да заработва колкото шефовете му за ден. Тъй като не се движеше, беше затлъстял и сърцето и другите му органи бяха покрити със слой мазнина, за която майка му все му опяваше, че ще му причини инфаркт.

Да, още живееше при майка си.

- Г-н Сандерсън, отново закъсняхте.

- Виж какво, Робърт, или да ти викам Боби, като секретарката, която чукаш всеки ден по обяд? Няма да работя повече в този отдел, особено пък да съм ти подчинен, но от теб искам да чуя ИСКРЕНО извинение за всички пъти когато си се държал като ЗАДНИК! Иначе жена ти ще разбере за зайчето, с което се забавлявате всеки ден по обед.

- А...аааз... Кевин, извинявай за всичко!

- Бих му дал 8 от 10, но става. А сега продължавай с жалкия си безсмислен живот и считай този наш разговор за безсрочната ми оставка!

Усещах потока на кръвта да тече през мен. Усещах митохондриите, които избухваха, зареждайки клетката с енергия. Започнах да бягам. Мускулите ми се свиваха и разпуксаха равномерно, дишането ми беше като на атлет без някога да съм тренирал, когато въглехидратите се изчерпаха, започнаха да се топят мазнините. Усещах как от корема, бедрата, подмишниците, всичко се трансформира в чиста енергия. 

След дванайсет часа без да спирам, нямаше и следа от мазнините. Бях като спартанец.

- Скъпи, защо закъсня толкова, да не би този лош шеф...

- Виж, мамо, нямам време сега, трябва да свърша една работа.

- Но супата ще исти...

Затръшнах вратата си и се приближих до огледалото. Макар и спартанец на вид, изглеждах като Айнщайн на повечето му снимки. Взех машинката и си оставих около 5 мм навсякъде. Обичах да ми е леко на главата. Изкъпах се и легнах.

На сутринта имах чувството, че ме е газил товарния влак. Всичко ме болеше, но като се видях в огледалото, се усмихнах. Пред мен стоеше 35 годишен жребец, слаб и жилав, който беше готов за велики дела... или... не усещах вече клетките си... всичко беше изчезнало. Наркотикът. Трябваше ми още. Веднага.

- 500.

- 500? За едно хапче?

- Съжалявам пич, не определям аз цените?

- Чакай да изтегля от банкомата.

- Ако искаш изтегли и от кафе машината, но докато не взема 500, няма хапче.

Изтеглих последните си спестявания и взех хапчето. Този път трябваше да го използвам умно. Имах вече образование в сферата на IT, дори работех - до скоро - в голяма фирма. Просто трябваше да им докажа, че шефът ми, в сравнение с мен, е като горила, която не може да си обели банана. Отново посетих библиотеката. Този път за 4 часа научих 10 езика за програмиране и отидох да се срещна директно с отдела човешки ресурси.

- Господин Сандерсън, вие не напуснахте ли едва вчера?

- Да, защото прекият ми началник се чукаше със секретарката вместо да си върши работата!

- Моля? Имате ли доказателства, за да подкрепите тези твърдения?

- Записал съм звуците от нейните... хммм... на телефона си, ако ви интересува?

- Не, не е необходимо, ще проучим въпроса. Междувременно, какво ви води отново тук?

- Искам да кандидатствам за senior Java developer.

Събеседникът ми се разсмя. 

- Но вие нямате никакъв опит, наясно сте, че трябва да знаете поне 5 езика за програмиране.

- Знам 10.

- Вижте, не ми губете времето.

- Господин Хелм, просто ми дайте шанс. Само това искам. Дайте ми проект, приложение. Ако са необходими 5 часа да се завърши, ще го направя за 1 час. Моля ви.

- Добре, Милинда, дай лаптопа.

След 58 минути приложението за Android беше готово, а господин Хелм и Милинда ме гледаха сякаш съм някакъв БОГ.

- Е, сега ще говорим ли за бизнес?

- Кога можеш да започнеш?

- Веднага. - засмях се аз. - но има нещо. Ще ми трябва аванс.

- Колко?

- 10000.

- По принцип не даваме толкова на новобранци, но ти ги заслужаваш. Имаш ги.

20 хапчета. Яденето все още не беше моя грижа, както и подслона, трябваше ми стабилност.

3 дни като senior developer ме убедиха, че тази работа не е за мен. 10 часа на бюро, пишеш някакъв код без да знаеш защо. Вярно, не беше кабинка с още 1000 като теб, но беше затвор.

А аз исках свобода.

17 хапчета. Всичко беше възможно.

Хапчетата действаха 16 часа, тоест, ако ги пиеш сутрин, се изчерпваха точно до вечерта.

Но какво да правя с тях? Научих английски за 2 часа. Продължих да го практикувам докато хапчето отмина. На другия ден повечето от по-сложните думи и езикови структури ги нямаше, но можеше да се каже, че го знам на средно ниво. И най-важното, можех да превеждам. 4 хапчета отидоха за немски, френски, италиански, испански; петото за руски и славянските езици, които се оказаха близки.

Напуснах работа. Не им хареса, че им взех аванса, но никъде не бях подписвал нищо, освен това хванах първия чартърен полет за Париж.

11 хапчета. Дилърът беше споменал, че лабораторията е някъде в Париж. Ако някой можеше да я намери, това бях аз, с наркотика.

Разпитвах тук там, но не знаех нито името му, нито какво представлява, а когато показвах червените хапчета, хората вдигаха рамене. Мамка му, губех време! А и ми трябваха пари. Намерих едно казино и спечелих 20000 на блек джек, броейки картите. За малко да ме хванат, но след това загубих половината, затова не се усъмниха. В края  на краищата какво са десет бона за едно казино.

10 хапчета. И никаква идея къде е лабораторията. Започнах да разсъждавам. Париж е голям град, а аз нямам никакви следи. И изведнъж ми хрумна - защо трябва аз да ги търся, след като могат те да ме намерят. Само трябваше да направя нещо отличително. А ако можеше, и да спечеля пари от това.

3 хапчета отидоха за проучване на тъмната материя и с четвъртото и петото написах научно-фантастичен роман от световна класа, който хвърляше светлина върху въпроси, върху които учените на нашето време бяха зациклили и стояха на тъмно.

Последните 5 хапчета прибрах във вътрешния си джоб и след като книгата ми стана световно-известна - бях я превел от френски на английски, немски и руски, потекоха парите...

За няколко месеца станах милионер, а учени от целия свят ми звъняха, за да си уговорим среща. Но аз нямах какво да им кажа... без хапче. А тези пет бяха за специални нужди. За когато ме намерят, защото не знаех как точно ще протече първата ни среща.

Ходих на представянета на книгата да давам автографи. Отклоних 10 предложения за женитба, едното от които от травестит. На всички въпроси за брилянтните си прозрения отговарях уклончиво.

И един ден, се случи:

- Господин Сандерсън!

- Да?

- Възможно ли е да поговорим за... - само по погледа му разбрах какво имаше предвид, и неговите очи светеха, като моите, докато бях под действието на наркотика.

- Разбира се.

- Последвайте ме.

По пътя взех едно от петте хапчета и започнах да съобразявам ситуацията. Този беше дребна риба, явно. Нямаше оръжие, значи не се страхуваха от мен. Колата беше БМВ последен модел, с кожен салон, но това нищо не ми говореше, освен, че обичат лукса.

- Извинете, къде отиваме?

- До лабораторията, нали там искате да отидете?

Нямаше какво повече да кажа.

Явно не криеха местоположението си, понеже нямах чувал на главата, а пък и сградата беше изключително масивна и отпред с хорографски букви пишеше БИОЛАБ, а отдолу имаше светещ неонов надпис - Ние се грижим за вашето бъдеще.

- Господин Сандерсън! Добре дошли в БИОЛАБ!

Пред мен стоеше около 30-35 годишен мъж, атлетичен, със сурови сиви очи и дълга руса коса. Облечен беше със стилен сив костюм и черна вратовръзка.

- Добре заварили! - усмихнах се аз. - След като вие ме намерихте, предполагам е редно вие да започнете. Защо съм тук?

- Ами, Кевин, ще те наричам Кевин, нали нямаш нищо против - кимнах утвърдително. -  ти си тук, защото имаш имунитет към страничните реакции на IQB. 

- Какво, по дяволите, е IQB?

- Ами това, от което имаш 4 във вътрешния джоб.

- Моля? Как...

- Моля ти се, Кевин, да не мислиш, че в тази лаборатория се занимаваме само с биология. Има химичен отдел, физичен, математически. Отдели, където мислим, че ще си ни по-полезен.

- Чакайте, да съм ВИ по-полезен? Работа ли ми предлагате?

- Разбира се, Кевин, ти какво мислиш, че те избрахме случайно? Че онази тъпа горила ти даде първото хапче и продаде останалите просто защото искаше да припечели нещо? Не, Кевин, ние следим хората по цялата планета, за да намерим устойчиви на ефектите на хапчето. Нали не си изпитал...

- Не, изпих повече от 15 и нищо ми няма.

- Добре. Това е добре. Нашата фирма ще промени света, Кевин, и ти можеш да помогнеш той да стане по-добро място!

- И като знак на добра воля. - човекът зад бюрото извади пакет с десетина IQB и ми ги подаде. Ако се чудиш, означава Intelligence Quotient Boost, защото първата партида действаше само на мозъка, но името си остана.

Имаш 2 дни да решиш дали да приемеш офертата ни, през това време ще спиш с останалите учени в главния кампус, а ако решиш да се присъединиш към нашата скромна фирма, ще бъдеш при мен и ВИП-овете.

Това е, приятна вечер

Двата дни прекарах в компютърната зала, запознавайки се с всичко, с което БИОЛАБ се занимаваше открито и не толкова открито. Останах вцепенен. И то на IQB. БИОЛАБ беше световна фирма с филиали във всички по-големи страни, включително и в арабските емирства. А хапчетата... създали бяха хапчета, които те правят резистентен на вируси, бактерии и отрови; имаше такива, които понижават телесната ти температура и ти изпадаш в нещо като хибернация, имаше такива от които белите кръвни телца се активизират 1000 пъти по-бързо, с други думи, раните зарастват мигновено. Имаше лек срещу рак, спин, множествена склероза, артросклероза, сенилност, паркинсон. И това бяха само хапчетата. Втория ден се занимавах с това, което ми препоръчаха. Видях прототип на кола, хибрид, която се движеше с електричество и водород, напълно безопасна и запазваща околната среда. Имаше прототипи на влакове с въздушна възглавница, навишаваши по скорост 3 пъти сегашните влакове стрела. Имаше самолети, които използваха нов вид двигатели и гориво, което им позволяваше изминат над 40 000 километра без да зареждат. Това значеше да обиколят цялата Земя! Тъй като ми остана малко време, погледнах и останалите файлове. Тази фирма беше направила открития в почти всички сфери на науката. Но защо никой не знаеше за тях?

- Е, Кевин. Ще се присъединиш ли към нас?

- Имам само един въпрос.

- И аз знам какъв е той. Кевин, в света има баланс. Има бедни, богати, стари и млади. Знаеш ли какво ще се случи с БИОЛАБ ако се опитаме да нарушим този баланс?

- А, извинете, забравил съм да си пия IQB-то, оттам и тъпия въпрос, момент. - след като изпих хапчето продължих - ще я сринат със земята и ще унищожат цялата документация. Вие имате като врагове петролните магнати, фармацефтичните компании и кой знае кой още, а те не са за пренебрегване. Тогава ще задам втори въпрос. За какво съм ви аз тук?

- Прочети това - каза той и ми подаде една папка:

“Студеният ядрен синтез под това определение е бил обявен на 23 Март 1989 година от електрохимиците Флайпман и Понс, които провеждат експеримент, при който се извършва електролиза на тежка вода с електрод от благородния метал паладий. Те установяват наличието на излишък от енергия, който не би могъл да бъде обяснен като резултат от химическа реакция. Като разрешение на този феномен те предлагат наличието на ядрени реакции.

Много малко раборатории успяват да пресъздадат експеримента. Като доказателство за наличието на ядрени реакции се използва наличието на неутрони. Нито един от научните екипи не констатира наличието на неутрони. Този факт, както и фактът, че изследването на термоядрения синтез като цяло с реактори от тип токамак, е погълнало десетки милиарди долари, изправят участвалите в дотогавашните изследвания учени в неудобно положение и като резултат голяма част от тях отричат напълно експериментите на Флайшман и Понс, като ги обявяват за шарлатани. Голяма част от реномираните научни издания отказват да отпечатват резултати от опити и изследвания, свързани с този тип процес.

Поради недостатъчните теоретични обяснения на проблема този процес се нарича още нискоенергийна ядрена реакция (англ. Low Energy Nuclear Reaction, LENR).

На 22/25 март 2009 година Американското химично сдружение провежда четиридневен симпозиум на темата „Нови технологии на енергията“ и във връзка с 20-тата годишнина от обявяването на студения ядрен синтез. На симпозиума изследователи от Центъра на космически и морски военни системи на американската армия обявяват наличието на регистрирани неутрони при подобни експерименти, като разясняват, че количеството им е било малко, поради което не е било възможно за улавяне с обикновена апаратура. Редица научни групи по целия свят също потвърждават резултатите - броят на учените оказващи поддръжка на явлението този път е значителен, в резултат на което редица авторитетни издания обявяват новината отново. Американското енергийно министерство финансира програма от 2 милиона долара за изследването на НЕЯР.

На 19 април 2009 година едно от най-известните американски телевизионни предавания разпространява новината за възпроизвеждането на студеният ядрен синтез."

- Имаш точно един месец да постигнеш студен синтез, на разположение са ти всичките ресурси, които ти трябват. Избери си екип от петима, всички ще са на IQB.

След 23 дни, генераторът беше готов и работещ. Имахме студен синтез, работещ при стайна температура, напълно безопасен.

Обаче вместо похвала, шефът каза - ти нали имаше техническо образование, разбираш ли нещо от ток?

- Да. - бях леко обиден и отговорих лаконично и намусено.

- Добре. Вие тримата - с него; искам да видя безжично предаване на електрическа енергия. Ако имате нужда от начален старт, запознайте се с работите на Никола Тесла.

След 38 дни вече имахме работещ прототип на централа и usb усройства с обхват от 1 километър, които можеха да се интсталират на създадени вече уреди и така станцията да ги зарежда постоянно докато са в обхвата й. А пък новите уреди щяха да си вървят с такива устройства. Няколко хиляди такива станции и цялата държава нямаше да има нужда от кабели и трасета.

- Браво! Какво знаете за нано-технологиите?

Не знаехме нищо, но с още десет човека ни отне два месеца да програмираме и управляваме микроскопчните роботчета да правят буквално каквото им кажем. Можеха да унищожават тумори, да следят и регулират кръвната захар. А извън тялото, можеха да са се програмират да убиват милиони вредители по растителните култури, дори да разбиват градоносни облаци. Възможностите им бяха безгранични.

Скоро забелязах, че в нашия корпус не се правеше нищо с военни цели, което ми се струваше странно, още повече, че не знаех кой плаща за всичко това, при такива силни врагове. Затова взех едно IQB и тръгнах на разузнаване. Тъй като беше тъмно, трябваше да взема и едно MSB - multispectrum boost, в случая беше за IR. Зад една от вратите имаше червени очертания на хора. Чуваше се, но много слабо, затова усилих рецепторите си за слух.

- Нямаме достатъчно време!

- Глупости, виж какво постигнахме за година!

- Не ми пука какво сте постигнали! - гласът беше толкова силен и отчетлив, че го чувах и без усилването - Не забравяйте за какво са парите. Искаме вечен живот. Ако не го получим до седмица, ви режем финансите. 

- Но това е...

Трите червени фигури тръгнаха към вратата, затова благоразумно се скрих в другия коридор, докато се махнат.

- Трябва ни повече време! - извика безнадеждно след тях шефа ми.

Въпреки че беше най-тъпото, което можех да направя в този момент, излязох иззад ъгъла.

- Спонсори, а? Кво да ги правиш?

- ТИ... ТИ... Какво правиш тук? Какво чу?

- Спокойно, на твоя страна съм и чух каквото трябва. Ако тези копелета искат вечен живот, ще им го дадем. Сега вземи едно хапче и ела с мен в библиотеката.

Прекарахме 10 часа в библиотеката. Чрез манипулиране на РНК-то и някои ензими беше възможно клетките да се регенерират и съответно съществото да се запази младо с години. А самото безсмъртие? Наспахме се както бяхме над книгите и на другия ден продължихме. На третия ден извлякохме формули, които на четвъртия и петия тествахме върху мишки. Първите пет умряха, но останалите имаха стабилни показатели. Оставаха два дни, а нямахме човешки субекти. Отидохме в близкия затвор за убийци; един с доживотна се съгласи в замяна на пет стека цигари и по-лек режим. Бихме му инжекцията, оживя човека, даже каза, че се чувства добре. Един ден! Как да докажеш, че нещо дарява безсмъртие, когато имаш един ден? Изведнъж ни осени идеята. Формулата даваше вечен живот чрез везикулите, които пренасят хранителни вещества и непотребни отпадъци, предназначени за изхвърляне от клетката. Намерихме много възрастна мишка, която едва се движеше и й инжектирахме серума. След няколко часа тя вече бягаше в колелото, видимо бодра. Останаха ни броени часове да помислим как да не стане така, че - веднъж постигнали целта си да са безсмъртни - те да не затрият тази лаборатория.

- Можем да променим структурата на серума, така че да се налага да се взема всеки месец?

- И пак, за какво сме им ние. В тази лаборатория работят хиляди, и 90% са по-умни от теб и мен без хапчето.

- Да, но забравяй, че имам ОЩЕ хапчета, така че pedal to the metal, baby....!

***

- Откъде можем да сме сигурни, че този серум наистина дава вечен живот, а не е отрова или средство за контрол на мозъка? – попита един от меценатите. - Тогава мърморейки нещо, аз взех пистолета и си инжектирах серума във врата.

- Сега доволни ли сте? Ако искате, изчакайте няколко минути да видите дали ще умра.

Няколко секунди неловка тишина. Аз се усмихвах на смешните им дрехи.

- Добре, инжектирайте ни го. – каза най-възрастния от групата

Шефът ми извади друг пистолет и, като сменяше една по една капсулите, ги инжектираше във вратовете им.

- Това ли сте всички? – попита той накрая.

- Да, всички сме!

- Тогава ще се видим в ада, тъпи копелета!

- Какво по дя... - но главният масон не можа да продължи защото пяна излизаше от устата му, сърцето му  прескачаше и в крайна сметка умря от масивен инсулт, точно както най-влиятелните му колеги.

- Джон, погрижи се за тази бъркотия!

- Откъде знаеше, че ще се хванат? – запита ме недоумявайки шефа.

- Много просто. - отвърнах аз - те не знаят за хапчето, което те прави резистентен на вируси, микроби и отрова.

- Искаш да кажеш, че онова, което си инжектира е било отрова?

- Ими нали го взех напосоки, за да повярват, че няма трик!

- Уау, ти си... просто уау!

- Това е най-точното определение, което някой е давал за мен, ела, ще те черпя бира.

Отидохме в местната бирария, опитах да поговоря за великия ни успех в избиването на „лошите”, а Льова – да, шефът ми се казваше Льова, което разбрах след няколко месеца и 4 чаши скоч.

- А сега откъде ще намерим пари? – Льова хлипаше - Кой ще ни финансира?

- Пич, ти сериозно ли? – аз се бях изпъчил, разкопчал горното копче на ризата за да покажа гръдни мускули и се оглеждах за гаджета. - Имаме продукт, който дава вечен живот. Ако го покажем на правилните хора, няма да имаме парични проблеми до края на животите си.

- Да, прав си, както винаги.

- Ами, да почваме да търсим тогава... но първо, мисля да говоря с онези дами.

- Здравейте, прекрасни дами!

- Здравейте, млади господине, на какво дължим честта?

- Ами мисля, че имам нещо, което искате. – в този момент и трите погледнаха към ципа на дънките ми.  Аз се засмях предразполагащо.

- Оу, виждам, че пиете водка и уиски, нима имате навършени 21 години? - Дамите избухнаха в смях. 

- Спокойно младежо, всичко е законно.

- Помните, че ви казах, че имам нещо, което искате. Ако имаше серум, който да ви поддържа вечно млади и силни, бихте ли го купили?

- НА МИГА! – извикаха трите в хор. – Ти знаеш ли колко мазила имаме вкъщи?

А ако ви кажа, че до няколко седмици можем да имаме тестови екземпляр,  но ни трябват средства, защото университетските се изчерпаха?

- Какво да пиша на чека? – попита най-сбръчканата от тях.

Когато се върнах и разказах на Льова, той не повярва. Когато му залепих чека на челото, той направо полудя. Започна да пее стари руски песни, как светът е наш и не знам си кво. Заведох го що годе у тях и го преместих на леглото.

После си отидох, защото имах дълг да изпълнявам.

***

Минаха месеци. Повечето некролози – така ги наричахме шеговито с Льова, имаха влиятелни мъже и скоро станахме част от висшите кръгове, а БИОЛАБ стана още по-известна. Но най-важното беше, че бяхме под крилото на Сенатора.

Толкова нови проекти видяха бял свят.

Като например прототип на кола, хибрид, която се движеше с електричество и водород, напълно безопасна и запазваща околната среда. 

Магнитно левитираните влакове, които успяхме да комбинираме с вакуумните тръби и сега те развиваха до 4000 км/ч, повече от три пъти скоростта на звука! Имаше самолети, които използваха нов вид двигатели и гориво, което им позволяваше изминат над 40 000 километра без да зареждат.

- Кевин, как уреди петте милиона за новия двигател? Онзи груб крокодил не престана да обижда проектите ни през цялото време.  

- Льова, някои неща не трябва да се казват. Парите са тук, нали, имаме ги. Ааа, ето ги и момичетата!

- Не, чакай, чакай. Ти направи толкова много за тази фирма – от утре ти давам 20% от акциите! Сега нека потанцуваме с красивите момичета, съдружнико!

***

Първото нещо, което обсъдихме с борда на директорите - на всички очите им излъчваха меки сияния - беше как да пуснем електрическите устройства, соларната технология (която успяхме да подобрим до 90% КПД), ВЕЦ, ТЕЦ и АЕЦ, които редом със студения синтез - тук имаше кратка възхвала на гениалността ми - ще осигурят на човечеството енергия поне докато избухне слънцето.

Решено бе, да намерим други сфери на производството, в които нефтът и природният газ (Русия не беше фактор за пренебрегване) могат да бъдат полезни. Предложих много органични сплави, лепила, смеси, смазки, пластмаси, бои, лакове, пестициди, козметични продукти или дори взривни материали - за кариерите, разбира се; винаги можехме да правим повече асфалт - пътищата никога не са достатъчно.

Никой не продума за смъртта на масоните, не бяхме сигурни, че сме отсекли главата на ламята и главно, че тя има само една глава. Но БИОЛАБ вече беше много мастита фирма и имаше приятели и клиенти по целия свят.

Междувременно, работех по нов проект. Беше свързан с нефта и асфалта. За няколко дни, успях да създам асфалт, толкова устойчив на атмосферните условия, че можеше да издържи десетилетия без да се сменя. Само един пласт. Ако беше двупластов, можеше да си откара хилядолетие. Разбира се, основният компонент беше отпадъчен продукт от нефтопреработването.

Следващият ни проект беше да създадем пластмаса, която да се огъва като лист и същевременно да е по-здрава от стомана. Отне ни 3 месеца, но и тя беше готова. В близката година, с екип от 20 асистента, постигнахме повече отколкото човечеството бе постигало до този момент. Шейховете бяха доволни, защото петролът вървеше още по-скъпо, което им пълнеше дълбоките джобове.

Вече бях официален говорител на БИОЛАБ и като такъв се показвах на всички големи мероприятия.

Следващата ни цел бяха медицинските конгломерати. Те бяха опасни противници. Но ние имахме солидна подкрепа от народа, властите и политиците, така че не ни пукаше много.

Днес беше денят, в който щях да съобщя на света - по 200 канала, че има вече как са се справим с рака, спина, множетвената склероза, артрослерозата, сенилността, епиепсията и паркинсона. Че има ваксини и хапчета, които така подсилват имунната ти си система, че практически те правят резистентен на вируси, бактерии и отрови.

Изправих се на катедрата и започнах речта си. Льова стоеше наблизо, готов да се включи.

- Скъпи приятели! Ние в БИОЛАБ оформяме бъдещето! Мотото ни е "Няма невъзможни неща" има само мързел или недостатъчно знания или желание да ти постигнеш. Според...

Говорих може би час и когато Льова се присъедини към мен, се случи нещо ужасно - той стъпи точно до мен и някаква мина се взриви, отнасяйки половината от подиума и някои части от телата ни, със себе си.

***

Един дядо с патерици се разхождаше из старческия дом вече втори час.

- Господине, моля ви, седнете, вие нямате близки, няма кой да дойде да ви види!

- А парите ми? Моите милиарди? Искам да изляза от този затвор, ПО ДЯВОЛИТЕ...

- Санитар, започна да буйства.

- Диазепанът ще го оправи.

Ето ги, Льова и Кевин, един до друг, махат пред най-новата многопрофилна безплатна клиника, помещаваща се на 100 000 квадрата, без дворовете. Льова се смее, разказва някакъв виц и изведнъж се озовава на подиума, Кевин крещи, "недей, там има мина!", но Льова не го чува, стъпва, чува се взрив и части от него се разхвърчават навсякъде.

Дядото се събуди. Момиче, момиче, сестра!

- Кажете господине!

- Може ли да ми донесете телефон или компютър с интернет.

- Ще видя какво мога да направя. Ей сега се връщам.

Момичето ми донесе 14 инчов лаптоп. Аз и благодарих и я отратих.

- Атентат убива известния магнат Льова.... бла бла бла... а Кевин Йорг е осакатен и лежи в местната болница.

- Що не им кажете в кое легло, та да ме довършат още днес?

Впрочем не беше необходимо да ме довършват. Биологическата ми възраст беше 40, а физиологическата - 80. Това хапче ме беше състарило с 40 години. А сега нямах никакъв достъп до каквито и да е IQB. Освен това да се моделират така хапчетата че да изникват крайници, щеше да се отнеме години. Сега компанията я водеше този с най-висок брой акции след мен и Льова - инж. Семьонович. Ходеше все едно има бастун в задника, а се държеше все едно въпросната част е на лицето му, вместо там където сядат хората. Той непрекъснато бучеше фирмата да поеме военна насока. Господи, сега щяха да правят супер-войници и супер-оръжия, най-лошото от които щяха да са супервирусите! Щяха да загинат милиарди! Но това вече не беше моя грижа. Бях пенсионер. А и да беше – какво можех да направя, да спра колелото на прогреса с голи ръце – най-много да ги смеле на кайма.

Липсваше ми левия крак и дясната ръка. Имах вътрешни разкъсвания, които лекарите трудно оправиха. Щях да живея, но за какво? Това ли получава човек, когато прави добро? Смърт на близките и осакатяване? 

Но аз не бях изгубил надежда. Посети ме един докторант и ми каза, че IQB хапчетата вече са с удължено отделяне 48 часа, дори докато спиш. И второ, могат да станат перманентни за определени зони от знанието. Примерно, пиеш едно, четеш за астрономия, космология, за съзвездия и черни дупки и като мине ефекта, си остава в главата ти! Каза ми и че с негов приятел изследват гущери, които си късат опашката да избягат и мислят, че могат да направят нещо и за мен. Дадоха ми простати и аз излязох на терасата.

Беше хубав летен ден. По тревата имаше малко роса. Ябълките бяха цъфнали, както и редица други дървета, които не познавам. Беше като картина на велик художник.

- Светът е хубав и такъв какъвто си е - казах аз и се усмихнах.