Среднощен поход

Събуждам се във 3 след полунощ.
За душата тясна ми е тази стая!
Излизам вън. Вали. Какъв разкош!
От капки, кал, която се разкапва.

Скитам по безлюдни тротоари,
тъмно е навред, тъмно е навред,
мъж с велосипед
смело в тъмното върти педали.
А душата ми са демони заяли,
на сърцето канара огромна;
падам в бездна главоломна,
нямам приятели, другари...
само черния паваж,
по който ходя.

Защо вървя, какво ли още търся?
Любов? - Илюзия.
Мъдрост? - Простотия
Какво тогава се опитвам да намеря,
когато всеки е във своята постеля?

Търся Истината - моята, и таз на всички.
Искам аз да знам защо все тъй обичам?
Защо на никой никъде аз не приличам.
И грях ли е да си различен?

Прибирам се. Навън ръми все още.
Но свърших аз със похода среднощен.