Азимов – руско-еврейски феномен в американската фантастиката
Айзък Азимов (на английски: Isaac Asimov, рождено име - Исаак Озимов)
е американски писател нафантастични и научно-популярни творби и биохимик от руско-еврейски произход.
Азимов написва или редактира над 500 тома, а общият брой на написаните от него писма и пощенски картички е оценен на около 90 000. Негови творби има в девет от десетте категории в Десетичната система на Дюи — всички без „Философия“.
Азимов е смятан за един от майсторите в жанра научна фантастика и заедно с Робърт Хайнлайн и Артър Кларк е считан за един от „големите трима“ писатели-фантасти на времето си.
Вероятно най-известната творба на Азимов е поредицата за Фондацията; неговите други главни поредици са тези за Галактическата империя и за роботите, които по-късно също обвързва с Фондацията. Неговото творчество е удостоено с пет награди „Хюго“ (1963, 1966, 1973, 1977, 1983 г.), две награди „Небюла“ (1972, 1976г.) и други.
Азимов е дългогодишен, но неохотен член на Менса; описва ги като „интелектуално войнствени“. Повече удоволствие му доставя да бъде президент на Американската асоциация на хуманистите.
На негово име е наречен астероидът 5020 Азимов, две различни награди „Айзък Азимов“ и списанието „Asimov's Science Fiction“.
Трите закона на роботиката, с две добавки:
1. Роботът не може да нарани човешко същество или с бездействието си да позволи нараняването му.
2. Роботът трябва да изпълнява заповедите, дадени му от човешко същество, освен ако това не противоречи на Първи закон.
3. Роботът трябва да защитава собственото си съществуване, освен ако това не противоречи на Първи и Втори закон.
4. Роботът е длъжен при всички обстоятелства да се легитимира като робот
5. Роботът е длъжен да знае, че е робот
Ето само част от значителната му библиография:
1. Поредица за роботите:
„Стоманените пещери“ (The Caves of Steel, 1954 г.), първи „фантастично-детективски роман“ за Илайджа Бейли
„Голото слънце“, (The Naked Sun, 1957 г.), втори „фантастично-детективски роман“ за Илайджа Бейли
„Роботите на Зората“,The Robots of Dawn (1983 г.), трети „фантастично-детективски роман“ за Илайджа Бейли
„Роботите и Империята“ (Robots and Empire, 1985 г.), продължение на трилогията за Илайджа Бейли
„Двестагодишният човек“ (в оригинал — „Позитронният човек“, The Positronic Man, 1993 г.), съвместно с Робърт Силвърбърг, въз основа на едноименния по-раншен разказ на Азимов — The Bicentennial Man
Поредица за Галактическата империя:
„Камъче в небето“ (Pebble in the Sky, 1950 г.)
„Звезди като прах“ (The Stars, Like Dust, 1951 г.)
„Космически течения“ (The Currents of Space, 1952 г.)
Предистория на трилогията за Фондацията:
„Прелюдия към Фондацията“ (Prelude to Foundation, 1988 г.)
„Битката за Фондацията“ (Forward the Foundation, 1993 г.)
2. Първоначална трилогия за Фондацията:
„Фондацията“ (Foundation, 1951 г.)
„Фондация и Империя“ (Foundation and Empire, 1952 г.)
„Втората Фондация“ (Second Foundation, 1953 г.)
Продължение на поредицата за Фондацията:
„Острието на Фондацията“ (Foundation's Edge, 1982 г.)
„Фондация и Земя“ (Foundation and Earth, 1986 г.)
Романи, които не са част от поредица
„Краят на вечността“ (The End of Eternity, 1955 г.)
„Фантастично пътешествие“ (Fantastic Voyage, 1966 г.), романизация на едноименния филм
„Самите богове“ (The Gods Themselves, 1972 г.)
„Фантастично пътешествие 2: Цел — мозъка“ (Fantastic Voyage II: Destination Brain, 1987 г.), противно на името не е продължение на първото „Фантастично пътешествие“, а самостоятелна история
„Немезида“ (Nemesis, 1989 г.)
„Падането на нощта“ (Nightfall, 1990 г.), съвместно с Робърт Силвърбърг, въз основа на едноименния разказ на Азимов
„Дете на времето“ (1992 г.), съвместно с Робърт Силвърбърг. Оригиналното американско заглавие е „Грозното момченце“, The Ugly Little Boy, българското заглавие е превод на заглавието, с което романът излиза във Великобритания — Child of Time
3. Сборници разкази
„Аз, роботът“ (I, Robot, 1950 г.)
„Пътят на марсианците“ (в оригинал — „Марсианският начин и други разкази“, The Martian Way and Other Stories, 1955 г.)
„Азазел“ (Azazel, 1988 г.)
Отделни разкази
„Падането на нощта“ (Nightfall, 1941 г.), разказът, с който Азимов пробива като писател на научна фантастика. На български език, разказът излиза и под заглавието „Най-дългата нощ“
“Краят на вечността“ - (сюжет):
„Краят на Вечността“ e роман антиутопия от Айзък Азимов, в който се разглежда тенденцията за прекомерна защитеност и изолираност на съвременния човек от собственните му грешки. Книгата е написана през 1955 г.
Авторът изследва какво би се случило, ако група хора се сдобие със способността да "редактира" грешките на другите, като променя миналото им без тяхното знание и с мисълта, че прави това за тяхно добро. В романа ясно проличава субективността на понятията Добро и Зло и се очертава необходимостта както от правилни, така и от погрешни решения в живота на човека.
Всичко се развива на земята в различните епохи от развитието и чак до 100 000-ия век. През 24ти век ученият Викор Малансон създава Темпоралното Поле(първата стъпка към пътуване във времето). След три столетия на математически открития науката стига до най-голямото откритие в историята на света. Създава се Вечността. Открива се възможността за пътуване във времето. Хората, които се занимават с това могат да ходят къде си искат. До които им век хрумне от 27 - ия до 418 -ия. От 2345 до 517 -ия. Това пътуване във времето се осъществява с помощта на капсули. Изглежда няма голяма разлика, ако отскочиш до 30 - ия век и се върнеш отново. Открителите на тази вечност посещават всеки пореден век, ходят където си искат и се срещат с различни етапи от развитието на човечеството. Във всеки един един век започват да се строят сектори с капсули за пътуване във времето. Създава се и машина за автоматично копиране на секторите във всеки по-горен век. Съвсем скоро вече почти няма столетие, в което да няма сектор.
За поддръжката на всичко това (Вечността, единствената не променлива реалност наричана още Реалността) работи общество наречени Вечни. Тези Вечни не са безсмъртни те идват и си отиват като всички останали хора. Единствената разлика е, че живят във вечността и и имат контрол на времето във всеки един век. Те се делят на компютри (личност която отговаря за поверения и сектор\столетие),асистент компютъри, техници (лица извършващи М.Н.П(минимално необходима промяна) изменят цеби съдби и историята на вековете и потдържат абе софтуер и хардуер както му се вика), наблюдатели(хора наблюдаващи вековете и пишещи доклади относво развитието на дадения век) и още и още няма да ви разказвам всичко. Останалата част са нисш персонал: чиновници, служители, секретари и др. За съжаление сред вечните почти няма жени и се състой главно от мъже
„Падането на нощта” (сюжет):
Планетата Лагаш (Калгаш в по-късния роман) се намира в звездната система на шест звезди - (Алфа, Бета, Гама, Делта са четирите именувани в късия разказ, а Онос, Довим, Трей, Патру, Тано и Сита са имената в романа), които осветяват непрекъснато планетата от всички страни. Пълната тъмнина е абсолютно непозната, както и звездите извън слънчевата система.
Група учени от университета в Саро започват серия изследвания върху наскоро направени и (на пръв поглед) несвързани открития: Шеерин 501, психолог, изследва ефектите от „продължителното излагане“ на тъмнина, археологът Сифера 89 открива доказателства за многократна циклична гибел на цивилизацията на планетата, а Бийни 25 е астроном, който открива аномалии в орбитата на Лагаш около основното слънце Онос. Бийни носи данните на своя ръководител Атор в университета, който формулира теория.
Това принуждава астрономите в университета на Саро да опитат да намерят отговор на въпроса какво причинява тази аномалия. В края на краищата се стига да заключението, че единственото нещо, което може да причинява тези отклонения, е друго астрономическо тяло, обикалящо около Лагаш, което наричат Лагаш 2.
Бийни, посредством приятеля си - репортера Теремон 762, научава за вярванията на група, наречена „Култът“ („Апостолите на Пламъка“ в романа), чиито последователи вярват, че светът ще бъде унищожен в тъмнина, с появата на Звездите, които ще отприщят порой от огън. Бийни свързва това и данните за цикличното разрушаване на цивилизацията, които са научили от разкопките, с „ужасяващия“ потенциал на затъмненията и пресмята, че веднъж на 2049 години има слънчево (лунно) затъмнение, което трае една кратка „нощ“.
И тъй като населението на Лагаш не познава пълната тъмнина, учените стигат до заключението, че тя би могла да причини психически травми на хората, и че жителите на планетата трябва да бъдат подготвени. Когато пада нощта обаче, самите учени (които са се подготвяли за тъмнината), както и останалите хора на планетата, са смаяни и ужасени от гледката на огромния брой невидими дотогава звезди, които изпълват нощното небе. Започват безредици — градовете са унищожени в масови палежи и цивилизацията, както и преди, загива.
Последната част на новелата завършва с описанието на разпределянето на останките от погубената цивилизация от групи, борещи се да установят контрол (тази част липсва в оригиналния вариант на късия разказ).
“Стоманените пещери” (сюжет):
Стоманените пещери (на английски: The Caves of Steel) е роман на американския писател-фантаст Айзък Азимов. Книгата е първа в цикъла "Роботите" и демонстрира идеята на Азимов за съвместимостта на научната фантастика с други литературни жанрове, по конкретно с криминалния жанр. За първи път сюжетът на романа се появява като серия от публикации в американското списание Galaxy Science Fiction през 1953 г., а година по-късно е издаден и като цяла книга.
Историята се развива в далечното бъдеще на Земята. Планетата е доминирана от големи пренаселени градове, покрити с гигантски куполи и наричани стоманени пещери. Сред тях е и наследника на настоящия град Ню Йорк, който е сцената на която се развива действето. В покрайнините на града се намира т.нар. "Вселенско селище", установено като земен аванпост на обитателите на 50 богати и рядко населени екстрасоларни планети, наричащи себе си вселенци/космолити. Социалните и културни противоречия между Земята и бившите й космически колонии подържа враждебните отношения между двете общества.
Това особено изпъква при отношението на двете общества към роботите, така например докато космолитските светове са изградени и силно зависими от роботизацията, то приложението на роботи на Земята е силно ограничено със законови мерки и често посрещано с открита ненавист от местното население.
В това напрегнато време убийството на изтъкнатия космолитски учен и жител на "Вселенско селище" Родж Немену Сартън изправя Земята пред опасността от война с Външните светове. За да бъде предотвратен този развой на събитията земния полицейски детектив Илайджа Бейли е натоварен с разрещаването на случая и откриването на извършителя на престъплението.
Въпреки присъщата му на землянин антипатия към роботите Бейли, по желание на космолитите, получава за партньор първия конструиран някога хуманоиден робот Даниил Оливо. Двамата са изправени пред предизвикателството да разплетат случая и да предотвратят сериозен междупланитарен конфликт.
„Аз, роботът“ – резюме
(на английски: I, Robot) е сборник фантастични разкази на Айзък Азимов, издаден през 1950. В повечето разкази участва робо-психоложката Сюзън Келвин, работеща за компанията „Юнайтед Стейтс Роботс енд Меканикъл Мен“ - основен производител на роботи с позитронни мозъци. Тя разследва заплетени случаи с роботи, където се преплитат технически, морални и логически проблеми. Разказите са нейни интервюта, в които тя описва професионалния си живот, основно фокусиран върху поведението на роботите. В разказите участват още героите Грегъри Пауъл и Майкъл Донован, които работят в екип, тестващ за неизправности при произведените роботи.
През 2004 година излиза филмът „Аз, роботът“ с участието на Уил Смит, чийто сценарий и сюжет обаче имат много малко общо със сборника на Азимов.
“Двестагодишният човек“- сюжет на филма
Филмът разказва историята на робота Андрю Мартин (Робин Уилямс), който е ранен прототип андроид. Андрю, както го наричат във филма, е закупен от семейство Мартин през август 2005, за да помага на семейството и почти веднага е намразен от по-голямото дете, което поражда редица конфликти. Тези конфликти разкриват способността на Андрю да изпитва човешки чувства, а той постепенно се привързва към по-малкото дете Аманда Мартин (Хали Кейт).
В края на краищата, Андрю напуска семейството, но запазва връзката си с Аманда, а после и с нейната внучка Порша. В продължение на двестагошното си съществуване, Андрю приема една след друга все повече човешки черти. Той изпитва силно желание да стане истински човек и постепенно променя тялото си с помощта на бионични транспланти, като дори става смъртен. Скоро след смъртта си Андрю бива признат официално за най-старият човек, починал на двестагодишна възраст.
Филмът донякъде се отклонява от сюжета на оригиналния разказ. Въведени са нови действащи лица. Хуманизмът на разказа обаче е напълно запазен.
“Самите богове”
Кратко резюме: паралелни вселени с различни физически закони, три истории, които съвсем спокойно могат да бъдат прочетени отделно и същевременно абсолютно свързани, без плоски клишета, без супермени и суперзлодеи, неизчерпаем източник на енергия и осъзнаването, че безплатно сирене има само в капана. Главните герои правят откритие, което ще промени света. Или поне галактиката, в която се намираме. А може и вселената.
Интересни факти: наименованията на трите части идват от мисълта на Шилер "Против глупостта и самите богове напразно се борят", а имената на съществата от паравселената - Один, Дюа и Трит, Азимов взема от руския език, като леко променя цифрите едно, две и три. Някъде Азимов бил казал, че за секса при извънземните - сливането (melting в оригинала), се е вдъхновил от пасаж на "Изгубеният рай" от Джон Милтън, от края на книга VIII, където Адам пита архангел Гавраил дали ангелите правят секс:
To whom the Angel, with a smile that glowed
Celestial rosy-red, Love's proper hue,
Answered:—“Let it suffice thee that thou know'st
Us happy, and without Love no happiness
Whatever pure thou in the body enjoy'st
(And pure thou wert created) we enjo
In eminence, and obstacle find none
Of membrane, joint, or limb, exclusive bars.
Easier than air with air, if Spirits embrace
Total they mix, union of pure with pure
Desiring, nor restrained conveyance need
As flesh to mix with flesh, or soul with soul.
Не знам доколко е вярна тази информация, според мен най-накрая някой е направил забележка на Азимов, че никъде в книгите си не пише за секс, и Азимов си е казал:"Ха! Ще им покажа аз! Ще напиша книга, в която всичко е за секса! И не просто ще покажа секс! Ще има и тройка! От извънземни с три пола! И накрая три вселени ще правят секс една с друга! Толкова секс достатъчно ли ви е, а?!?"
4. Разкази за Мултивак
“Целият свят се интересуваше. Целият свят би могъл да наблюдава. Ако някой искаше информация за броя на зрителите, Мултивак знаеше точната цифра. Всемогъщият компютър Мултивак притежаваше данни за всичко.
Хайнс бе постъпил идиотски, опитвайки се да изключи и унищожи изводите на Мултивак. Сякаш не знаеше, че компютърът с главно „К“, компютърът, владеещ целия свят, има механизми за защита. Дори да беше смазал изхода, какво щеше да постигне? Гласът на Мултивак бе красив. Не губеше своята свежест, независимо колко време говореше. Тембърът му не беше нито мъжки, нито женски. Говореше на езика, разбираем за слушателя във всеки отделен случай. Изминаха петнадесет дни, през които Бакст бе абсолютно сам. Да си изправен срещу физическата самота не бе трудна работа в света на Мултивак. Ордите бяха загинали във времето на Катастрофата. Компютрите, останали от тях, бяха направлявали възстановителния процес. След това се бяха обединили и прераснали в Мултивак…”
Мултивак се явява супер компютър, който човечеството в крайна сметка конструира и в различните разкази му дава различни задачи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар