Поне се наживяхме!

Очила със рамки черни,
зад тях очи синьо-зелени,
под тях усмивка нежна,
чертите детски и засмени...
Ти излъчваш жива радост
след годишната умора,
на почивка се отдаваш,
виждаш се с любими хора,
но най-любимият къде е?
Той далеч ще е за дълго
сърцето твое леденее,
но като ручей ще размръзне
щом се видите през август,
дотогава няма смях да пълни
очите ти със сълзи,
за жалост,
няма дните скучни да изпълни
той и ще бъдат те
на халост...
Но защо? Защо така да бъде?
Живей! Обичай! Весели се!
Като мантра ти изричай:
Аз съм млада, хубава и умна,
нежна, силна, сладкодумна,
смела, луда и безумна...
Нека види ме светът и ахне!
И накрая да си кажем с вас,
да крещим, останали без глас -
поне се наживяхме!

Ирисите изумрудени

Седиш пред мене на екрана -
усмихваш се потайно,
гласчето ти е мило...
Как искам цял да се изгубя
в усмивката омайна
потънал и безсилен.

Безсилен съм когато
започнеш да говориш;
с гласчето си в главата
Вселени ще отвориш...
родени в чистотата
на ирисите изумрудени
изплакнати в сълзата
на твоите очи учудени.

Разговор между двама

- Какво, не ми ли вярваш? - казва той. -
Аз имам доказателства безброй:
Очите твои изумрудени.
И чувствата ни пеперудени.
Дните ни щастливо минали.
Нима за мене си изстинала?

- Вярвам ти, разбира се? - казваш ти. -
Както уважавам твоите мечти.
Но има друг в живота мой.
И силен и красив е той.
И с него аз се чувствувам жена!
В очите му прозира светлина!

- Ти си ми приятел скъп! - повтаряш ти.
- Но той за тебе е светът? - той шепти.
- Моля те, бъди до мен! - ти казваш.
- Не и докато си в плен! - отказва. -
И какво, нима това е краят?
- Не е нужно да е, ти го знаеш.
- Как така да те обичам,
щом другиму принадлежиш?
- Мислех си, че си различен,
че мене ти ще подкрепиш!
Уважавам твоят избор,
и няма да те съдя и коря...
Но знай, когато искаш
да поговорим, ще те разбера.

Ето ти си тръгваш...

Ето ти си тръгваш
а толкоз премълчах
толкова не казах
пуст и празен
ходя по тротоара
а болка стара
реже като нож
душата
тази нощ
не мигнах нито миг
пустотата
в мене взе превес
защо мълчах
защо не казах
не зная
себе си
или пък теб предпазвах
от Истината
а каква е тя
какво си ти за мен
пристан в бурен ден
музика във тъжен час
Но няма бъдеще за нас!
И ето ти си тръгваш
и сърцето ми с това изтръгваш...

Най-любимото ми място

Най-любимото ми място на света
е кеят.
Там посрещам теб и любовта
и пея.
Най-любимото ми място на света -
реката.
Там, където плискаме вода
с краката.

Най-любимото ми място на света
е с тебе.
Там се сливаме в една душа
на лебед.

Разходка

Мъничко момченце ти разхождаш,
но дали то не разхожда тебе?
Дали не знаят повече децата
от възрастните хора на земята?

Племенника си разхождаш ти
и му обясняваш кой какъв е...
Тоз - поет, а другият - герой,
но нима не знае вече той?

Ти говориш му с "големи думи",
той отвръща ти със звуци прости,
но дали едно безкрайно знание
не таи се в малкото съзнание?

Мъничко момченце ти развеждаш
и показваш му света,
а в очите му гори надежда
и пречиста красота!

По Evanescence (Field of Innocence) - Бях много млада...

Бях много млада, млада, млада...
и много страдах, страдах, страдах...
Болката и мене не подмина,
на тринадесет години
опознах живота
(изкачих Голгота)
той жестоко ме дамгоса
и попитах за какво са
любовта, приятелството,
като всичко е до време
после носих тежко бреме -
болест хищна и жестока
в мен заби зъби и нокти...
После срещнахме се с теб
насред вихъра свиреп.
Протегна ти ръка към мен,
и мигом аз попаднах в плен
на очите ти на странник
(както пееше се в песента)
всеки ден със теб е празник -
расте, а не линее любовта!
Благодарна съм за всеки миг -
ти за мен си дом, храна, светлик!

Хубавице

Бога ми, та ти си смела!
Път писателски поела,
при сладката алтернатива
(туниката тъй ще ти отива!)
Бога ми, та ти си чиста!
В този свят, препълнен с глисти,
можеш да печелиш много,
(но на словото ти е залога!)
Бога ми, ти си всеотдайна,
а любовта ти е безкрайна!
Ти си силна, умна и прекрасна!
А си толкова толкова млада!
Тъй ще бъде и като пораснеш,
но ще има още да изстрадаш!
Подготви се...
Ще изстрадаш ти лъжи безброй
(но ще бъде лесно щом до теб е той)
Ще изстрадаш още злоба, злост
(тъй ще те посрещне всеки прост)
Ще изстрадаш и предателства
(скрити с маски на ласкателства)
Кротко с новите приятелства!
Ще изстрадаш много,
Хубавице...
Но не се тревожи,
отвори към света
невинните сини очи
и, пълна с мечти, усмихни се!

Пълен с надежди

Ти за мен си Живота,

ти си мойта Голгота,

и аз за теб ще умра,

за тебе съм лоша,

за теб съм добра,

ще взема аз ножа,

Жулиета съща,

и всичко ще свърши...

Но ти ме поглеждаш,

пълен с надежди,

светът просветлява,

и болката в ляво

изчезва мигом...

и няма никой

и няма нищо

помежду ни

и няма думи

а само чувства

бушуващи

целувам те

във теб се сгушвам

светът изчезва

ти ме поглеждаш

пълен с надежди

Ти си светла

Ти си светла, ти си бяла,
в този свят ужасен
как си оцеляла?
Ти си цвете, ти си пролет,
в този свят пълзящ ти
как оставаш в полет?

Ти добра си и си мила,
но и носиш страшна сила,
и стотици покорила,
със един-едничък
ти гнездо си свила.
И му даваш всичко!
Всичката си сила,
светлината твоя цяла,
твоите душа и тяло!

Ти не си жена

Ти не си жена.
Ти си светлина!
Гориш, но не грееш.
Цъфтиш, но не зрееш.
Поне за мене.

Другиму обречена...
Дума неизречена...

Ти не си жена.
Носиш ти война.
Млада си, но мъдра.
Пада Троя в кърви.

Другиму обречена...
Дума неизречена...

Ти не си жена.
Огнена вълна!
Париш, но не палиш
чувствата заспали.
Поне за мене.

По ET на Кети Пери - Отрова

погледни ме
очите изгори
до самата ретина
докосни ме
и нека да боли
болката променя ме

целуни ме
вкарай вируса във мене
вцепени ме
като лед да съм студена

твоите очи
са езера от огън
и във тях личи
кога ми казваш сбогом

но моля те недей
не си отивай
сърцето завладей
кръвта опитай
душата омърси
със твоята отрова
света ми разтърси
за края съм готова

С теб

С тебе най-приятно ми е да танцувам.
С теб се радвам, че изобщо съществувам.
С тебе ми се иска да общувам.

***

С теб се смея от сърце.
Щом преплитаме ръце
ставам лек като перце.

Умът ми просто не побира...

Умът ми просто не побира
колко си мила и добра.
Дори не трябва да разбираш
защо за героиня те избрах.

Умът ми просто не побира
как стана ти заместник-кмет,
че, казват, кмет не се избира,
той с далавери се навира
и е от всички най-проклет.

Всичко, което знам за тебе -
то противоречи с това.
Ти на хора си потребна,
а пък стъпките - вълшебни -
замайват не една глава.

Всичко, което знам за теб е,
че чиста си като сълза,
че имаш грация на лебед
и нежността на клонка от лоза.

Нима е от камък...

Нима е от камък
сърцето ти кораво,
че да ме мъчиш продължаваш?
Няма даже пламък
в душата твоя ледна
та не искаш и да ме погледнеш!

Не разбираш ли, че във кафез,
душата моя - птичка - пърха,
и те чака, моля те, излез,
поне веднъж пиши ми първи!

Не разбираш ли, че ме боли
заради твоя глупав непукизъм,
че търпя те, питайки дали
ако зарежа те, ще съм капризна.

Не разбираш ли, че чакам те -
(вече май че станаха години),
но грехът ти, знай, ще е простен
ако дойдеш само да се видим.

Те нивга не зарастват!

... И ето, аз живея,
а в мен живеят хиляди истории -
стотици хора
плачат, радват се и пеят.
... И ето, аз ги пиша
тези хиляди истории
които в мене дишат,
задушават ме и спорят
коя да бъде първа.
... Целият във кърви
лежи човек и се оплаква
от съдбата си жестока,
над него девойка звездоока
надвесила се го очаква.
... И ето, те раздират
душата огнелика.
... Той е никой,
но дела велики
извършва за минути
става той прочут и
после губи всичко
и умира в нищета.
... От сърце в уста
историите се придвижват
и душата ми раздвижват.
... Тя е срамежлива,
мъничка девойка,
книжка взема и убива
дете на пътя без да иска
после иска, съд
и осъждат я на смърт.
Ето как живот един угасва.
... Хиляди истории в гръдта
раждат се, растат, порастват,
всяка бори се за място на света
а раните...
Те нивга не зарастват!

Косата ти се спуска на вълни

Косата ти се спуска на вълни
и те по лицето ти се плискат,
най-хубава от всичките жени,
правиш ти каквото си поискаш...

Елада

Аз съм млада, непокорна, смела -
като дивите газели -
своя стръмен кален път поела.

Аз съм млада, талантлива, здрава.
Нараних ли те? Прощавай.
Но бях с теб и вече продължавам...

Аз съм млада, млада, млада...
Чак от древната Елада
идвам с огън
и с дъжд от стрели
и от стомана.
Да покорявам мога
само с поглед.
От мен боли
и аз боля,
но болката е винаги желана.

Мари и Спас

София - Пловдив.

137 км.

3 часа с влак.

Час и нещо с кола.

Близо четири на стоп.

И безкрайно далеч когато аз съм в София, а ти си в Пловдив и сме здраво свързани със семейство и училище. Хиляди часове, прекарани по гарите в София, чакайки те, после мразейки целия свят докато те чакам да си тръгнеш. Същото и в Пловдив - десетки хиляди откраднати целувки, хиляди прекъснати прегръдки, стотици горчиви фасове. Цялата ни младост - в броене на стотинки за градския, после за влака, или ако нямаш, на околовръстния, в тайни молби да не те изнасили или убие шофьора. Такси? Можехме само да мечтаем.

Но как започна всичко? С френдфейс. Но не беше обичайната свалка. Не. Вече имах някакъв опит с жените. Е, не особено добър, но на 17 не можеш да си точно Казанова. И все пак вече търсех нещо конкретно. Нещо, което го нямаше в обкръжението ми. И един ден те видях. Просто те мернах за секунда, докато преглеждах "предложенията за приятели" и тогава разбрах, че ще си ти. Ти и само ти завинаги. Господи, как не знаех в какво се забърквам! Но всичко не започна този ден.

Не започна и на следващия.

Или на по-следващия.

Един месец те столквах, четях ти постовете, не смеейки, а и не можейки да харесвам или коментирам. Ти имаше много строга политика към не-приятелите и аз не мислех, че ще имаш каквото и да е основание да ме добавиш. И все пак, със свито сърце, натиснах "предложи приятелство". И за моя изненада, след няколко часа, видях милото "Къв си ти бе?" в чат прозореца. Последва горе-долу следния диалог:

- Твой почитател.

- Аз не съм рок звезда, нямам почитатели.

- Много си красива.

- Глупости.

- Наистина го мисля, затова те добавих.

- Глупости.

- Ти си най-хубавото нещо, което съм виждал. На колко си. 19?

- 16. Ти сериозно ли?

- Аз никога не лъжа.

- Аз не се харесвам.

- А трябва.

Говорихме цяла нощ. Още тогава разбрах, че си с ниско самочувствие, но снимките, които накрая ми позволи да разгледам, бяха божествени. Ти приличаше на пълнолетна, с права руса коса и синьо-зелени очи. Обличаше се като рокаджийка, но това не ми правеше впечатление. Не можех да се откъсна от тези очи. Косата ти беше права естествено, единствено я решеше и миеше два пъти в седмицата. Не знам какво се случи, но ми даде вайбъра си и започнахме да се виждаме всеки ден след училище. Беше божествена. Това май го казах много пъти, но си беше така. Вероятно звучи тъпо, казано от единайстокласник, но исках да бъдеш майката на моите деца и да остарея и умра до теб. А с времето нещата се задълбочаваха. Прекарвахме всяка свободна секунда заедно, споделяхме всичко. Е, както се оказа, не точно всичко. Но истината винаги излиза наяве. Стана така, че повече не можехме да стоим далеч един от друг и аз реших да дойда до Пловдив да те видя. Само за ден. Хванах първия влак в 6 и до 8 бях на Подуяне. Ти ме чакаше там с дънково яке и скъсани джинси. Моята рокаджийка!

- Е, най-после се видяхме.

- По-висок си отколкото очаквах.

- А ти, по-красива, ако е възможно.

- Стига.

- Няма стига. That's what she said.

- Хаха. Ама и твоя хумор!

- Човек като мен поне хумор трябва да има.

- А какъв е човек като теб?

- Ти все още ли не си разбрала?

- Ами след 463263262 часа май не съм.

- Ами ще ти разясня кратко - аз съм творец.

- Знам, че свириш и така нататък. Питам се за друго...

- Не те разбирам.

- Виж. Разбрах, че не си някой побъркан педофил в първите пет минути от първия ни разговор преди месеци. Просто видях, че си хлапе. Но сега не мога да се убедя, че няма да ме изнасилиш или убиеш или кой знае какво...

- А, имаш предвид какъв съм като човек и дали не съм те лъгал. Обиждаш ме. Казах ти, че не лъжа.

- Да проверим ли това?

- Как предлагаш да го проверим?

- С въпроса, на който всеки мъж лъже.

- Давай?

- Колко ти е дълъг?

- 15 сантиметра.

- Не си лъжец. Сега остава да разберем дали не си убиец.

- Щом не съм лъжец и ти казвам, че не съм убиец, това не е ли достатъчно?

- Времето ще покаже.

Говорихме още малко, но заваля и се преместихме в едно малко заведение. Поръчахме си най-евтиното - чай, който ти настоя да платиш, понеже аз съм бил път до тук.

- Виж, ти може да не си лъжец, но аз... скрих едно нещо.

- О, боже мой, изневеряваш ми с най-добрата си приятелка и сега искате тройка... Е, нищо, ще се жертвам.

- Уау, наистина имаш много извратено чувство за хумор. Не, истината е далеч по-...неприятна.

Тогава ти издърпа ръкава си и аз видях белезите. Съдейки по дълбочината и цвета им, бяха правени в продължение на години.

- Аз... не разбирам...

- Започнах уж на шега. Взех едно ножче от бръсначката на баща ми и го прокарах по ръката си. Болката не беше силна, нещо като ухапване от комар. Естествено, започна да кърви, но бях чувала, че се използва сол или ракия, някакъв спирт... - ти клатиш глава и ме гледаш уплашено - виж, знам, че това сигурно ще те отврати, но...

- Не, напротив, нищо... запомни – нищо! –  у теб не може да породи отвращение, дори да се беше появила, налапала човешки скалп...

- Сериозно, направи нещо с това чувство за хумор!

- Както и да е. От кога започна това?

- От дванайсет годишна.

- Защо?

- Нали ти казах, беше на шега.

- А защо продължи?

- Харесваше ми чувството. Хей, нали знаеш, че са лекували като са пускали кръв.

- Абе... правели са го по малко по-друг начин... А ти... какво лекуваш?

- Ниско самочувствие, предполагам.

- Виж, ти си божествено създание. На 16 изглеждаш като топ модел. Всичките ти съученички сигурно умират от завист.

- Не ми е хрумвало. Знаеш ли, бях известна... за малко...

- Какво стана?

- Помагах на всички, бях мила с всички и се стараех да съм, както каза майка ми "добро момиче". И когато отказах на един тъпанар, той пусна слуха в училище че съм курва и всички започнаха да ме отбягват. - ти заплакваш – в самото начало аз не знаех за този слух и се чудех какво става, защо никой не седи до мен, защо си шушукат и се смеят, защо на рожденият ми ден, който делях с едно момиче от класа не получих нищо… нищо, дори и картичка - ти се разхлипваш по-силно и аз те прегръщам.

- Няма, няма... В 17 годишния си живот знаеш ли какво научих?

- Не. - ти бършеш сълзите си.

- Че хората просто са лоши по природа и не заслужават да правиш нищо за тях. Ти си пострадала от това - в теб има твърде много доброта и мръсният свят се опитва да я извлече от теб посредством кръвта ти... е, и сълзите ти, и предполагам всякакви други течности. А, ето я тази превъзходна усмивка, която искам да виждам. Виж, не мога да ти забраня да се режеш. Предполагам че на този етап се е превърнало в наркотик за теб. Но се надявам да поработим за самочувствието.

Ти ме поглеждаш. Не мога да разчета погледа ти, защото още не те познавам - дали с надежда или с недоверие. Но в крайна сметка това няма значение. Прегръщам те по-силно.

- Виж мен. Хич ме няма и в пеенето и в свиренето, а си имам банда и те ме гледат като бог. Уча нови инструменти и съм си казал, че до 25 ще стана по-известен от Майкъл Джексън.

- Може би господин Джексън ще ми покаже как го бива с гимнастиката на езика.

- Ако това е препратка към натискане, трябва да знаеш, че винаги съм готов...

И така завърши - говоримата - част на първата ни истинска среща.

Мина известно време преди да се видим пак. С неудоволствие видях нови белези на ръката ти.

- Говори ли ти се за това?

- Баща ми е лайнар.

- Това е интересен коментар.

- Посегна на майка ми. Отново.

Замълчавам, но започвам да се досещам откъде идва ниското ти самочувствие.

- Тя какво направи?

- Нищо.

- Просто... нищо?

- Ами какво? Той осигурява парите, нея скоро я съкратиха, а на нейната възраст е невъзможно да си намери работа. А и аз...

- ТИ НЕ СИ БРЕМЕ!

- Кой е казал, че съм?

- Но си го мислиш! Мислиш си, че майка ти стои при баща ти защото я е страх заради бъдещето ти!

- Ето кой станал Карл Юнг за една вечер! Може би ще ми кажеш, че затова се и режа.

- Мисля, че трябва да отидеш на психиатър.

- Да бе, все едно ТОЙ ще даде пари за "глупости".

- Дай ми да говоря с него.

- Пич, ти си на седемнайсет, той ще мине през теб като валяк. Бивш боксьор е.

- Не ми пука ако ще и да е Капитан Планета.

- Не, съжалявам.

Освен разговори, всеки ден ти посвещавах стих или няколко реда, за да ти напомням колко прекрасна и уникална си и колко съм щастлив, че съм те срещнал. Сигурно си спомняш и подобни стихове, които започнах да пиша с течение на времето:

Душата ти кърви, момиче,

живецът й бавно изтича,

животът си върви, девойко,

и няма кой да ти помогне,

ако не си помогнеш сама

Излез вече от тази тъма!

Излез ти на светло

додето всичко от нея

не е изтекло...

Те не ти се харесваха много, но в тях влагах послание, което беше в съзвучие с истинските ми чувства.

Дойде лятната ваканция и пред нас предстоеше много важен избор. Дали ти да дойдеш при мен и да прекараш цялата ваканция тук, което, предвид баща ти, беше по-добрия избор. Освен това живеем в огромна къща. Или да прекратим завинаги отношенията си. Защото и двамата знаехме, че не можем да продължаваме така, особено при възможност да сме заедно. За мен всичко беше ясно - педала до метала - караме докрай. Но ти се колебаеше.

- Не искам да те губя. Но ако свикнем да сме заедно, после ще бъде още по-непоносимо.

- Да, и ще станем още по-силни.

- Ти си единственото, което ме държи да не полудея. Баща ми... той... той я убива...

- Трябва да отидете в полицията.

- Ти в коя държава живееш? На кой му пука за каквото и да е?

- Тогава искаш ли да взема един винкел и...?

- И какво? Да го убиеш? Защото само това би го спряло... И ще ни дели затворът. А ние с майка ми ще мизерстваме.

Разбирах, че си права. Говорихме дълго и уморително. Ти каза, че не можеш да дойдеш без майка си, защото само ти го спираш да не я довърши. Щяхте да му кажете, че отивате на село и просто щяхте да хванете влака до София.

  ***

- Разбирам откъде Мари е взела красотата си - казах аз прехласнат пред величествената, дори с тъмните очила, дама.

- Много си мил. Но съм видяла и по-добри дни.

- Таксито чака.

- Чакай да те погледна - каза майка ти и пое ръката ми в своята. - Ти си музикант, нали?

- Много смешно, Мари ви е казала.

- Първо, стига с това ви. И второ, Мари никога не ми споделя.

Ти поклати глава утвърдително.

- Тогава как отгатнахте...ъъъ, отгатна?

- Всичко си го пише тук. Искаш ли да знаеш още какво пише?

- Да.

- Че ти ще спасиш дъщеря ми.

- От какво?

- От самата нея...

И двамата с теб се спогледахме. Разговорът очевидно беше приключил, затова всички мълчаливо влязохме в таксито.

Двата месеца с теб бяха божествени. Майките ни бързо се сприятелиха. Бях загубил баща си преди години. Почина от сърдечен удар. Ровеха нещо по цял ден в градината, а ние с теб прекарвахме дните в леглото, а нощите по заведенията на по кола. Ти съвсем забрави за рязането, пък и не оставаше сама, за да го вършиш и аз почти повярвах на думите на майка ти. Почти.

- Не мога да те оставя. Отказвам! Мамо, защо да не живеем тук?

- Скъпа, и без това останахме ден повече, нека не досаждаме на хората.

- Но вкъщи е ТОЙ. И сега е още по-озверял...

Знаех, че този ден ще настъпи, просто не знаех, че ще е толкова трудно. Преживях хиляди раздели с теб, но тази беше най-тежката, а щом се отразява така на мен, не можех да си представя как се отразява на теб.

Отиде си.

Като хиляди пъти преди това.

Не, не беше същото.

Защото сякаш отмъкна част от мен.

Сякаш беше взела сърцето ми и го изстискваше като мех.

Кап.

Кап.

Кап.

Болката беше непоносима. Мехът се изпразваше и когато и последната капка капнеше, щях да умра. Но може би нямаше да стане така.

Телефонът ми звъни. Часът е по география, затова просто вдигам.

- Кажете?

- Обажда се майката на Мари. Снощи тя се нагълта с хапчета и не можахме да я събудим. Обадихме се в бърза помощ и...

- Как е, за бога, жива ли е? - скачам и изхвърчам от стаята като снаряд.

- Жива е и пита за теб.

- Кажете и че хващам първия влак за Пловдив.

Двата часа на гарата ми се струват като две хиляди години. Естествено, мисля за такси, но нямам толкова пари, а и не обичам да прося от майка си. Известно време сравнявам на кантар любовта си с достойнството си, но тогава идва влака, за да ме спаси от тази дилема.

- Ти, глупаво, глупаво, момиче! - казвам ти и те галя по косата. - Как можа да го направиш?

- Аз съм прокълната! Нося само болка... навсякъде... и в мен...

Видях, че имаше поне още десет резки там, на мекото на ръката ти.

- Може ли да остана насаме с нея? - майка й кимна и излезе тихо от стаята.

- Кажи ми сега какво стана?

- В мен има нещо. - извръщаш глава.

- Какво нещо?

- Знам, че се бъзикам с всичките ти стихове за демони в мен, но мисля, че наистина има някакъв... нещо... зло...

- Глупости! - старая се да изглеждам небрежен. Не ми се получава.

- Виж, това е... истина... нещо в мен... ме кара да искам... да ме няма... да съм... мъртва... страх ме е...

- Край! Наслушах се на глупости! Сега ти ще слушаш! Ще наемем адвокат на майка ти. Тя ще се разведе с баща ти и той ще и плаща издръжка без право да те вижда. Ще живеете у нас. Този демон е психична болест, изкривяване от изживяван многократно ужас. Ти ще посещаваш терапевт. Той ще те излекува. Казах.

С това завършва моята история. А сега нека видим твоята.

 ***

Пловдив - София.

137 км.

3 часа с влак.

Час и нещо с кола.

Близо четири на стоп.

И милиони мили когато аз съм в Пловдив, а любовта на живота ми е в София. Всъщност тази история за теб е започнала малко по-рано отколкото за мен. Поне така твърдиш ти. Казваш, че си ме видял в една от тъпите социални мрежи и си ме столквал, но аз си мисля, че просто си цъкнал случайно. Идеята със столкването не минава при мен. Нито пък това, че съм "богиня" или "божествена". Всъщност да, на 16 съм, а изглеждам по-голяма. Но какво да ти кажа? ГМО. Родена съм в деня на Чернобил. Както и да е. Може би затова съм луда. Или поне така твърди баща ми като вижда белезите. Да... белезите... всичко започна оттам. Ти ги видя на първата ни среща и аз просто нямаше как да ги обясня. И сега не мога... просто онова чувство на... пренасочване на болката... мирисът на спирт, щипенето, или пък солта... капките кръв... някаква магия има във всичко това... А когато ТОЙ... винаги му казвахме ТОЙ, сякаш беше някакво божество на мъстта, някакъв демон на възмездието, когато се връщаше пиян и посягаше на майка ми… Аз плачех в съседната стая и се чудех дали ще я убие, а от другата стая не се чуваше нищо, освен тъпите удари. Тя никога не издаде звук. Беше силна жена. Не като мен. Аз се скъсвах от рев, защото знаех, че съм следващата. Странно, но той никога не ми посегна. Майка ми не ми каза, но мисля, че е имало някакво споразумение между тях, може би го е заплашила (колко смешно е да използвам тази дума, но все пак…) да не ми посяга. Пък и аз вече правех достатъчно по този въпрос.

Веднъж ти ме попита дали съм била известна в училище. Отговорих ти честно, но не напълно изчерпателно. Бях НАЙ-ИЗВЕСТНАТА. Всички ми подражаваха, пишех домашните на всички и изкарвах доста пари от това, винаги бях готова с остроумен коментар или парлива забележка. Какво стана ли? Тръгнах с капитана на футболния отбор. Да, ударили ме бяха хормони, от това не съм видяла някой да се е спасил. Ходихме няколко месеца и веднъж, в колата му... той просто ме натисна и започна да ме разсъблича. Аз го отблъснах грубо и му казах, че не съм готова. Тогава бях на 14!!! Но той продължи, тогава го ритнах и избягах. Бяхме доста далеч от града, а и аз се криех от пътя, за да не ме види, така че беше дълга нощ. Но още по-дълъг ми се видя следващия ден. Отидох до тоалетна и там пишеше името ми, че съм курва и правя 3 в 1 за два лева. Имаше го и номерът ми. Мина време, но тази новина скоро стигна до всички. Естествено, трябваше да сменя номера, смених и прическата и всичко, което можах. Затова сега съм руса. Но не помогна. Изведнъж бях паднала като Луцифер, но нямах никаква сила. Освен да се наранявам. И когато стана това с рождения ден... Ани получи подаръци от целия клас, а аз стоях в ъгъла, сама, защото никой не искаше да стои до мен...

Когато започнахме да се виждаме и чуваме с теб, усетих как ми става по-леко, но не престанах с рязането. Правех го всяка събота. Беше като ритуал. Баща ми се връщаше пиян, защото работеше до събота и след това се отбиваше в бирарията и започваше наказанието. За какво я наказваше, само той си знаеше. Аз бях си подготвила ножчетата, солта и спирта. Всичко беше като добре изпипана симфония.

Глух удар, лъкът се вдига, реже, глух трясък, спиртът се вдига, глух удар, спиртът попива...

Може би наистина съм луда. В началото ти ми пишеше любовни стихове и сладки неща всеки ден, но постепенно... мисля, че се опитваше да ме накараш да се замисля за това вътре в мен. За чудовището, което тези нечовешки отношения бяха създали. И успя. В началото не вярвах, разбира се. Ако ти кажат, че в теб има демон, отвръщаш, че в тях има кирливо прасе и се хилиш. Но постепенно го обмислих и реших, че в мен има нещо много нередно.

И ето че дойде денят, в който трябваше да решим дали да дойдем с майка ми или да останем. Всъщност, това за майка ми го добавих напосоки без да знам дали ще се навиеш. Знаех, че имаш голяма къща, но не бях виждала майка ти. Много мислих и реших, че може би баща ми ще види какво е без нас и нещо в него ще се стопли. Грешах, разбира се. Но си прекарахме чудесно. Знаеш ли, въпреки че постоянно си го казвахме, така и не разбрахме колко значим един за друг. Обичам те. Обичам те повече от въздуха и водата. Готова съм да продам грешната си душа за теб. Такива думи изрекох стотици, хиляди пъти когато се сбогувахме, шептях ги като мантра, крещях ги като вещица на клада, за малко да ме затворят и може би щеше да е по-добре да бяха.

Не издържах. Прибрахме се. Той седеше на входната врата с колан в ръка. В сивите му очи имаше студенина, която пронизваше като ледени остриета. В тях нямаше милост, имаше само... мъст. За какво? Какво беше направила майка ми? И кога? Никога не разбрах. Както аз не споделях, така и тя не споделяше отминалия си живот. Може би му беше изневерила. Не вярвах. Не знаех. Може би... не, не, не... нищо не оправдаваше това... Започнах да мисля трескаво. Имаше два варианта. Да го изненадам и да го убия? Не, не можех да убия хладнокръвно. И да се махна. Но полицията щеше да ме намери. Поне за това ставаха. Аз й пречех да е свободна. Значи трябваше да ме няма. И решението само се появи пред мен - хапчетата й за сън.

Другото го знаеш. Знаеш и, че след дълги дела спечелихме. Той всъщност не искаше да се грижи за мен и за майка ми, а само да ни мъчи и това лесно се видя от свидетелите и нашите показания. Отне ми години терапия и много лечебни нощи с теб, за да осъзная, че всъщност рязането не ми е необходимо и че не съм никоя и нищо.

Сега живеем в голямата... ни... къща... където отглеждаме нашите деца... с нашите майки. А бащите ни вече не са фактор.

Пък и нямам време да се режа, защото майките ни ми намират работа в къщата, а цялото останало време прекарвам с теб и с приятелите ти, които се оказаха готина компания. И знам, че майка ми не е голям гадател, но мисля, че ти наистина успя да ме спасиш от самата мен.

Затвор за душите

Таблети, киндели, смартфони,
купете джаджи електронни...
Все най-новия модел!
Или какво,
ако не си го взел?
Не усещате ли, хора?
Нима не чувствате затвора,
в който се затваряте сами -
затвор не с клетки и стени,
затвор за мозъчните ви вълни,
затвор за съзнанията и душите,
и него не можете да разрушите...
А той руши ви бавно ден след ден
и човек за човек е  по-студен...
Вече няма хора - има консуматори -
на вещи, техника и комутатори!

Какво е да си обичан?

Знаеш ли какво е да си обичан?
Да има някой там
който сам
да събори цяла сграда
с голи две ръце
да изкопае язовир
който твоето лице
да помни докато е жив
който може да изстрада
зверски мъки
и след сто разлъки
пак да иска да е с теб
след ураган от лед
да пази топло своето сърце
който да изгори на клада
и на дявола душата си да продаде
после клетва кръвна да престъпи
толкова да му бъдат скъпи
сълзите ти и кръвта ти
Ето това е да бъдеш обичан!

Анджелика

Анджелика, Анджелика,
разпери ти ангелски криле -
нека буря огнелика
разрази се на това поле...

Аджелика, Анджелика,
разплачи се с ангелски сълзи,
нека злото разнолико
надалеч от тук да запълзи.

Аджелика, Анджелика,
целуни ме страстно ти веднъж,
за да мога да извикам
колко хубаво е да си мъж!

Лалайка (песен)

Малката Лалайка в пясъка игра,
там намери чудна лъскава пара.
Искаше да купи с нея шоколад
от количката на дядо белобрад.

Лалайка, Лалайка в пясъка игра,
там намери чудна лъскава пара.

После пък прииска й се сладолед
или малко пликче пълно с слънчоглед.
Но беше малка златната паричка
и тя не стигаше, уви, за всичко.

Лалайка, Лалайка в пясъка игра,
там намери чудна лъскава пара.

Близо там на кея просяк тя видя,
и сърцето скръб във миг й завладя.
Даде му детето златната парица
от очите тъжни текнаха сълзици.

Лалайка, Лалайка, в пясъка игра,
там намери чудна лъскава пара.

Не разбираш, нали?

Не разбираш, нали,
че дори да боли,
аз тук съм за теб,
през вихър свиреп,
през огън и лед,
и знам, че звучи
леко пресилено -
всичко е истина:
във мрак и лъчи
както искаш мъчи ме
с твоя поглед лъчист
както решиш наречи ме,
но ти си за мен
лъч в зимен ден,
смях в тъжен ден.
Порив топъл,
нежен вопъл...

Имат ли машините отечество?

Милиарди процесори
заместват вече мозъчните клетки...
Смарт- и айфони
чертаят електрически решетки,
зад които сме затворени.
А бяхме хора!
Сега сме просто юзъри,
консуматори и купувачи.
На ден по хиляди задачи
вършат вместо нас роботи...
А кой от нас работи?
Конвейери и линии поточни,
и разрези ужасно точни,
до милиметри, до микрони...
Машините правят машини,
процесори хиляди, милиони.
За какво са тези легиони?
Помисли добре, Човечество!
Имат ли машините отечество?

Какво е свободата?

Да изляза посреднощ,
да съм лоша,
да открадна скъп парфюм,
да ям от коша,
да обърна стаята на кочина,
да ходя с галоши,
да изляза с дванайсет момчета
да избягам от къщи
само със сак и с ботуши,
за да ловя риба на язовира,
да пия вода, откъдето извира,
да се къпя в потока,
да не плащам за тока,
да живея в квартира,
с любовта на живота си,
после да го изритам,
за да си намеря друг,
смотан, но душевно чист,
да му посветя роман
и да го изгоря до лист...
Свобода е да скоча от моста
вратата си да залостя
и да не пускам никой
цяла седмица.
Свободата е
"искам" да е равно на "правя"

Феминистко

Не, не съм кукла барби
със силиконови джуки
и балони-балкони.
Не, не съм куха лейка
неграмотна и тъпа
жалка мутреса...
Не, аз съм силна,
сама се оправям -
работя по много,
забавлявам се често
и добра съм, и лоша -
приеми ме такава
или си карай по пътя,
че макар и безплатна,
ще ти изляза пак скъпа.

Децата на новия век

Ние сме децата на новия век!
Където човекът не е човек.
Човекът е вещ.
Човекът е роб.
Ако в нещо си вещ,
те тъпчат до гроб.
Добре дошли във новия век!
Вериги в него ние ковем.
Нови джиесеми.
Таблети и айподи.
Все не стига време,
а никъде не ходим!
Ние сме децата на новия век!
Където човекът не е човек.

Господар на злото

Майка ми е лоша,
баща ми е добър,
това ме прави мелез и
по мене има белези
от любов и от омраза
и тайни много запазила
дойдох при вас - нормалните
обикновените, баналните,
да ви поднеса
тайната Велика
да ви отнеса
с буря Огнелика,
защото какво е света
без малко зло
като стъбло
от бурен във житна нива
като шал красив отива
на вечерна рокля;
трябва много воля
да откажеш този чуден дар
ти на злото да си господар.

Гавра с вампир

Ммм, колко вкусна е кръвта ти,
ще те смукна двайсет пъти,
после ще те пусна бледна,
за да не е за последно,
а когато пак си сочна,
аз отново ще те почна,
и ще смуча, и ще смуча,
от кръвта ти ще получа
много сила, витамини...
И живот плюс сто години.
И когато я докрай източа,
Теб, читателко, аз ще нароча -
отначало почвам, скъпа...
Колко вкусна е кръвта ти!

Родена от Светлината

От Светлината съм родена,
имам ангелски криле
денем къпя се в росата
по широкото поле.

Да си грешен що е, аз не зная
нито злоба да таиш
суетата светска ми е чужда,
знам какво е да простиш.

Природата обичам цяла
и човеците, дори
животинките обичам -
всичко, що живот таи.

Щом спомина се и
мойто тяло:
чисто
светло
бяло
що е в мрака оцеляло
ще се слее със живота 
и ще го пречисти...
И започвам с тези листи.

Обичам пролетта

Обичам пролетта
и мирис на листа,
преди бях срамежлива,
но открих - не ми отива,
и преборих тежка болест,
проявих огромна воля,
обожавам да създавам
всички искат да продавам,
но ще им покажа смело -
има ум зад мойто чело
мечтая си от пет годишна
неща велики да напиша
и знам, ще дойде ден когато
ще ми се отплати богато
целият ми труд, упорство,
и ще ахнат всички хора,
и тогава няма да продавам,
а свободно ще си пиша
от пет та чак до сто годишна...

Всички мои стихове

Всички мои стихове
така са тихи
те са само щрихи
на нещо по-голямо
смисъл още няма
само ями
пълни с думи
неразумни
и безумни
парчета само
от нещо по-голямо
просто щрихи
са всички мои стиховe

В гърдите изригват вулкани

В гърдите изригват вулкани,
по вените лава пълзи.
Света аз обсипвам с закани,
ръцете ти - с горки сълзи.

Те са в мен

Те са в мен.
Да ги унищожа ли?
Вече ден,
откак са ме заяли...
Те са в мен
нетърсени и нежелани,
уморен
съм, толкова са неразбрани.

Извратено

всичко е зелено
треви
цветя
и сгради
има нещо извратено
в начина по който страдам
зима е
а няма никакви кокичета
страдам в името
на някакви момичета
всичко е зелено
сгради
улици
автомобили
вече нямам сили
от тези извращения
не стават даже и стихотворения

Третата Световна Война

Мнозина чакат със страх третата Световна Война. Те считат че ще бъде термоядрена. Те грешат. Третата Световна Война вече свърши. И човечеството я загуби. 
Аз я загубих. 

Стоя върху теб, с обувка върху гръкляна ти и натискам бавно. Ти ме гледаш с непроницаемите си сиви очи и се опитваш да ми кажеш нещо. Сричаш.
- Ти... за... гу... би...
Изведнъж вълна на страх минава през тялото ми. Усещам хилядите други съзнания. Те ми вдъхват увереност. Продължавам да натискам.

И изведнъж всичко става черно. Като лента пред мен преминава всичко около Събуждането ми до този момент.
Предишният ми живот няма значение. Приемните родители, които сами не знаят, че не са ми биологичните. Двете им отрязани глави в кофата, когато се опита да ме пречупиш. Спомените се смесват. Детството, в което зависех от емоциите на другите, защото ги улавях, но още не можех да се храня с тях. Никол, която идваше гола в тъмната ми килия, едно девствено тяло и съзнание, което ме молеше да го погълна. Всичко е в мен. Изживявам го сякаш отново.
А може би е така? 

- Хей, пъзльо, хайде удари ме! Удари ме де! Или ще насереш гащите?
Това е Здравко. Здрав като бик и по-тъп от крава. Помня го и знам какво ще се случи, но не мога да го спра.
Посягам да го ударя, а той ме сваля на земята с дясно кроше.
Надвесва се над мен и почва да ме рита. И тъкмо когато се приближава по-близо и очите ни се срещат, нещо става в мозъка ми. И ролите се разменят. Изведнъж в очите му се появяват сълзи, и започва да плаче и да бяга, а аз тичам след него и го ритам.
И така ставам бияча на училището. Дълги години - докато завърша, никой не смее да ме закача.
Но защо виждам това?
Картината се сменя. Първата ми любов. Първият ми път. Кошмар, заради който скоро не опитвам пак. Надя. Галя я по тялото и по косата, целувам я и усещам как чувствата й се възпламеняват. Виждам центровете на възбуда и пия от тях. Пия твърде лакомо и усещам как тя отслабва. Изведнъж започва да стене, но не от възбуда, а от болка, но аз не спирам, аз като вампир я изпивам и тя бавно гасне. Но това не е Събуждането ми. Тогава съм бил твърде малък за да мога да убия тяло и съзнание. Тя просто заспива от изтощение и аз я оставям, след което я зарязвам и не й се обадждам както би направил всеки тъп сваляч. А тя значи за мен повече от всичко на света.

Сега съм в университета. 
Вече свикнах с тези спомени и знам, че целят нещо, затова ги пускам да минават пред очите ми. Вече ги усещам като изживени.
В университета вече знаех от кого да пия и колко без да бъде забелязано, но не съзнавах, че има и други същества, които може би имат по-силни "носове". Втората година имах "среща" с един от моите двойници. Той не приличаше много на мен, но имаше същите сили. Намирах се в сградата на университета, когато изведнъж всички около мен паднаха на земята. Тогава не знаех какво става, но инстинктивно се "затворих", което ми спаси кожата. След секунда усетих тласък, който би убил стадо бикове. Отклоних го и се "разтворих" - изядох всичко останало в радиус от километър и отговорих подобаващо. После се "затворих" и зачаках. Той беше на ход. Полицията беше на път, а репортерите вече пристигаха затова нямаше много време. Тогава не знаех какво точно иска. Предполагах, че има други като мен, но по-скоро си мислех, че искаха да ме убият, за да не им преча да се хранят. 
Между храненето и пиенето има известна разлика, която е добре да посоча. Пиенето се отнася по-скоро за съзнанието - тоест, можеш да изпиеш само човек или същество, което носи съзнание. А можеш да се храниш със всичко - от човек до амеба. И пиенето, и храненето не убиват клетките. Пиенето отнема енергийните импулси в мозъка и прехвърля енергията им у нас. А храненето отнема мигновено цялата енергия от митохондриите и ни я препраща. Най-питателни са по-големите животни и растения, разбира се. Но човекът е специален, защото когато изсмучеш енергията от аксоните и невроните, в теб се създава копие на неговото съзнание, което го оставя празен и ти получаваш всичките му спомени, чувства и мисли. А той... от него вече нищо не става, но това не е наш проблем.
Та скрих се в компютърната зала и го зачаках. Включил бях камерите, затова знаех откъде идва. "Отворих" се и той разбра къде съм. Отново серия от насочени удари и аз се "затворих". Направих се на поразен. Той вече тичаше към кабинета и когато влетя там, ме видя с един стол в ръката. 
Удрях го докато кръвта не започна да пръска навсякъде. Тогава той се предаде и се "отвори", за да го пощадя, но аз знаех вече какво да правя. Изпиването на човек като нас е по-трудно и аз го правех за пръв път, така че ми отне повече време - в мен се вляха поне десет мозъка и чух нетърпеливите стъпки на полицаите, затова бързо настаних част от съзнанието си в неговото тяло. След това се скрих в другата стая и заключих отвътре.
Лекарите се погрижиха за него... мен... и вече имах... имахме две тела.
От там се започна инвазията. Имах...ме всичките му спомени, бяхме непобедими. Но разбрахме, че има други, по-силни... и крояхме планове. Изпивахме цели реколти. Да, хората за нас бяха като вино или дивеч, в зависимост от това дали искахме да пием или да се храним. Първо погълнахме още няколко от нашите и заселихме съзнанието си в тях, а после вече се разгърнахме из целия континент. И тогава дойде Събуждането.
Ходехме си по улицата, когато усетихме ЗОВ. Беше толкова силен, че заглуши всичко останало. Насочихме се към него и видяхме група хора с качулки да изнасилват младо момиче. Затичахме се натам и ги изпихме за секунди. Тогава момичето ме погледна. В ръцете си държеше някаква пръчица, която насочи към нас.
Една упойваща стреличка и вечен мрак.

Събудих се в килия. Сам. Не усещах НИЕ. Дращих по стените и крещях. И тогава дойде тя - Никол. Същата, която изнасилваха. Беше гола и съзнанието й бе отворено. Тя беше като мен, но беше жена. Дотогава не бях се хранил със жени от нашите. Дори не знаех, че съществуват.
- Ти няма да се храниш с нея, нито да я изпиваш - прозвуча глас, сякаш в отговор на мислите ми - ти ще я обадаеш и погълнеш. И тогава истинският ти ГЛАД ще се събуди.
- Кой си ти? Или какво си?
- Аз съм... е... виж първо това. - Погледнах в кофата. Точно това, с което започнаха спомените ми. - Аз съм биологичния ти баща. Останалите, които изпи досега и които ще продължиш да изпиваш...
- НИКОГА!!!
- ... да изпиваш и поглъщаш - продължи той без да ми обръща внимание - са някакви разновидности на ДНК-то ми, но всички носят първоначалната мутация. По този начин генното разнообразие ще осигури устойчивост на популацията.
- Какво искаш от мен?
- Като начало... питай Никол.
А Никол знаеше само две изречения:
- Обладай ме, погълни ме.
Редяха се часове на мъчително страдание без НИЕ и кратките мигове на блаженство, когато усещах топлината на тялото и съзнанието й.

И един ден не издържах. Кокалчетата ми бяха разкървавени от ударите по стената, а ноктите - счупени. Тя влезе, и още преди да продума аз я обладах, като нейната генетична информация направо дойде при мен и се смеси с моята, след което се разпредели между двамата. Това беше размножаване от трети вид.
- Поздравления, Хероне, ти изпълни първата си задача! Но сега ти предстои нещо по-трудно... Да завладееш света!
- Няма да направя нищо за теб.
- О, напротив. Ще направиш точно каквото искам.
- И защо ще го правя? Ти вече уби родителите ми. Взе ми живота. Всичко, което обичах.
- Защото искаш да ме убиеш, а не си достатъчно силен. Освен това, ГЛАДЪТ ти е разбуден.
След думите му вратата се отвори и поредица от светлини ме изведе навън. Запомних мястото. Намирахме се в планините, близо до един язовир.

В началото отказвах напълно да пия или да ям. Имам предвид по нашия начин. Отидох в едно село, където ме посрещнаха като скъп гост и ми дадоха погача със сол и чубрица и сирене.
Цяла нощ повръщах. Тялото ми не беше свикнало с обикновения цикъл на хранене. Друг вид ГЛАД се беше пробудил у мен. ГЛАД, който нямаше засищане. До края на нощта бях изял всички в селото.
Насочих се на север. По пътя си изяждах всичко - крави, овце, кози, кучета, патици, гълъби, фазани... всичко, в радиус от няколко километра от линията ми на ходене.
Не знаех къде отивам, знаех само че щях да избягвам "моите". 
За целта се бях "затворил", но знаех и, че рано или късно ще се натъкна на някой и няма да има как да предотвратя битката. Оказа се рано. Висока богиня с огненочервена коса и зелени очи ме погледна от върха на един хълм и каза 
- Изпила съм двайсет, затова бъди така добър да се "отвориш" и да станеш двайсет и едно. 
- Виждаш, че съм изтощен и слаб, не представлявам заплаха за теб, но моля те, изчакай да дойда, за да се полюбувам на Красота за последно! - казах аз и се насочих към нея, оглеждайки се за камък.
Когато тялото е наранено, съзнанието се измества и губи фокус.
Точно това реших да използвам и когато намерих камъка бързо го взех и с един точен удар я повалих на земята.
Тя се търкаляше и стенеше, а аз вдигах бавно полата й, докато се взрирах в зелените очи, поглъщайки я. ДНК-то ни се размеси и тя се изправи, за да тръгне редом до мен. От този ден нататък не аз, а ГЛАДЪТ комадваше съзнанието ми.

За няколко години събрах армия, достойна за страхопочитание, а ДНК-то ми се измени стократно. Имах хиляди сестри. Делях съзнанието си с милиони хора.
И тогава пак отидох в планините, до язовира. Докато слизах надолу по асансьора с няколко от моите клонинги - останалите нямаше нужда да идват, но усещах подкрепата им - се чувствах като Бог. 

Виждам те до прозореца. Стоиш с ръце зад гърба. Идвам към теб, а другите Аз преграждат пътя ти за отстъпление. Боят трае кратко. Стоя върху теб, с обувка върху гръкляна ти и натискам бавно. Ти ме гледаш с непроницаемите си сиви очи и се опитваш да ми кажеш нещо. Сричаш.
- Ти... за... гу... би...
Изведнъж вълна на страх минава през тялото ми. Усещам хилядите други съзнания. Те ми вдъхват увереност. Продължавам да натискам. И тъкмо когато виждам как искрицата на съзнание изчезва от очите ти, осъзнавам, че правиш това, което направих аз със Здравко в ученическите си години. Смяната на местата. Ти си аз. Но аз не съм ти. Аз съм един стар мъж със сиви очи, а ти... ВИЕ се усмихвате и тръгвате като един към асансьора.
А аз крещя, дера се и мощни пристъпи на рев, болка и гняв, разсичат тялото ми като с мечове. Какво направих!

Ти си един от хилядите и същевременно никой от тях. За да те убия, трябва да ги погълна до един, а в старото ми тяло няма толкова сила. Планът ти беше добре замислен и изпълнен. От мен.
А аз се предавам и чакам да видя как ще управляваш света, който вече е твой, но и мой. НАШ.

Мнозина чакат със страх третата Световна Война. Те считат че ще бъде термоядрена. Те грешат. Третата Световна Война вече свърши. И Човечеството я загуби. 
Аз я загубих.

Кръвта ти - разтопена лава

Кръвта ти - разтопена лава,
в гърдите ти парчета плават
от разбити кораби-любови,
за наслади винаги готова,
ти погребваш старите в морето,
за да дойдат новите армади
вечно силни, вечно млади.

Сестрите на вятъра

сестри на вятъра сте вие
вихри носите в косите
като вълчици диви виете
телата си във ритъма
унесени във танца целите
постигате за нула време
от всички най сте смели
за нищо друго не ви дреме

Болка

боли
в гърдите острие
е забито
стискам зъбите
и продължавам напред
острие от лед
сърцето е пробило
няма сила то
да бие
и кръвта по малко
смръзва се
в аортите и вените
боли
боли ме за всичко
за хората
за растенията
и животните
за красотата
която до смърт
ще обичам

Разкажи ми за нея...

- Разкажи, приятелю, за нея...
- Не, не мога, друже, аз немея,
пред грацията нейна,
по ум, харизма и финес,
едва ли равна има днес...
- Все пак кажи ми нещо?
- Кръвта й е гореща
като лава, а душата й
като Зорницата сутрин блести...
- Много хубаво звучи.
- ... Да, така е и изобщо тя е
момичето на моите мечти.

Всяка моя клетка

всяка моя клетка
всеки атом
рибонуклеинова решетка
се бунтуват
в мен море бушува
молекулите едва се сдържат
всички клетки се издуват
клетъчните им стени
едва удържат силните вълни
на чувствата могъщи
които в думи се превръщат

Нека гумите целунат асфалта

нека гумите целунат асфалта
алкохолът да е малцов
летим със скоростта на светлината
докосват ни звездите и луната
със своите сребърни одежди
летим със скоростта на хиляди надежди
а Пътя Млечен за поздрав ни маха
срещу нас дървета тичат
устните допират се плахо
и дрехите разсъбличаме
и се сливаме със светлината

Как ми се иска

как ми се иска някой ден

във мен

друго нещо да има освен

болка и наслада

как ми се иска някой ден

душата ми пощада 

да намери

наместо на площада

на изправената клада

да гори 

във болка и наслада

пред хора близки и далечни

ето я - изгаря вече

истината тя изрече

и с това завинаги обрече се

да гори

във болка и наслада

и във рая и във ада

Звезда

В душата ми гори звезда,
във нея атоми се сливат,
дълбоко в техните ядра
вселената пулсира жива.

Ангел или Демон

Какво си ти?
Ангел ли си или Демон?
Душата бързо превземаш.
В сърцето жило забиваш
и теква отровата
готова си
да възвисяваш
или да проклинаш
отдаваш ми се
цялата
а мярка се далеч
мъглата на раздялата
като гора след сеч
опустошена е душата ми.
Редят се един след друг
въпросите...
Какво си ти?
Демон ли си или Ангел?
Живот ли носиш или Смърт?
Или и двете?
Тупти в ръката ти сърцето.
Ще го смачкаш ли?
Вечно твоя е душата ми.

Бурното море

Лежеше на брега удавник,
на брега на бурното море,
лежеше, явно от отдавна,
без да може сили да сбере.
Приближих се и попитах
с глас угрижен, тъжен и смирен:
от мощта нима изпита
корабът ти на това море?
Той отвърна - не море е,
а жена - богиня, с власт
на трески да разпилее
всяка лодка, кораб, сал.
Тя с акулите живее
и ги плаши щом реши,
късметлия съм, че с нея
само малко съгреших.

Творецът

Имало едно време един човек. Той бил Творец. На петнайсет овладял всичките изкуства съвсем сам. И започнал да описва света в стихове, песни, разкази, импресии, картини... всичко, което му хрумнело. В началото просто описвал - мелодията на потока, цвърченето на птичките, шума на гората, синьото на небето, изобщо всичко около него. Но постепенно започнал да влага по нещо от себе си в творенията и да ги променя. И един ден един славей измучал. В началото Творецът се уплашил, но после осъзнал, че чрез словото той вече владеел света. А светът не му харесвал такъв какъвто е. Отчасти затова и станал Творец. И се заел да го променя. Природата не пипал. Само добавил малко повече цветове и звуци. Но хората, хората решил да направи по-добри.
И записал:

Считано от този миг нататък
във живота - дълъг или кратък
никой няма друг да нарани
и за всеки ще има храни.

Зарадвал се Твореца и легнал да си почине. Тъй като вече бил всемогъщ, направил себе си безсмъртен и почивката му траела няколко века. Когато се събудил, не повярвал на очите си - Земята била претъпкана с хора и растения. Буквално нямало един свободен милиметър.
Замислил се Твореца. Явно това не било решението. Тогава написал:

На всеки два живота,
един се пада рожба,
храната ще е с квота
ще работи който може.

Зарадвал се още веднъж Твореца и пак легнал да си почине. Този път спал по-дълго и когато се събудил, видял още по-странна картинка.
Населението било намаляло на няколко милиона, но поради кръвосмешение имало много болести и почти никой не работел, защото това било условието. Съответно нямало производство и хората се върнали в пещерите.
Тогава Творецът се разярил и написал последните си редове:

След тези редове аз ще умра,
човека без докрай да разбера,
нека се развива както иска
но и неговият край е близко...

По "Кукла" на Атлас

Бледа кукла си ти
изваяна сякаш
от мойте мечти
Кожата - мляко
очите - звезди
ти си единствена
ти, само ти!
Бледа кукла си ти
която Творецът
за себе си скри.
Ти ме поглеждаш с тихи очи
дето надежда тихо мълчи...
Питам - има ли Бог
и защо е толкова
безмерно жесток!
Защо вместо радост,
ни дарява болката
да сме разделени
в различни Вселени.

Бледа кукла си ти,
с обич засъхнала
в двете мъртви очи.

Студена си

Студена си -

ръце от лед,

очи - елмази,

ти никой не обичаш

и никого не мразиш.

Ти ледна си

сърце от лед

в гърдите бие

в любов ти се заричам

сърцето си ти давам.

И ти отваряш дверите

на своя храм кристален

а той е пълен - ужас! -

с стъкленици

във тях сърца туптят

стотици

обречени

на студ и мраз

а ти вървиш със моето

в ръцете си

намираш мястото и спираш

отваряш стъкленицата

и поставяш там

сърцето ми

зад стъкло прозрачно

става здрачно

и сърцата затуптяват силно

те приветстват ме

кървят обилно

на устните с усмивка ледна

с очи безжални

ме оставяш да кървя със тях

И ти затваряш дверите

на своя храм кристален

преизпълнен с стъкленици

във които сърцата туптят

на момчетата стотици

за които била си светът

и моето също.