Събуди се с широка усмивка. Никой никога не беше я задоволявал така досега. Обърна се и го погледна. Широката му ръка седеше леко отвита, както и част от мускулестия крак.
Какъв ли беше? Дори не си спомняше името му. По фините пръсти тя предугади, че е или пианист или може би часовникар. Не бяха говорили много снощи, а и да бяха - всичко бе бяло петно в паметта и - помнеше шотове, смях, караоке - о, господи, дано не бе пяла!
Погледна часовника на нощното шкафче: Беше след обяд. Спала беше над 14 часа! Как е станало това? Тогава не й хрумна; не можеше да й мине през ума дори.
Реши за първи път от години да сготви.
- А? ?Que esta pasando aqui? ?Donde estoy? ?Quien es usted? - той стана и бързо започна да се облича. Беше доста смешно, защото дрехите му бяха из цялата стая и той подскачаше на един крак, докато си обуваше другия крачол.
- Амммм.... Ayer por la noche nos emborrachamos y pasamos la noche juntos - тя знаеше, че това не е най-перфектното изречение, но щеше да разбере поне нещо. - Tienes hambre? Амммм hice... pan... panqueques!
- Не, не съм гладен, благодаря. Аз знае малко български, можем говорим него.
- Мога ли да бъда пряма с теб.... ъъъъ... - тя се взря право в ярките маслинени очи - Как ти беше името?
- Хосе, Хосе Алварес! Приятно ми е!
- Фран Паркър. - не му даде истинското си име. - И на мен ми е приятно.
- Ти изглежда притеснена, забързана, трябва тръгва някъде?
- Да, закъснявам за среща с... повече от пет часа.
- Аз трябва тръгва също. До скоро, красива Франческа!
Имаше кола - нали я докара с нея - но не й предложи да я закара, трябваше да се усъмни още тогава.
- Ти... ще... - дори в гимназията тази реплика и бе била толкова трудна - ще ми се обадиш ли? Искам да те видя пак.
- Разбира се, por supuesto, una hermosa doncella! ЩЕ ти се обадя още утре. - и затръшна вратата и тя го чу как бяга по стълбите, защото асансьорът беше повреден. Тогава си помисли, че и той закъснява за работа.
Грешеше. Той се ПРИБИРАШЕ от работа. И то работа много по-доходна от нейната. И по-забавна, вероятно. Мамка му, толкова тъпа и наивна ли беше?! Като управител на фирма?
Но копелето не се обади, а когато отиде да си сложи хубавите обеци за срещата, откри малкия сейф отворен - липсваха всички пари, облигации, бижута; гадината беше отмъкнал всичко.
Шибани чужденци!
Обади се в полицията на мига, естествено, оказа се, че "подобен човек не съществувал в базата им данни". Дойде портретист, файда никаква. Кучият син й отмъкна хиляди! И я прееба, не само метафорично. Затова край със забивките в бара. Или поне до понеделник в Павлов!
Какъв ли беше? Дори не си спомняше името му. По фините пръсти тя предугади, че е или пианист или може би часовникар. Не бяха говорили много снощи, а и да бяха - всичко бе бяло петно в паметта и - помнеше шотове, смях, караоке - о, господи, дано не бе пяла!
Погледна часовника на нощното шкафче: Беше след обяд. Спала беше над 14 часа! Как е станало това? Тогава не й хрумна; не можеше да й мине през ума дори.
Реши за първи път от години да сготви.
- А? ?Que esta pasando aqui? ?Donde estoy? ?Quien es usted? - той стана и бързо започна да се облича. Беше доста смешно, защото дрехите му бяха из цялата стая и той подскачаше на един крак, докато си обуваше другия крачол.
- Амммм.... Ayer por la noche nos emborrachamos y pasamos la noche juntos - тя знаеше, че това не е най-перфектното изречение, но щеше да разбере поне нещо. - Tienes hambre? Амммм hice... pan... panqueques!
- Не, не съм гладен, благодаря. Аз знае малко български, можем говорим него.
- Мога ли да бъда пряма с теб.... ъъъъ... - тя се взря право в ярките маслинени очи - Как ти беше името?
- Хосе, Хосе Алварес! Приятно ми е!
- Фран Паркър. - не му даде истинското си име. - И на мен ми е приятно.
- Ти изглежда притеснена, забързана, трябва тръгва някъде?
- Да, закъснявам за среща с... повече от пет часа.
- Аз трябва тръгва също. До скоро, красива Франческа!
Имаше кола - нали я докара с нея - но не й предложи да я закара, трябваше да се усъмни още тогава.
- Ти... ще... - дори в гимназията тази реплика и бе била толкова трудна - ще ми се обадиш ли? Искам да те видя пак.
- Разбира се, por supuesto, una hermosa doncella! ЩЕ ти се обадя още утре. - и затръшна вратата и тя го чу как бяга по стълбите, защото асансьорът беше повреден. Тогава си помисли, че и той закъснява за работа.
Грешеше. Той се ПРИБИРАШЕ от работа. И то работа много по-доходна от нейната. И по-забавна, вероятно. Мамка му, толкова тъпа и наивна ли беше?! Като управител на фирма?
Но копелето не се обади, а когато отиде да си сложи хубавите обеци за срещата, откри малкия сейф отворен - липсваха всички пари, облигации, бижута; гадината беше отмъкнал всичко.
Шибани чужденци!
Обади се в полицията на мига, естествено, оказа се, че "подобен човек не съществувал в базата им данни". Дойде портретист, файда никаква. Кучият син й отмъкна хиляди! И я прееба, не само метафорично. Затова край със забивките в бара. Или поне до понеделник в Павлов!
Няма коментари:
Публикуване на коментар