Напоследък много се написа и каза за Мая, като
редом с хубавите неща, се изрекоха много лъжи. Затова искам да отделя този час
на класния, за да ви разкажа моите спомени, защото, както може би знаете, сме
семейни приятели с родителите й.
Спомням си малката Мая, усмихната, весела, с
живи синьо-зелени очи и руса коса на две плитки като Пипи, която обожаваше.
Тогава тъкмо бях завършил Информатика и Математика и започвах кариерата си като
учител. Баща й беше починал рано и майка й трудно се справяше със сметките,
затова - макар че беше много горда жена - ме помоли да подготвя Мая за
матурите. За наша обща изненада малката Мая влетя в стаята, където седяхме, и с
неизчерпаемото си любопитство ни попита за какво си говорим. Беше с тънка синя
рокля и жълти сандали. "Говорим си за скучни възрастни неща" -
отвърна майка й, но Мая не се предаваше. "Да не би да говорите за
матурите? Вече ти казах, че няма да кандидатствам в Езиковата!" Ще поясня.
Макар Мая да имаше вече литературни изяви в няколко вестника, да пееше и
танцуваше много добре, тя не се имаше за нещо повече от другите, а знаеше, че
майка й изнемогва с парите и дори да влезе в Езиковата, само ще я товари. А,
честно казано, подозирам, че е знаела, че с това подписва смъртната си присъда.
Тя беше много умно момиче. Някои казват - гениална. За мен беше просто нашата
Мая. Защото тя не беше моя или нечия друга. Талант като нейния принадлежи на
цялото Човечество. Но нека върнем малко назад.
След трагедията аз поговорих допълнително с
майка й, за да се подготвя за този разговор. Проучих интересите й. Може би сте
чували за Петя Дубарова? Тя обожаваше младата поетеса. Може би в друг живот
двете биха били страхотни сестри (и двете бяха еднички на родителите си) Защото
Петя е обожавала безкрайното море, даващо живот, а Мая обожаваше София - това
нескончаемо море от живот, от хора, което в стиховете си наричаше ту
"бетонен мравуняк", ту "стоманена джунгла". За стиховете й
няма да говоря, те могат да бъдат сравнени само с фаворитката й, а по-късните -
с творбите на Яворов и Дебелянов. Защото тя вкуси от злобата, която убива, още
от първата година в обикновената гимназия. Злобата, която растеше като тумор у
хора, които нямаха талант и не разбираха таланта. Но пак се отплесвам, простете
ми, просто обичах до лудост това малко момиче, което така и не порасна и сега,
както виждате, само при спомена за нея, сълзите се стичат... Ъхъм, извинете.
Понеже времето ни притиска, а аз искам да кажа толкова много, ще опитам да
карам накратко.
Мая проговорила много рано, преди да стане на
една годинка, а на пет вече четяла. Майка й й чела приказки, докато малката Мая
не казала кротко, но сериозно "Дай аз!" На десет прописала детски
приказки. Тя още тогава се отличавала с изключително въображение. Използвала и
метафори, взети от книги, които никое
дете на нейната възраст не е чело.
Скоро след това баща й почина от инфаркт, което
придаде тъжна и философска нотка в творбите й. Да, прописа и стихове,
отличаващи се с невероятна дълбочина - в един Смъртта е персонифицирана не като
стандарта - с черно наметало и коса, а като господин с черен костюм и
вратовръзка. Сигурно всички си спомняте този стих.
Тук няма да ви рецитирам нейни творби, всички сте
ги чели.
Стигам и до най-важното. Мая нямаше телефон. В този
век на мобилните комуникации тя нямаше интернет, нито джиесем, нито телевизия,
нито фейсбук, скайп, инстаграм или туитър. Когато искаше да види своя
приятелка, тя отиваше до тях, а в София това може да бъде километри. Имаха си
специални места, където се срещаха с по-близките й приятелки, а и тя живееше
близо до училището. Всичките й стихове, които бликаха от нея - някои на
салфетки, цигарени кутии, на земята с тебешир - биваха записвани, поне повечето,
и пускани в интернет от близките й приятели. Тя не искаше и да знае за това.
Същото беше и по-късно, когато започна да изнася рецитали, концерти, когато
спечели Екс-фактор и Гласът на България. За нея интернет сякаш не съществуваше.
Беше тагната на хиляди снимки, имаше клипчета с милиони гледания, но тя си
оставаше може би единственият човек от развитите страни, който упорито
бойкотираше интернет. Може би ще попитате какво правеше в свободното си време?
Нещо, което съвременните младежи все по-малко правят - четеше. Четеше книги.
Тези хартиени динозаври, които лека-полека отмират, но може би никога няма да
изчезнат.
Четеше много. Поглъщаше безразборно – художествена
литература, криминалета, трилъри, фентъзи, модерните глупости, от които бързо
се отказа - скоро започна да подбира само добрите неща, защото вкусът й се бе
оформил. Но към поезията имаше страст и там вече нямаше спирачка - тя можеше да
прочете и двайсет книги на ден. Не четеше само тези, които пораждаха дисонанс у нея – тях
тя наричаше слаби. Дори в тези ранни години, тя беше момиче с изострен усет към
красивото. Всички библиотекарки я
познаваха и й даваха по три пъти повече от допустимите седем книги, просто
защото иначе трябваше да се връща няколко пъти на ден! Но това беше само при
лошо време. Грееше ли слънце, тя беше неизменно или в някой парк, или направо
някъде из Витоша, в близост до която живееха. Мая обожаваше природата и тя
прелива в много от нейните стихове.
Друга страст на Мая беше музиката. Харесваше
много стилове, но обожаваше класическия рок и като цяло класическата музика.
Обожаваше Моцарт. А също и "Сезоните". Можеше да ги слуша по сто
пъти. Сигурно се чудите как е имала достъп до тази музика без интернет.
Отговорът е прост - радио. Майка й имаше едно старо радио и тя хващаше Радио 1
и Енерджи, където имаше всичко, което й харесваше. Но Мая имаше слабост и към
друго нещо - черно-белите любовни филми от 40-те и 50-те години. Събираха се у
една от приятелките й и ги гледаха с часове. Това беше единственото
удоволствие, свързано с интернет, което тя си позволяваше, но като се замислим,
нямаше откъде другаде да го получи.
Още като малка тя будеше изумление. На втората
сбирка със семейството й - майка й имаше сестра и с мъжа й идваха често на
гости, Мая ни изигра малка пиеска, написана от неизвестен автор... Името ми се
губи... но игра толкова истински, че всички ахнахме. Освен пиеси, тя ни
изненадваше с рецитали на стихове, като понякога тази хитруша криеше сред тях и
свои и ние - възрастните - често се обърквахме кое на кого е.
Освен че преподавам математика, аз съм и
музикант. В музиката има изключително много математика. Мая мразеше
математиката. Имала е една лоша учителка в прогимназията и явно я свързваше с
нея и нямаше развързване. Не можете да си представите колко часове сме
говорили, че поезията й също съдържа математика, а тя само клатеше глава й се
смееше. Тази малка смехуранка!
Когато
се запознах с творчеството й, ме осени идея - да пеем заедно. Избрах внимателно
няколко нейни текста и с помощта на приятели композитори направихме няколко
песни. Знаех, че трябва да говоря внимателно с Мая... или по-скоро хитро. Защо
ли?
Както
ви казах, Мая вече беше доста известна, но това не я интересуваше. Тя мразеше
суетата и не искаше да прави каквото и да е, за да печели или да угажда на
тълпата. Но тя се раздаваше постоянно и безвъзмездно - на всички - на котетата
на улицата, които милваше и хранеше, а когато бяха болни, прибираше вкъщи; на
просяците, на които даваше понякога всичките си джобни; на болните, на които
помагаше да носят чантите през улицата, дори когато закъсняваше за училище; на
хората, които искаха да ги упъти и разбира се, на НАС, на всички НАС - родителите й, нейните близки, тя ни даваше… не, не капка - ОКЕАН от
любовта си... но, простете ми...
Пак сълзите… Ъхъм.
За
какво говорех? Аха. Та, успях някак си да я убедя - в началото само да опитаме
и да запишем няколко песни, но после, за клиповете,
ударих на камък.
"Не
искам да се снимам! Много съм малка още!" - тя по принцип винаги се
изкарваше по-възрастна, но този път така й изнасяше. "Мая, миличка, много
млади, талантливи деца се снимат, дори по-малки от теб. Вземи Маколи Кълкин."
"Кой?" Бях забравил, че тя не гледаше филми. Оставих го за
по-нататък.
Мая
виждаше думите и звуците в цветове. Да. Това е медицински феномен и се нарича
синестезия. Може би затова стиховете й са толкова богати на цветове, подобно
цветя от нейната тайна градина. Защото Мая имаше и тайни. Малцина знаят, но Мая
имаше едно място в града, една малка градинка, скътана между три къщи, където
ходеше, когато й беше тъжно. Там я и
намерих, когато... Ъммм.
Мога
да ви разкажа още много - за медалите по танци, за спечелените конкурси по
литература, на които насила се записваше, за вечерите, когато ни забавляваше
или когато пеехме заедно.
Но
истински интересно стана,
когато влезе в гимназия, защото я виждах по-често, и то сред другите. Майка й
настоя тя да влезе в близкото СОУ, където аз преподавах математика, за да я
наблюдавам. Не че й нямаше вяра. Нямаше вяра на ВСИЧКИ ДРУГИ. Петнайсетгодишната Мая все по-уверено
навлизаше в пубертета, но като че ли момчетата не я интересуваха, макар че вече
имаше много почитатели и обожатели. Тялото й също се развиваше.
Първи
учебен ден. Едно малко момиче в розова пола до коленете, с розови лачени
обувки. Мая обожаваше полите. Много от вас са я виждали с ярки сини, зелени,
червени полички, докато съученичките се переха с прокъсаните дънки. Тя
изглеждаше поне три години по-малка, но в очите й, които бяха ту зелени, ту
сини, се четеше такава мъдрост и такава тъга... Тя често плачеше. Не пред
всички, не показно. Когато някой я засегнеше, тя веднага реагираше като опъната
струна. Мая искаше или всичко, или нищо. Приятелите й бяха нейни и тя беше
тяхна.
Класът
веднага се раздели на две групи. Тези, които я обожаваха, и тези, които я мразеха. А как
само я мразеха!
"Вижте
я тая кукла Барби!" - казано презрително от най-голямата кифла в класа.
"Вземи
се гримирай!" - изкряква жалко подобие на момиче, намазано сякаш с
мистрия.
Като
не можеха да я уязвят по отношение на ума й или постиженията й, те прибягваха
до лични нападки, повечето от които плоски.
Един
ден тя дойде при мен в междучасието, разплакана.
"Какво
има, Мая?", попитах.
"Нарекоха
ме к." - тя не произнасяше обидните думи.
"Нали
знаеш защо те обиждат?"
"Да,
защото съм глупава и грозна."
"Не,
защото ти завиждат!"
Тя
ме погледна с неразбиращи очи. Мая не проумяваше как може някой да те мрази и
да те обиди умишлено, за да те нарани.
Тогава
за пръв път усетих как злобата прониква и пуска корени в тази млада, неузряла
душа, за да даде отровните си плодове. Но просто не знаех какво да сторя. Тези,
които я обожаваха, отговаряха на нападките и я защитаваха, но всяка лоша дума
беше като трън в сърцето на Мая.
Подиграваха
й се и че не знае кой е Азис или Митьо Крика. Можете ли да си представите? Не
кой е Ботев и Вазов, а Азис! Тези индивиди много бързо ставаха на дъската на
сечения на многостени, а аз й обяснявах, че има и неща, които не ти
повишават културата и не те развиват като личност, което ги прави излишни.
След
първата година съвместната ни работа се оживи от един барабанист с много връзки
и сформирахме нещо като рок-група. Казваше се Радо, беше татуиран целия и имаше
пиърсинги и изключителен вкус за музика. Обожаваше рока и имаше колекция плочи
на пинк флойд и роксет, стоманено сиви
очи и празен гараж, където репетирахме всеки петък - за ужас на съседите му. Той имаше и много приятели. Някои бяха от
по-горните класове на училището ни. Излизахме всички в събота вечер. Момчетата
носеха китарите, но когато Мая си измуфтваше някоя от тях, всички млъкваха. Тя
учеше нови песни с лекотата, с която учеше стиховете в прогимназията, и пееше като ангел. Сякаш всичко й се отдаваше.
Всичко, освен любовта. Както казах, Мая се раздаваше докрай. Влюбеше ли се, тя
обичаше от сърце и душа. Но момчетата на 15, пък и до 20 не са настроени на
такава любов. Не случайно най-хубавите й стихове са любовни, сравняват ги тези на Евтим Евтимов и
Дамян Дамянов - поетите на любовта. Но любовта хем през очите на 15-годишно
момиче, хем през погледа на зряла жена. Какво имам предвид? Не ме мъчете, не
разбирам от поезия. Говорят за разнообразни стихосложения, за новаторски
ритмични структури, за стихове без пунктуация, които тя развива до
съвършенство, но най-дълбоко в тях, поне доколкото съм чел, е жаждата за
взаимност, за потапяне в другия, без да се изгубиш... и така нататък, и за това
много се е изписало.
След
всяко разочарование тя идваше при мен, на нашето си място и плачеше, и
говореше, и плачеше, докато
не й оставаха сълзи. А аз само кимах и я успокоявах. Прегръщах малкото телце и
в душата ми имаше мир и покой, защото се чувствах сякаш я защитавам от целия свят,
настръхнал като звяр срещу нея.
Не
знам дали споменах, но въпреки че не смяташе така, Мая беше едно от
най-красивите момичета в гимназията и като такова беше в прицела на
най-раздърпаните младежи (поради нежелание да кажа по-тежка дума), които искаха
да им е поредната "бройка".
Такъв
тип нямаше шанс с нея. Но покрай тях имаше други, много по-лоши. Такива, които
правеха каквото им се каже, за да задоволят нечий женски каприз, сами ставащи съсъд на злобата. Някои от тях, малко, но достатъчно,
можеха подобно хамелеони да заблудят дори умно момиче като Мая. Един от тях
имаше открити сини очи, мека кафява коса, беше висок и слаб, често носеше
тениска на Нирвана и пушеше Виктори. Също беше и художник.
И
тя се влюби.
Как
стана? Стана някак неусетно. Той идваше на сбирките и отначало само я гледаше.
Не продумваше. Просто я изпиваше с очи. Може би с това й стана интересен.
Всички се опитваха да я впечатлят - или с думи, или с държание и на нея й беше
писнало. Явно беше добре инструктиран, или му се отдаваше. И един ден ги видях
да се държат за ръка.
"Много
е голям за теб.", казах.
"На
двайсет е. Момчетата по-късно съзряват."
"И
все пак, внимавай."
"Винаги
внимавам."
"Винаги
внимавам."Само ако не бях повярвал! Може би щях да предотвратя
неизбежното.
Но
сигурно съдбата се преде от Мойрите и няма как да я промениш.
Съмнявам
се, че някой от вас знае какво точно се случи. Това, което е общоизвестно е, че
е имало секс и снимки, закачени по стените на училището, където, снимани от
учениците и разпратени по мрежите, са достигнали целия свят. Имало е и клип.
Някои
твърдят, че тя умишлено се е съгласила, за да стане по-известна. Това е абсурд.
Първо, тя беше най-чистото същество, което познавам, и второ, тя беше
достатъчно популярна и от тази грозна проява на зверщина не стана по- или
по-малко известна.
Ще
се въздържа да коментирам тези издевателства, а понеже скоро ще избие звънецът, ще ви кажа какво се случи
последните два дни.
След
бруталното насилие тя дойде до нас. Беше ледено спокойна. Никога не я бях
виждал такава.
"Какво
става с Асен?", попитах закачливо и намигнах.
"Скъсахме",
изсъска тя.
"Защо?",
попитах неразбиращо.
"Защото
е тъпо копеле." Никога не я бях чувал да изрича такива думи. "Те
всички са такива."
"Не
всички.", рекох.
"Утре
ела. Знаеш къде. След работа."
"Ама..."
"Тихо.
Не ме питай нищо. Всичко е казано."
"Всичко
е казано" Какво ли значеше това? Ако само се бях замислил...
На
следващия ден беше извратеният
парад на снимките и всички се взираха в телефоните на групички, обсъждайки
"най-интересната новина". Клипът излезе по новините. Жалки опити да се потъпче невинността на една слънчева душа. След
работа отидох на специалното й място и я заварих легнала на земята, с прерязани
вени. Кръвта вече се беше съсирила. Сключените й ръце държаха червена роза с
отчупени бодли. Всеки е свободен да тълкува този жест както пожелае, аз няма да
ви натрапвам моето обяснение, както правят всички други. Обадих се на линейка,
разбира се, но знаех, че вече е късно. И там, надвесен над трупа й, плачейки за
пръв път след смъртта на майка ми, аз осъзнах, че я обичах - обичах я от мига,
в който я видях в тънката синя рокличка със сандалите, през всички рецитали,
през математиката в училище, през концертите ни с групата, през дните, когато
плачеше в ръцете ми, чак до този момент, в който държах мъничкото същество,
което даде толкова много, че не му остана нищо.
Дали
я заслужаваме?
Предполагам,
че не.
Но
аз лично ще посветя остатъка от живота си, за да я заслужа.
