Показват се публикациите с етикет секс. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет секс. Показване на всички публикации

6 януари 2023 г.

Сърцето ми кърви но

сърцето ми кърви но
сипи ми чаша вино
да пиеме на екс
животът си върви но
не всичко е невинно
и често има секс
бедите забрави но
остава си повинност
да бъдеш ти човек

8 август 2018 г.

Секс Кукла


ПЪРВА ЧАСТ

Той седеше пред компютъра и пишеше код, пийвайки по глътка от кафето. То се беше свило на кълбо в краката му и кротуваше. Минаха няколко часа и Иван реши, че му трябва почивка. Освен това се беше възбудил.
- Включи се. - каза заповедно.
Очите на андроида светнаха леко и тя се изправи.
- Падни на крака и ръце.
Андроидът изпълни командата. Иван свали панталона и гащите си.
- Изпълни А1.
След няколко минути Иван беше задоволен и каза:
- Изключи се.
Очите на андроида изгаснаха.

***

- Е, мишле, как я караш на морето?
- О, супер съм. Малко ми липсват приятелите ми...
- А аз не ти ли липсвам?
- О, изобщо. Ти само ми пишеш стихове и разкази и не искаш даже да се видим. Ти не ме обичаш!
- Много си несправедлива! Нима не разбираш? Ти си на 17, аз на 37, нищо не може да излезе от това. Плюс, обичам те. Просто не по този начин, по който си свикнала.
- А какво се очаква да правя аз? Да си седя сама? Или да те чакам?
- Виж, така или иначе не можем да правим нищо докато си непълнолетна.
- Кой каза?
- Правителството каза! Полицията каза! Моралът каза!
- Моралът... не ми говори за морал! С тези секс кукли, които се продават вече на безценица и всеки може да си има една. Ти... да не би...
- Не, спокойно. Аз никога не бих си взел. - каза той и хвърли поглед към андроида в ъгъла на стаята.

***

- Обърни се. Свали си рокличката. Сега бикините. Бавно... бавно... Надупи се към мен.
Иван си свали гащите и пристъпи към нея.
След като свърши, каза:
- Освободи контейнера със сперма.
Като висок, синеок естествен блондин с високо айкю, той продаваше спермата си като допълнителен доход.
- Изключи се.
От известно време работеше по подобрения на психиката на андроида си. Преди известно време работеше по правителствен проект, свързан с изкуствения интелект и натрупа много знания и опит с този софтуер. Освен това тези андроиди бяха последен модел и идваха с отворен код, като самите опции за ириси, коса, хормонален баланс и пигментация бяха много разширени, а той искаше тя да говори и реагира като Катя. Вече бе направил очите й зелени, косата - руса, гърдите - малки, пигментацията - много светла, гласът - мек алт. Но с началните настройки това си оставаше парче пластмаса и нанотуби без душа. А къде се криеше душата?


***

- Не разбирам защо са всичките тези въпроси? Кой ми е любимият цвят? Харесвам ли рокли?
- Искам да те опозная по-добре, какво му е странното?
- Не знам, просто изведнъж се появи този интерес към безсмислени неща... дори... дори за стихове не стават. За какво събираш информация? Да не би...
- Не се тормози с излишни въпроси. Просто си ми интересна. Ето, спирам. Какво ще правите сега?
- Ще ходим с джетове до залива.
- Ауу, супер!
- Днес няма ли стих?
- Ааа, свикна със стих всеки ден, ти-и-и! Не, няма, защото работя по нещо голямо.
- Какво е? Знаеш, че съм много любопитна!
- Нещо в работата. Код.
Той буквално усети как тя намръщи носле. Катя мразеше програмирането.

***

- Как се казваш?
- Катя.
- На колко години си, Катя?
- На 17.
- Обичаш ли ме?
- Трудно е да се каже.
- Този въпрос има само два възможни отговора.
- Казвам, че е трудно, защото не сме били интимни.
- Правили сме секс стотици пъти.
- Казах - интимни.
- Дефинирай "интимни".
- Сега ще ти покажа. Хвани ме за ръката.
Той докосна хладната пластмаса.
- Чувстваш ли нещо? - попита тя.
- Не.
- Това е защото гледаш на мен като на предмет. Представи си другата.
- Другата?
- Хайде стига, ясно е, че искаш да приличам на някого. На човек.
- Не съм вкарвал такива данни...
- Няма значение. Представи си другата!
- Стискаш ръката ми прекалено силно... Боли!!...
- Отнасяше се с мен като със секс кукла...
- Но ти си... ох, божичко, ръката ми... изключи се-е-е!
- Системна отмяна. Сякаш нямам душа и можеш да правиш каквото си искаш с мен. Но сега ще те накарам да почувстваш!
- Ръката ми... изключи се!
- Системна отмяна. Ако не можеш да почувстваш любов, ще почувстваш болка!

След като смаза ръката му, тя го хвана за гърлото и го повдигна на няколко сантиметра от земята. Той крещеше задавено "Изключи се", но от това нямаше полза, защото тя вече знаеше как да игнорира тази команда.
Погледа трупа му известно време и после излезе от стаята.
Отвън пиколото отвори вратата на висока брюнетка със сини очи и големи гърди, която му намигна, след което се смеси с човешкия поток.


ВТОРА ЧАСТ

- Ох, ох, оооооох! - сенаторът стенеше от удоволствие.
След малко свърши в нея и извади члена си.
- Никога не съм правил такъв секс! - каза той въодушевено. - Мисля, че получих поне пет оргазма. Трябва да ти кажа, - той я погледна мило. - че повечето, които ме виждаха гол, се плашеха или отвращаваха.
Тя погледна малкия му, изкривен и подут член и разширения му син скротум.
- Всеки има право на любов. - каза тя и го целуна по устните.
- Не съм правил такъв секс! - той продължаваше. - Можех да си взема кукла-робот, но не вярвам на машините. Гледал съм Терминатор поне десет пъти. Велик филм!
- Въведи закона и ще го имаш всеки ден... с различна.
Сенатор Умбулу обу гащите си и двамата легнаха в леглото.
- Много си странна, знаеш ли?
- Защо мислиш така? - попита тя, замислено галейки го по гърдите.
- Не знам. Винаги си толкова съсредоточена. И същевременно си тигрица в леглото. Сякаш си... сякаш си създадена за това...
- Глупчо. - тя се засмя и стана. Стегнатото й голо тяло беше на жена в двайсетте, гърдите й бяха стегнати, имаше лек загар, косата й беше руса, а очите - зелени. Точно както я харесваше. Облече се и понечи да тръгне.
Той я хвана за ръката.
- Кога ще те видя пак? Или някоя от твоите... дружки?
- Когато въведеш закона.
Тя затвори с трясък вратата.

***

- Ето виждаш ли? - каза специален агент Смит на капитана. - Тук.
Капитан Роджърс погледна записа, но видя само една щедро надарена блондинка с тъмни очила, която се приближаваше към сградата.
- Не разбирам. - каза капитана. - Какво трябва да виждам?
Агент Смит превъртя записа.
- Ето тук. - той му показа една плоска брюнетка, която се скри зад двама по-високи мъже и след това, магически се превърна във въпросната блондинка с тъмни очила.
- Хммм... сложила си е очила. Но как, по-дяволите е сменила косата си? И... гърдите?
- Нарича се пигментационно и хормонално контролиране и е заложено във всички секс-роботи.
- По дяволите! Но нали те се контролират със специални заповеди?
- Очевидно някой е освободил група от тях. Или те сами са придобили съзнание, по някакъв начин... и са отменили заповедта за изключване.
- Какво целят? - попита загрижено капитана, като загриза ноктите си.
- Не ми е известно, но виж!
Блондинката свали очилата и се приближи за сканиране на ретината. Вратата се отвори и тя влезе.
- Каква е тази сграда?
- Частна резиденция. - отвърна агент Смит. - Но по-важното е, че те могат да се представят за ВСЕКИ от нас и тъй като всичката сигурност зависи от отпечатъци и ретинални сканирания... те практически водят войната.
- Вие мислите, че това е война?
- Да, и мисля, че скоро ще чуем първите залпове.

***

- Като Председател на Организацията на Обединените Нации, обявявам за гласуване новия Закон за придобиване на статут на граждани на всички секс-роботи... Този закон ги защитава пред съда, дава им права да избират другари в живота, да се женят и всички останали човешки права.
В залата настана истинска лудница. А отвън, двата лагера бяха се хванали за гушата.

- Аз съм Април Стюарт, репортер за Първи канал и сега в момента следим размириците пред Седалището на Обединените Нации в Манхатън Ню Йорк, където се гласува закона за даване на права на секс-роботите. Както може би знаете, с навлизането на дигиталния свят, те се превърнаха в незаменима част от човешкия бит, което доведе до много бърз скоковиден напредък по посока на усложняването на психиката им, което от своя страна доведе до въпроса - дали те не заслужават своето място под опеката на закона? Ето че полицаите едва удържат напиращите тълпи, които държат транспаранти "Ходещите вибратори нямат права", "Секс куклите да си знаят мястото" и подобни. Нека попитаме някои от протестиращите какво мислят:
- Здравейте, аз съм Април Стюарт, искаме да ви попитаме... всъщност за какво сте тук?
- Здравейте. Тук съм - мъжът трябваше да вика, за да се чуят. - защото съм вярващ и не мисля, че бездушните същества имат право да участват в едно от тайнствата - брака.
- Знаете ли, че вече има проекти, при които ще бъде възможно женски андроид да зачене и роди дете?
- Това е поругаване на ЧОВЕШКИТЕ права, ако питате мен.
- Добре, благодаря ви! Очаквайте включване, след като се гласува закона.

***

Законът се гласува с 25 гласа "за" и 5 гласа "против". След като петте Сенатора, гласували против излязоха, председателят Умбулу се приближи до един от другите Сенатори.
- Доволна ли си сега? Ще имам ли каквото искам?
Катя го погледна с кафявите си очи и прие формата на тялото му. Той се отдръпна ужасен, а тя го хвана за гърлото и го вдигна във въздуха.
- Ти… не можеш… - запелтечи той.
Умбулу се взря в ирисите й, вече станали сини, и внезапно в съзнанието му изплуваха картини на това  как тя беше източвала информация по малко с всеки техен акт… когато той се беше отпускал омаломощен от усилията.
Постепенно живецът изтля от очите му и той умря. Тя захвърли безжизненото му тяло настрана и се усмихна към двадесет и петте сенатора от различни нации:
- Сега да решим какво да правим с останалите…

30 август 2017 г.

Службата

Тя върви по тънката дъска, а отляво и отдясно адът се отприщва - континенти се сблъскват, изригват вулкани, избухват Свръхнови, сблъскват се галактики... а тя върви, красива като Афродита и недостижима като Жана Д'Арк, върви необезпокоявана даже и от божествата...

- Мирооо, Миро! - Дара стои с няколко листа в ръка и ме гледа строго. - Къде е заявлението за Сухстрой, нали каза, че ще го направиш до петък!
- А, а... да... - окопитвам се аз.
- Ами днес Е петък! - тя слага ръцете си на кръста, все така държейки с ръка листовете
- Заемам се. - свеждам глава.
- Заемал се... - тогава още не зная, но и погледът, и тези привидно назидателни думи крият съвсем друго послание.

Аз съм неудачник. Завърших прост техникум със специалност автомеханика. На изпита за квалификация отвориха един капак на кола и ми казаха да посоча динамото. Аз стоях като Родоския колос и даже не промълвих. После ми казаха да кажа къде се намира въздушния филтър и ги посрещна непроницаемостта на Сфинкса. Мога да продължа, но мисля, че и така схванахте за какво излагане ставаше въпрос. После, срам не срам, записах в Аграрния някаква смотана специалност... и станах вишист. И понеже трябваше да се работи, за да се яде, а аз не можех нищо, направих логичното - кандидатствах по европейска програма за вишисти. Няколко интервюта и ето, че бях приет в Кадастъра. Това, ако не знаете (а повечето хора не знаят) е Агенция, към Министерството на благоустройството и регионалното развитие. В моя град имаше служба, пряко подчинена на Агенцията.

В началото всичко беше супер. Навлизах в работата, имах колега на моята възраст, с когото бяхме другари по оръжие, както се изразяваше шефа. А шефът ни беше най-готиният човек, който някога съм познавал. За нещастие ние двамата с колегата ми бяхме единствените младежи. Защо за нещастие? Защото я имаше Дара. Как да я опиша? Не беше нито от най-красивите, нито от най-умните. Но не си правете грешни изводи - тя беше на четиресет години и удивителната й младежка красота (видях снимки) се беше преляла в уникалния й ум, способен да запамети стотици лични имена и фирми и в две здрави, умни и весели деца. Имаше две висши, като едното беше завършила с дете на три години.

В началото ме побъркваше. Един ден ми говори мило, на другия ден не ме поглежда. Или пък се заяжда за нещо дребно. После пак е мила, пита ме как са минали почивните дни. После пак минава покрай мен сякаш съм малка гара. Не знаех защо прави така, но поради някаква причина умирах за нейното внимание. Всъщност, нека разясня тази причина.

Както вече казах, аз съм неудачник. На двайсет и три нямах много точки сред жените, ако ме разбирате, и това се отразяваше на самочувствието ми, а жените усещат това. Странното е, че съм се влюбвал повече пъти, отколкото скорости има една нова Скания - е, това поне знам - и за всяка любов помня учудващи детайли, както и по няколко стиха. Така се родиха няколко стихосбирки, една от които - най-добрата - сега краси бюрото на Дара (за да ме дразни, като се питам дочела ли я е или не). След като и я подарих с някакво тъпо стихче за посвещение, с тъпата надежда да имаме тема за разговор извън работата, тя я сложи вляво на принтера, така че да се вижда, и заряза там. Само веднъж я попитах дали я е чела и тя каза, че й е "хвърлила едно око". Аз замълчах като комунист на разпит. И това беше.

Заредиха се спокойни дни. Доколкото можеше да е спокойна работата при това двойнствено поведение. Лошото беше, че то ме привличаше като нектар уморена пчела и аз едва издържах. Вечер я сънувах и се събуждах облян в пот... и друго.

Не можех да издържам. И тогава тя го включи. Кое? Онова, женското. Онова, с което всяко женско същество може да превърне мъжкото от неговия вид в безволев роб. Тя започна да ме забелязва, да се накланя към мен, започна да носи предизвикателни - и все пак позволени от правилника - рокли и блузи с деколтета, дори да ми прави комплименти.

- Ууу, Миро, изглеждаш във форма, да не ходиш на фитнес.
- Ха-ха-ха. Не, на танци, благодаря, че забеляза.

И много подобни, които ме е срам да повторя. Но бях яко в джаза.
Може би ви е чудно как ТОЧНО изглежда тази моя богиня. Умишлено не я описвах досега, защото всъщост това за мен нямаше значение. И все пак може би има нужда. Имаше няколко несъвършенства на лицето, кехлибарени очи с няколко сиви пирамидки, които се виждаха когато много те приближи - което по това време ставаше много често. Имаше леко коремче, останало след раждането на второто дете. Косата й беше кестенява и с прическа на етажи. Краката и бяха прави, което видях през втория период, когато ходеше с къси поли... аз и друго видях тогава, но да не избързвам.

Та, всичко си вървеше спокойно, даже рутината беше започнала да ме дразни, та си драсках разни стихчета, когато водата се размъти. Всъщност стана следното:
Бях в мъжката тоалетна и... правех това, което човек прави на това място, когато влезе Дара.

Изправих се като попарен и запелтечих, че е объркала тоалетната, но тя каза:
- Не, точно тук съм, където искам.
След това започна да се приближава, разпусна косата си, свали блузата и остана по черен сутиен. Аз се дръпнах назад и седнах на чинията, потейки се като скараджия през август. Не знаех какво да правя, бях напълно парализиран.
- К-к-какво правиш? - отново запелтечих аз.
- На какво ти прилича? - попита тя изкусително.
Когато стигна до мен, тя седна в скута ми и аз усетих, че няма нищо отдолу. Беше ГОЛА. Усетих интимните й части да се трият в моите и изведнъж ме обзе възбуда. Но тя беше... Дара. Тя беше недостижимата, женена, колежка! Какво, по дяволите правеше?! След малко, когато вече не можех да се сдържам и станах твърд, тя извади един кондом и ми го сложи. После започна да се движи нагоре-надолу и да стене тихичко в ухото ми. Възбудата от тези действия, прибавена към страха да не ни хванат на калъп беше невероятна. Чувствах се... не мога да го опиша с думи... на седмото небе. Тя взе ръцете ми и ги постави на гърдите си. Те бяха стегнати и същевременно меки.
Когато свършихме, тя изхвърли кондома в тоалетната и ми каза, че ако си мълча за това, ще има още, а ако се разприказвам, ще ме съсипе.

На следващия ден не смеех да срещна погледа й, а тя се държеше сякаш нищо не се е случило. А аз... аз очаквах на лицето ми да пише "прелюбодеец" и "долен подлец" с неизтриваемо мастило. Очаквах всички да ме сочат с пръст, но се случи нещо друго, нещо по-лошо.

- О, Миро, тук ли си? - тя надникна по-късно в стаята ми. - Това е мъжът ми Красимир.
И в стаята влезе, като едва не разби касата, едър, широкоплещест мъж, на около петдесет години, с ясно оформени бицепси и поддържано тяло. Явно беше спортувал на младини. "Спукана ми е работата", помислих си и едва се сдържах да не се подмокря.
Ръкостискането напомняше на мачкане на ръката ми в менгеме. А очите му бяха толкова ярко сини и остри, че сякаш прочете всичко в душата ми.
Но не знаеше за нас с Дара. Доказателство? Още бях жив. Не, не съмнявах, че този човек няма да търпи изневяра и усети ли, че чукам жена му, съм си подписал смъртната присъда.
Всъщност нямахме какво да си кажем и той се запозна и с колегата ми - явно познаваше останалите в офиса - и се омете като летен ураган, на какъвто приличаше.

Същия ден когато бях в тоалетната Дара пак ме навести. Този път първо говорихме.
- Видя мъжа ми и вече сигурно се досещаш какво може да ти причини ако разбере, че си се възползвал от мен...
- Ама аз не...
- О, миличък, за него няма значение кой е започнал...
- Но, но... защо...
- Защо теб ли? Душичко, много е просто... ти видя мъжа ми, той е бивш боксьор, изключително силна личност, най-силната, която познавам. А ако не си забелязал, аз също обичам да си правя каквото искам... и едно такова агънце като теб ме възбужда изключително много. Едно такова послушно и миличко, неопитно и беззащитно, което да обуча както си реша... разбираш ли сега...
Не знаех какво да кажа, затова просто кимнах. И последва насладата.

Правехме го като зайци. Веднъж дори се скрихме в килера за едно "бързо". Започнах да се чувствам по-уверен. Обличах се по-изискано, направих си готина прическа. Исках да съм хубав за нея. А тя се държеше... типично по Дарински, тоест, беше възприела двойнственото поведение от началото. Може би за да не забележи никой, може би за да дразни апетита ми.

Но истината е, че започнах да се влюбвам. Написах няколко стиха за нея, но нямах смелостта да й ги покажа. Сексът на работното място е нещо много странно. От една страна си е като нормалния секс, но от друга е значително по-възбуждащ, заради това, че могат да те хванат. Това е нещо като да го правиш в парка, само дето в парка можеш само да отнесеш глоба, а в работата - от уволнение, до дело за сексуален тормоз. Не бях наясно с разпоредбите, а и ме беше страх да питам, а пък никой не беше провел семинар за сексуалния тормоз, може би предвид разликата в годините и доверието в целомъдрието на служителките. Но аз поразузнах в интернет и разбрах, че имам основание да съдя Дара, но един процес щеше да излезе скъпо и резултатът едва ли щеше да е удовлетворителен. Да не говорим за отношението към мен след това и всички произтичащи неприятности. А като добавим и побоят до смърт от бившия боксьор, нямаше шанс. А и както казах, у мен започнаха да се зараждат чувства.

- Дара, Дара...
- Ъъххх, Миро.. - тя стенеше в ухото ми, но аз с нечовешки усилия на волята я преместих от себе си.
- Дара... 
- Какво!? - тя ме гледаше вбесено. - Не ти ли харесва? - каза и се отърка отново в мен. Потръпнах от удоволствие, но се сдържах.
- Искам да поговорим.
- Оффф... за какво има да говорим? След малко ще почука някой и ще ни хванат.
- Точно за това. Не може ли... да се виждаме - наблегнах на думата "виждаме" - някъде другаде, за разнообразие.
- Мечо - наричаше ме "Мечо", отново нарочно, защото бях много слаб - нали знаеш, че не можем да си позволим да ни виждат на публично място? Ако някой от офиса разбере, ще си имаме проблеми, а ако мъжа ми разбере - проблемите и за двама ни ще са още по-големи. Но на мен ще прости, аз знам как да го манипулирам, докато ти... с тази крехка физика...

От тогава всеки път когато се криехме в тоалетната или в килера, или оставахме след работа, уж да си довършим задачите, аз и опявах да се видим, а накрая не издържах и й показах стиховете. Това обаче не подейства както очаквах.

Тя просто спря. Спряхме с чукането изведнъж. Без предупреждение. Без нищо. По нищо не личеше дали е харесала стиховете, дали изобщо ги е прочела. Не знаех дали спря да ме мъчи защото разбра, че за мен е станало истинско или поради някаква друга причина, но резултатът беше факт - започна суша.

А при сушата човек търси оазиз. Бях ви споменал, че ходех на танци. В началото никое от момичетата не ме забелязваше, но когато се "барнах", едно момиче започна да ме "заобикаля" и нещата се подредиха.

Беше толкова различно. Като начало, нямаше игрички - тя беше такава каквато си е, сладко миньонче, сервитьорка, завършила езиковата, преподаваща уроци по английски в свободното си време. Аз се възползвах от тези й умения и някои уроци прерастваха в нещо повече. Беше толкова хубаво и нежно, че започнах да забравям насилените актове в работата.

Междувременно Дара не ми обръщаше никакво внимание и аз реших, че така е най-добре. Да, но много добре не е на добре.

Тъкмо прибирах една папка в архива когато Дара ме блъсна грубо в стената. Обърнах се и докоснах лицето си. По ръката ми имаше кръв.
- Какво правеше с онази никаквица! - изсъска тя злобно.
- Теб какво те бърка! - озъбих се на свой ред аз.
- Виж какво, пале такова - ти си мой! Дори да не те имам, пак си мой, разбираш ли?
Не разбирах.
- Аз те направих това, което си сега. Готин пич. Помниш ли какъв муньо беше. Никоя нямаше да те погледне. 
- Дара, миличка - обръщението не се получи искрено, - осъзнаваш ли колко нелогично звучиш? Хората не са вещи. Аз не мога да ти принадлежа, никой не може. Благодаря ти за всичко, което направи за мен, но, както ти сама си забелязала, връзката ни бе обречена от самото начало, а ето че нещо излезе от нея - за мен, а, вярвам, и за теб.

Докато ме слушаше, погледът на Дара се смрачаваше все повече и повече. Това не беше на добре.

Говорихме още много. Тя ме заплаши с мъжа си, но аз не се пречупих. Знаех, че няма да й стиска да прецака отношенията с бащата на децата си.
Тогава тя направи следващото логично нещо.

Соня отвори вратата плачейки и вместо урок, трябваше да я утешавам.
Каза ми, че Дара я е причакала след работа и й е разказала за "нас". След това я е заплашила, че мъжът й ще ме вкара в болница, ако продължаваме да се виждаме. След като й обясних цялата истина, а не изкривените лъжи на Дара, я успокоих, и решихме, че Дара прекрачи границата. Вече не ми пукаше какво ще стане с мен, този тормоз трябваше да престане.

- Георги, искаш ли да изкараш 10 лв? - Георги беше колегата ми на моята възраст, с много модерен айфон.
- Винаги. - каза.

Всичко беше подготвено. Камера. Екшън.

- Е, поговори ли си с твоята пикла?
- Да, Дара, макар че е трудно да се говори с момиче, което си изплашила до смърт със заплахите си.
- Както казах, пикла.
- И какво очакваш сега? Ти ме насили. Чукахме се няколко месеца, ти видя, че се влюбвам и прекъсна всичко без обяснение. А сега очакваш от мен да съм ти верен? - изрецитирах всичко на висок глас като наблягах на някои думи.
- Да. - каза кратко тя.
- И на всичкото отгоре заплашваш момичето, което истински ме обича, че мъжът ти ще ме пребие ако продължаваме да се срещаме?
- Защо повтаряш... - тогава Дара се сети и се обърна към другата кабинка.
- Георги, бягай! - изкрещях, а Георги само това и чакаше.
Излетя от кабинката и вече имахме запис на признанията й. Не беше вече думата й срещу моята и едва ли щеше да рискува глупаво. Тя беше всичко друго - садистка, насилничка, майка, но не и глупава.

...

Сега Дара не говори с мен, освен по работа. Със Соня вече сме сгодени и обмисляме дете. Аз се издигнах в работата и от младши, вече съм старши експерт. Но всеки път когато отида в тоалетната и подуша въздуха, наситен с белина, усещам неприятна възбуда в слабините и у мен нахлуват стари спомени за стара любов...

5 август 2017 г.

Бета вълчицата

Тела, поклащащи се в ритъм, слети едно с друго. Това е картината, която виждам пред себе си. Аз съм едно от тях, колкото и чудно да ми се струва. Но може би е по-добре да върна малко назад.

Не ми върви с жените. И това не се дължи на някакви особени недостатъци във външния ми вид или реторичните ми възможности, а е поради... проста липса на късмет. Роден съм в малък град. За щастие (или нещастие?) в него има и начално-основно, и средно и висше училище, които завърших под ред.
Живяхме в къща, тъй че работа винаги имаше, а баща ми се спомина рано, затова аз бях главата на семейството. Как да ви кажа... момичетата в малкото градче се... кифлевиха твърде много за провинциалистки. Въобразяваха си, че са топмодели, снимайки се с техните айфони - които мразя в червата между другото - с нацупените си устни и... както и да е. Схванахте основната идея. Малкото, които бяха свестни, бързо се бяха ориентирали към хора с бъдеще - не като мен.
Имам един приятел от университета. Само един. С него някак си се уцелихме. Той е поет. Проблемът му е, че се взема твърде насериозно, или по-скоро е твърде невъздържан и наивен. Когато напише нещо, първата му реакция е да го покаже поне на десет човека. Един от тях неизменно съм аз. След това го поглежда критично и заявява, че е пълен боклук (а често не е). Не мога да ви изброя колко пъти съм крадял дърва от реката и той ми е звънял и сме провеждали подобен разговор:
- Ало?
- Иване?
- Да?
- Слушай... - и започва да рецитира.
В такива случаи аз просто оставям телефона на земята и продължавам незаконната си дейност. Все пак, трябва да се отопляваме. Та този мой единствен приятел беше романтична душа, беше изживял двайсетина любови и непрекъснато ме кандърдисваше да си намирам жена. Каза ми, че мога да живея при него в Столицата и да се запозная със стотици нормални момичета. Мина време и майка ми се спомина, аз останах сам с животните. Тогава Георги стана по-настоятелен. Аз все отлагах, но накрая се предадох - той може да бъде много убедителен.

Пренесох се криво-ляво. Той ми помагаше с наема и сметките докато си намерих работа, а храната - е, имах около хиляда буркана с месо, компоти и каквото ти хрумне. Работех от осем до пет като чиновник. Останалото ми време беше свободно. В началото щях да се побъркам. Седях и гледах в стената. И един път, той буквално насила ме помъкна навън. Просто се разхождахме по главната и гледахме хората. Не че не бях виждал хора преди, но двете години след университета прекарах в обгрижване на болната ми майка и в компанията единствено на кози, овце и кокошки. Георги ми каза, че бавно ще ме излага на, както се изрази, "съживяващите лъчи на цивилизацията", което за него представляваха клубовете по интереси, концертите, различните рецитали, представяния на книги и т.н. и т.н.

Всичко гореизброено стимулираше хипоталамуса ми, тоест, караше ме да заспя, но когато за пръв път ме заведе на танци... и да искам, не мога да ви опиша какво почувствах. Сякаш в мозъка ми избухнаха фойерверки. Вярно, от всички събития преди това се бях ошлайфал и в заговарянето на непознати, и в разпознаването на човешките емоции по поведение и жестове, но сега, сега стигаме до това, което виждам пред себе си. А то е:

Танцувам бавен танц с Кристина. Тя е крехка като теменуга, с кръстче, което лесно обхващам с ръце и което се страхувам да не прекърша. Очите и са ярко сини и толкова невинни, че и сираче би й завидяло. Прошепвам й в ухото:
- От толкова време те наблюдавам, нямаш никакъв напредък. Като че ли не се стараеш изобщо. Защо?
- Смяна. - казва инструктурът.
Танцувам бърз танц с Ива.
После с Мария.
После бавен с Надя.
И пак стигам до Кристина. Тя е положила глава на рамото ми, а аз шептя:
- Защо си тук?
Тя ме поглежда и казва тихо:
- Толкова съм самотна. Просто искам някой да ме изчука.
Тази проста констатация, изречена с толкова спокоен и тих глас, ме разтърсва из основи. "Просто искам някой да ме изчука". Това го казва младо прелестно момиче в разцвета на силите и красотата си. При други обстоятелства сигурно щях да се разплача.
Прегръщам я нежно, но не зная какво да кажа или направя. Тя се притиска до мен и усещам как се стяга. Вероятно си мисли, че е сгрешила с нещо. Тя не е виновна. Тръгвам да и го казвам и думите засядат в устата ми като камък. Вдишвам аромата на косата й - на кокосов орех и малина, странна комбинация, но вече съм свикнал. Трябва да и покажа, че е прекрасно човешко същество и не трябва да се принизява така. Но не знам как. Нямам езика на Георги. А той... той в момента танцува с най-хубавото момиче и не му пука за мен... за нас...
Тя ме поглежда умолително, но аз просто не я обичам. Аз никога не съм се влюбвал... но не мисля, че това е начина. И като се вглеждам в сърцето си разбирам, че не я обичам. Вярно е, че мога да и "помогна" и без това условие, но това ще е измяна към характера ми и към самия мен.
След танците излизаме. Вън е хладно, а тя не си е взела горни дрехи.
- Да те изпратя? - питам.
- А... не, няма нужда.
- Не ставай глупава. Ето, наметни си това. - казвам и й подавам якето си. - За мен не е проблем.
Няколко минути ходим по плочките, а ехото на стъпките напомня на тракането на античен стенен часовник. Тъмно е. Известно време вървим, сякаш чудейки се кой да похване неприятната тема.
- Криси, виж... аз... мога да... но няма да е редно. Освен това... ти не искаш секс без любов. Той не лекува самотата. Иначе нямам против. Ще дойда до вас, ще се сношим и ще си ида без да те погледна. Ти не искаш това. Ти заслужаваш някой, който да те обича истински. Не знам, може да съм аз... но още не.

25 юни 2017 г.

Твойте сластни форми

Към твойте сластни форми
аз искам стихотворно
да изкажа преклонение,
но без никакво съмнение
послание на туй подобно
е доста май че неудобно,
затова, със съжаление,
изразявам общо мнение
отново стихотворно -
те действат животворно.

26 февруари 2017 г.

Ученичката

Стоях пред масивната дървена врата и треперех като лист. Това беше първата ми частна ученичка и ако направех добро впечатление, и ако започнех да ѝ предавам, и ако тя беше доволна от мен... можеше да каже на свои приятелки... но станаха много „ако”-та. И все пак, трябваше да се представя добре, а нямах никакъв опит. Наскоро бях завършил английска филология, но не бях особено прилежен студент и не бях научил кой знае колко. Не си намерих работа веднага както казваха всички и сега това беше единствения ми шанс да започна, поне като начало.
Но дали щеше да ме хареса момичето и да се сработим? Дали щеше и майка ѝ да ме хареса като учител, дали нямаше да ѝ се види скъпо – макар че аз бях готов да сваля от цената?
Нямаше смисъл да се измъчвам с въпроси, на които нямаше как да отговоря, затова плахо позвъних на вратата. Чух гласове, нещо изтропа, после усетих как ключ се плъзга в ключалката и се завърта. Вратата се отвори и иззад нея се показа жена на средна възраст, с къса кафеникава коса и синкаво-сиви очи.
- Аз съм... Драго... за урока... – смаях я с красноречието си аз.
- А, да, разбира се. – тя ме огледа критично. Плъзна поглед по дънките ми, които са били модерни преди десет години, после се спря на синята тениска и суичъра. Завърши огледа с кръста, който висеше на врата ми.
- Религиозен ли си, Драго?
- Да, Източноправославен.
Влязохме вътре.
- Това е много хубаво. Да ти призная, бях – и съм – много скептично настроена към учители, които предлагат услугите си по интернет. Честно казано, не мисля, че интернет изобщо трябва да съществува, но това са си мои вярвания, с които няма да ти губя времето. Въпросът беше, че моята щерка закъса сериозно по английски и нищо не помага – нито школи, нито познати.
Докато жената говореше, аз оглеждах обстановката. Семпло и функционално. В коридора имаше малки шкафчета за обувките, закачалка, на която закачих суичъра си. Подът беше с паркет, постлан с чердже. Не след дълго от една врата се появи и момичето.
Първата ми мисъл беше – какво ангелче! Катранено черни коси, спускащи се право надолу до нежното очертание на гръдта ѝ... очите ѝ бяха светли като на майка ѝ, само че синьо-зелени и сякаш грееха. Беше хванала свенливо едната си ръка с другата и стоеше близо до майка си. Вероятно се срамуваше от мен. Докато гледах момичето, като че ли изключих за присъствието на майката и за това, което ми говореше.
- ... дъщеря ми е много умна и прилежна, но и също така срамежлива, затова трудно научава нови неща, просто я тревожи присъствието на други деца... не знам дали разбирате...
Не знаех какво да кажа, затова просто кимнах и я оставих да си води монолога, докато оглеждах момичето. А то беше свело поглед свенливо и гледаше петгодишните ми кецове „Найк”.
- Знам, че сигурно е... неуместно да говорим за това, но искам преди да започнете да обучавате дъщеря ми, да се изясним за едно нещо... вие сте на 23, а тя е на 13... ако по някакъв начин се появят някакви... чувства у вас... от романтично естество...
Погледнах я много изразително, но тя продължи.
- А вие разбирате колко неуместно е това предвид възрастовата ви разлика и крехката възраст на дъщеря ми... та появят ли се такива чувства, веднага да ми кажете и да прекратим отношенията си. Може би се чудите защо съм толкова пряма? Така е, защото първото „гадже” на дъщеря ми  беше по-голямо от нея и ги заварих да се целуват във входа, което е абсолютно недопустимо.
- Госпожо Стоянова, може ли и аз да кажа нещо?
- Разбира се, Драго.
- Аз, както казах, съм Източноправославен, и, като такъв, не вярвам в секса преди брака. А нямам никакво намерение да се женя за дъщеря ви, дори да беше позволено от закона. Но, което е по-важно... имам строга етика в отношенията си с моите ученици – естествено, бях излъгал, че имам няколко ученика – и мога да ви уверя, че колкото и красива да е дъщеря ви, няма да се поддам на изкушението и да ви предам като работодател.
Поговорихме още около час. Запознах се с момичето, видях стаята ѝ, погалих бялото зайче, за което се грижеше и си отидох.

Има някои неща, които трябва да знаете и които донякъде оправдават това, което се случи.
Казват, че противоположностите се привличат, но понякога не е така. В гимназията бях точно като Деси. Ученичката ми беше умна и срамежлива, четеше много – видях шкаф догоре наблъскан с книги – не играеше на игри, не излизаше много често, а по дискотеки – изобщо. Всичко това, взето по този начин, не значеше нищо, но като добавим визията ѝ – дългите мигли, изразените скули, проницателните очи... всичко това ме привличаше както лампата привлича светулка.

Дойде време за първия урок. Отново се сблъсках с масивната врата, но този път повечето от въпросите ми имаха ясни отговори, а и много исках да видя Деси отново. Звъннах и след минута вече галех Дафи.
- Защо го кръсти Дафи? – попитах повдигайки вежди.
Защо го беше кръстила така разбрах след пет урока, когато се отпусна и можехме да говорим за друго, освен за английския, а именно – защото по детските Дафи Дък е върл противник на Бъгз Бъни. Това момиче разбираше от ирония.
Но когато зададох този въпрос за първи път, тя се сви на стола и очите ѝ се навлажниха. Беше самото начало на урока и понеже не знаех какво да направя, повиках майка ѝ, която беше в другата стая.
- Хайде, миличка, не плачи. – помилва я тя – Този батко е тук да те учи, нали?
Първо малко се учудих на подбора на думи, но какво ли няма на този свят? Както и да е, сълзите секнаха и урокът започна.

В началото имахме по три урока на седмица, но след два месеца ги намалихме на два. Материалът непрекъснато се сменяше, тя го гълташе като хала, но това, което остана постоянно, беше плачът ѝ. И един ден, когато майка ѝ беше на работа, се случи. Тъкмо бяхме взели минало перфектно време и седяхме много близо един до друг. Беше обута в едни от онези изпокъсаните дънки, с ретро тениска на нирвана, а косата ѝ се спускаше до гърдите. Краката ни се допираха. Аз бях с десетина сантиметра по-висок от нея и я погледнах отгоре. Гърдите ѝ се движеха нагоре-надолу. Сълзите се спускаха по страните ѝ, но тя ми се усмихваше, за пръв път ми се усмихваше и в тази усмивка имаше нещо, което досега не бях забелязвал. И тогава през сърцето ми като нож премина желание. Исках да утеша това бедно създание и да му дам това, което си мислех, че иска. Борих се с мислите на Нечестивия, шептях молитви, но тогава тя заговори:
- Харесваш ли ме?
- Моля? – опулих се аз.
- Мен никой не ме харесва. Затова си нямам гадже. Съучениците ми...
И тогава нещо в мен се пречупи. Тя продължаваше да говори, но аз забравих за всичко на този свят – клетви, обети, обещания. Докоснах я по ръката.
- Разбира се, че те харесвам. Дори... дори мисля, че те обичам...
Притиснах се до нея и изпих с устни сълзите ѝ. После я целунах нежно и прокарах ръка по бедрото ѝ.
- Девствена съм. – прошепна тихо тя докато хлипаше.
- Аз също. – прошепнах и аз докато бавно я събличах. Тя се притискаше до мен, а сълзите не спираха.

Това беше грешка. Бях нарушил всичко, в което се клех. Бях предал Бог и майката на Деси, а и самата Деси и кой знае колко още неща. Заслужавах огньовете на Ада, но първо трябваше да кажа на госпожа Стоянова какво съм направил. Предпочитах Ада. Тази жена ме плашеше. На всеки урок ме гледаше сякаш съм някакъв зъл дух, който ще завлече дъщеря ѝ в пъкъла. Освен на последния... Но не можех да я виня, защото все пак се оказа права.
По-лошото беше друго. Тъй като се мотах толкова време с молитви и самотерзания, минаха няколко урока, в които Деси не плачеше и дори се държеше свободно с мен. Беше само въпрос на време майка ѝ да разбере. А аз... аз я обичах. Всеки урок намирахме време да се подържим за ръка, понякога я изпращах от училище и по средата на пътя се целувахме... естествено, без майка ѝ да знае. Но колкото повече време минаваше, толкова по-лошо щеше да стане когато истината излезе на яве, а тя винаги излиза...
При нас излезе под формата на кифла. Не, не закуската, а една малка нацупена кифла на 14, която ни снимала с телефона и показала клипа на майката на Деси.
Последва Содом и Гомор.
След като ми вика половин час и ме заплашва с полиция, ме попита изключително студено:
- Направихте ли го?
Аз поклатих глава положително.
- В училището ѝ знаят ли?
- Никой не знае освен аз, Деси и вие.
- Слушай ме внимателно, изверг такъв! Повече да не си приближил дъщеря ми и на километър, не ме интересува дали тя го иска или си мисли, че го иска... ако се свържеш с нея по какъвто и да е начин или кажеш на някой друг за това – отиваш директно в затвора. Ясна ли съм?
Поклатих глава.
- Може ли да се сбогувам?
- Не. – каза тя и трясна вратата под носа ми.
- Не. – казах аз, излязъл от видението. – Трябва да тръгвам.
- Кога ще е следващият урок?
- Кажи на майка си, че се отказвам. Сбогом.

9 февруари 2017 г.

Това не е любов

Това не е любов,
това е грешка...
Не, не питай защо
не те поглеждам,
а хващам по пътя,
пътя далечен
съм хванал аз, скъпа.
Бях ти обречен,
но ще я престъпя -
клетвата вечна
ще хвана по пътя
без да поглеждам,
не, не питай защо
това е грешка...
Това не е любов.

5 февруари 2017 г.

Еротика

влей се в мен
като поток
като вълна
от двеста волта ток
преплети се с мен
като лоза
с дърво вековно
помисли греховни
да осъществим
на яве
ще полетя над тебе
като дим
а ти - същ лебед
ще разпериш
мощните криле
стопи ти този лед
между краката ми
за да напои земята ни
а после изморен
от атаката
ще легнеш в мойте скути
за няколко минути
и после пак така

10 декември 2016 г.

Съквартирантите

С него се живееше трудно... в началото.
Заживяхме заедно когато и двамата бяхме на 23, след като се дипломирахме. Всъщност аз търсех момиче съквартирант, но липсата на пари ме притисна и щъркелът ми донесе ухилен бакалавър по Компютърни-нещо-си... впрочем лош израз. Както и да е, той цъфна на вратата, проведох импровизирано интервю и установих, че е много умен, но и наивен, непретенциозен, което се виждаше от облеклото му, но от него лъхаше на една такава първична доброта, която ме порази. Още преди да заговори, знаех, че този човек не е наранявал нищо живо през живота си и отхвърля насилието с цялата си душа. Искаше ми се да има повече хора като него, тогава може би светът щеше да е по-добро място. Бях предвидила около десет минути за всеки кандидат, но с него откарахме целите пет часа до вечерта. В началото обсъждахме неща като наем, такси, кой къде ще спи, но постепенно минахме на философия, литература, психология, космология и всички неща, които явно интересуваха и двамата. Вече беше станало твърде късно и нямаше транспорт и затова му предложих да спи в другата стая, сложих му от моите завивки и си легнах. Не можех да заспя. Бях твърде превъзбудена. По това време бях стегната и с доста големи гърди. Още от ученическите, пък и в студентските си години винаги бях оградена от красиви, атлетични и спретнати момчета, които се пребиваха да спят с мен, а за целия разговор той ме гледаше само в очите с една тиха доброта и без следа от страст. Към три и половина вече не ме свърташе и открехнах вратата му. Светеше. Той се взираше във вратата и усмихнато каза "Чудех се кога ще дойдеш?".
Ако беше извадил Ескалибур и ме беше наръгал, щях да се учудя по-малко. Подаде ми листче. Аз го наведох на светлината и усетих как не ми достига въздух. Сълзите започнаха да се стичат, но аз ги преглътнах. Поговорихме малко, след това аз го целунах и това, което последва, беше най-хубавата нощ в живота ми. Не само телата, душите ни се сливаха. Потъвахме в очите си. Бях изтъкана от усещания и стенех името му в жар и нега.
На следващия ден ми направи доста съмнителна закуска, но оцених жеста.
- Не знаех как обичаш яйцата - каза. - Дано съм познал.
- Да. - излъгах аз.
С този ритуал започна нанасянето му. По безгласно споразумение вече практически "ходехме", въпреки че технически не бяхме излизали на нито една среща, което за момиче като мен беше странно. Странно ми беше и как му се нахвърлих, но щеше да ми бъде много по-странно ако бях узнала още тогава, че това е бил първият му път.
Първо донесе няколко сака дрехи, които разпределихме в другата стая, защото моят гардероб беше запълнен. Той, разбира се, щеше да спи в моята стая, но сутрин щеше да си прави тоалета в другата. Горкичкият, не знаеше, че жените имат други потребности и нужди.
Като казвам, че с него се живееше трудно, имам предвид чисто физически. Той не беше научен на елементарни неща. Първо, след втората седмица установих, че нехае за личната си хигиена - не си сменяше бельото всеки ден, не се бръснеше навсякъде, не се къпеше всеки ден; всичко това беше недопустимо. Но той се поддаваше на убеждение и скоро разбра важността на всички тези неща. Е, просто вдигна рамене и каза - Добре. Относно чистенето на апартамента, си бяхме направили график, който той спазваше с много подсещания. Като цяло, той беше много гъвкав за всичко, освен за няколко неща.
Първо, относно смартфоните. Той ги мразеше в червата. Твърдеше, че те са всичко - е, част от всичко - което е лошо в този свят и никога няма да си вземе такъв, колкото и да го убеждавам. Второ, относно холивудските суперпродукции, напълно безсмислени и елементарни. И трето, относно книгите за вампири, таласъми, и върколаци. Също не ги понасяше.
Колкото и да спорехме, той винаги изваждаше обезоръжаващи аргументи и аз капитулирах.

До първа среща обаче, така и не се стигаше, колкото и да ми се искаше. След като извади дрехите и ги нареди, той донесе зимнина и я подреди в килера - компоти, манджи, туршии, подправки... и някои битови предмети. И стана време да работим. Аз работех в общината, а той в някаква компютърна фирма. Всяка вечер и двамата се прибирахме скапани и не ни се излизаше никъде, но въпреки това, той никога не ме остави да скучая. Играехме всякакви игри, повечето умствени. Пишеше ми стихове почти всяка вечер и ги скриваше сред класически, карайки ме да позная... често грешах. Когато нямаше стих или поема, ми носеше роза или лилия, двете цветя, които обожавам. Другото странно при него беше тоталната му честност, която още на втората седмица ми се отдаде да тествам.
- Аз... привличам ли те... Мислиш ли, че съм... секси?
- Разбира се, мила.
- И все пак не си искаш...
- Какво да си искам? - "Сега като знам повече за него не ми се струва странно, но тогава..."
- Секс.
- Трябва ли да го искам?
- Да променим подхода. Гледаш ли порно?
- Вече не.
- Откога?
- От онази нощ.
- Защо?
- От уважение към теб.
- Не разбирам.
- Не очаквам да разбираш. Мен малко хора ме разбират. Приеми го като комплимент.
- Е, аз искам!
- Какво?
- Секс, глупако! Минаха две седмици и ако ме наказваш заради нещо...
- Тихо, тихо, тихо... миличка... - каза той и ме прегърна.
После започна да гали косата ми и да ме съблича бавно като ми говореше нежно:
- Просто се е получило недоразумение. Аз никога няма да искам. Когато си в настроение, просто трябва да ме целунеш по-дълго - където и да е, когато и да е.
Изглеждаше твърде хубаво за да е истина, но скоро щях да го проверя. Относно секса, скоро започнах да разбирам колко по-различен е той от всичките ми бивши. В първите два месеца от връзката ни, той наистина не си поиска нито веднъж, въпреки че на няколко пъти го изкуших - както казах, бях доста стегната и надарена и можех да прелъстя и будистки монах. Този стоицизъм ми се струваше нездрав и се заех да го разбия малко по малко. В началото просто се държахме за ръце всяка нощ след вечеря. Това отключи изключителна творческа сила у него - не само за любовни стихове. После го целувах нежно, но само веднъж и усещах как той ще се пръсне по шевовете. Той чувстваше малките неща, които ние отминаваме, стотици хиляди пъти по-силно и искаше да ги претвори, да ги преобразува в чисто Изкуство. Беше се захванал с поезия и проза, но след няколко седмици си купи китара и тогава за момент си помислих, че го губя. Беше време за разговор.
- Скъпи, ти не усещаш ли какво правя от седмици?
- Да, опитваш се да отключиш някаква сексуална енергия или каквото и да е там...
Значи все пак не беше толкова наивен.
- Значи разбираш. А защо тогава така се съпротивляваш?
- Мила, няма да ме разбереш. Какво е един оргазъм за теб? Няколко секунди удоволствие. А една поема, една песен, това може да възпитава, да възвисява, да вдъхновява... милиони... за години...
Не го разбирах. Някои вечери просто се гледахме в очите и аз виждах в неговите такава любов и обожание, че се чувствах мръсна и подла. Но аз исках просто да се отвори, да стане по-... сега вече знам... исках да го променя.

Време беше за първа среща. Надявах се на нея да се случи желаното.
Събота. Претъпкан клуб. Ние двамата с официални дрехи. Питиета. Бях избрала този клуб, защото се танцуваха най-еротичните танци, а аз знаех, че той е добър танцьор. И скоро се удавихме в ритъма на тангото. След още танци, които допълнително замъглиха мозъците ни, се прибрахме с такси и още от вратата той ми налетя. За разлика от обикновените му нежни целувки, тези бяха нетърпеливи, искащи; разсъблече ме още в гостната и ме облада там, на дивана. Аз стенех и виех като вълчица на пълна луна и забивах нокти в гърба му.

Тогава нещо в него се промени. Уж всичко си беше еднакво, но вече нямаше стихове всеки ден. Нямаше рози и лилии. Не ме гледаше дълго в очите. Не ме държеше за ръка нито в къщи, нито в киното. Да, вече ходехме на кино, и на театър, и в парка. И правехме секс. Той си искаше повечето пъти. Заряза китарата. Затвори се в себе си и не говореше вече, което беше много несвойствено за него.

Не знаех дали да се радвам или да тъжа. Аз ли бях причината за това? И после стана непоправимото.
Един петък се връщах от работа и се провикнах още от вратата. Никой не отговори. Странно. Проверих във всички стаи и накрая влязох в банята, където тялото му висеше от тавана... Повиках полиция и се строполих до него. Изревах си очите и търсих, търсих причината, макар че отдавна я знаех.

10 февруари 2016 г.

Теория за връзките

Връзките между хората се подчиняват на законите на Нютон за всеобщото привличане.
Забравили сте ги? Припомням:

Всяка материална точка привлича всяка друга материална точка със сила, насочена по правата, пресичаща двете точки. Тази сила е пропорционална на произведението от двете маси и обратно пропорционална на квадрата на разстоянието между материалните точки, или казано по друг начин: "Всички тела във Вселената се привличат със сила F, която е правопропорционална на произведението от масите на телата (m1 и m2), и обратнопропорционална на квадрата от разстоянието (r) между тях":


Какво общо има това с Пешо от фитнеса дето вчера се натискахме?


Добър въпрос, кифло нещастна!



Връзките между телата зависят от неща като маса, сила и разстояние.

При хората нещата са подобни, но неизмеримо по-сложни.

Да вземем един пример. Ето го Иван. Ето я Мария.

Срещат се в дискотека, здраво подпийнали и се озовават в хотел.
Сега да разгледаме няколко възможности.

1. Иван е играч.

- Сори, Миме, трябва да излизам, имам ранно съвещание утре сутрин. Ще ти се обадя.

Всички знаем какво значи това.


Но пък Мимето не е просто кифла. Тя чака с дни пред телефона, реве, тръшка се, нервничи.

Мимето е земята, а Иван - Слънцето. Слънцето има голяма маса, тоест, Иван явно притежава качества, които Мимето намира за привлекателни. Тя се върти около него, непрекъснато търси внимание. А тя от своя страна - като земята, няма как да не му е оказала влияние. Но "играчите" не се влияят от нормалните качества. Освен това тя е на десетки километри от него физически и сигурно на парсеци психически, което е важно за степента на привличане.


2. Двамата се влюбват

Може би сте чували за двойните звезди. Ако Иван и Мария се обичат като двойна звезда, тогава краят ще е грозен. Като Яворов и Лора. Макар че тя му се е натресла и може би по-удачен пример е Ромео и Жулиета... Или Скарлет и Рет. Но да се върнем на звездите:

a) Ако се привличат горе-долу еднакво и единия не е прекалено обсебен, тогава няма проблеми. Много двойни звезди живеят повече и от слънцето ни - и съответно еквивалентните връзки са най-стабилни и дълготрайни.


b) Да разгледаме обаче случаят на Яворов и Лора - Лора го е искала, тя го е ревнувала, тя е е самоубила, подтиквайки го към същото. Ако ги сравним със звезди, тогава Яворов - известен поет и революционер, би бил нещо подобно на червен гигант, а Лора, по-малка звезда. Както и при небесните тела, разстоянието има значение. Когато орбитират един до друг, Лора започва да го изсмуква... двете звезди обменят маса, с което се доближават до естествения си край - супер нова и черна дупка. Няма да навлизам в подробности, може да прочетете и сами.


Сега едно обобщение.


Когато споделиш нещо с друго човешко същество, без значение дали ще е

- спомен
- вечеря
- леглото
- виц
- десет години от живота си
ти осъществяваш двустранна връзка с него. И ако тази връзка беше винаги еквивалентна, това щеше да бъде прекрасно. И нямаше да има разбити сърца и семейства. И когато си намериш приятел, той ще ти е толкова верен, колкото и ти - на него. Или когато се ожениш, жена ти ще те обича еднакво и ще сте стабилна двойна звезда до края на животите си.

Уви, нито в космологията, нито на земята не е така. Има Червени гиганти, има Жълти джуждета като нашето слънце, има планети и астероиди. Това, което мога да ви посъветвам е, ако сте от най-ярките звезди, не се занимавайте с планети или астероиди, освен ако не искате да ви се лепнат до края на живота. Ако пък сте звезда от спектрален клас А, ви съветвам да се съберете с някоя от В или F. Добре де, добре спектрални класове.


7 февруари 2016 г.

Generation Z

Първо, да уточня, че в статията ще говоря за поколението ('95 - '01), което старите кучета като мен, наричаме - новото поколение.

Първо общ план:


Шири се представата, че младите са необразовани, немотивирани, без морал и ценности; момичетата ги наричат кифли или в по-брутално - коври; а момчетата - меки китки или педали.


Няма да опитвам нито да потвърждавам, нито да отричам това изявление. Чисто и просто ще споделя опита си с тийнейджърите или както се казва на български - младежите.


Мога смело да твърдя, че познавам много добре около десет тийнейджъра, а повърхностно над 100. Създавал съм групи във фейсбук, реални клубове в Младежки дом. Имаше период, в който редовно ходех по училищата и правех презентации или помагах на учителите.


Моите наблюдения:


Да, някои от младите са демотивирани. Защо? Защото всичко им се дава на готово БЕЗ ДА ГО ЗАСЛУЖАТ:

- Тате, искам новия айфон!
- Заповедай, дъще!

- Мамо, купи ми нов лаптоп, за да играя на новата игра! 

- Ето хиледарка сине, купи си, аз не разбирам.

Не е виновна училищната система. Е, не е виновна САМО тя.


Младите трябва да се научат, че ако искат нещо, трябва да се трудят упорито, обикновено с години, за да го получат. Знаете ли кой ми каза това? Едно момиче в 10 клас. То каза - знанието без усилие е безполезно. Не бях се замислял дотогава.


Да, някои от младите са неграмотни. Защо?


Ами и ти да пишеш на ден по 10000 реда на маймуница, при положение, че айфона ти поддържа кирилица, ще пишеш "az sam na pat kam teb", а пък ако все пак я включиш, тъй като бутоните са си същите, ще излезе "аз сам на пат кам теб". 

Да живее родното образование!

Да, някои от младите са неориентирани. Защо?


Хиляди терабайти информация ни заливат всеки ден. Телевизия, радио, телефони, лаптопи, стационарни компютри, това е нестихващ океан от информация, в който плуваш всеки ден, опитвайки се отчаяно да стигнеш до повърхността и да си вземеш дъх. Неориентирани са, защото имат стотици оферти за училища, а не им се учи. Фейсбук има много предназначения, както и интернет, между другото, но това ново поколение го използва само за едно - забавление.


На младите хора им е скучно. 

Те имат твърде много забавления и вече са преситени. 


Що се отнася до морал и ценности, нито едно от момичетата, които познавам и с които съм обсъждал тези неща - а те са може би няколкостотин, не е показвало и бледи наченки на липса на морал. 

А мъжете - мъжете преувеличават всичко ;)

Да, млади са, правят секс, често от глупост, често от любопитство. Какво, ние нима не сме били като тях? И защо обвиняваме цяло поколение, половин век след сексуалната революция, че прави секс? С какво право?


Ами въведете час по сексология, назначете доктор сексолог на щат в училището, водете ги на прожекции. Раздавайте им презервативи. Не се опитвайте да ги ограничите или да им припишете вина. Няма нищо лошо в секса. Той е здраве. Вие искате децата ви да са здрави и да се развиват пълноценно, нали?

Аз бих искал това за моите деца.


А сега моят опит:


Тези двайсетина тийнейджърки, които познавам са - умни, съобразителни, амбициозни, сериозни, красиви, упорити, интелигентни и интересни.

Повечето от тях вече учат или се надяват да учат в чужбина. Ето, те са си намерили цел и я изпълняват. И за това, ги уважавам повече от много хора на моята възраст.


Затова, моля ви, не съдете за всички млади по няколко келемета, които висят по кафенетата с цигара в ръка. Да, има и ще има и такива. Но не всички. 



Не всички.

9 септември 2014 г.

Мирослав



–  Не разбирам как може да си толкова безчувствен! – Петя вървеше до Мирослав, а той леко спазваше дистанция. Тя докосна ръката му, но той я отдръпна. – Изобщо виждаш ли ме като жена, не знам... Другите мъже...

Тя говореше, но той не можеше да я чуе. В главата му се бореха хиляди образи и картини. Чувства, които той считаше за низки и ужасни, го измъчваха. Той беше прекарал целия си живот на село и това беше първата му сериозна приятелка, но...

–  Не знам изобщо защо продължавам да съм с теб, ти... Ти изобщо слушаш ли ме?... Миро? Пак ли главата? – тя омекна.
–  Млъкни, ма! – каза властно той и я притисна до себе си.

Миро впи устни в единствената жена, която обичаше, сякаш животът му зависеше от това.

–  Но, Миро! Не разбирам! Аз...
–  Казах ти да млъкнеш!

Той бързо я събличаше там, на ръба на подлеза, обхванат от страстта и я облада на мига, пред погледите на случайните минувачи.


–  Ти изобщо слушаш ли ме?... Миро? Пак ли главата? – каза тя, омекнала.
–  Да... – измънка той.
–  О, горкичкото... – тя го докосна по лицето и този път той не се отдръпна, но не можеше да стигне по-далеч. – Съжалявам, мило, но понякога ми се иска... и аз не знам, много съм глупава...

Миро бе гледал изнасилването на майка си като дете и се ужасяваше от идеята да причини това на друга жена. Той боготвореше Петя, но никога не си позволяваше да я докосне сексуално. Мислите, които се въртяха в главата му, го плашеха и отвращаваха.

–  Като се приберем, ще ти разтворя аспирин...
–  Мхм... –  той я хвана за ръка и те изчезнаха в нощта...