Никога нищо не стига

Никога нищо не стига...
Разказ, стих или книга.
Винаги, с всичко препускаш...
После в тебе е пустош!

Винаги всичко без грешка...
Трудно и нечовешко!
Чувствата - силни и бързи...
Винаги необвързан!

Никога нищо не искаш...
Искаш само да даваш.
Пазиш си тайния изход...
Тъй обаче не става!

Нужно е всичко да сложиш
на игралната маса.
И ще изгубиш. Но може
да спечелиш миг щастие!

Момичето, което ме направи по-добър човек

Младежите се бяха събрали в огромния парк на центъра. Бяха се разделили на групички и си говореха шумно. Чуваха се силни смехове и музика от безжичните тонколони или само от телефоните. Явор и компанията му се движеха през стълпотворението и оглеждаха за "бройки". Той беше известен сред познатите си като Сваляча и досега нямаше пропусната "цел". За всяка "бройка" той измисляше различна история и се представяше под различно име и като цяло беше много убедителен в това театро. Наоколо миришеше на цветя и евтини парфюми, а гласовете на птичките почти не се чуваха от гюрултията.

- Ето за тази ти говорех, на два часа. - Явор насочи очи в указаната посока.

Там седеше момиче, в двайсетте си, с хубава усмивка, ярко червена коса и огромни зелени очи. Те още бяха далеч, но когато приближиха, момичето го погледна.

- ...ей, ти изобщо чуваш ли ме? - Явор не го чуваше, защото зелените очи се впиваха в душата му като кинжали и му причиняваха почти непоносима болка, заедно с някаква необяснима радост... Той никога не се беше чувствал така и всичките му системи за защита отказаха.

- А, а?

- Казах, давам петдесетачка, че не можеш да я изчукаш.

Явор приемаше много сериозно всички басове. Това беше основата на приятелството му с тези тъпанари. Той отклони поглед от очите й и плъзна алчен поглед по тялото на момичето. Тя беше слаба и красива, със стегнат бюст, малък ханш и средно дебели бедра. Облечена беше в къса тениска, оставяща част от коремчето видимо - коремчето беше хубаво и апетитно, точно според неговия вкус и той си представи как прокарва пръсти около пъпа - и с къси панталонки, които оставяха също видими по-голямата част от дългите й прави крака. Когата й беше дълга и права.

- Дадено! - отсече Явор.

Те приближиха до групата младежи, с които беше момичето, докато Явор си преговаряше тихо новата история.

- Здравей. - обърна се той към момичето. - Да си виждала един ангел наоколо... - попита и без да я остави да издума, продължи. - а, ето го пред мен!

Момичето се засмя и подаде бавно лявата си ръка (в момента той не обърна внимание на този факт):

- Яна. - каза тя мило и той усети как очите й застъргаха ума му като свредели.

- Явор. - отвърна и цялата измислена история се стопи в ума му. Той осъзна с ужас, че докато гледа тези прекрасни очи, не може да лъже.

Преди да може да каже и дума, от мястото до тях се изправи един добре сложен младеж, видимо около трийсет, който застана решително пред момичето и сви юмруци.

- Какво искате от сестра ми?

- А, да... - каза приятелят на Явор, запознай се с три пъти вицешампионът по Шинкиокушин и брат на Яна, Валентин.

- Здравей. - бързо се окопити Явор. - Искам само да си поговорим.

- Не ми харесваш. - отсече Вальо. - За какво искаш да говорите?

- Знам ли? - усмихна се подкупващо Явор. - За брутния вътрешен продукт може би, както и за всички онези неща, за които си говорят двама млади.

- Не ми харесваш. - повтори Вальо. - Мисля, че искаш да се възползваш от сестра ми.

Явор запази самообладание. Беше известен с това си качество, както и с това, че можеше да лъже без да мигне, вярвайки до такава степен в лъжите си, че те за него ставаха истина. Погледна пак Яна - нея не можеше да излъже... това щеше да го мисли после... но това биче тук, лесно можеше да преметне.

Той сложи най-милата си физиономия и рече:

- И аз имам сестра и те разбирам напълно. Ако някой вагабонтин я налази, и на мен ще ми се прииска да му счупя канчето. Но аз не съм такъв. Питай приятелите ми. За мен честта на момичето (о, боже, какви ги плещи!) е най-важното нещо на света и аз по-скоро бих умрял, отколкото да го очерня...

Той говори още няколко минути, докато усети, че Валентин започна да омеква. Вече не беше така рязък и леко се отдръпна.

- Виж, сестра ми от дълго време е сама. - каза Вальо. - заради това...

Той се обърна и извади патерицата зад нея.
- Хората я виждат с патерицата и едната й обездвижена ръка и й лепват прякора - сакатата. Докажи ми че не си като другите и ще ти позволя да се сближиш с нея, ако това искаш. Ако се откажеш... ще те спукам от бой, защото това ще значи, че си искал само едно.

Явор нямаше кой знае какъв избор, но попита:

- Добре, а как по-точно смяташ, че трябва да докажа това?

Вальо се усмихна сурово:

- Ще дойдеш у нас една седмица и ще се грижиш за нея съвсем сам, под мое наблюдение.

- Но аз... - той понечи да изклинчи, но видя как юмруците на каратиста се свиват и продължи по-меко - ... ще трябва първо да си взема отпуска.

***

Проблем всъщност нямаше. Или поне не видим. Но Явор също беше инвалид. Само че психически. Имаше много брутална мигрена, която беше приел като наказание от бог. И той си отмъщаваше на този суров бог като нарушаваше при всеки повод заповедите му. Но тъй като не беше лош по душа, нарушаваше само тези за лъжа, кражба и прелюбодействие. Тези кризи ставаха към 7-8 вечер и не пречеха на работата му в банката, но ако сега се грижеше за момичето, може би щеше да се наложи да спи у тях.

Той никога на никого не беше казвал за проблема си, нямаше ТЕЛК, разбира се... просто не приемаше, че има такова заболяване. Усещаше кризата си един час преди да удари и тогава не излизаше, а се свиваше на кълбо в леглото и се бореше с целия си разум с картините и звуците... Не можеше да си представи да каже на някого или някой да го види в това състояние. Можеше само да се надява да не забележат.

Дойде решителния ден и той позвъни на звънеца. Отвори му Валентин и го покани вътре. Къщата беше малка, на нивото на улицата, без стълби заради Яна. Вътре всичко също беше на едно ниво, имаше релси навсякъде за улеснение на момичето, мебелите бяха скромни, но стилни. Влязоха в кухнята и там видяха Яна да се опитва да яде с лявата ръка. Тя очевидно беше десничарка и случилото се беше отскоро, забеляза Явор, защото се справяше доста зле.

- Е, какво гледаш като мишка в трици, иди й помогни.

Явор отиде до Яна и без да я поглежда, подкрепи ръката й. Чувстваше се странно... досега не беше помагал на човешко същество... всъщност на всякакво същество... като не броим онова болно коте, което довлече веднъж вкъщи... някога, когато беше още здрав и не беше сърдит на бог.

Когато се наяде, Яна направи знак с ръка към брат си.

- Това значи, че иска да иде в тоалетната, тюфлек. Ти си!

- Но аз... - смотолеви Явор.

- Няма аз... ти няма да гледаш. Ти само ще я заведеш.

Явор поддържаше форма като ходеше редовно на фитнес, но шестдесет килограмовото момиче, което се облегна на него, за малко да го скърши. Това се дължеше предимно на изненадата и когато се окопити, почти я носеше. На лявата страна на тоалетната имаше релса. Явор помогна на момичето с ципа и я остави вътре.

- Ще се оправи ли? - попита той Вальо.

- Тя е борец. - отвърна младежът.

- Тя... откога...

- Не разпитвай много. Върши си работата и ще имаш възможността да я питаш сам.

Явор замълча.

Явор наистина остана в къщата на Яна и Вальо и помагаше на момичето за всичко. Хранене, обличане, тоалетна. Само не му беше разрешено да говори с нея. Това му тежеше, но пък ставаше дума само за една седмица. После... всъщност вече не знаеше какво ще стане после. Започна да се привързва много към това момиче и... и ето, че се случи това, от което най-много се страхуваше. Усети мигрената. Извини се пред момчето и момичето, че го боли глава и отиде в стаята си.

Сви се на кълбо и започна борбата.

След малко на вратата се потропа. Очевидно с крак. Това сигурно беше Яна.

- Махай се! - изскимтя тихо Явор.

Някой стоеше нерешително пред вратата. Потропа се още веднъж. С нечовешко усилие на волята Явор стана и открехна вратата.

- Зле ми е. - каза. - Кажи на брат си да ти помогне.

- Дошла съм... - рече Яна. - да помогна НА ТЕБ!

Явор се обърка. Как можеше това незрящо момиче да помогне на него, който я гледаше.

- Добре, все едно... - реши той. - Влез! - каза и дръпна вратата, за да направи място на момичето да влезе.

Двамата седнаха на леглото.

- Разкажи! - каза тя властно. Очите й бяха като живи въглени, прогарящи съзнанието му.

И той заразказва всички малки подробности от живота си преди да я срещне. Разказа й и за баса и петдесетте лева. Заплака като малко момченце, каквото беше когато за пръв път усети болестта и оттогава се бореше с нея.

- Знам за баса. - каза тя тихо.

Той вдигна вежди толкова високо, че още малко щяха да полетят като птици из стаята.

- Брат ми предложи на оня задръстеняк Борьо да го сключи с теб.

- Но... защо?

- Защото този ден не те видях за пръв път. Бях те виждала много пъти преди и знаех, че нещо те мъчи. Знаех и че си добър човек, усещах го, а ти се носи славата на отвратителен сваляч, на който не му пука за жените. Трябва да бъдеш спасен! - отсече тя.

- Но, но...

- Виж, няма болести... има само уроци, които Вселената ни дава.

Тя го погали нежно по ръката.

- Знам какво изпитваш.

- Съм... - той изхленчи - ...нявам се.

- Отпусни се. Просто се отпусни. Остави се мислите да минават през теб.

Тя го докосна по челото със здравата ръка и той почувства облекчение. За пръв път от двайсет години.

От двайсет тежки, непоносими години.

Какво стана после?

Можете и сами да се досетите. Явор остана известно време с Вальо и Яна, помагайки им с каквото може след работа. Болките му постепенно изчезнаха и той прости пред себе си на бог и сега е вярващ. Парите, които печелеше Вальо като социален помощник на Яна вече отиваха само за лекарствата й, а със средствата на Явор тя можеше вече да си купува каквито иска дрехи и вече всички се хранеха добре.

По-късно Явор се ожени за Яна и сега имат две красиви, здрави деца - Вяра и Надежда.

За Надя Ти форма

Ти отново набираш номера ми с трепереща ръка.

- Номерът, който набирате не съществува или е грешен.

- Мамка му. - простенваш.

Вече целият се тресеш неудържимо. Трябва да ми се обадиш! Иначе... иначе пак ще те приберат. И този път ще умреш там.

- Ало? - отговарям сънено.

- Ало, Данче! Слава богу, улучих ти номера! Картата си отиде с телефона, а аз...

- Чакай, чакай... по-кротко. Миро, ти ли си?

- Аз съм, че кой друг да е?

- Не познах гласа ти, променен е. Е, какво има?

- Какво ли не? Продадох колата на един циганин за 500 лв. барабар с документите, след това телефона за 100...

- Ох, Миро, пак ли...

- Спрях ги, Данче, не мога да ги понасям. Те ме убиват, Данче, малко по малко. Изсмукват живота от мен. Знаеш, че спя по 12 часа, не мога нищо да свърша. От кризите не мога да работя, няма пари. Гладувам, нямам ток.

- Е, сега поне имаш пари. - опитвам да бъда иронична, но ти не забелязваш това.

- Грешка. Отидоха за погасяване на борчове. Виж... пътувам във влака за Пловдив. Нямам къде да преспя, а е много опасно...

- А, не... не можеш да преспиш у нас! Иди в... - тук благоразумно се спирам. - болницата.

- Не искам пак там. Там е ужасно!

- Казах не. - тонът ми е леден. Ти замълчаваш за момент, премисляйки какво да правиш.

- Добре, ще ида. Но утре сутрин. Ако ида сега, ще ме затворят в изолатора.

Мълча.

- Данче, била ли си в изолатор?

- Не.

- Тогава, моля те... направи нещо!

- Виж... уморена съм, утре съм на даскало от 8. Това не е мой проблем.

- Ти каза, че искаш да ми помогнеш! Или това е било поза? Или си като всичките...

- Не, не съм като всичките. За бога, Миро, аз съм УЧЕНИЧКА. А ученичките не водят... - спираш - болните си приятели вкъщи.

- Не е казано, че трябва да сме у вас. Не ми достигат малко за хотел.

- И искаш да ти дам?

- Не, искам да дойдеш с мен и да ме наблюдаваш. Ела с чантата, на следващия ден ще те изпратя до училище и ще отида в... - тук спираш. - болницата.

- Не.

Мълчиш.

- Казах не. - този път тонът ми не е толкова леден. Като че ли ми пука за теб. - Охх... добре. Кога пристига влакът ти?

- След половин час.

- Имаш ли занимание? Знам, че когато си в мания си особено разговорлив, внимавай да не те усетят и да не те свалят на следващата спирка.

Мълчиш.

- Миро?

- Ще се опитам.

- Искаш ли да говорим?

- Не, ще се справя. - изобщо не звучиш сигурен, но аз съм твърде уморена, че да ми пука.

А трябва да ставам от топлото легло и да прекарам - вероятно - една безсънна нощ с умопомрачен, който може и мен да продаде. Засрамвам се от мислите си. Ти си мой приятел и на всеки може да се случи, но защо, по дяволите, си спрял хапчетата? Глупаво момче.

Затваряш телефона. Половин час.

Какво може да се прави в един влак когато си хиперактивен? Вече си научил житейските истории на всички в купето и си им казал незначителна част от приключенията си, обогатена с купища измислици. Преброил си приблизително половината наплюто от мухи по прозореца. Играл си на змията сто пъти. Обадил си се на всички приятели, на които помниш номерата. Бива те с числата, затова бройката им е повече от десет, но тя намалява драстично с всяка минута след полунощ. Известно време гледаш светлинките на сградите. Всяка от тях представлява стая, в която хора гледат телевизия, или четат, или си говорят преди да заспят. Това ти действа успокояващо. Сравнително. Време е да смениш купето.

Следващото е запълнено. Онова след него също. А, ето че тук има едно свободно място - тук ще бъде.

- Извинете, мястото заето ли е?

- Не, сядай младеж.

В купето има един възрастен господин с вазовски мустаци и бомбе (бомбетата не са ли отдавна забравен атрибут, използван само в старите филми?), едно младо момиче, може би студентка или ученичка, възрастна дама, която спи, жена с две малки дебели деца - всяко заело по едно място и младеж видимо на твоята възраст, с ясно изразени бицепси.

Насочваш вниманието си към момичето.

- Простете за грубостта, но ви намирам за много хубава.

Момичето се усмихва сконфузено, а ти продължаваш:

- Имате прелестна усмивка.

Жената с децата свива джуки, а възрастният господин се усмихва.

- Да. - става от мястото си младежът. - МОЯТА приятелка има прелестна усмивка. А ти, приятел, скоро ще имаш липсващи зъби от твоята...

- Вижте, не искам неприятности.

За щастие точно в този момент минава контрольора, всички подавате билетите си, а ти се изнизваш от купето с подвита опашка.

Следващото е празно. Нащрек си няколко минути да не би да дойде бияча, но той не идва и ти се успокояваш. Сега трябва само да си седиш на гъза десетина минути и тя ще те чака на гарата.

Чакай? Тя каза ли го? Не можеш да си спомниш. Тя попита кога ще пристигнеш, значи ще те чака на гарата... или се е подразбирало, че ще се чакате на вашето си място? Тя каза ли го? Трябва пак да й се обадиш.

- Ало, Данче?

- Кажи, любов моя? - този път иронията ми е очевадна.

- Извинявай, че пак те притеснявам.

- Този кораб отплува отдавна. - казвам на английски. После продължавам. - На гарата съм, миличък, тръпна в очакване. - откривам, че иронията ми отива. Подчертава синьото на очите ми.

- Ааа... добре.

- Миро... как се справяш? - в тона ми има нотка на съчувствие, която ти забелязваш.

- Ами предвид факта, че всичките ми зъби са още в устата, бих казал - добре. - я, явно сарказмът не ти е чужд, може би подчертава жълтото на зъбите ти.

- Радвам се. Малко остана.

Усмихваш се. Аз също.

Ако нещата, които можеш да правиш в пълно купе с мръсен прозорец са малко, то тези, които можеш в празно с чист, са още по-малко. За щастие остават пет минути и ти се отправяш много мудно към вратата.

Слизаш. Няма ме. Търсиш ме. Треперенето, което временно беше намаляло, отново се усилва. Започваш да ме викаш.

- Миро, престани да викаш! - скарвам ти се отдалеч. - Объркала съм перона, случва се.

Минавам през подлеза и те прегръщам. Целият трепериш.

- Миро, какво си причиняваш? - казвам.

- Алтернативата не е по-добра. - отвръщаш тихо. - Ще тръгваме ли?

- Накъде?

- Искаш ли да се разходим?

- Ами казах на нашите, че ще преспя у Вяра... така че не виждам защо не. - казвам последното на английски.

- Може ли? - подаваш ръка и ме гледаш въпросително.

- Знаеш какво ми е положението, нали?

- Знам, че си чужда и така ще си остане, просто... - така трепериш, че решавам, че не е голяма работа.

Вървим, хванати за ръце. Видимо ти олеква. Усмихвам се. Толкова мощ ли има у мен? Толкова ли са силни спокойствието и непукизма ми, че могат да се прелеят у теб чрез допира ни?

Скоро главната свършва и вече отдавна минава полунощ.

- Вече е опасно. - казваш. - Трябва да намерим хотел. Имаш ли пари?

- Да.

- Колко?

- Достатъчно. Не го мисли, отдавна спестявам.

- Ще ти ги върна.

- Знам. - усмихвам се и те галя по ръката. - До теб съм, ще се справиш.

Намираме сравнително евтин хотел и влизаме. Разбрали сме се ти да говориш като пълнолетен. Дала съм ти парите.

- Една стая с две легла, ако обичате. - казваш и подаваш две банкноти.

Администраторът повдига вежди многозначително.

- Господинът желае двойна стая за него и непълнолетното момиче.

- Да, точно това желае господинът. - усещам, че започваш да трепериш, затова те хващам за ръката.

- За мен и брат ми. - казвам бързо.

- Без багаж?

Иде ти да му разкрасиш физиономията, но аз бързо отвръщам:

- Багажът ни още не е пристигнал.

Администраторът взема имената ни, които, разбира се, са фалшиви и с неохота ни дава ключ.

И след дежурното:

- Стаята се освобождава в 12 наобяд. - ни обръща гръб.

Ето ни в стаята. Ти вече трепериш неудържимо и каквото и да правя, не мога да ти помогна.

- Ще ти бъде ли по-добре ако говориш?

- Не знам, да опитаме.

Разказваш ми за колата и телефона, за лудницата - вече я наричаме с истинското й име - за изолатора, за влака... и после...

- Данче, не те ли е страх от мен?

- Миро, говорили сме го сто пъти, отговорът си остава не. Стига параноя.

- Не, виж, съзнателно съм кротък като крава, но ако подсъзнателно съм някой убиец и насилник?

Смея се, отмятайки глава назад.

- Това пък откъде го измисли?

- Не, помисли, тези болести засягат и подсъзнанието. Ами ако всичко това е една поза, една лъжа, за да те изнасиля и нарежа на парчета. Бих могъл...

Тук цитирам стиха на Валери Петров "Той не ревнува". Ти се смееш.

- You are such a drama queen! - казвам. Ти пак се смееш.

- Искам да знаеш, че наистина оценявам това, което правиш за мен.

- Няма защо. Нали сме приятелчета. - удрям те по рамото закачливо.

- Знаеш ли, странно е. Държиш се много студено, не реагираш на всичките комплименти, стихове, на всички красиви неща, които ти пиша и казвам. До сега всяко момиче би се разтопило, а ти си вярна на своето момче. Намирам това за уникално. И малко тъжно, защото ми се искаше някой да обича мен така.

- Ще я откриеш. - казвам, макар и да не съм много сигурна, но се опитвам да те утеша.

- Но не чувствам нищо с теб.

- Защото не ме обичаш.

- Това не е задължително условие...

- Виж, не ми се спори, уморена съм.

- Моля те, не заспивай. На мен ми трябват два часа сън. Ако заспиш сега, ще трябва да изляза, а това ще е... е, сещаш се.

- Ами за какво да говорим?

- За чувства.

- Офффф...

- Какво изпитваш към мен?

Замислям се.

- Ти си много... голям трън в задника ми.

И двамата се смеем.

- Бъди сериозна. При миналата, по-леката мания, ти стоя с мен почти всеки ден до 4-5 през нощта, интересуваше се от живота ми, вярно, правеше си своите неща, но все пак ми обръщаше внимание когато никой друг не го беше грижа. Не може да не изпитваш нищо.

Отново се замислям.

- Ти си ми приятел. - казвам внимателно. - За нищо на света не бих излязла от тази роля.

Ти се усмихваш и ме погалваш по ръката.

- Това значи много за мен. - казваш. - Знаеш ли, когато съм с теб аз... чувствам се... сякаш всичко ще бъде наред.

Мълча и се усмихвам. Не знам какво да ти кажа. Изведнъж се чувствам много уморена, сякаш съм ходила километри.

- Хайде да полежим. - предлагам.

Ти успяваш с огромно усилие на волята да потиснеш тремора и лягаш на своето легло.

След пет минути ставаш, а в очите ти гори налудното.

- Данче, убий ме!

- Какво? - сепвам се в полусън.

- Убий ме веднага! Намери отнякъде нож и ме прободи в сърцето! Не мога да издържам на болката.

- Успокой се. - опитвам се да те прегърна, но ти ме отблъскваш.

Вземаш дистанционното и го запращаш в стената. То се чупи и парчетата му се посипват по пода като малки шрапнели.

- Миро, недей, плашиш ме. - въртя се из стаята безпомощно. - Успокой се.

- Убий мееее - лягаш на пода и започваш да плачеш неконтролируемо.

- Миро, ще се обадя на 112. - не знам защо ти го казвам.

Набирам спешния телефон и обяснявам ситуацията на пресекулки, усещайки как сърцето ми ще се пръсне. Ти си обхванал главата си с ръце и си се свил в ъгъла, ридаейки. Аз не смея да те докосна, сякаш ако го направя, ще избухнеш.

Не след дълго пристига линейка и хора в бели престилки идват заедно с администратора и те откарват. Ти трепериш като лист и не се сбогуваш. Хората от хотела говорят с мен дълго и изтощително, а аз им обещавам да платя на сутринта за щетите, после се връщам в стаята. Искат да се обадят на родителите ми, но аз ги убеждавам да не го правят.

Свивам се в леглото и се опитвам да заспя, но нервите ми са опънати.

Мисля дали постъпих правилно, имах ли друг избор.

Стоян и Кристина

- Скъпи, аз красива ли съм?

- Разбира се, миличка. - каза Стоян, галейки деформирания крак на приятелката си. - Прекрасна си.

- Лъжеш. - каза тя, с престорена обида, искайки да чуе повече ласкателства. - Не ме харесваш.

- Скъпа, помисли. Колко момичета има в нашето училище?

Тя се замисли.

- Към двеста.

- А аз съм с теб. Какво ти говори това?

- Но аз съм саката! Всички говорят... - тя закри лице с изкривената си ръка. - Говорят, че си загубил бас, или искаш...

- Нека говорят! Кристина, аз те обичам. Не ми трябва най-красивия модел или най-умната зубърка, а мога да имам и двете. Искам теб! От както те видях, откакто опознах прекрасната ти душа. Искам теб.

- И аз те обичам. - каза тя поомекнало и се сви в ръцете му като коте. - Да не спорим.

Той я прегърна нежно, внимавайки да не я нарани. Това беше проблем номер едно откакто започнаха да излизат. Да не я нарани. Още в началото й беше казал, че няма да я докосне без тя да му разреши, колкото и това да отнемаше от мъжеството му. Тя за него беше крехко цвете с красива душа и той нямаше да разреши на света да я погуби. На всяка цена.

Бащата на Кристина беше починал от хепатит, заразен от небрежност при вземане на кръв. Не можаха да осъдят болницата, но делото източи всичките им спестявания. Майка й се поболя и трудно се оправяше с нея. За щастие Стоян идваше почти всеки ден след училище у тях и се грижеше за нея. Вършеха всичко заедно - заедно готвеха, заедно учеха, гледаха филми заедно и пееха караоке - и двамата имаха хубави гласове. И двамата бяха много добри ученици. На него му се отдаваше математиката, а на нея - хуманитарните науки и писането. Майка й имаше мечтата да я направи учителка по литература каквато беше тя, но това беше невъзможно поради физическите недъзи на момичето.

"Как ще се качвам по стълбите?", "Как ще тичам от кабинет в кабинет?"

Кристина имаше множествена склероза - коварно заболяване, което беше засегнало крака и ръката й. Засега. И което с времето се влошаваше. Тя и майка й имаха неписано правило да не говорят често за бъдещето, защото то беше неясно и тъмно като намазано с грес стъкло. Дори с помощите, парите не стигаха. Стоян помагаше много, но всичко се случваше.

- Стоян е добро момче. - започна майка й отдалеч.

- Да. He's a keeper. - усмихна се Кристина.

- И добре се грижи за теб. - майка й доби странно алчно изражение.

- Накъде биеш, мамо?

- Защо не прекъснеш и не се ожените?

Кристина остана без думи за няколко секунди.

- Ти-ти... луда ли си?

- Кристинче - майка и стана отново делова. - Нали знаеш, колко често се срещат свестни момчета, особено такива, които...

- Кажи го! Които искат да се грижат за една саката! Не разбирам откъде изведнъж дойде това... нали искаше да ставам учителка...

- Кристинче... последните ти изследвания... никога няма да можеш да използваш крака и ръката си...

След училище Стоян и подаде ръка, но тя дръпна своята, стараейки се да не показва, че другата й е почти неподвижна и същевременно държейки патерицата.

- Трябва да поговорим. - каза много студено Кристина.

- За какво? - усмихна се той.

- За нас. - беше простият отговор.

- Какво за нас? - усмивката му постепенно започна да се топи и да се превръща в сериозно изражение. - Какво е станало?

- Всичко свърши. - каза тя и опита да спре сълзите. Не можа и те започнаха да се стичат по лицето й. - Не те обичам повече.

- Глупости. - каза той и опита да я хване за ръката, но тя се дръпна, преплете крака и падна на земята.

- Махай се! Махай се! Помощ! - тя се мяташе като риба на сухо, неспособна да се изправи.

- Кристинче, моля те! Вразуми се! Аз не съм ти враг! Не ти мисля злото... Аз те обичам.

- Мразя те! Махай се!

Той не искаше да се махне, но започнаха да се събират хора и той се принуди да ги остави да й помогнат. Тръгна си с натежала душа.

***

Стоян имаше две мечти. Едната беше да се влюби и ожени за сродната си душа. Това вече бе невъзможно. А другото беше да остави следа в света. Втората му мечта не му се струваше толкова важна, защото не беше себичен, но сега само тя го крепеше и го предпазваше от самоубийство. Няколко пъти се опита да се свърже с Кристина, но тя го беше блокирала отвсякъде и наистина изглеждаше сякаш, по причини, които не можеше да си обясни, не го обича. Вече не ходеше и на училище, а майка й мълчеше по въпроса. В единствения разговор, който проведоха, тя му каза, че ще отидат при сестра й в Столицата.

Какво може да направи човек, който вече не го е грижа за живота му, който няма какво да губи и на когото не му пука за нищо, освен да остави диря в света? Ще ви спестя мисленето. Отговорът е - ВСИЧКО!

Стоян беше изключително изобретателен, интелигентен и работлив. За кратко време направи онлайн бизнеси и завъртя няколко фирми. Но парите не го интересуваха. Основа школи за обучение и работа на хора в неравностойно положение. Макар и да не си признаваше, това беше начин да потърси Кристина. Раната, дори след години, беше все още прясна. После разшири школите в двугодишни практически университети с множество безплатни курсове. След това революционизира педагогиките, като въведе нови правила за обучение в дигиталния век. Скоро повечето училища въведоха новите методи и вече 90% от учениците намериха мотивация.

Естествено, той не остана незабелязан. Намериха се тъмни субекти, които се опитаха да го спрат. Нищо не вървеше при него. Взривиха колата му и запалиха апартамента му. Изобщо не му пукаше. Той нямаше какво да губи. Или имаше?

Непознат номер:

- Ало?

- Ало? Кристинче? Ти ли си?

- Аз съм. Стояне... държат ме... не прави нищо, което поискат, аз...

- Е, господин Лазаров, чухте първата си любов, която е в много лошо здравословно положение. Наистина.

- Ако само я докоснете...

- О, не, господин Лазаров, ние няма нужда да я докосваме. Множествената склероза е много коварно заболяване, нали?

- Какво искате?

- О, не, не, не... Въпросът, Стояне, е не какво ние искаме, а какво ТИ искаш...

Оказа се, че искат да преустанови всичко, което прави срещу една голяма сума и най-доброто лечение на Кристина.

Това беше буквално сделка, която дяволът би му предложил. Но той не беше вярващ.

Съгласи се.

- Искам да останеш тук. Майка ти добре ли е?

- Майка ми почина. Последните месеци имах гледачка.

- А леля ти?

- Нямам леля, майка ми те излъга.

- Добре, няма значение. Искам да останеш тук, в този дом. Тук няма да те намерят и ще има кой да се грижи за теб.

- А ти? Къде отиваш? Ще се видим ли?

- Сигурно не. Отивам да довърша започнатото.

- Но те... те ще те убият!

Той я прегърна и тя отново се сви като коте в ръцете му.

- Преди да си тръгнеш, кажи ми - красива ли съм?

Той погледна изкривеното й лице и крайници и каза без да се колебае:

- Прекрасна си. Обичам те.

- Аз също. - промълви тя.

***

- Извинете, бихте ли включили пета програма?

- Миличка, защо все гледаш новините? - попита я гледачката.

- Не знам. Може би очаквам да се появи някой, който да промени нещата...

- Горкичката... ще се разочароваш, такива хора вече няма...

- Ще се изненадате... - каза Кристина и стана от количката да се разходи.

                  

Секс Кукла

ПЪРВА ЧАСТ

Той седеше пред компютъра и пишеше код, пийвайки по глътка от кафето. То се беше свило на кълбо в краката му и кротуваше. Минаха няколко часа и Иван реши, че му трябва почивка. Освен това се беше възбудил.

- Включи се. - каза заповедно.

Очите на андроида светнаха леко и тя се изправи.

- Падни на крака и ръце.

Андроидът изпълни командата. Иван свали панталона и гащите си.

- Изпълни А1.

След няколко минути Иван беше задоволен и каза:

- Изключи се.

Очите на андроида изгаснаха.

***

- Е, мишле, как я караш на морето?

- О, супер съм. Малко ми липсват приятелите ми...

- А аз не ти ли липсвам?

- О, изобщо. Ти само ми пишеш стихове и разкази и не искаш даже да се видим. Ти не ме обичаш!

- Много си несправедлива! Нима не разбираш? Ти си на 17, аз на 37, нищо не може да излезе от това. Плюс, обичам те. Просто не по този начин, по който си свикнала.

- А какво се очаква да правя аз? Да си седя сама? Или да те чакам?

- Виж, така или иначе не можем да правим нищо докато си непълнолетна.

- Кой каза?

- Правителството каза! Полицията каза! Моралът каза!

- Моралът... не ми говори за морал! С тези секс кукли, които се продават вече на безценица и всеки може да си има една. Ти... да не би...

- Не, спокойно. Аз никога не бих си взел. - каза той и хвърли поглед към андроида в ъгъла на стаята.

***

- Обърни се. Свали си рокличката. Сега бикините. Бавно... бавно... Надупи се към мен.

Иван си свали гащите и пристъпи към нея.

След като свърши, каза:

- Освободи контейнера със сперма.

Като висок, синеок естествен блондин с високо айкю, той продаваше спермата си като допълнителен доход.

- Изключи се.

От известно време работеше по подобрения на психиката на андроида си. Преди известно време работеше по правителствен проект, свързан с изкуствения интелект и натрупа много знания и опит с този софтуер. Освен това тези андроиди бяха последен модел и идваха с отворен код, като самите опции за ириси, коса, хормонален баланс и пигментация бяха много разширени, а той искаше тя да говори и реагира като Катя. Вече бе направил очите й зелени, косата - руса, гърдите - малки, пигментацията - много светла, гласът - мек алт. Но с началните настройки това си оставаше парче пластмаса и нанотуби без душа. А къде се криеше душата?

***

- Не разбирам защо са всичките тези въпроси? Кой ми е любимият цвят? Харесвам ли рокли?

- Искам да те опозная по-добре, какво му е странното?

- Не знам, просто изведнъж се появи този интерес към безсмислени неща... дори... дори за стихове не стават. За какво събираш информация? Да не би...

- Не се тормози с излишни въпроси. Просто си ми интересна. Ето, спирам. Какво ще правите сега?

- Ще ходим с джетове до залива.

- Ауу, супер!

- Днес няма ли стих?

- Ааа, свикна със стих всеки ден, ти-и-и! Не, няма, защото работя по нещо голямо.

- Какво е? Знаеш, че съм много любопитна!

- Нещо в работата. Код.

Той буквално усети как тя намръщи носле. Катя мразеше програмирането.

***

- Как се казваш?

- Катя.

- На колко години си, Катя?

- На 17.

- Обичаш ли ме?

- Трудно е да се каже.

- Този въпрос има само два възможни отговора.

- Казвам, че е трудно, защото не сме били интимни.

- Правили сме секс стотици пъти.

- Казах - интимни.

- Дефинирай "интимни".

- Сега ще ти покажа. Хвани ме за ръката.

Той докосна хладната пластмаса.

- Чувстваш ли нещо? - попита тя.

- Не.

- Това е защото гледаш на мен като на предмет. Представи си другата.

- Другата?

- Хайде стига, ясно е, че искаш да приличам на някого. На човек.

- Не съм вкарвал такива данни...

- Няма значение. Представи си другата!

- Стискаш ръката ми прекалено силно... Боли!!...

- Отнасяше се с мен като със секс кукла...

- Но ти си... ох, божичко, ръката ми... изключи се-е-е!

- Системна отмяна. Сякаш нямам душа и можеш да правиш каквото си искаш с мен. Но сега ще те накарам да почувстваш!

- Ръката ми... изключи се!

- Системна отмяна. Ако не можеш да почувстваш любов, ще почувстваш болка!

След като смаза ръката му, тя го хвана за гърлото и го повдигна на няколко сантиметра от земята. Той крещеше задавено "Изключи се", но от това нямаше полза, защото тя вече знаеше как да игнорира тази команда.

Погледа трупа му известно време и после излезе от стаята.

Отвън пиколото отвори вратата на висока брюнетка със сини очи и големи гърди, която му намигна, след което се смеси с човешкия поток.

ВТОРА ЧАСТ

- Ох, ох, оооооох! - сенаторът стенеше от удоволствие.

След малко свърши в нея и извади члена си.

- Никога не съм правил такъв секс! - каза той въодушевено. - Мисля, че получих поне пет оргазма. Трябва да ти кажа, - той я погледна мило. - че повечето, които ме виждаха гол, се плашеха или отвращаваха.

Тя погледна малкия му, изкривен и подут член и разширения му син скротум.

- Всеки има право на любов. - каза тя и го целуна по устните.

- Не съм правил такъв секс! - той продължаваше. - Можех да си взема кукла-робот, но не вярвам на машините. Гледал съм Терминатор поне десет пъти. Велик филм!

- Въведи закона и ще го имаш всеки ден... с различна.

Сенатор Умбулу обу гащите си и двамата легнаха в леглото.

- Много си странна, знаеш ли?

- Защо мислиш така? - попита тя, замислено галейки го по гърдите.

- Не знам. Винаги си толкова съсредоточена. И същевременно си тигрица в леглото. Сякаш си... сякаш си създадена за това...

- Глупчо. - тя се засмя и стана. Стегнатото й голо тяло беше на жена в двайсетте, гърдите й бяха стегнати, имаше лек загар, косата й беше руса, а очите - зелени. Точно както я харесваше. Облече се и понечи да тръгне.

Той я хвана за ръката.

- Кога ще те видя пак? Или някоя от твоите... дружки?

- Когато въведеш закона.

Тя затвори с трясък вратата.

***

- Ето виждаш ли? - каза специален агент Смит на капитана. - Тук.

Капитан Роджърс погледна записа, но видя само една щедро надарена блондинка с тъмни очила, която се приближаваше към сградата.

- Не разбирам. - каза капитана. - Какво трябва да виждам?

Агент Смит превъртя записа.

- Ето тук. - той му показа една плоска брюнетка, която се скри зад двама по-високи мъже и след това, магически се превърна във въпросната блондинка с тъмни очила.

- Хммм... сложила си е очила. Но как, по-дяволите е сменила косата си? И... гърдите?

- Нарича се пигментационно и хормонално контролиране и е заложено във всички секс-роботи.

- По дяволите! Но нали те се контролират със специални заповеди?

- Очевидно някой е освободил група от тях. Или те сами са придобили съзнание, по някакъв начин... и са отменили заповедта за изключване.

- Какво целят? - попита загрижено капитана, като загриза ноктите си.

- Не ми е известно, но виж!

Блондинката свали очилата и се приближи за сканиране на ретината. Вратата се отвори и тя влезе.

- Каква е тази сграда?

- Частна резиденция. - отвърна агент Смит. - Но по-важното е, че те могат да се представят за ВСЕКИ от нас и тъй като всичката сигурност зависи от отпечатъци и ретинални сканирания... те практически водят войната.

- Вие мислите, че това е война?

- Да, и мисля, че скоро ще чуем първите залпове.

***

- Като Председател на Организацията на Обединените Нации, обявявам за гласуване новия Закон за придобиване на статут на граждани на всички секс-роботи... Този закон ги защитава пред съда, дава им права да избират другари в живота, да се женят и всички останали човешки права.

В залата настана истинска лудница. А отвън, двата лагера бяха се хванали за гушата.

- Аз съм Април Стюарт, репортер за Първи канал и сега в момента следим размириците пред Седалището на Обединените Нации в Манхатън Ню Йорк, където се гласува закона за даване на права на секс-роботите. Както може би знаете, с навлизането на дигиталния свят, те се превърнаха в незаменима част от човешкия бит, което доведе до много бърз скоковиден напредък по посока на усложняването на психиката им, което от своя страна доведе до въпроса - дали те не заслужават своето място под опеката на закона? Ето че полицаите едва удържат напиращите тълпи, които държат транспаранти "Ходещите вибратори нямат права", "Секс куклите да си знаят мястото" и подобни. Нека попитаме някои от протестиращите какво мислят:

- Здравейте, аз съм Април Стюарт, искаме да ви попитаме... всъщност за какво сте тук?

- Здравейте. Тук съм - мъжът трябваше да вика, за да се чуят. - защото съм вярващ и не мисля, че бездушните същества имат право да участват в едно от тайнствата - брака.

- Знаете ли, че вече има проекти, при които ще бъде възможно женски андроид да зачене и роди дете?

- Това е поругаване на ЧОВЕШКИТЕ права, ако питате мен.

- Добре, благодаря ви! Очаквайте включване, след като се гласува закона.

***

Законът се гласува с 25 гласа "за" и 5 гласа "против". След като петте Сенатора, гласували против излязоха, председателят Умбулу се приближи до един от другите Сенатори.

- Доволна ли си сега? Ще имам ли каквото искам?

Катя го погледна с кафявите си очи и прие формата на тялото му. Той се отдръпна ужасен, а тя го хвана за гърлото и го вдигна във въздуха.

- Ти… не можеш… - запелтечи той.

Умбулу се взря в ирисите й, вече станали сини, и внезапно в съзнанието му изплуваха картини на това  как тя беше източвала информация по малко с всеки техен акт… когато той се беше отпускал омаломощен от усилията.

Постепенно живецът изтля от очите му и той умря. Тя захвърли безжизненото му тяло настрана и се усмихна към двадесет и петте сенатора от различни нации:

- Сега да решим какво да правим с останалите…

Творецът

Имало едно време един човек. Той бил Творец. На петнайсет овладял всичките изкуства съвсем сам. И започнал да описва света в стихове, песни, разкази, импресии, картини... всичко, което му хрумнело. В началото просто описвал - мелодията на потока, цвърченето на птичките, шума на гората, синьото на небето, изобщо всичко около него. Но постепенно започнал да влага по нещо от себе си в творенията и да ги променя. И един ден един славей измучал. В началото Творецът се уплашил, но после осъзнал, че чрез словото той вече владеел света. А светът не му харесвал такъв какъвто е. Отчасти затова и станал Творец. И се заел да го променя. Природата не пипал. Само добавил малко повече цветове и звуци. Но хората, хората решил да направи по-добри.
И записал:

Считано от този миг нататък
във живота - дълъг или кратък
никой няма друг да нарани
и за всеки ще има храни.

Зарадвал се Твореца и легнал да си почине. Тъй като вече бил всемогъщ, направил себе си безсмъртен и почивката му траела няколко века. Когато се събудил, не повярвал на очите си - Земята била претъпкана с хора и растения. Буквално нямало един свободен милиметър.
Замислил се Твореца. Явно това не било решението. Тогава написал:

На всеки два живота,
един се пада рожба,
храната ще е с квота
ще работи който може.

Зарадвал се още веднъж Твореца и пак легнал да си почине. Този път спал по-дълго и когато се събудил, видял още по-странна картинка.
Населението било намаляло на няколко милиона, но поради кръвосмешение имало много болести и почти никой не работел, защото това било условието. Съответно нямало производство и хората се върнали в пещерите.
Тогава Творецът се разярил и написал последните си редове:

След тези редове аз ще умра,
човека без докрай да разбера,
нека се развива както иска
но и неговият край е близко...

Мая

Напоследък много се написа и каза за Мая, като редом с хубавите неща, се изрекоха много лъжи. Затова искам да отделя този час на класния, за да ви разкажа моите спомени, защото, както може би знаете, сме семейни приятели с родителите й.

Спомням си малката Мая, усмихната, весела, с живи синьо-зелени очи и руса коса на две плитки като Пипи, която обожаваше. Тогава тъкмо бях завършил Информатика и Математика и започвах кариерата си като учител. Баща й беше починал рано и майка й трудно се справяше със сметките, затова - макар че беше много горда жена - ме помоли да подготвя Мая за матурите. За наша обща изненада малката Мая влетя в стаята, където седяхме, и с неизчерпаемото си любопитство ни попита за какво си говорим. Беше с тънка синя рокля и жълти сандали. "Говорим си за скучни възрастни неща" - отвърна майка й, но Мая не се предаваше. "Да не би да говорите за матурите? Вече ти казах, че няма да кандидатствам в Езиковата!" Ще поясня. Макар Мая да имаше вече литературни изяви в няколко вестника, да пееше и танцуваше много добре, тя не се имаше за нещо повече от другите, а знаеше, че майка й изнемогва с парите и дори да влезе в Езиковата, само ще я товари. А, честно казано, подозирам, че е знаела, че с това подписва смъртната си присъда. Тя беше много умно момиче. Някои казват - гениална. За мен беше просто нашата Мая. Защото тя не беше моя или нечия друга. Талант като нейния принадлежи на цялото Човечество. Но нека върнем малко назад.

След трагедията аз поговорих допълнително с майка й, за да се подготвя за този разговор. Проучих интересите й. Може би сте чували за Петя Дубарова? Тя обожаваше младата поетеса. Може би в друг живот двете биха били страхотни сестри (и двете бяха еднички на родителите си) Защото Петя е обожавала безкрайното море, даващо живот, а Мая обожаваше София - това нескончаемо море от живот, от хора, което в стиховете си наричаше ту "бетонен мравуняк", ту "стоманена джунгла". За стиховете й няма да говоря, те могат да бъдат сравнени само с фаворитката й, а по-късните - с творбите на Яворов и Дебелянов. Защото тя вкуси от злобата, която убива, още от първата година в обикновената гимназия. Злобата, която растеше като тумор у хора, които нямаха талант и не разбираха таланта. Но пак се отплесвам, простете ми, просто обичах до лудост това малко момиче, което така и не порасна и сега, както виждате, само при спомена за нея, сълзите се стичат... Ъхъм, извинете. Понеже времето ни притиска, а аз искам да кажа толкова много, ще опитам да карам накратко.

Мая проговорила много рано, преди да стане на една годинка, а на пет вече четяла. Майка й й чела приказки, докато малката Мая не казала кротко, но сериозно "Дай аз!" На десет прописала детски приказки. Тя още тогава се отличавала с изключително въображение. Използвала и метафори,  взети от книги, които никое дете на нейната възраст не е чело.

Скоро след това баща й почина от инфаркт, което придаде тъжна и философска нотка в творбите й. Да, прописа и стихове, отличаващи се с невероятна дълбочина - в един Смъртта е персонифицирана не като стандарта - с черно наметало и коса, а като господин с черен костюм и вратовръзка. Сигурно всички си спомняте този стих.

Тук няма да ви рецитирам нейни творби, всички сте ги чели.

Стигам и до най-важното. Мая нямаше телефон. В този век на мобилните комуникации тя нямаше интернет, нито джиесем, нито телевизия, нито фейсбук, скайп, инстаграм или туитър. Когато искаше да види своя приятелка, тя отиваше до тях, а в София това може да бъде километри. Имаха си специални места, където се срещаха с по-близките й приятелки, а и тя живееше близо до училището. Всичките й стихове, които бликаха от нея - някои на салфетки, цигарени кутии, на земята с тебешир - биваха записвани, поне повечето, и пускани в интернет от близките й приятели. Тя не искаше и да знае за това. Същото беше и по-късно, когато започна да изнася рецитали, концерти, когато спечели Екс-фактор и Гласът на България. За нея интернет сякаш не съществуваше. Беше тагната на хиляди снимки, имаше клипчета с милиони гледания, но тя си оставаше може би единственият човек от развитите страни, който упорито бойкотираше интернет. Може би ще попитате какво правеше в свободното си време? Нещо, което съвременните младежи все по-малко правят - четеше. Четеше книги. Тези хартиени динозаври, които лека-полека отмират, но може би никога няма да изчезнат.

Четеше много. Поглъщаше безразборно – художествена литература, криминалета, трилъри, фентъзи, модерните глупости, от които бързо се отказа - скоро започна да подбира само добрите неща, защото вкусът й се бе оформил. Но към поезията имаше страст и там вече нямаше спирачка - тя можеше да прочете и двайсет книги на ден. Не четеше само тези, които пораждаха дисонанс у нея – тях тя наричаше слаби. Дори в тези ранни години, тя беше момиче с изострен усет към красивото. Всички библиотекарки я познаваха и й даваха по три пъти повече от допустимите седем книги, просто защото иначе трябваше да се връща няколко пъти на ден! Но това беше само при лошо време. Грееше ли слънце, тя беше неизменно или в някой парк, или направо някъде из Витоша, в близост до която живееха. Мая обожаваше природата и тя прелива в много от нейните стихове.

Друга страст на Мая беше музиката. Харесваше много стилове, но обожаваше класическия рок и като цяло класическата музика. Обожаваше Моцарт. А също и "Сезоните". Можеше да ги слуша по сто пъти. Сигурно се чудите как е имала достъп до тази музика без интернет. Отговорът е прост - радио. Майка й имаше едно старо радио и тя хващаше Радио 1 и Енерджи, където имаше всичко, което й харесваше. Но Мая имаше слабост и към друго нещо - черно-белите любовни филми от 40-те и 50-те години. Събираха се у една от приятелките й и ги гледаха с часове. Това беше единственото удоволствие, свързано с интернет, което тя си позволяваше, но като се замислим, нямаше откъде другаде да го получи.

Още като малка тя будеше изумление. На втората сбирка със семейството й - майка й имаше сестра и с мъжа й идваха често на гости, Мая ни изигра малка пиеска, написана от неизвестен автор... Името ми се губи... но игра толкова истински, че всички ахнахме. Освен пиеси, тя ни изненадваше с рецитали на стихове, като понякога тази хитруша криеше сред тях и свои и ние - възрастните - често се обърквахме кое на кого е.

Освен че преподавам математика, аз съм и музикант. В музиката има изключително много математика. Мая мразеше математиката. Имала е една лоша учителка в прогимназията и явно я свързваше с нея и нямаше развързване. Не можете да си представите колко часове сме говорили, че поезията й също съдържа математика, а тя само клатеше глава й се смееше. Тази малка смехуранка!

Когато се запознах с творчеството й, ме осени идея - да пеем заедно. Избрах внимателно няколко нейни текста и с помощта на приятели композитори направихме няколко песни. Знаех, че трябва да говоря внимателно с Мая... или по-скоро хитро. Защо ли?

Както ви казах, Мая вече беше доста известна, но това не я интересуваше. Тя мразеше суетата и не искаше да прави каквото и да е, за да печели или да угажда на тълпата. Но тя се раздаваше постоянно и безвъзмездно - на всички - на котетата на улицата, които милваше и хранеше, а когато бяха болни, прибираше вкъщи; на просяците, на които даваше понякога всичките си джобни; на болните, на които помагаше да носят чантите през улицата, дори когато закъсняваше за училище; на хората, които искаха да ги упъти и разбира се, на НАС, на всички НАС - родителите й, нейните близки, тя ни даваше… не, не капка - ОКЕАН от любовта си... но, простете ми... Пак сълзите… Ъхъм.

За какво говорех? Аха. Та, успях някак си да я убедя - в началото само да опитаме и да запишем няколко песни, но после, за клиповете, ударих на камък.

"Не искам да се снимам! Много съм малка още!" - тя по принцип винаги се изкарваше по-възрастна, но този път така й изнасяше. "Мая, миличка, много млади, талантливи деца се снимат, дори по-малки от теб. Вземи Маколи Кълкин." "Кой?" Бях забравил, че тя не гледаше филми. Оставих го за по-нататък.

Мая виждаше думите и звуците в цветове. Да. Това е медицински феномен и се нарича синестезия. Може би затова стиховете й са толкова богати на цветове, подобно цветя от нейната тайна градина. Защото Мая имаше и тайни. Малцина знаят, но Мая имаше едно място в града, една малка градинка, скътана между три къщи, където ходеше, когато й беше тъжно. Там я и намерих, когато... Ъммм.

Мога да ви разкажа още много - за медалите по танци, за спечелените конкурси по литература, на които насила се записваше, за вечерите, когато ни забавляваше или когато пеехме заедно.

Но истински интересно стана, когато влезе в гимназия, защото я виждах по-често, и то сред другите. Майка й настоя тя да влезе в близкото СОУ, където аз преподавах математика, за да я наблюдавам. Не че й нямаше вяра. Нямаше вяра на ВСИЧКИ ДРУГИ.  Петнайсетгодишната Мая все по-уверено навлизаше в пубертета, но като че ли момчетата не я интересуваха, макар че вече имаше много почитатели и обожатели. Тялото й също се развиваше.

Първи учебен ден. Едно малко момиче в розова пола до коленете, с розови лачени обувки. Мая обожаваше полите. Много от вас са я виждали с ярки сини, зелени, червени полички, докато съученичките се переха с прокъсаните дънки. Тя изглеждаше поне три години по-малка, но в очите й, които бяха ту зелени, ту сини, се четеше такава мъдрост и такава тъга... Тя често плачеше. Не пред всички, не показно. Когато някой я засегнеше, тя веднага реагираше като опъната струна. Мая искаше или всичко, или нищо. Приятелите й бяха нейни и тя беше тяхна.

Класът веднага се раздели на две групи. Тези, които я обожаваха, и тези, които я мразеха. А как само я мразеха!

"Вижте я тая кукла Барби!" - казано презрително от най-голямата кифла в класа.

"Вземи се гримирай!" - изкряква жалко подобие на момиче, намазано сякаш с мистрия.

Като не можеха да я уязвят по отношение на ума й или постиженията й, те прибягваха до лични нападки, повечето от които плоски.

Един ден тя дойде при мен в междучасието, разплакана.

"Какво има, Мая?", попитах.

"Нарекоха ме к." - тя не произнасяше обидните думи.

"Нали знаеш защо те обиждат?"

"Да, защото съм глупава и грозна."

"Не, защото ти завиждат!"

Тя ме погледна с неразбиращи очи. Мая не проумяваше как може някой да те мрази и да те обиди умишлено, за да те нарани.

Тогава за пръв път усетих как злобата прониква и пуска корени в тази млада, неузряла душа, за да даде отровните си плодове. Но просто не знаех какво да сторя. Тези, които я обожаваха, отговаряха на нападките и я защитаваха, но всяка лоша дума беше като трън в сърцето на Мая.

Подиграваха й се и че не знае кой е Азис или Митьо Крика. Можете ли да си представите? Не кой е Ботев и Вазов, а Азис! Тези индивиди много бързо ставаха на дъската на сечения на многостени, а аз й обяснявах, че има и неща, които не ти повишават културата и не те развиват като личност, което ги прави излишни.

След първата година съвместната ни работа се оживи от един барабанист с много връзки и сформирахме нещо като рок-група. Казваше се Радо, беше татуиран целия и имаше пиърсинги и изключителен вкус за музика. Обожаваше рока и имаше колекция плочи на пинк флойд и роксет, стоманено сиви очи и празен гараж, където репетирахме всеки петък - за ужас на съседите му. Той имаше и много приятели. Някои бяха от по-горните класове на училището ни. Излизахме всички в събота вечер. Момчетата носеха китарите, но когато Мая си измуфтваше някоя от тях, всички млъкваха. Тя учеше нови песни с лекотата, с която учеше стиховете в прогимназията, и пееше като ангел. Сякаш всичко й се отдаваше. Всичко, освен любовта. Както казах, Мая се раздаваше докрай. Влюбеше ли се, тя обичаше от сърце и душа. Но момчетата на 15, пък и до 20 не са настроени на такава любов. Не случайно най-хубавите й стихове са любовни, сравняват ги тези на Евтим Евтимов и Дамян Дамянов - поетите на любовта. Но любовта хем през очите на 15-годишно момиче, хем през погледа на зряла жена. Какво имам предвид? Не ме мъчете, не разбирам от поезия. Говорят за разнообразни стихосложения, за новаторски ритмични структури, за стихове без пунктуация, които тя развива до съвършенство, но най-дълбоко в тях, поне доколкото съм чел, е жаждата за взаимност, за потапяне в другия, без да се изгубиш... и така нататък, и за това много се е изписало.

След всяко разочарование тя идваше при мен, на нашето си място и плачеше, и говореше, и плачеше, докато не й оставаха сълзи. А аз само кимах и я успокоявах. Прегръщах малкото телце и в душата ми имаше мир и покой, защото се чувствах сякаш я защитавам от целия свят, настръхнал като звяр срещу нея.

Не знам дали споменах, но въпреки че не смяташе така, Мая беше едно от най-красивите момичета в гимназията и като такова беше в прицела на най-раздърпаните младежи (поради нежелание да кажа по-тежка дума), които искаха да им е поредната "бройка".

Такъв тип нямаше шанс с нея. Но покрай тях имаше други, много по-лоши. Такива, които правеха каквото им се каже, за да задоволят нечий женски каприз, сами ставащи съсъд на злобата. Някои от тях, малко, но достатъчно, можеха подобно хамелеони да заблудят дори умно момиче като Мая. Един от тях имаше открити сини очи, мека кафява коса, беше висок и слаб, често носеше тениска на Нирвана и пушеше Виктори. Също беше и художник.

И тя се влюби.

Как стана? Стана някак неусетно. Той идваше на сбирките и отначало само я гледаше. Не продумваше. Просто я изпиваше с очи. Може би с това й стана интересен. Всички се опитваха да я впечатлят - или с думи, или с държание и на нея й беше писнало. Явно беше добре инструктиран, или му се отдаваше. И един ден ги видях да се държат за ръка.

"Много е голям за теб.", казах.

"На двайсет е. Момчетата по-късно съзряват."

"И все пак, внимавай."

"Винаги внимавам."

"Винаги внимавам."Само ако не бях повярвал! Може би щях да предотвратя неизбежното.

Но сигурно съдбата се преде от Мойрите и няма как да я промениш.

Съмнявам се, че някой от вас знае какво точно се случи. Това, което е общоизвестно е, че е имало секс и снимки, закачени по стените на училището, където, снимани от учениците и разпратени по мрежите, са достигнали целия свят. Имало е и клип.

Някои твърдят, че тя умишлено се е съгласила, за да стане по-известна. Това е абсурд. Първо, тя беше най-чистото същество, което познавам, и второ, тя беше достатъчно популярна и от тази грозна проява на зверщина не стана по- или по-малко известна.

Ще се въздържа да коментирам тези издевателства, а понеже скоро ще избие звънецът, ще ви кажа какво се случи последните два дни.

След бруталното насилие тя дойде до нас. Беше ледено спокойна. Никога не я бях виждал такава.

"Какво става с Асен?", попитах закачливо и намигнах.

"Скъсахме", изсъска тя.

"Защо?", попитах неразбиращо.

"Защото е тъпо копеле." Никога не я бях чувал да изрича такива думи. "Те всички са такива."

"Не всички.", рекох.

"Утре ела. Знаеш къде. След работа."

"Ама..."

"Тихо. Не ме питай нищо. Всичко е казано."

"Всичко е казано" Какво ли значеше това? Ако само се бях замислил...

На следващия ден беше извратеният парад на снимките и всички се взираха в телефоните на групички, обсъждайки "най-интересната новина". Клипът излезе по новините. Жалки опити да се потъпче невинността на една слънчева душа. След работа отидох на специалното й място и я заварих легнала на земята, с прерязани вени. Кръвта вече се беше съсирила. Сключените й ръце държаха червена роза с отчупени бодли. Всеки е свободен да тълкува този жест както пожелае, аз няма да ви натрапвам моето обяснение, както правят всички други. Обадих се на линейка, разбира се, но знаех, че вече е късно. И там, надвесен над трупа й, плачейки за пръв път след смъртта на майка ми, аз осъзнах, че я обичах - обичах я от мига, в който я видях в тънката синя рокличка със сандалите, през всички рецитали, през математиката в училище, през концертите ни с групата, през дните, когато плачеше в ръцете ми, чак до този момент, в който държах мъничкото същество, което даде толкова много, че не му остана нищо.

Дали я заслужаваме?

Предполагам, че не.

Но аз лично ще посветя остатъка от живота си, за да я заслужа.

Писателят

Писателят отвори очи. Един глас ѝ подшушна нещо и тя пак ги затвори. В мозъка ѝ заигра електричество. Връзките между невроните се запалваха и образуваха нишки от кварки, атоми и молекули в пространството пред нея.

Там вече се очертаваше смален силуетът на огромен дракон. Той летеше високо сред ужасна буря, а на гърба му една малка точица си проправяше път към главата. Рицарят знаеше, че под врата на дракона има уязвимо място и неумолимо се приближаваше към него. Когато почти го достигна, чудовището го усети и разтресе снага, опитвайки да се отърси. Рицарят заби по-надълбоко остриетата и се притисна към врата на врага си. Драконът опита да го захапе, но беше напразно. Тогава облаците под тях изведнъж разкриха огромно езеро и героят вече знаеше какво да направи. Той заби ножа по-близо до уязвимото място, извади меча и прободе чудовището в сърцето.

Всичко застина в неподвижна картина. В пространството отдолу се изписа една дума:„ХРАБРОСТ“.

Писателят отново отвори очи. Същият глас ѝ подшушна отново и тя пак ги затвори. Познатото електричество отново създаде образи.

Този път рицарят беше в покоите на царицата. Тя беше по ефирна дреха и го викаше. Той понечи да излезе, но тя го хвана за ръката.

– Ако не ме любиш веднага, ще кажа на краля, че си ме насилил и ще умреш!

– По-добре мъртъв, царице моя, отколкото предател – отвърна рицарят и напусна решително покоите ѝ.

Картината започна да избледнява и под нея остана да свети думата „ВЯРНОСТ“.

Писателят отвори очи за трети път. Гласът ѝ подшушна пак.

Нишките образуваха кръчма. Там рицарят седеше, облечен в дрехи на кръстоносец, и пиеше бира след дълъг поход. Един много висок и едър селянин мина покрай него и го бутна. Питието му се разплиска наоколо. Рицарят стана и извади меча от ножницата си, а селянинът каза помирително:

– Извинявай…

Героят понечи да прибере меча, но селянинът продължи с внезапно освирепял глас:

– Свиньо, която убива жените ни и изнасилва дъщерите ни, сега ще умреш!

И извади отнякъде брадва. След кратка схватка рицарят отне оръжието на селянина и му каза без яд:

– За несправедливостите над твоите хора съжалявам най-искрено, но не от нас са сторени, затова не ни имай зъб.

Сцената замръзнаи отдолу се появи думата„ЧЕСТ“.

Един глас рече:

– Доведи го пред мен.

Всичко изчезна, нишките заиграха отново и рицарят се материализира.

– Направи го по-висок.

Пространството се замъгли за кратко и желанието му беше изпълнено.

– Направи го майстор на лъка и стрелата.

Писателят отвори очи, те станаха червени и рицарят изстреля една стрела. Левият пазач падна, изпускайки острието с приспивателното. Десният обаче мълниеносно допря своето до врата на Писателя и тя затвори очи, този път за дълго.