Здравейте. Аз съм Васил Добромиров и съм телепат.
Защо ви разказвам това – не знам. Може би за да разбия илюзиите ви, че да си телепат е кой знае какво предимство в живота. Или пък защото ми писна от тъпите разкази и романи, в които представят телепатията по някакъв идеализиран начин. А може и просто да ми се разказва на някой.
Знаете ли какво установих – че никой от писателите, описали толкова подробно телепатията всъщност не е такъв. Представяте ли си! Разправят измислици и при това с претенции за достоверност!
Все едно. Предупреждавам ви още от сега да не очаквате някакъв умопомрачителен екшън, понеже аз не съм американски автор, запълващ хиляда страници с интриги, преследвания, кръв и разни такива. Напротив – това ще мяза малко на автобиография, защото ще ви покажа истинския свят и какво е да си телепат. Да видим дали пак вечер късно ще си мечтаете тайно да сте телепат (не си мислете, че не знам – толкова много хора съм усещал да си мечтаят, че вие като нищо сте едни от тях, читатели мои!)
Ще започна направо от лятото след шести клас, защото тогава започна всичко – преди това бях нормален човек като вас и описанието на поредното весело и щастливо детство само ще заеме място без да има особен смисъл от него. Само ще спомена, че за радостта ми не спомогнаха игрите с другите деца – когато ги разбрах що за хора са, престанах изобщо да им обръщам внимание. Играех почти изцяло сам и развивах въображението си.
И така – на тринайсет години за пръв път ги усетих.
Още от малък имам навика да разсъждавам и да споря със себе си. Може и да ви се стори странно, но за да добиеш добра представа за едно явление или процес, е нужно да го видиш от две страни. Предполагам може да се нарече и раздвоение на личността... Все едно. Та спорех със себе си и търсех аргументи за и против тезата си. Бях свикнал с гласовете в съзнанието си и когато спорех, имах чувството, че наистина водя диалог с някого.
Именно заради това малко обстоятелство аз изобщо не се учудих когато броят на гласовете в съзнанието ми се увеличи. Приех ги като нормална последица от развитието на мозъка ми. И продължих да си споря.
Но скоро разбрах, че те много се различават от редовния ми събеседник. Например, той все пак бе роден и управляван от съзнанието ми – аз сам измислях аргументите му (срам ме е да си призная, но когато някой аргумент ми се струваше неудобен, той – странно как – не се сещаше за него) и можех да го накарам да млъкне. Докато останалите гласове не можех. Пък и те далеч не бяха толкова ясни, колкото неговия.
Минаха няколко месеца, през които аз с нарастващо безпокойство се вслушвах в гласовете. Училището вече бе започнало. Забелязах, че те стават малко по-силни и ясни когато съм на училище, отколкото когато съм вкъщи.
И понеже не обичам да си измислям и да твърдя разни работи без да имам пълно основание, просто почаках да мине годината – а и ми беше напрегнато покрай кандидатстването и другите работи... та не ми се занимаваха нашите.
Докато свърши годината вече бях осъзнал, че тези гласове са нещо повече от измислица на въображението и съзнанието ми. Те идваха ОТВЪН, а не от мен.
Както и да е, завърших с пълно шест... което бе странно понеже се бях подготвил за три-четири петици. Последните изпитвания решиха всичко – когато някоя госпожа ми задаваше въпрос, имах някакво смътно чувство какво точно иска да чуе и давах съответния отговор.
Това бе лесното... а подготовката за изпитите направо ме изпоти. Хиляда теми по сто страници... бе какво да ви разправям, все едно и вие не сте минали през същата мъка. Записах се на частни уроци – като хиляди други – само че чак от средата на втория срок, понеже не ми се даваха пари. (добре де, записаха ме на частни уроци без да ме питат и то толкова късно не защото аз давах парите, а защото накрая успяха да ме накарат). Естествено, бях повече от неуверен за оценката си на този изпит, понеже, честно казано, не ми се зубреха някакви малоумни теми от по хиляда страници. И с тази неувереност вкоренена в себе си, отидох на изпита.
Ангелинка. Единствената тема, която бях пренебрегвал и не бях си правил даже труда да уча (Бях силно убеден, че ще се падне „На прощаване”, понеже анализът му ми беше най-труден и по законите на Мърфи нямаше начин да не се падне то)... Сами разбирате, че обявяването на темата не намали неувереността ми. Напротив, превърна я в паника. Блокирах напълно. Не можех да мисля.
Двойка. Двойка. Двойка. Това бе единствената дума, която запълваше съзнанието ми. Трябваше да се успокоя. Осъзнавах, че като се панирам, съчинението няма само да се напише и затова се опитах да не мисля. Но тази проклета дума все се въртеше в главата ми.
Двойка. Това е просто една оценка. Какво значи тя? Че не си могъл да назубриш тъпите теми? Че родителите ти не са имали или не са искали да хвърлят пари по частни учители?
Не, тя чисто и просто значи, че заради чужда грешка и недомислие получаваш място още от първото класиране за Шеста... ГЛУХА. Значи, че няма да те приемат в желаното училище, а в някое тъпо, пълно с кретени и ще завършиш като някакъв метач или в най-добрия случай зидаро-мазач без постоянна работа.
Горе-долу такива сладки мисли ми се въртяха в главицата, прекъсвани разбира се, от постоянното като сигнал заето: двойка – двойка – двойка.
И тогава ми хрумна брилянтната идея да се измъкна с чест от положението като направя онова, което всеки уважаващ себе си ученик прави в такъв случай...
Реших да преписвам.
Добре, ама квесторката беше – както имаше удоволствието да ни уведоми – „... мюсюлманка със сатър!”. Тази наглед смешна и безобидна заплаха щеше да ви прозвучи различно ако бяхте на моето място и видехте злобните ù очи, пълни с омраза към нещастните ученици, които не са си учили и сега се мъчат да лъжат. Пък и седна точно зад мен и всеки път когато се опитах да погледна наляво или надясно, тя ме сгълчаваше и се заканваше в Аллах, че щяла да ме прати в ада.
След половин час се предадох. Мозъкът ми беше зациклил като Уиндоус екс пи на новата версия на Диабло и нито редче не ми хрумваше (но положението ми бе по-лошо дори от него, понеже нямах бутон рестарт). Нямаше как – двойка.
Огледах се за последно и тъкмо да стана... познах една бивша съученичка, на която се носеше славата че е абсолютен зубър. Налегна ме мъката... Някакви си метри ме деляха от влизане в МГ-то! Гледах я със същата болка, с която нещастните поети са гледали любимите си... само че други мисли ми се въртяха в главата.
За мой огромен късмет един невнимателен ученик имаше осъдителното неблагоразумие да напише буквичката „г” на поисканата си допълнителна страница ръкописно, а не печатно, което отвлече вниманието на правоверната ми квесторка и което бе най-важното – накара я да стане.
Докато тя ръкомахаше и викаше истерично, аз се загледах в бившата си съученичка с надежда и молба в очите, достойни за завист от страна на всяко мършаво улично куче. Тя ми отвърна с огромна обич и желание за помощ (по едно време в четвърти клас ми се бе натресла и оттогава предполагам още не ù бе минало).
След като проведохме един добър диалог с погледи, а и мюсюлманката завлече съгрешилия ученик сам да си иска допълнителни листа, защото тя нямала намерение да се разкарва „заради някви пикльовци дето не са се научили да пишат още, та на изпит ша са явяват”, реших че сега е момента. Издебнах втория квестор – който най-невъзмутимо си четеше вестник – и започнахме да си шепнем.
Добре де, ама на два-три метра шептенето почти изобщо не се чува, особено когато се стараеш да не те чуе и квестора. Когато той прелистеше вестника и я погледнеше, тя се навеждаше и проверяваше съчинението си. Виждаше се как очите ù шарят по редовете и чувах шепота ù. Но странно, защо този шепот беше толкова отчетлив, при положение, че тя само помръдваше устните си... Както и да е, аз не се маех, ами бързо – като под диктовка написах увода и тезата. И тъкмо когато щях да прошепна въпрос за основните аргументи, с гръм и трясък влезе страшилището на седемте континента – мюсюлманската ни квесторка. Погледът ù беше свиреп и безмилостен, а зад нея – подобно военнопленник – се тътреше съгрешилият ученик. Единствено липсата на кон ми пречеше да я сбъркам с воин от османските орди...
Но както и да е. Тъкмо фактът, че влезе, пък и донякъде възмущението ù към „малоумните ученици, които нямат право на повече от един допълнителен лист (изразено както обикновено с истерични викове), понеже друго освен щуротии не могат да пишат” ми попречи. Сведох глава и млъкнах. Разговорът бе прекъснат.
С него и съчинението ми.
Този път тя седна до съгрешилия (който между другото бе скъсан на изпита) и ме остави намира. Но продължаваше да следи за всеки звук или намек за подсказване.
Диалозите ни с Деси се сведоха само до продължителни погледи. Погледнах часовника си – течеше третият час. Трябваше само да напиша някакви аргументи и тройката ми беше сигурна. Деси всячески се опитваше да ми подскаже въпреки огромната мюсюлманска опасност надвиснала над нея и ме гледаше упорито. Сякаш искаше да прочета каквото исках в очите ù. Осъзнал, че скоро времето ще свърши, аз упорито се вкопчих в тази последна надежда и се съсредоточих.
Устните ù мърдаха, но не произнасяше нищо....
И тогава го чух. Тихото шептене, което постоянно се усилваше докато не достигна тона на собствените ми мисли. В началото не го разбирах... беше неясно и объркано и... на места прекъсваше. Но след минути ръката ми започна с бясна скорост да се движи по листа.
Това бе началото.
Изкарах изпита. Петица. Не беше много... какво говоря, за бога! Супер много беше! Та аз не се бях надявал и на тройка!
Разбира се, поканих Деси на кафе, където след множество сладки приказки и пълноводна река от благодарности, аз ù се признах в любов (незнайно защо, но всяко момиче умира за такъв жест), като обаче издадох „огромната си тайна”, че сърцето ми принадлежи на друга, заминала отдавна надалеч.
Тъпо – знам, но подейства. Винаги действа, поне при по-малките. Можех само да се радвам, че беше още наивна.
Може и да ви се стори нечестно, но извинявайте – какъв избор имах? Все пак, друг по-голям проблем бе надвиснал над мен. Вече имах достатъчно доказателства, че наистина чувам гласове ОТВЪН. Това бе повече от обезпокоително – както за мен, така и за родителите ми.
Приеха ме в МГ-то, обаче у нас настроението не беше празнично. Лятото беше повече от кошмарно. Мъкнаха ме по всевъзможни психиатри, психолози и всевъзможни лекари, на които специалността им започва с „пси-”. Естествено, никой от тях не можа да ми помогне и се принудих – въпреки омразата си към лъжата – да се направя че скъпите им сеанси са ми помогнали.
До края на лятото бях „излекуван” и нашите се поуспокоиха, въпреки че продължаваха да ме държат под око и си имаха едно на ум. Стараех се да не им давам поводи за паника и затова се държах възможно най-нормално и непринудено.
За всеки външен наблюдател аз по нищо не се различавах от останалите момчета на моята възраст. Излизах навън, ритах, карах колело, даже киснех по кафета (период, продължил кратко и с който не се гордея особено)... Не мислех за гласовете и дори бях престанал да ги чувам – като изключим лекия шум, който ме притесняваше от време на време, аз си бях нормален тийнейджър (доколкото понятието нормален е съвместимо с думата тийнейджър, разбира се).
МГ. Всички думи на света бяха малко за да опиша радостта, че бях станал част от тази легенда. (Днес всички думи на света са малко да опиша огорчението си и отегчението си от това училище...).
Нов клас. Нова среда – знаете как е. Първо – докато свикнеш с учителите. След това докато те свикнат с обичайните ти номера, след като си им свикнал. И после след като ти свикнеш с реакциите им когато не им се свиква... И така... много свикване пада общо взето. Първата година беше най-лесна и приятна – все още копнея за дългите часове английски и липсата на история, химия, биология... сещате се. Но какво да се прави – няма връщане назад.
И все пак беше напрегнато – деветнайсет часа на седмица нов език, приблизително по петдесет нови думи на ден и безмерни купища граматика... Тъй че за гласовете нямах нито време, нито нерви. Просто ги игнорирах.
Дойде девети клас. И всичко се промени.
Часовете по история и химия бяха най-тежките и напрегнатите. В тях чувах все по-силно гласовете.
Не ми стигаше притеснението и депресията да не ме вдигнат, ами и тези тъпи гласове, които отново се появиха. Не бяха дори точно гласове, защото не ги възприемах като такива... и не бяха оформени като мисли... само откъслечни асоциации за думи и фрази и бяха в пълен унисон с моите чувства, тъй че ги засилваха излишно. Потисках ги. Опитвах се да не ги слушам, но не можех. А един от тях започна да се обособява…
И един ден – докато химичката обясняваше урока – неочаквано го чух. Беше толкова ясен, сякаш чувах собственото си съзнание. Сега ще се опитам по памет да пресъздам обстановката:
Химичката ни сочи поредната сърцераздирателна формула на дъската (или по-точно сочи самата дъска, тъй като хашовете и цетата са я заели цялата) и обяснява личните данни на съединението, като не пропуска през две минути да ни уверява колко лесно всъщност ще ни бъде да го научим... И когато стига до тривиалното му име... ох, ще ви излъжа, но май беше нещо като метилфинилциклохексан... гласът прозвуча:
„И тая ако си мисли, че разбирам нещо... Е, ХЕПТЕН нищо не разбирам от тази химия!”
Не издържах и се разсмях, защото в мислите долових познатата формула на съединението хептен. (CH3=CH2-CH2-CH2-CH2-CH2-CH3). Химичката се поинтересува какво по-точно ме е разсмяло и ми предложи да предам урока с оценка ако желая, но аз любезно отказах и се извиних за некоректното си поведение. Изобщо, разминах се на косъм заради такава глупост! Но любопитството ми надделя.
Следващият час на дъската по химия се изтягаше познатата формула на съединението хептен, с добавката „нищо не разбирам от тази химия”.
Капанът беше заложен, оставаше само да видя кой ще се хване.
Повечето не разбраха шегата, но преди да избърше дъската, Виктор се загледа замислено и усмихвайки се каза нещо от рода на: „Хм... яко. И на мен ми се въртеше нещо подобно в главата. Хитро.”
Оставаше ми само да проверя. И шансът не закъсня.
В образованието ни има много недомислици и грешки, но най-тъпото за мен си остава изискването всеки ученик да има определен брой оценки през годината, а за някои предмети с по-малко часове това е физически невъзможно – кога ще предават, кога ще изпитват... Но химичката ни се справяше доста добре – преди всеки урок имаше „упражнение”, чиято цел беше да измъчи няколко бедни и невинни съученика.
Седмица след случката, когато изтече дежурството ни, на номер четири му се падна височайшата чест да се поти на дъската. „Наименувайте съединението” – любимото ми. Ако има нещо, което понасям и дори харесвам в този предмет като цяло, то е да познавам имената на дадени съединения. От това по-лесно здраве му кажи. Но Виктор явно не споделяше мнението ми. Беше се запънал здраво на натриев пропинид и се взираше тъпо в дъската. Че не можех да му подскажа директно, това беше ясно – химичката по някакъв неведом начин забелязваше всичко в стаята (дори когато беше зад теб познаваше, че се опитваш да подсказваш по мърдането на челюстта ти!!??) Реших да се пробвам по другия начин – нищо не губех и без това.
Съсредоточих се и започнах да си повтарям „натриев пропинид”. Повтарях го до кретенясване, но нищо не ставаше. Реших, че той може би не „слуша”, а се е панирал от задачата и се е затворил. Трябваше по някакъв начин да му привлека вниманието. Какви ли не щуротии правих – та химикали изпусках, та се карах с Топора (един пич, който седи зад мен), та исках учебници – нула внимание. Накрая поисках да отида до тоалетна и на отиване направо го изкрещях мислено. Не знам дали помогна, но когато се върнах, го беше написал. Най-вероятно някой друг му го беше подсказал...
И така, Виктор беше пасивен телепат – тоест такъв, който само излъчва, а не приема – или пък аз можех само да приемам. Не знаех, но смятах да проверя.
Към средата на девети клас с Виктор взехме да се сприятеляваме – просто бяхме толкова учудващо различни, че нямаше как да не стане. Бяхме различни почти във всичко – светоглед, начин на живот, възприемане на шегите на съдбата, ако щете. Освен това слушахме тотално различна музика. Всъщност все още е така. Аз съм заклет рокаджия и металист, а той – луд по техно и чалга. Както виждате – нищо общо. А музиката според мен – особено когато я слушаш по цял ден и си я пееш – играе огромна роля в осъзнаването ти като личност. (Например това последното изречение, както всички подобни мои мисли, би предизвикало у него само смях и някоя малоумна шега от рода на „А начина, по който извършваш физиологичното действие диаметрално противоположно на яденето, не влияе ли също на осъзнаването ти като личност?”)
Почти всеки ден след училище се изпращахме с часове и тогава спорехме по важните и не чак толкова важни въпроси от битието ни.
Удобното на това бе, че един ден просто подхванах темата за телепатията. Реших да тръгна отдалече като не засягам веднага въпроса, за да не ме помисли за луд:
– Какво мислиш за телепатията?
– Ми яка е, кво да мисля?
– Усещал ли си нещо странно напоследък?
– Като го спомена, всъщност... да.
– Какво! – обнадежден изстрелях аз веднага.
– Не, много е странно, не знам дали да ти го казвам.
– Ама разбира се, знаеш, че на мен можеш да кажеш всичко.
– Е... не знам. Сигурен ли си че искаш да го чуеш?
– Да, давай, давай!
– Ама съвсем сигурен?
Тук го погледнах е една от любимите ми гримаси, чието явно послание бе „Живее ли ти се без пръсти на ръцете? Ако не, по-добре говори.”
– Добре... ти сам поиска. Така... в последно време забелязах много обезпокояващ факт... който със сигурност ще се отрази на бъдещия ми живот... – тук буквално ръцете ми започнаха да треперят от нетърпение, но успях да се удържа – Виждаш ли, естеството на проблема е следното: когато си вляза в папката с порното, компютърът ми забива.
Излишно е да ви казвам колко добре ми дойде тази малоумна шега.
– Вик (само това съкращение успях да измисля на дългото му име)...
– Да – отвърна той с една от особено кретенските си физиономии, които ме карат да се чудя дали не е избягал като малък от Иван Вазов.
– Трябва да ти споделя една много важна тайна.
– Давай.
– Ама няма да я казваш на никой, нали?
– Васе, ти за какъв ме смяташ – да не съм някъв клюкар?
– Ок – и като се наведох до ухото му тихичко прошепнах – ... познавам един...
И след това буквално извиках в ухото му:
– ... ПЪЛЕН ОЛИГОФРЕН!!!
– Ха, ха, ха, ти винаги си умеел да си подбираш познатите.
– Оффф, Викторе, не можеш ли да си сериозен поне за секунда?
Той започна да прави физиономия, но видя унищожителния ми поглед и отговори по-сдържано.
– Добре, де, добре, преставам. Кажи... но моля те престани с тези завъртулки, че ме заболява главата докато стигнеш до същината.
Казах си „Че не мога да ги мисля такива хитри преходи, не мога, ми дай да праскам през просото, пък каквото излезе” и си дойдох на думата:
– ... Викторе, може да ти се стори странно, но как ще реагираш ако ти кажа, че ние двамата с теб сме телепати?
– Ще ти кажа, че познавам един много добър специалист...
– Вик...
– Да.
– Искаш ли да измъкна от теб агоничен вик?
Може и да ви се струва странно в началото защо си говорим така, но спокойно – скоро ще свикнете, както свикнахме и ние.
– Хахха. Добре де, ми кво да кажа? Откъде ти хрумна пък това?
– Добре, явно ти трябва доказателство. Така... хм... намисли си едно число. Шестцифрено. И го запомни добре.
– Добре, намислих си.
– Сега мисли само за него.
– Добре, мисля само за него.
Съсредоточих се в него и се опитах да го „чуя”.
– Не, не, нещо не става. – казах след минута, когато взе да ми става неудобно – Но... трябва да стане, как успях по химия? Викторе, помниш ли миналата седмица когато химичката ни обясняваше свойствата на метилфенилциклохексана как ти си помисли „Тая ако си мисли, че разбирам нещо...” И се пошегува, че „Хептен нищо” не разбираш от химията.
– Ама аз това на глас ли го казах?
– Не – именно в това е въпроса. Ти си го помисли, а аз го ЧУХ. И затова го написах на дъската...
Виктор ме погледна много учудено и неразбиращо.
– Виж, Василе, почваш да ме плашиш. Какво става?
– Викторе, отговори ми на някои въпроси, ама честно, става ли?
– Разбира се, питай и дай да сменяме тази странна тема.
– ... Случвало ли ти се е понякога да чуваш гласове...
– Човече, ако питаш дали съм откачен, мога веднага да ти отговоря – не, поне не съм имал такива наблюдения.
– Офф, добре, явно без доказателство няма да минем. Но как ставаше по химия? Очевидно се дължи на нещо в обстановката.
Замислих се по какво се различаваше средата от тази в кабинета... Нищо не ми хрумваше. Дали беше заради останалите хора? Не, наоколо също беше пълно с хора. Защо мислите се изостряха и ставаха по-отчетливи именно в кабинета? И тогава ми хрумна. Плеснах се по челото.
– Колко съм прост!
– Няма защо да повтаряш общоизвестни факти...
– Викторе, млъкни сега! И слушай.
– Целият съм в слух.
– По химия всички сме супер напрегнати и тъкмо този стрес е изострил телепатичните ми способности, пък може би и твоите.
– И, какво? Да се стресирам ли предлагаш?
– Виж кво! Писна ми от теб и от глупостите ти! Толкова си смотан, че няма да се разправям повече с теб! Повече не те познавам! Аре лека вечер и си се сдухвай като искаш...
– Айде стига де. Кво се обиди ся? Знаеш че съм си такъв. – подвикна след мен. – Не исках да те обидя. Добре, ще престана да се лигавя.
Аз се върнах и изстрелях:
– Бързо, числото!
Съсредоточих се.
– 6 893 045 – това е седемцифрено бе, кретен!
– Ами извинявай, ама така ме депресира... Помислих си че верно те обидих... А! Кво! Как го позна!!!
– Виж, засега няма смисъл да се мъчим като създаваме изкуствена напрегната среда. Вдругиден имаме химия. И двамата сме изпитани, тъй че ще можем спокойно да продължим опитите. Засега потвърдих това, което знаех от преди – аз мога да чувам, а ти – да предаваш. Но по-вероятно е и двамата да сме активни, но да ни трябват тренировки...
След тази малка реч се сбогувахме и всеки си остана сам със своите мисли. Засега.
Преди часа по химия се разбрахме той през цялото време да мисли за нещо, без много да внимава в урока (не че имаше нужда от уговорки – той постъпваше така всеки час, но въпроса беше да се постарае мислите му да са колкото се може по-ясни, за да успея да ги чуя).
Четиридесетте минути никога не са минавали толкова бързо. В голямото седнахме на една пейка и проведохме приблизително следния разговор:
– Какво да ти кажа, освен че стана... Обаче...
– Виж, не можах да се сдържа. Когато се опитваш насила да мислиш за нещо...
– Знам, знам... спокойно. На никой няма да кажа. Ако ще се почувстваш по-добре, след като установим двойна връзка и аз ще ти кажа някоя своя тайна.
– Ок, нямаш проблем. Айде стига за тва сега.
Усетих, че тази тема не му е приятна и побързах наистина да я сменя:
– Човече, утре имаме история, последния ден на подготовка! Пак ще е напрегнато, макар и да имаме по две оценки. До следващия вторник трябва да успеем да осъществим връзката...
– Дам... мислим еднакво – контролната ще е супер брутална. Значи, ти чуваш, аз предавам викаш, ама това не ни устройва – за контролната ще е нужно по-скоро обратното.
– Бачеее, изобщо няма кво да ми се хилиш! И ти ще учиш колкото и аз. Иначе защо си ми?
– Добре, де, добре. Ти пък не разбираш от бъзик.
– Аз не разбирам? Ти не разбираш! Знаеш ли какво е истинска шега...
И тук възнамерявам да прекъсна разговора ни, защото започнах да му разказвам един разказ на Чудомир.
По взаимно съгласие решихме през останалите три часа – един по история и два по химия – да пробваме обратната система. Аз щях да мисля за нещо, а той – да се опита да чуе.
Нищо не се получи. Или той не знаеше как да „слуша”, или аз – как да предавам. Всеки ден след училище си предавахме опит, но не е много лесно да обясниш на някой как правиш нещо, без самият ти да си наясно.
Но „Времето си лети и не чака, маафака” както обичаше да казва Виктор. Защо обичаше? Защото после измисли друг израз, който не е за пред хора...
Та не успяхме да разберем какво толкова правим, че да е възможна връзката и аз се изкъртих от учене, а Виктор... ОТИДЕ ДА РИТА сутринта преди контролната!!!
Раздадоха ни листовете и като видях въпросите просто ми призля...
– Васе, бе на трето „а” ли е или „в”? Ако е „а” си обърни листа веднъж, ако е „в” – два пъти.
Обърнах си листа веднъж и, след като хвърлих поредния унищожителен поглед на Виктор, който дискретно ограждаше отговор „а”, продължих да си блъскам главата над въпроса за попълване.
– Сори, че те депресирам отново, ама на пето съм почти сигурен, че е „г”. Ако е „г”, повикай госпожата за малко.
– Госпожо, може ли за малко... Това тук „т” ли е или „г”?
– „Т” е.
– Благодаря.
След като свери и попита за половината от трийсетте въпроса на теста, Виктор се направи че проверява, предаде си листа и излезе най-невъзмутимо.
Отдъхнах си. Като погледнах часовника, установих че ми остават седем минути да попълня почти половината тест, включително и онова гадното упражнение.
Ако се съсредоточах...
– Хайде бе, Васе, няма ли да излизаш вече?
Игнорирах гласа и продължих да мисля по гадния въпрос. Точната дума (във въпросите за попълване има празно място, на което се слага точно определена дума) ми се въртеше в главата и тъкмо да се появи...
– Ако нещо те чакам на пейката...
Думата изчезна, а аз стиснах толкова силно зъби и впих нокти в ръцете си, че още малко и щях или да си счупя ченето, или да си пусна кръв...
След минута се успокоих и започнах другото упражнение – онова, на което ни беше казала да внимаваме как заграждаме отговорите, защото ако сбъркаме и после го поправим, ще го счита за грешно. Мислих дълго и реших, че отговорите са „а”, „б”, „в” и „д”, без г. Започнах много внимателно да ги заграждам.
– Василе, сори че отново те притеснявам, ама на шесто май бяха всички без „г”, да не объркаш, че тя ми каза ако напишем всичките, че няма да ги счита...
Шести въпрос попълвах в момента. Погледнах надолу. Докато го слушах, автоматично бях продължил след „б” и ги бях заградил всичките. Тогава чашата на търпението ми не само преля, ами направо се счупи на парчета.
– КРЕТЕН МАЛОУМЕН!!! НЕ СТИГА ЧЕ ТИ ПОДСКАЗАХ, АМИ И МЕ ДЕПРЕСИРАШ! ОСТАВАТ ТРИ МИНУТИ, А ЗАРАДИ ТЕБ НЕ СЪМ НАПРАВИЛ И ПОЛОВИНАТА!!! ОСТАВИ МЕ НАМИРА!!!!
Тогава забелязах нещо странно. Почти целият клас се хвана за главата, а госпожата сгреши една оценка, която внасяше в дневника (през десетгодишния ù стаж в нашето училище това никога не се бе случвало!).
Естествено, не можах да се успокоя, освен това гласовете значително се усилиха и нищо не направих. Предадох преждевременно (то не че не оставаха две минути де) и отидох да пребия Виктор.
Когато го намерих, разбрах че няма нужда да му правя нищо повече... Лежеше на една пейка и се държеше за главата, а от носа му течеше кръв. Очите му също бяха пълни с кръв. Когато ми каза, че съжалява и ми обясни какво бях сторил, се уплаших страшно да не съм му предизвикал някой мозъчен удар.
Заведох го до болницата и през цялото време усещах огромна буца в гърлото си. Заради някаква тъпа контролна да УБИЯ – да, в действителност ако починеше сега, аз щях да съм виновен! – най-добрия си приятел... Проклех се трижди задето не си бях кротувал. Но откъде можех да знам, че изобщо ще ме чуе... просто се бях изнервил прекалено много...
Той отсъства две седмици, а точно толкова отсъствах и аз, понеже гласовете се бяха увеличили и усилили до такава степен, че едвам чувствах съзнанието си... Прекарвах дните си свит на кълбо, увит презглава с юргана и с поне три възглавници върху главата си... Естествено, това изобщо не намаляваше силата на гласовете. Не можех да мисля, не можех да си спя или да си почина. И на мен ми течеше кръв от носа и разбрах, че след онзи вик между нас се бе получила някаква връзка и ако той умре, аз ще го последвам...
Той не умря. Аз също. Ударът беше лек.
Когато изтекоха двете седмици, положението ни едновременно се подобри. В понеделник сутринта се разбрахме по телефона да се чакаме един час преди училище.
– Виж, Васе, извинявай.
– Ти ли ми се извиняваш? Аз за малко да те убия! Аз трябва да ти се извиня...
– Не... аз започнах пръв...
Получи се леко неловко. След минута мълчание, подех:
– Виж, и двамата мразим тези лигави работи, тъй че да приемем, че и двамата сме квит и това е, става ли?
– Става.
– А сега, след като и двамата можем да предаваме и приемаме, да обсъдим как да го използваме най-добре...
– Нямаш проблеми.
– Значи... – остатъкът от диалога бе проведен по телепатичен път.
До края на първия срок комуникацията вече бе станала двустранна. За контролните учехме заедно и общо взето беше супер яко, защото това означаваше два пъти по-малко учене – тоест, два пъти повече време за спане, почивка и... игрички по нета. (знаете как е)
Гадното беше, че още не можехме да се освободим от необходимостта от някакъв вид напрежение, който да изостри мислите.
След свързването си вече чувахме своите „гласове” къде-къде по-силно от преди, но това важеше и за всички останали, така че освен в часовете – когато бяхме сравнително близо един до друг, напрегнати и съсредоточени – на практика не можехме да си говорим.
И какво – да не би да беше малко? Няма химия, няма биология, няма география... Наредихме шестица до шестица и месец преди края на втория срок вече бяхме оформени почти по всичко.
Както предполагам се досещате, ходехме си на гости всеки ден и упражнявахме дарбата си. Доста време мина преди да се научим как да избистряме и насочваме правилно мислите си (без да ни заболи зверски главата след пет минути). Но необходимостта от стрес и съсредоточаване си оставаше...
Дойде ваканцията.
Няма да ви описвам всичките мизерии и забавления на двама тийнейджъри – както вече споменах, целта на този разказ е единствено да ви покаже живота на телепатите. Ще се задоволя с лаконичното – „беше супер яко” и ще се опитам в основни линии да отбележа докъде стигнахме по Въпроса.
– Викторе, знаеш ли какво си мислех?
– Не, но съм сигурен, че ей сега ще ми кажеш.
Реших да не употребявам насилие в самото начало на разговора – предчувствах, че скоро ще ми се отдаде по-сгоден случай за това.
– Нали помниш по биология...
– О, стига, стига, стига-а! Момче, лято е. Проумей го най-после. Лято означава – купонче, кефляк, мачлета, плажленцета... Лято – почивка. Лято – не учене.
– Вик...
– Да. – отново малоумна физиономия (това момче има данни за клоун)
– Искаш ли да прекараш лятото в Пирогов и до края на живота си да не можеш да си използваш чененцето, пръстенцата и оченцата.
– Ха, ха, ха! Не, не искам.
– Добре. Тогава ЗАМЪЛЧИ и ме изслушай първо... Така... Та какво става в тялото когато си в стрес или напрежение?
– Ми нз, не помна.
– Жлезите почват да бачкат. И се отделя адреналин и там други някакви секрети...
– И кво?
– Още ли не схващаш бе, олигофрен? Кога можем да се чуваме? Когато сме стресирани. Тоест, когато жлезата произвежда адреналин...
– Васе, за кво говориш – можем да се чуваме само когато си говорим, кви са тия...?
По-сгоден момент от това не можех и да очаквам. След като отпуснах ръката си, за да му дам възможност да си поеме дъх, продължих:
– Разбираш отлично за какво говоря, нали?
– Ха, ха, да, ха, ха, ха. Споко де, много се нервиш нещо.
– А ти много се лигавиш. Имам чувството, че не можеш да се удържиш сериозен и за миг. Както и да е, та... Виж, тези жлези могат да се задействат и волево. Поне така си мисля. Всяко действие, което се извършва достатъчно продължително, се записва като придобит рефлекс. И считам, че ще бъде достатъчно да си го припомниш, за да започне жлезата да произвежда адреналин и съответно да можем да общуваме телепатично... Нали?
– А... кво, кво? Сори, бях се загледал в е оная с поличката. Би ли повторил?
Понечих отново да приложа насилие спрямо Виктор, но той ме спря със смях и ми каза, че ме разбира, но просто тона ми, убедеността ми и самите думи, които използвам го подтикват да се бъзика.
– Ще те попитам още веднъж преди да започна да премахвам физическия ти образ: „Навит ли си да опитаме?”
– Разбира се... Аммм, но как?
– Как, не се ли сещаш за нещо, което ти повдига адреналина?
– Ми, честно казано, не.
– А нямаш ли на десктопа една иконка, която си кръстил: „Няма отърване?”
Последва кретенска усмивка – беше зацепил накъде бия.
– Момчеее, Айси Тауър е най-великата игра на вселената!
– Да бе, да, ъфкорс. Няма значение. Важното е да си припомниш случай, когато си бил пред прага на един от нищожните си рекорди...
– Бачеее!!
– Добре де, бъзикам се. Всъщност се прекланям пред огромното ти майсторство и тайничко ти завиждам за сърцераздирателните рекорди, които правиш на тази малоумна игра... Та, припомни си особено напрегната ситуация и – готово. Връзката ще се осъществи.
– Нямаш ядове. Кажи кога.
– Ми, например сега!...
Познатите малоумни правоъгълничета и едно човече, което напълно безсмислено скача по тях като от време на време се превърта.
– Момчеее, скива ли го? Това беше направо световен рекорд!!
– Продължавай да си го представяш, ни ся обяснявай.
– Хм... ми при теб какъв е катализатора, бе Васе?
– В момента никакъв. И без това съм достатъчно напрегнат.
– Що?
– Бе имам си проблеми...
– Ясно, не ти се говори.
– Достатъчно е само да поискаш и ще ги видиш, но...
– Спокойно, няма. Не се притеснявай. Когато ти се говори, кажи. Сега да се кефим максимално, щото знаеш ли кво? ДЕЙСТВА!! Василе, ти си гений, маафакъъъ!
След това съдбовно прозрение на Виктор, ние продължихме с телепатичния разговор, състоящ се от асоциации, думи и от време на време картини, радостни че вече сме се отървали от дразнещата необходимост от напрежение.
Това лято и двамата ходихме на почивка на различни места. Най-якото беше, че след всички картини и думи които ми изпрати, аз имах чувството че съм на Бяло море с него, а той – на планина с мен на Смолян. Един ден ми показа дори селото си, което е твърде далеч от града ни – близо до Стара Загора и аз много се смях на смешния език на тамошните хора, а аз пък му показах пилетата и Жана Д’Арк (кучето ни). Освен това се опознахме супер добре – когато говориш телепатично не можеш да лъжеш, нито да скриваш. Даже си помогнахме взаимно с някои лични проблеми. Нямате представа какво е да споделиш с някой неразрешим проблем и някой да те разбере, да може да го почувства точно както ти го чувстваш. Усъвършенствахме предаването и приемането и до началото на годината минавахме само с няколко секунди Айси Тауър, за мое огромно облекчение.
Какво друго? Не знам. Май нямаше нищо друго извънредно – още не се различавахме чак толкова от връстниците си. А, сещам се за няколко диалога, които ще ви предам само частично – все пак, някои неща са твърде лични.
Неделя сутрин. Десет и половина. Събудил съм се в девет, но още лежа, защото ми е много приятно да си представям разни любовни фантазийки – сещате се, аз съм герой и спасявам любимата... такива парфюмни мечтички, които ми доставяха такова удоволствие. И изведнъж образите в главата ми изчезват.
Една сестра влиза в чисто бяла стая. Доближава се до леглото на пациента, преглежда термометъра, цъка с език и започва да сваля дрехите си... бавно, с подчертана настоятелност... После пациентът поставя термометъра на едно необичайно място...
Отварям очи и поглеждам през прозореца. Образите си остават. Досещам се за какво става въпрос. Прочиствам съзнанието си по познатия ми вече начин –
Ядрото се разцепва. Верижна реакция... Унищожителен гръм... Ударната вълна помита всичко. Гъбата се издига в прочистеното ми съзнание.
Бавно и акуратно си припомням и рисувам в детайли в съзнанието си образа на Виктор. Картината се отдалечава и вече го виждам целия. Тъмнината около него се преобразува в огромна магистрала. И след миг през тялото му минават: тойота ярис, тристатонен камион Ман, двуетажен автобус, след това една релса прорязва магистралата и го прегазват влак, трамвай, тролей; после един старовремски огромен танк, бронетранспортьор; после всичко се показва в още по-едър план и върху тялото се изсипва свърхзвуков самолет, последван от джъмбоджет, космическа совалка и завърналия се от Нептун Войаджър; после магистралата отново се появява и през Виктор минават дилижанс, Харли Дейвидсън, пистов бегач и шейна.
Всичко се размазва и дематериализира, за да се изчисти образът на Виктор. Този път на мястото на магистралата се шири безкрайна пустиня.
Тялото му бива късано, рязано, горено, душено, обгазявано, поливано с киселина, смазвано от преси, облъчвано с алфа, бета и гама лъчи...
След това зрителното поле отново се отдалечава и все пак напълно отчетливо се вижда как върху Виктор падат: походно столче, масивно кресло, якия ни диван, физкултурния ни салон, МГ-то, нашия блок, партийния дом, айфеловата кула, свинкса, космическата база „Мир 3”, скалистите планини, последвани от луната, Марс, Сатурн, Уран, и Юпитер... Накрая атомна бомба с размерите на спътника „Йо” пада и помита всичко в умореното ми съзнание.
– Е, добро утро, кретене! – Широко усмихната физиономия.
Триста реда, запълнени с „хахахахахахаах”.
Хиляда хилещи се човечета.
– Добре бе, килър! Хареса ли ти клипчето? Що не го догледа до край?
– Викторе, чашата преля! Кажи ми къв ти е проблема точно.
– О, с огромно удоволствие ще те просветля. Значи, проблемът се състои в това...
... страшно ми се ебе.
– Оффффф.
Човече, което въздиша дълбоко.
– Ми тогава що не извършиш това толкова необходимо на помраченото ти съзнание физиологично действие.
– Малеее, ти наистина ги съчиняваш тези фрази...
Десетина хилещи се човечета.
– ...О, бъди сигурен, че при първата появила се възможност ще го извърша. Само че тъпото е, че нещо не ми се отдават възможности.
– Офф, добре. Да видим... Какво би направил в следния случай:
Картината се изчиства. Появяват се дървета, треви и некадърно павирани улички. По тях разкривено и смешно се движи образ, напомнящ на Виктор.
– Значи, ходиш си ти в парка и ...
Едно яко маце седи мълчаливо на една пейка. В красивите очи блестят сълзи, от километри си личи, че момичето страда дълбоко. Самото ù присъствие издава някаква дълбока лична драма.
– ... и срещаш нея.
Образът на Виктор спира и с възможно най-загрижения тон пита:
– Кво стаа, маце!
– Ти мълчи сега, че ще ме принудиш да ти проглуша ушите с увеличения на макс лай на кучето отвън. Освен това ако кажеш така в действителна ситуация, най-много да получиш удар в слабините.
– Ок, нп. Ще говоря само когато ми зададеш въпрос.
– Та ти я питаш: „Извинете госпожице, нямаше как да не забележа, че стоите сама и имате някакъв проблем. Мога ли да ви помогна?”
– А тя ти отговаря...
Момичето вдига глава – болката е ясно изписана в красивите ù зеници и трябва да си абсолютен КРЕТЕН, за да не я видиш. То казва нежно и отчаяно:
– Най-любимия ми човек в света... той ме излъга... Мами ме с друга от толкова време. Колко съм глупава! – тя прегръща с ръце коленете си и красивите ù дълги коси покриват прекрасните бедра.
А ти питаш... Айде оставям на теб да продължиш ситуацията.
– И кво? Измами те копеленцето, а? Ми да та утеша... Така де... Скъпа, мила, свидна госпожице, от думите ви ме тресна такава голяма болка, че просто се чувствам длъжен да направя всичко, което е по силите ми, за да ви донеса малко радост в този толкова тежък за вас момент...
Човечето се навежда и се нахвърля върху момичето...
Изчиствам потресен съзнанието си, за да го запълня с огромно човече, което се пляска с такава сила по челото, че чак мен ме заболява.
– Момчеее, ти си непоправим.
– Ми не, всъщност, просто много ми се е...
– ееееей! Кучето лае и чака да увелича децибелите в беззащитното ти съзнание...
Усмихнато човече.
– Добре де. Споко. Вярно е, непоправим съм. Но така е с всички. Да не би да искаш да ми кажеш, че на теб не ти се...
– Дори и да ми се... все пак мога да се сдържа и да изчакам да му дойде времето. Ти кво ще постигнеш с тези клипове и... кой знае кви работи правиш там... Противно ми става само като се сетя. М?
– Васе, ти просто си хейтър. Еротиката е изкуство, мойто момче.
– Еротиката, мой човек, е най-пропадналото, противно и отвратително нещо, което може да ти хрумне и от нея има точно толкова нужда колкото от вафлите боровец. (адски мразя тези противни смесици на шоколад и тесто)
Една типична вафла боровец, задраскана с огромна червена черта.
– Като си толкова загорял, що не идеш по пловдивската магистрала? Сигурен съм, че ще намериш призванието си.
Човече което се хили толкова, че на очите му се появяват сълзи.
– Аре стига се бъзикай. Добре, какво против еротиката имаш толкова?
– Офф, ако почна сега да ти говоря за това как тя се бърка противно в чистото детско съзнание, предизвиквайки фалшиво преждевременно порастване и вкореняване на...
– Хрррррр – мислите ми са прекъснати от прозяващо се и хъркащо човече.
– Ясно. Добре тогава, кажи ми защо толкова бързаш.
– Щото е супер яко!! Момче, ти на коя планета живееш?
– На земята... А ти? Осъзнай се малко. На шестнайсет си.
– Момче, шестнайсет години без секс... питаш ли ме как съм издържал?
Човече, направило печална гримаса, което бързо се ухилва супер малоумно и започва почти истерично да се смее.
– Даммм, диалозите с теб винаги ми доставят огромно малоумолствие. Добре де, що не си хванеш гадже?
– А ти?
– Много добре знаеш. Големите ме карат да страдам, а малките не ме интересуват.
– Хмм – замислено човече. – Добре, ский следната ситуация:
В библиотеката влиза супер яко момиче, носещо около десетина книги. Заглавията им ясно се виждат – разпознавам Саймък, Азимов и Кларк. (той знае само тези от любимите ми автори), на останалите просто пише „фантастика”.
В същото време аз записвам двайсетте си книги (Виктор има навика да преувеличава и винаги се бъзика с това, че „ограбвам библиотеката”). Тя преглежда заглавията и ме пита умолително:
– Извинявай. Тази книга много ми трябва сега. Като я прочетеш, би ли ми я донесъл направо у нас. Телефонът ми е... всъщност ето ти визитка.
Момичето ми подава визитка, на която пише:
Таня Димитрова
доктор по математически науки,
лингвист,
професионална масажистка,
топ модел,
мис Вселена...
тел. 44-54-32
адр. „Улица Блаженство”
– А? Какво ще направиш тогава, жребецо?
– Ще направя следното:
Разглеждам задълбочено визитката и след минута питам:
– Ще ми кажеш ли, Таня, защо ми даваш визитката си – която е доста странна, впрочем – и искаш да ти донеса книгата вкъщи, като просто можеш да почакаш докато я върна, за да я вземеш... или просто поискаш същата от хранилището?
– Бе, представи си че е последната, бе, олигофрен, развихри се малко, стига си ù задавал тъпи въпроси... Офф, добре, тя ще ти отговори така:
– Хи, хи, хи, ми всъщност – навежда се по възможно най-мръснишкия начин и ми прошепва тихо: – Пич, супер загоряла съм и ти ме кефиш толкова, че искам да осъществя всичките ти желания в близките десет години. Не държа да си само с мен, но леглото ми ще е винаги отворено за теб... А, и между другото... печелила съм титлата „мис мокра фланелка” всяка година откакто навърших 15 в повечето български курорти.
– Кажи, няма ли да я спукаш тая?
Човече, което се хили до пръсване. (буквално)
– Викторе, наистина ли си мислиш, че е възможно момиче да каже това?
– Бе няма значение. Айде, да не е точно така, но да е нещо подобно – не съм особено добър в сюжетите като теб. Питам те ако още утре срещнеш перфектната няма ли да ù се нахвърлиш?
– Не, разбира се. Освен това животът ме убеди, че Перфектната не съществува. Добре, виж... сега нямам време за гадже. Тя ще иска всеки ден да излизаме и най-важното... няма да ме разбира.
– Добре, защо си мислиш, че няма да те разбира?
– Ми, като за начало: досега не съм срещнал жена, пък и изобщо човек, който да ме разбира. А и кое момиче ще приеме момче, което предпочита да пише вместо да излиза с нея всеки ден?
– Да, мисля че разбирам накъде биеш. И при мен положението е подобно... Васе, ти ме познаваш – аз ако в шест не изляза да поритам, няма да спя. Пък и как да ти кажа... хм... ми някак си се чувствам несвободен...
– Ясно. Просто си такава свободна натура.
Намигващо човече.
– Ама споко, някой ден може Джина Уайлд да намине и край твойта къща...
Към хиляда ухилени човечета.
– Хаха, айде, Васе, че стана единайсет почти. Ааа, между другото неска ще праскаме баскет, идваш ли?
– Разбира се. Кога?
– Мииии...
Човече, което се чеши по главата – и от далечината, от която се вижда си личи, че изобщо не го сърби там.
– ... Обличам се, ям, оправям се, изсирам се...
– Ще те помоля ако ти се ще да доживееш до пълнолетие (и безнаказано гледане на порно) да ми спестяваш такива думи и КАРТИНИ на тези действия. ОСОБЕНО преди ядене!!!!!!!!
– ХАХХАХА. Сори, бъзик бе, не се впрягай, че току виж някой те яхнал.
– Добре, добре... ЧАС!!!
– Ми, трябва да си измия зъбите, да се изпи...
Един огромен сатър, заемащ цялото зрително поле. На него с кръв е написано: Внимавай Викторе!!!
– Хаха. Дванайсет пред нас. И да не закъснееш, ей!
Швейцарски часовник.
Едно голямо: „АРЕ Ч” (хайде чао) и затворих съзнанието си.
Затварянето на съзнанието е нещо като... трудно ми е да ви го обясня, понеже няма еквивалент при нетелепатите. Ще се наложи да използвам една от любимите си аналогии. Да си „отворен” означава да си нащрек и да си готов да приемаш и предаваш – то е все едно вечер да се вслушаш и да успееш да различиш на фона на градския шум някоя птичка пееща в далечината. Когато си затворен отново можеш да приемаш и предаваш, но не се вслушваш и пропускаш думите и асоциациите, които ти изпращат. Може би ако трябва да се преведе на вашия език ще звучи така: „Ставаш отнесен”.
Какво друго? Май това е за тази ваканция. Проведохме и други такива диалози, но те бяха по-малко интересни и не разкриват нищо друго освен огромния олигофренизъм на Виктор и още по-огромното ми раздразнение. Няма смисъл да ги описвам.
Вижте, онзи за алкохола, удоволствията и подражанието, мисля, си заслужава. Той започна по следния начин:
Семейна вечер. За първи път от сигурно година сме се събрали всички – което ще рече аз, майка ми и баща ми – и ядем. Любимото ми – печено пиле и пържени картофи. Баща ми е донесъл от село вино от осемдесета и от шейсетградусовата ракия. Бе, кво да ви разправям – това все пак е курбанът ми.
Мислите ми лениво гравитират около това колко хубав е живота, колко приятно ми е – колко яко влиза виното и как ракията се стича по вените ми.
И изведнъж долавям сигнал – той е като слаба светлинка, като тих монотонен звук едва отличаващ се от останалите...
Преставам да измислям малоумни сравнения и се съсредоточавам.
– Момчеее, отиваме във Валдито сега и ще се натряскаме като говедааа... (стотици а-та, продължаващи безконечно в съзнанието ми)
Човече, което се влачи по улицата.
– Обаждам ти се сега, за да те предупредя после да не ме търсиш – вероятно ше сам нокаут и ша сам доста затворен.
Няколко хилещи се човечета и едно, което се хили като Гуфи.
– Викторе, по-малоумно нещо от това не можа ли да измислиш? Добре, и защо ся го праиш тва? За да си като ония кретени?
– Васе, колко пъти сме говорили за това? Не искам да съм като „ония кретени” и няма начин да стана като тях.
– Тогава защо излизаш с тях непрекъснато и защо се държиш като кретен?
– Ха, ха, имаш грешка нещо, аз така си се държа по принцип. А защо излизам ли? А ти какво предлагаш, да си стоя все в къщи?
– Така се държиш по принцип ли?
Образът на Виктор, който произнася няколко брутални фрази, очевидно заимствани от малоумната му компания.
После образът му, който се клатушка и върши някои нормални за пияниците дейности.
– ... и разбира се, че не те карам да си стоиш вкъщи... просто можеш да си намериш къде-къде по-не-толкова-малоумна компания.
– Офф, Васе, и къде предлагаш да я намеря? Да не би да растат по дърветата? И докато търся, какво – да си стоя вкъщи сам ли? Васе, аз не съм като теб. Пък и ти... как върви при теб търсенето на референтната група?
– Много добре знаеш, че това не е никакъв аргумент. При мен нещата стоят по-различно. Досега не съм срещал човек, който поне малко да ме разбира. Човече, даже ти, който можеш да четеш мислите ми и да усещаш частично моите чувства, си на светлинни години от това да ме разбереш....
– Виж, тая тема ще я нищим друг път, че сега нямам време.
– Ти пък ако си мислиш, че ми пука дали се правиш на кретен и дали се връщаш пиян като... – картина на типичен кютук – много се лъжеш! Се ми е тая.
– Аре стига де, Васе. Добре, айде кажи ми каквото имаш да казваш. Имам още няколко минути.
През това време баща ми ме гледа странно и започва да се пита защо съм се умълчал толкова.
– Викторе, аз съм преди всичко далеч от мисълта да ти казвам какво да правиш. От мен можеш да очакваш само съвет. И ето го моя съвет – човек винаги така започва: по чашка с компания, после по две-три... и неусетно се превръща в...
Образът на Виктор в скъсани и мръсни дрехи, прегърнал пет бутилки долнопробна ракия, облегнал се на казан за боклук.
– Василе, какво се умълча – бащата е искрено притеснен – Я опитай виното. Много е приятно.
Взимам пълната догоре чаша и отпивам толкова значителна глътка, че да приспя подозренията на баща ми.
– Вик, знам какво си мислиш...
– Е, нали говорим телепатично, оставаше и да не знаеш.
– Ха, ха, прав си, много от редовните изрази губят смисъла си при нашия вид общуване... Добре де... в смисъл, че ти се струва че от чашка нищо не може да стане, обаче психическата зависимост...
– Знам, Васе, знам... точно в тези часове по биология не блеех през прозореца. Знаеш, че това ме интересува.
Гърлото ми пресъхва и отпивам още по-значителна глътка вино, този път без особено да се интересувам от подозренията на баща ми.
– Виж, Викторе, мярата е най-важното...
– Василе, по-полека с виното. Преди това изпи и чаша ракия. Да не прекалиш, че утре ще те боли главата. – баща ми се усмихва добродушно.
– Човек за малко се отпуска и...
Река, която тече... тече.... тече....
– Васе, кво ти става бе?
Огромна клечка кибрит, която се възпламенява и гори... гори... гори...
– Ехооо! ВАСЕЕЕЕ!
Главата ми се замайва и ми е много трудно да мисля. Успявам да скалъпя някак си:
– Виж, Вик, ся не мога да говоря. Изникна нещо обаче когато... такова... бе утре ще се чуем... и помни... недей да... бе, както и да е.. праи квот си знаеш....
– Баща ми, прав беше. Нещо ми се замая главата и ще ида да се наспя.
Последното интересно за тази ваканция беше когато вечерта на четиринадесети септември обсъждахме начина на разговор и оптимизирането му.
– Бачее, мързи ме да си ги представям тъпите букви вече! Не ми стига кюто, ами и тука! И запетайки трябва да изписвам, а те са най-трудните. При теб не е ли така – несъразмерна въпросителна – След петата минута ме заболява главата!
Намръщено човече, държащо се за челото.
– А на теб да ти е известен друг начин? Нали опитахме да пращаме мислите както се раждат и сам видя колко разминавания и комични грешки ставаха. Все едно не осъзнаваш, че мозъците ни са различни.
– То па и с картини не стаа.
– Бачее, какво ти казах за говорния център!
– Добре де, така ми е по-лесно и става по-бързо.
– Не се оправдавай! Когато общуваме по този начин искам всичко да е правилно! Кой знае докъде ще стигнем така?
– До бързо и лесно общуване... Мобил Тел(епат) – вашия различен безжичен телепатичен оператор! Мобил Тел(епат) – това е твоята мисъл!
Картина на мозък, от който стърчи антена. По него има копчета.(Гнусно!)
– Добре де, имам няколко идейки за подобрение. Хайде да ги обсъдим, ако искаш.
– Разбира се. Само да е нещо различно от това...
Отегчено от живота човече, което е допряло пистолет до челото си. Отдолу под него пише: „Sick ‘n tired”
– Значи глей ся... когато се касае за нещо дребно – например излизане, можеш да ми пратиш само часа. Не е трудно чак толкова да си представиш четири цифри, нали? Пък ако има нещо допълнително, можеш да ми пратиш картинка или уточнителен текст...
– МОМЧЕЕ! Аз това докато си го представя, по-хубаво да ти го кажа направо.
– Ми не знам тогава, както искаш. Само предлагам.
– А за другото... хм... можем да измислим някакви знаци... лесни за представяне. Не знам... нещо познато и на двамата... За по-големите думи само.
– Например?
– Офф, не знам точно. Това ще се реши по-късно, но важно е и двамата да знаем какво означават.
– И кво? Това ли са ти гениалните идеи?
– Що, ти да не би да имаш по-гениални?
– Ми да. Като за начало: ЩО ДА НЕ ИЗПОЛЗВАМЕ ГОВОРНИЯ ЦЕНТЪР?
– Офф, ти си много зле обаче. Добре, да приемем, че го използваме. Ние с теб говорим телепатично колко... всеки ден средно по пет-шест часа. Представи си че през всичките тези пет часа мозъкът ти възприема директно – защото това не е като да четеш – думи като кво, къв, нз, ч м, шо, и ко, няма знъ... и много други подобни малоумщини.
– И ко?
– И такова! Мозъкът ще започне да ги възприема и те ще изместят истинските...
– Да бе!
– А не бе! Добре, при теб не се ли случва същото – когато не използваш говорния център, а направо си представиш думата, тя автоматично да се появява правилно?
– Да, и какво?
– Мии... това е защото мозъкът така е свикнал. А, представи си сега ти да ми пращаш думата както трябва и мозъкът автоматично да я прави грешна. Например, ти искаш да ме питаш: „И какво от това?”, а аз получавам „И ко от тва?”
– Хуу де, и ко от тва?
Зареден и насочен пистолет.
– Пишеш си есе. И използваш такива фрази и думи. Колко ще ти пише?
Огромна двойка, заемаща цялото зрително поле.
– Именно. Чаткаш ли сега?
– Разбрах.
– А идеите ми бяха за друго. Аз лично смятам, че думите ни са най-малкия проблем засега. Има толкова други неща, които не са както трябва: Първо, екрана, или зрителното поле, или както там му викаме – сигурно си забелязал колко е огромен и как понякога буквите или фигурките пристигат твърде малки...
– Да!
– В началото си мислех, че това автоматично ще се поправи, но явно няма да стане. Сигурно още не сме свикнали... Освен това този екран – хайде да го наречем така – няма цветове. Още от малък съм се чудел как си представям ябълка например. Виждам я точно такава, каквато е, но нали цялото ми съзнание е черно... как разбирам, че е червена или зелена, например? Защо да не е синя?
– Да, Васе, и аз дълго съм се чудил. Много странно. То някак си самичък си знаеш че е такава. Не виждаш цвета, ама го усещаш. Така е и със сънищата.
– Да бе, ама това си го знае твоя мозък... обаче когато моят ти праща картина, твоя не „знае” какъв е цвета. Имам предвид универсалните неща – трева, дървета, слънце да кажем, или пък кръв се възприемат еднакво, но когато ти пратя нещо, съществуващо в различни цветове....
– Дам, разбирам накъде биеш. По принцип си уточняваме...
– ... но в някои случаи не можеш да опишеш точно нюанса, думите не достигат, пък и внушението се губи.
– Е, да... Ама, Васе, твърде много се задълбочаваш...
– А ти пък си твърде повърхностен! Човече, имаме нещо, което ни е буквално подарено и имаме дълг ако не пред себе си, то пред цялото човечество да го развием или поне да разкрием пълния му потенциал.
– Пак започна с обърканите мисли. Все едно слушам професор.
– Оффф, много си зле! Както и да е, продължавам с проблемите. Ти сега само слушай като искаш и не се изморявай допълнително да ми пращаш такива малоумни реплики. Приемай само и мисли над това, което ти казвам! Значи това са в общи линии проблемите ни. Сещаш ли се за други?
– Ми... какво стана с гледането през очите на другия... и звуковете и миризмите...
– О, за това ще почакаш още доста... Спокойно, за всичко има време.
– Ми добре, казвай тогава.
– Значи, ти ще си против сигурно, но трябва да си създадем нещо като... контролен панел... От който да управляваме всичко. Нужно ли е да ти обяснявам защо ни е необходим?
– Да.
Човече, изплезило език.
– Добре. Нямаш проблем. Като начало, ясно е че огромното черно поле в което приемаме мислите и образите е неудобно. Няма нужда да ти изреждам хилядите проблеми, от които и ти си се оплаквал. За това предлагам да въведем нещо като ограничение. Да речем като на пейнта – някакъв прозорец, който да използваме. Той ще може да се увеличава и намалява, но ще е с точно дефинирани граници. Съгласен ли си дотук?
– Дам.
– Добре. После, относно the privacy… не можеш да ме търсиш по всяко време – ами ако дейността ми изисква уединение и съсредоточеност? Или пък ако спя и ти ме събудиш? Ще въведем часове, в които е СТРОГО ЗАБРАНЕНО да се притесняваме, освен ако въпросът е на живот и смърт.
Червено дяволче.
– Не, най-новият ти рекорд на Айси Тауър не е въпрос на живот и смърт!!!
Няколко хиляди хилещи се човечета.
– За мен стандартните часове са от единайсет до осем сутринта, но понеже знам, че ти спиш до единадесет сутрин, айде да са:
(Написано с големи букви, заемащо огромно място) –
ОТ 23.00 ДО 11.00
– А сега твоите...
– Същите. А и бачее, когато ритам след шест, ще ме търсиш само ако някое яко маце е питало за мен.
– Добре бе, жребец. Нямаш проблеми...
Намигащо човече, но с доста иронична усмивка.
– През останалото време може да си въведем някаква мелодия (нали искаш звуци), с която да подсетим другия да се „отвори”.
Тъ-тъ-тъ-тъм....
– ... Държа да знаеш, че ако още веднъж ми изпратиш мелодията на Тър-так или някоя друга чалга, ще дойда до вас и ще те лиша от кожата ти с...
Една уголемена до крайна степен нокторезачка, чиито зъбци се свиват и отпускат.
– Представяш ли си чувството?
– Да, добих the general idea. Хм... Васе, така е яко. Понякога в мислите ми се появяват английските думи, пък гледам, че и ти ги използваш, нали няма проблеми?
– Никакви. Даже ще е по-яко. If you wish, we shall communicate entirely in English…
– Not entirely, please. Или поне по взаимно разбирателство.
– Ок. Та, разбрахме се за мелодийките, нали (в интерес на тленното ти съществуване е да кажеш „да”)
– Да...
Смеещо се човече.
– ... Господин килър.
– Ще ми викаш ПРО КИЛЪР!
– Аре ец ец ец...
Намигащо човече.
– Викторе, стига глупости, че ще забравя какво исках да кажа... Така... Значи какво да правим с цветовете... Не знам. Предлагам в началото да го оставим отворен и просто да изчакаме да се появи някакво решение – в живота често става така. А междувременно гледай да изпращаш или фигури със стандартни цветове, или уточнявай цвета... С мелодиите ще е по-лесно – понякога те сами ти звучат в главата и не е трудно да ги пратиш... или звуците... Като, разбира се, вече си знаеш какво ще ти се случи ако ми пратиш някоя чалгия...
– Ще опитам, Васе, обаче не мога да си контролирам „мръсното” съзнание...
Опечалено човече, което след секунда не успява да се сдържа и се изкъртва от смях.
– ... и по време на разговор... „Погледни ме във очите и кажи...” се случва...
– ЩЕ РАЗБЕРА кога е нарочно!!! Сега е!
– Ха, ха, прав си. Сори.
– Добре, всичко оправихме. Остана само екрана и... как да го нарека... скина. Скина... нали се сещаш за какво става въпрос?
– Да бе, да, споко. Схващам аналогията.
– Та скина ще е различен при нас, но екранът трябва да е еднакъв. Да решим сега и да се упражняваме, защото, както сам се досещаш, няма да е много лесно да си го представяме по еднакъв начин, а пък докато го запаметим в съзнанието...
– Добре де, да речем... не... или... офф, Васе, определяне на точни граници в това безкрайно съзнание е доста трудно.
– На мен ли го казваш? Това го мисля от месеци. И мисля, че накрая го измислих. Но трябва да те питам нещо. Този екран, в смисъл съзнанието, пред очите си ли го виждаш или зад? Разбираш ли какво те питам?
– Мисля, че да. Питаш за когато съм с отворени очи, нали?
– Именно. Пред очите или зад?
– Не мога да определя. Като че ли няма връзка с очите.
– Дам, от това се страхувах. Премести го пред очите.
– Ей ся, чакай малко...
– Вече знам какво си правил до късно вечерта.
– Баче, тая Джина разцепва кочината. Ский колко високо си дига краката... напрао ша са разчекне след малко...
Кървав сатър.
– Добре де. Ама нали трябваше да си представя нещо. Айде добре...
Книга, на която пише АЗИМОВ. Ухилено човече.
– А така... Хм.. Васе, много е гадно бе. Някакво такова неприятно ми е, некомфортно.
– Знам, знам, знам... в началото ще е така. Ама няма как да вземеш мерките иначе. Значи... ти сега си си у вас, нали?
– Да.
– Погледни през прозореца.
– Не мога.
– Що?
– Сигурен ли си, че искаш да знаеш...
– Да, защо не... Чакай, познавам този тон. Зарежи това. Погледни пред себе си.
– Аз това правя откакто сме започнали да говорим.
– Какво виждаш?
– Врата.
– Супер. В цялото ти полезрение ли е?
– Да.
–Идеално. Значи взирай се няколко минути в нея и се опитай да запомниш контурите ù. После затвори очи и се опитай да си я представиш. Като успееш ми кажи...
– ... и Викторе...
– Да.
– Не е нужно да си тананикаш Камелия.
– Това е най-новия хит на Анелия бе, ква Камелия?
Намръщено човече.
– Разбра ме отлично.
Човече с ореол.
– Споко. Слушам, сър.
Тъмнина.
– Васе, готов съм.
– Добре. Сега ми я прати.
Един мрачен правоъгълник, неестествено голям.
– Опитай се да я намалиш малко и да осветиш краищата. Можеш ли?
– Ей сега...
– Хм.. не. Ще я обърнеш ли хоризонтално?
– Квооооооооооооооо????
– Офф, не, няма да стане така.. Виж, ще пробваме някой път с прозорец, ама да е през деня. Утре може.
– Бачее, от утре сме на училище!!! Ваканцията свърши!
– Знам. Ми, аз сега имам малко работа, тъй че ще се чуем утре сутринта... в 11.01.
– Добре...
Звук, наподобяващ водопад.
– Викторе бе! Къде си? Да не си на балкан?
– О, искаш да знаеш, няма проблем.
Тоалетно казанче, в което има...
– ША МРЕЕЕЕЕЕЕШ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
– Чао, маафака, че работа ме чака...
Тъмнина. Усещам, че Виктор се е затворил. Ох, само да докопам сатъра!
Десети клас. Не сме даже и презимували зайци. Направо сме стари кокали. Няма изобщо да описвам първия учебен ден. Всеки е бил ученик и знае, че ако не друго – то поне той се запомня.
Не знам дали сте забелязали, обаче, следната тревожна тенденция – всяка година зайците са все по-мутирали и на нас, старите кокали, ни е все по-трудно да ги различим. Някои си личат по девствените мустачета, други по неуверената походка, но все повече от тях започват да се държат супер нагло и дори да хранят връстниците си. Е, ние двамата с Виктор имахме надежден начин да разпознаваме тези хитреци. Телепатичен начин.
– Викторе, усещам, че оня там се притеснява.
– Кой, оня двуметровия с чантата моркови ли?
– Дам...
– Дано да не грешиш.
Пича наистина се оказа заек. Какви времена доживяхме!
Разпознахме към двайсетина подобни хитреци, които, разбира се, услужливо показахме на останалите си съученици. На тях, естествено, се паднаха два пъти повече моркови.
Но не мина и седмица и всичко се върна постарому, тоест учителите влязоха в ритъм, а с тях бяхме принудени да си изпяваме уроците и ние, старите кокали.
Първия срок беше яко. Изобщо не си давахме много зор. Имаше контролни, през които с Виктор си говорехме за абсолютни глупости или се уговаряхме къде да излизаме след часовете.
Но най-якото от първия срок беше онзи клуб по фантастика, за който господинът по литература ни каза. След лятната ваканция отварял отново и набирал членове. Естествено, записах се моментално (то не че трябва да се записваш някъде – просто ходиш на сбирките).
За клуба какво да ви кажа – напълно обикновено извънучебно занимание: събираме се всяка събота в седем пред партийния дом, всяка седмица темата е различна – или биографията и интересни моменти от живота на някой автор, или тема по наш избор. Бе, супер яко е. Стояхме един-два часа и после посещавахме „Елита” – култовото заведение, което днес представлява интернет клуб.
Кои сме тези „ние” ли? Ми, най-после си намерих референтната група (или десетте процента, както на шега си викаме) и за сетен път се убедих в съществуването на съдбата. Излизахме много често с тях – киснехме по цели часове на острова или на театъра играейки на карти и наливайки се с бира. Понякога си отивахме на гости едни на други, за да гледаме филми (всъщност играехме на карти, наливахме се с бира и слушахме музика). Или пък организирахме партита – те внасяха разнообразие в леко еднообразния ни репертоар. На тях играехме на карти, слушахме музика, наливахме се с бира, но имаше и други питиета, а имаше и друг вид забавления – например убийствено пого, след което всички бяхме разнебитени като двайсетгодишната ни маса на село.
Разбира се, не пренебрегвах и Виктор. То не че и да исках, имаше как.
През цялото време се упражнявахме с онзи екран. Работата с прозореца, за учудване и на двама ни действително проработи. Пространството, заградено от стъклото беше по-светло и не се налагаше изкуствено осветяване (и съответно, допълнителни усилия). Накрая се получи нещо като айсикюто, само че с много по-големи възможности. И все пак можеше е да е още по-лесно, както непрекъснато се оплакваше Виктор. Можехме да премахнем необходимостта от думи.
Можехме, но как? Този въпрос не ми даваше мира. И до никъде не стигнах.
Със звуците значително напреднахме... Усъвършенствахме изпращането до такава степен, че когато някой си тананикаше мелодия, другият я чуваше по абсолютно същия начин.
А когато дойде втория срок, имах чувството че започнахме дванайсти клас. Уроците изведнъж станаха почти два пъти по-дълги и хиляда пъти по-неразбрани, времето все не стигаше и контролните ни изненадваха непрекъснато.
Почти всеки ден когато учехме новите уроци, с Виктор се питахме за това или онова и установявахме, че и двамата не го разбираме.
Биологията и (най-учудващо) географията буквално ни закопаха. И не само нас. Дори телепатията не ни помагаше. Наредихме четворките като на броеница. Така не можеше да се сколаса.
И се принудихме да излезем от изолацията.
– Бачее, „а” ли е тука или „г”?
– Момче, нямам никаква представа!!!
– Кво да праим ся?
– Говорния център!!
– Бачее, заеби тъпия говорен център. Пак ша ни треснат двойките!
– Ми аз кво да напраа? Да не съм ясновидец?
– Кретен, ти си телепат!
– Ми какво, и ти си телепат, ама хайде прочети ù мислите де!
– Ако не беше толкова смотан и се упражнявахме да четем чуждите мисли, а не да праим некви екрани...
– Аз съм смотан!? Я ми кажи без тези тренировки как щяхме да сме сега?!!
– Ми, в случай, че не си забелязал – НЕ ПОМАГАТ!!
– Виж, какво, ако не ти изнася...
– Не, не, Васе, споко. Айде да не се караме. Двойка, двойка ся. Ко да са праи.
– Кво да не са караме? Супер тъпо! То просто не мое ‘а са научи тва!
– На мен ли го кааш!
– Убуу, глей ся... Офф, хайде стига с тоя жаргон, че се депресирах.
– Добре де. Ще говорим литературно.
– Така... Не исках да прибягвам до това, но просто се налага. Пък и те започнаха...
– Кво? Така де – какво? За какво говориш? Казвай!
– Вик, баче, другата сряда съм болен.
– Е, как така?
– Ми е’ ТАКА! Другата сряда ще връща контролните и ще изпитва за поправка. Аз ще си седя у нас и ще разглеждам учебниците, а ти... ще отговаряш много бързо и точно на всеки въпрос...
– Мисля, че зацепих на къде биеш.
– Ха добро утро! В петъка ти ще си болен, нали?
Кашлящо човече.
– Да, нещо не ми е добре. До другия петък ще съм се разболял.
Намигащо човече.
– Ок, ми сега да предаваме, а?
– Ба, чай да се опитаме да видим Мирослава какво е заградила.
– А, прав си. Значи хайде и двамата да опитаме. Като я гледам, сега си проверява. Значи на три се опитваме и двамата да я чуем. Използвай усилването и се отвори докрай.
– Едно... две...
– Три!
Успяхме да разпознаем няколко букви, но те не ни помогнаха много, защото не знаехме номерата. Тъпо. Както и да е, този път Виктор успя да препише от Сотир и така и двамата имахме петици. Кво, да не е зле!?
Следващите седмици двата номера – трети и четвърти – се появиха много пъти в графата с отсъствията. Доста поразтревожихме родителите и личните си лекари, но все пак свършихме работа – всички четворки бяха поправени и имахме достатъчно оценки, че да се успокоим.
През останалото време от срока реших да уважа желанието на Виктор – опитвахме многостранни връзки и излязохме от изолацията. С други думи: подслушвахме супер нагло мислите на учителките и на по-яките мацета в МГ-то.
Не сполучихме нито със старите, нито с младите. Мислите бяха (както очаквах и знаех че ще бъдат!) твърде неподредени и неясни. Можехме да схванем само основната идея или чувството. Нито учителките, нито мацетата изпадаха във възторг от вида ни.
И ние двамата, след като изразихме мнението, че не ги чуваме просто защото много рядко в главата им има особени мисли – учителките са твърде изкуфели, а мацетата твърде празноглави – ние преустановихме опитите за неопределено време.
Отново се съсредоточихме в двустранното си общуване и затворената си система. Само така можехме да се измъкнем от натрапчивите шумове и неясни гласове отвън. Но отбелязахме за себе си, че ни става все по-трудно да бъдем „затворени” един за друг.
През тази година – десети клас, нищо по-интересно не се случи, затова няма да ви занимавам повече с нея. (всъщност с компанията се случваха много интересни работи, но те не са за пред хора)
И ето че дойде дългоочакваното лято.
Всеки си излизаше с групата, но може да се каже че и двамата присъствахме на два пъти повече мизерии, защото си предавахме мисли, картини и звуци и на практика се чувствахме част от две компании, а не от една.
Дните минаваха...
Това лято бях определил като лятото, в което ще се науча да плувам – и без това ми се струваше, че скоро ще дойде моментът в който да се уча ще е вече смешно късно.
Отидохме на море с няколко пича от групата. А Виктор... Той не дойде с нас. В деня, в който го поканих проведохме горе-долу следния разговор:
– Момчеее, не ме пускат, маафакаа!!!
– Е защо?
– Ми защото съм бил твърде малък, пък и не ми имали доверие.
– Как така?
– Ми ет’ ТАКА! Бачее, ти знаеш ли като сме със сестрата какви работи правим и как се депресират наште?
– Хаха, разправял си ми. Добре де, изобщо ли не те пускат? Нали има там разни групи с учители, лагери ли са там, кво са...
– Да бе, нали Ева ще ходи с една група – тя от две години все с тях ходи. С оная по
рисуване, нали я знаеш...
– Е как да не я знам, добре че се отървахме!
– И казах на наште, даже им дадох и телефона на майка ù да им обясни там, че няма нищо страшно и че нищо не може да се случи.
– И какво?
– И нищо, кво! Не щат, та не щат!
– Е, какво толкова! Нали ще ходите семейно?
– Бачее, ти ходил ли си с ваште на море?
– Да, ама съм бил много малък и не помня, а те ме уверяват, че така е дори по-добре, щото съм бил фул с алергии – то слънце, то пясък, то вода – и съм бил с три реда пъпки. Представяш ли си го тва, аз не мога!
Човече, подуто и зачервено от пъпки.
– Не исках да си го представяш бе, кретен!! Възмущавах се само и се учудвах...
Десетина ухилени човечета.
– Знам бе, виж че се бъзикам.
Човече, което въздиша толкова дълго, че се превръща на чироз от издишания въздух.
– Anyway, та какво викаш за това да си с вашите на море. Кофти тръпка, а?
– Момчее, тва е АДА, аз ти каам!
– Да бе, да, ъфкорс. Изобщо не се оплаквай – вие ще сте или на Несебър, или на Слънчев бряг, а аз – на Китен момчее, в някоя дупка там!
Дълбока черна дупка.
Ухилено човече.
– Момчее, и на плажа да спите, пак ще е супер яко!!!! Баче, искам картини и лафове – ти май не осъзнаваш, че това е най-хубавото нещо, което може да ти се случи в живота. На море с приятели...
Дълга плажна ивица. Хиляди чадъри, под които се пекат хиляди различни варианти на Джина Уайлд и Памела (без бански, разбира се, това все пак е Виктор). Под нашия чадър – бири, водки, всякакви напитки и на коленете на всеки един от нас по едно яко маце, което се лигави почти като истинските котета.
Хилещо се човече.
– По-скоро:
Плаж, изгубил се под нагъчканите тела. Чадъра ни е сбутан на края, на петдесетина метра от морето, при храсталаците и боклуците. Мацетата се изпичат на платените чадъри, с по една мутирала горила до себе си, а ние в покрайнините се задоволяваме с гледката на по някоя мършава лелка, хвърлила се по кожа или пък по някоя свръхдебела, разпльокнала се стратегически – препречвайки съвършено зрителния лъч до някое голо маце.
– Да бе! Ти луд ли си... Бе, после ще си говорим. Всъщност не, след първия ден искам отчет, бачееее!!
Човече с бухалка.
– Добре бе, бияч. – устни, разперени в усмивка – Тогава искам и от теб точни данни за якия курорт.
– Нямаш ядове... И баче, догодина, аз ти каам... Като стана на осемнайсе, наште са ми обещали да ме пуснат сам... Бачее, като ида и няма да се върнааа, чак на петнайсти ще си дойда, кога стане студено.
Нещо кръгло и замръчкано.
– Това пък какво беше?
– Хаха, това е нововъведение – целенасочено човече.
– Повече ми прилича на петно на килим. Аре Ч, че имам работа сега.
С тази дълбокомислена реплика завърши диалога ни. На море заминахме след няколко дни. През цялото време държахме връзка с Виктор и до края не можахме да определим кой се кефи повече. Макар и да твърдеше че с техните било супер тъпо, той също ми пращаше яки мисловни образи и мухабети.
А плуването? Това беше най-якия и смешен момент в цялата почивка, да не кажа и от цялото лято.
– Не така бе, кретен! Плавно и бързо...
Човече, което огъва смешно краката си.
– Василе, много си зле! Какво ти показвам от половин час? – гласът принадлежи на Миро, който, както винаги избра най-подходящия момент да се прави на учител.
– Така никога няма да се задържиш...
– Не така бе – отсечено... ето така...
– Баче, не виждаш ли че потъваш?!
– Така... след като НЕ НАУЧИ това, хайде да минем на кроул.
– Васе, кажи на тоя Миро, че е бати кретена... ти не можеш да се задържиш още...
– Ето, виждаш ли колко е лесно...
– Миро... – вече ми писва и се включвам в диалога и аз.
– Да?
– Млъкнииии!!!!
– Хаха, добре му го каза!
– И ти, Викторе!!! Всичко, което му казвам важи и за теб. Слушай и ти!
– Ти че няма да ме научиш, няма, само се обърквам така. Остави ме намира сега, пък каквото стане. Само не ми давай зор, защото ще излезем на брега и ще ти се случи случка...
– Хаха, добре бе, бияч!
– Добре бе, Рабмо!
Човече с бокс на лявата ръка и бухалка с пирони в дясната, с гранати на колана и ролки патрони вместо тиранти.
– Хаха, айде рибенце... покажи ни на всички как се плува...
Пъстърва, мятаща се в пресъхнала река.
Затворих се, поех дълбоко въздух и се гмурнах.
Това лято не се научих да плувам, но поне надвих страха си от водата. И колкото и да ме бе яд на тях, трябва да призная, че ако не бяха тези двама некадърни учители, днес вероятно още щях да плувам виртуозно като пирон в кисело мляко. Не казвам, че съм отличен плувец, но поне няма начин да се удавя.
През седемдесет и петте дни от почивката ни се случиха дори още по-интересни и дори озадачителни неща. Например, Виктор започна да чете!!?????
Може би не проумявате защо това напълно нормално събитие предизвиква такава изненада у мен. Това се дължи единствено на непознаването ви на Виктор. Ще побързам да разсея мъглата около тъмната му личност.
Виктор е от онези индивиди, които обичат да четат колкото скинарите обичат евреите и циганите. Споделял е с мен, че ако всички произведения по литература бяха филмирани, той щял да уважава много този предмет. Тогава му обърнах внимание, че филмирането на „Азбучна молитва” ще затрудни леко дори Братя Уашовски, а той ми съобщи че стихотворенията трябва напълно да изпаднат от плана. Попитах го не без известна доза ирония и злоба дали това важи също за малоумните творби от e-bane.net, а той ми отвърна ухилено, че не важи.
Всеки път когато допусна ужасната грешка да го помъкна с мен на библиотека, той се държи като абсолютен кретен. Обичайният му репертоар се състои в това през пет минути да ми праща малоумни картинки от рода на:
Мрачно небе. Сипе се ситен дъжд. Картината бавно се спуска надолу, за да се разкрие пред любопитния ми (в началото) поглед безкрайно поле, осеяно с гробове. Мъртвешката луна осветява всичко в бледата си светлина, която само засилва чувството за мрак и обреченост. Един гроб се откроява все повече, докато накрая заеме почти половината екран. Тогава светкавица прорязва небесата. На гроба разчитам следния надпис:
Тук лежи Виктор Иванов,
който бе толкова верен приятел на Васил,
че умря от старост
докато го чакаше да си избере книги...
Почивай в мир.
Или такива, представляващи полуразложения му скелет, разлистил списанието в чакалнята. Не броя и постоянното му мрънкане, което доста ме забавяше в избора, както му отбелязах няколко пъти.
А след като – след баснословни мъки – успея най-после да си избера книги и да ги запиша (което предизвиква няколко картинки, вариации на – химикала ми свършва, използвам цялата хартия на земята и за нея са изсечени всички гори...) по целия обратен път, освен всичките му бъзици, че още няколко разходки с толкова пълна чанта и Шварценегер няма да може да ми стъпи и на малкия пръст, съм длъжен да търпя и картинки от рода на:
Нещо ме стряска и изпускам чантата си. Тя пада на забавен кадър, като екрана я показва от всички страни, нещо като в Матрицата (филм, по който Виктор знае че съм луд и не изпуска случай да пародира), след което при допира ù със земята пробива огромна дупка, разцепва цялата земна кора, предизвиквайки вулканични изригвания, урагани и всякакви природни бедствия, каквито успява да роди на момента малоумното му съзнание. След като картината се успокоява, земята бързо потъва надолу, откривайки земното кълбо в едър план, все едно че се вижда от космоса. Вижда се, че някъде по средата на балканския полуостров е пробита огромна дупка, в която се стичат всички морета и океани, а континентите са се разцепили и сбръчкали...
И това далеч не са всички негови особености, свързани с четенето. Ако трябва да ви дам дори основна представа, ще се наложи наистина да изпиша всички листове на планетата.
И така, това същество един ден когато бях у тях и играехме на Chicken Invaders (култова игра, която може да се преведе като: Пилета Нашественици) ми сервира горе-долу следното:
– Васеее, прочети тая книга!!! Супер яка е!
Аз напълно естествено се отдръпнах малко назад и заех позата на пич, ударен с тухла по главата. Помислих, че ме иронизира.
– Викторе, нали виждаш онзи шкаф там?
– Да – погледна той недоумявайки и едно яйце разби космическия му кораб.
– Искаш ли да ти падне на главата? – попитах и натиснах пауза.
– Хахах, не бе Васе, аз сериозно. Нещо се запалих по Чейс.
– Кой!??? – започвайки да проумявам запитах аз.
– Джеймс Хадли Чейс.
– Хмм, къв па беше тоя... В какъв жанр пише? О, това ли е корицата... Дам, трябваше да се досетя, че ако изобщо те привлече нещо в литературата, съвсем естествено ще се насочиш към най-долнопробния жанр – криминалето.
– Бачее, не обиждай най-якия жанр във вселената!
– Най-якия? Викторе, я ми изброй още три жанра поне...
– Мии, ... трилър?
– Няма такъв.
– Ъъъ, фантастика.
– Един.
– Ммм... добре де, не се сещам.
– Приключенски, исторически, сатирични, хумористични, художествена литература.... Виж, аз не казвам, че самото криминале е по-лош жанр от всички други. И той като останалите си има класически представители – Артър Конан Дойл и Агата Кристи...
– Кви са па тия двамата? – обичайната му малоумна физиономия.
– Агата Кристи, кретен такъв, е единствената авторКА на криминални романи, която си заслужава. Докато Поаро не започне да обяснява и не назове убиеца, просто няма как да разбереш кой е.
– Ъ, кво ма занимаваш с тоя бе?
– Агата Кристи е жена, о, умственонедоразвитий!
– Хаха, знам, виж че се бъзикам. Бе, Васе, сигурно вярно е добра, ама те двамата с Дойл пишат разни стари работи. Трябва да гледаме към бъдещето, Васе...
– Какво бъдеще в криминалните романи бе, кретен? Ако искаш фантастични кримки чети „Голото слънце” на Азимов или....
– Васе, НЕ искам нищо фантастично. Просто цялата световна литература бледнее пред Чейс.
– Викторе, face it – Чейс е поредния булеварден автор, чиито книги стават само за подложки.
– Ти чел ли си нещо негово?
– Ха, стига бе, мислиш ли че бих паднал толкова ниско?
– Ми тогава как така говориш без да го познаваш?
– Вик, прочетеш ли един – все едно че си ги чел всичките. Тези хора са КОМЕРСИАЛНИ и пишат само за да запълнят празните страници.
– Добре, баче, ти какво четеш?
– Знаеш много добре, че обожавам фантастиката.
– Е, само фантастика ли?
– Не, разбира се. Чета и класика. Виж какво, има една поредица „Световна класика” с над хиляда книги, които знаеш ли кво бе?
– Кво?
– Ми те са световноизвестна и действително добра КЛАСИКА и трябва да се прочетат от всеки, който претендира, че е грамотен и разбира нещо от литература...
– Е, аз такова нещо не претендирам – познатата му физиономия от тип: удариха ме с тухла, ама още не мога да се усетя.
– Офф, виж, няма да се разберем по този въпрос, както по десетки други впрочем... ми дай да зарежем. Чети си там Чейс-а и се сдухвай.
– Бачее, дванайсет куршума в кожата!! – стана, взе малоумната (и супер тънка между другото) книга и ми прошепна доверително – Давам ти я само щото сме приятели, баче, и да ми я върнеш до утре.
И след като ми намигна абсолютно кретенски (за жалост силата на перото ми е крайно недостатъчна, за да опиша тази гримаса), ми я бутна в ръцете.
Изкушението да го замеря с нея бе огромно, но се сдържах.
– По-нататък.
– ... което означава „никога” предполагам?
– Аха.
– Ауе, баче, ще прочетеш една и искам искрено мнение, ще ти прочета мислите.
– Ако искаш още сега ги прочети. Гарантирам ти че няма да се променят. Чейс е пълен малоумник, евтино булевардно писателче, и освен това... не може да пишеее!!!
– Да бе да, това е Чейс уе.... Бог в човешки образ!
– Да, богът на нещастниците...
След това диалогът замря, защото Виктор натисна “no” и се доизкъртихме на chicken invaders.
Какво друго? Ами имаше доста яки моменти, но не ги помня много добре. Сравнително бързо свикнахме с „екрана” или дисплея както му казвахме, а скиновете бяха направо изтребители. Веднъж ми показа неговия.
Преди да ви го опиша обаче, ще се наложи да изтърпите доста пояснения – първо още особености на Виктор и после някои особености на телепатичното общуване.
Така... Предполагам сте виждали картини на шестгодишни деца. Ако не сте, ще ви ги опиша. Те се отличават с голямо цветово разнообразие, напълно криви линии и на-нищо-не-приличане. Е, горе-долу такива са и любимите рисунки на Виктор. Но има и още една особеност – мързи го (или го е срам, кой знае) да ги рисува на листове и затова ги прави на пейнта. Както се досещате, използването на мишката не допринася особено за повишаване на качеството на образите. За сравнение, една моя приятелка рисува божествено с туш, моливи, флумастери, всякакви видове бои (дори тебешир!!), но на пейнта картините ù приличат на абстракции.
Любимите жанрове на Виктор в изобразителното изкуство са пейзажите. Също така и фигуралните композиции. Любимата му тема е провинциалната къща с две липи отпред. Най-често наблизо си играе домашния любимец, който в деветдесет процента от случаите е динозавър, а в останалите е или овца, или кон, или жираф (който яде от твърде високото дърво), или нещо, което не прилича на божие творение...
Но стига съм генерализирал, нека ви опиша шедьовъра на Виктор, който той мислеше да слага в рамка (масивно дърво – петдесет лева):
Представете си двукатна вила, разположена в китна долина. Наблизо има ручей, тревата е свежа и зелена, стройните дървета хвърлят причудливи сенки по протежението на рекичката. Цветовете са успокоителни, ненатрапващи се, напълно преценени. Всичко е перфектно синхронизирано – спазени са правилата за баланс на цветовете, за разположение на обемните тела, изобщо – шедьовър на съвременното изкуство... Като го гледате и имате чувството, че сте там.
Представихте ли си го?
Е, няма нищо общо с произведението му. Но за да не изтривате прекрасната картина, направете следното: Представете си че Буш, ядосан на талибаните, хвърли атомната бомба малко по на запад и по някаква нелепа случайност улучи точно това китно местенце, което току що построихме с вас. След това една кофа с размерите на луната излива огромно количество зелена боя на същото това място. Цвета на боята е специален. Нюансът се нарича „супер-ярко-очеразмазващо-грозно-жабежко зелен”.
И така. Да речем, че вие – по някаква особено жестока и неприятна случайност – сте били близо до мястото на инцидента (и в района, облъчен от радиацията на атомната бомба). След като се съвземате от първоначалния трус, вие отваряте очи (да предположим, че все още имате такива и можете за момент да ги използвате). Преди зениците ви да изтекат по земята, на лещите ви – и от там в мозъка – се изпраща следния образ (и то двуизмерен, заради специфичността на облъчването):
Оцеляла след взрива порутена къща (правете си сметка на какво прилича), която виждате само като кафяв квадрат, на който е закачен малко по-голям червен равностранен триъгълник. Отпред се мъдри оградата – редица от правилни правоъгълници (с Виктор наричаме „правилен” този правоъгълник, чиято ширина е точно два пъти по-малка от дължината), запълнени в друг още по-смотан и несъответстващ на останалото кафяв (как, кажете ми как успява да съчетае толкова безвкусно всичко, така че максимално да дразни очите!!! Просто си е майстор!). Комина... не предпочитам да не го описвам... оставям това на вашето въображение, но позволете да изразя съмнение, че ще успеете да се приближите дори на парсек от реалността.
Това е яката къща. Малко по-наляво виждате динозавъра. Да речем, че това е едно мутирало от радиацията гущерче. Като казвам мутирало, далеч нямам предвид само по отношение на размера – напротив дори очертанията му са деформирани. То е цялото сиво. Физиономията му... не, не бихте ми повярвали дори и да успея да изразя с бедните и безсилни думи малоумието, олигофренизма и кретенизма, лъхащи от тази физиономия...
Дървото е напълно нормално... за оцеляло след атомна експлозия. Представлява несъразмерен удължен кафяв трапец, на който е облегнат дълъг правоъгълник с множество разклонения. Листата... са направени със спрея на пейнта, както се досещате, и представляват странна жълто-зелено-червено-синьо (!!)-кафява мъгла (незнайно защо Виктор си въобразява, че по този начин загатва за есента в картините си; странно, като се има предвид, че разцъфналите цветя и ярко зелената трева доста си противоречат с тази представа).
Реката представлява един хоризонтален правоъгълник, който в първия момент ми заприлича на паметник, но великият художник бързо разсея невежеството ми.
Птиците – така де, останалите след експлозията кондензирани облачета от тежки газове – допълват усещането за есен.
Слънцето е перфектна окръжност, запълнена в жълто, към която са прикачени множество дълги лентички, които би трябвало да минат за лъчи.
А цветята вече са култови. Особено култова е маргаритката, която по размери (явно заради радиацията) далеч надминава къщата и стига почти до клоните на дървото.
Вероятно изобщо няма да се учудите ако ви кажа, че динозавърът е с черни очила....
Това е шедьовърът, единственото по рода си произведение, оригиналът и прочие... на Виктор. Именно той се мъдри няколко месеца на десктопа му вместо wallpaper, но явно му писна и познайте после къде се мъдреше?
Именно – на дисплея му. Когато не му пращах картини, а само букви, бях принуден да гледам малоумния пейзаж. А скина... ухх, тръпки ме побиват само като си го припомня. Отляво, като украшенията на старите книги, се мъдреше стилизиран (божичкоооо!!!) образ на динозавъра, а отдясно – на жирафа.
Между другото историята с този жираф е интересна. И е доста кратка – всъщност видяхме го на един плакат с рекламка на някакво детско лекарство и Виктор напълно естествено се влюби моментално в него и дори искаше да го скъса от стената, за да даде на едни пичове да му го изтипосат на бялата тениска, но къде с молби, къде с подигравки и дори откровени заплахи, успях да го разубедя да не се прави на идиот.
В долния ляв ъгъл на дисплея му при съобщение светва картина, съответстваща на контакта. Предполагам, че е излишно да ви казвам коя е картинката, появяваща се когато аз го търся... да, разбира се, че е малоумния жираф!! Освен това в листа с контактите му (не ме питайте, за мен е по-чудно и от вас) присъстваше и картинката на Памела, разбира се. Тя съответства на заместващата ни учителка по информатика, на която Виктор неведнъж се е заканвал, че ще ù „скокне”. Когато го запитах защо стои този „контакт” при положение, че госпожицата ни не е телепат, той ми отвърна, че „нищо не се знае, човек трябва да очаква всичко...”
И стигаме до онази част от скина, която присъства и на моя. Именно, полето с игрите. Тя се появи след един определен разговор. Беше горе-долу следния:
– Вик, тъпо ми е.
– Да ти разкажа един роман на Чейс?
– Не, мерси. Предпочитам да погълна сурова змия.
Съответната картинка.
– О, между другото, чу ли последната новина?
– Коя?
– Как можа да го пропуснеш... ццц, даваха го вчера по Евронюс, даже сутринта го повтаряха...
– Кажи кво де, кво са правиш ся?
– Добре де. Ми, всъщност не беше толкова интересно. Интервю с Чейс.
– Квоооо?! Що не ми каза, бе!! Можеше да ме извикаш.
– В осем сутринта?
– Никакъв шанс да ме събудиш – ДОРИ с увеличения лай на кучето там...
Ухилена физиономия.
– Ми то не беше интересно изобщо.
– Бачее, кажи че си го гледал докрай!!
– А-а.
Дълбоко отегчена физиономия.
– Разпрааааай!! Веднагъъъъъ!!!
– Ми кво, пича вика – драги мои читатели, имам да направя важно признание... Аз съм пълен НЕЩАСТНИИИК, за нищо не ставам, не мога да пишааааа...
– БАЧЕЕ, ША ТА СТРОШААА, не се бъзикай с ЧЕЙС!!! РРРРР!!
Ядосано човече.
– Между другото момче, далеч по-трудно е да се бъзикаш така мисловно – ретардацията ми струва доста болки в главата. Хем се убеждавам, че не е лъжа, че е само похват и после ще разбереш истината, ама..
– Е, ако не друго, поне трябва да ти призная, че добре се получи... Излъга ме.
Дълбоко измъчено човече, което се хвърля от мост.
– Офффффф, тъпо ми е... ша умрааа!!!!!.
– Ми кво да праим?
– Знаеш ли, имам една идея...
Познатия фон на chicken invaders. Две корабчета, едното се движи, а другото стои така.
– Хайде, че ще взема first kill.
– Мечтай сиии!!!
И второто корабче се раздвижва.
Предполагам, че не сте играли на тази култова игра и няма да ви е особено любопитно, но в интерес на бъдещото описание ще се наложи да изтърпите кратък преразказ на правилата:
Тези пилета нашественици всъщност са извънземни пилета, които завладяват слънчевата система. Целта на пичовете с корабчетата е да я спасят... не, не защото са герои, а защото съдбата на космическите им пилешки бургери е поставена на карта...
Правилата. Движиш се наляво, надясно, напред и назад и стреляш с три вида стрелби по пилетата. Има над сто нива на всяка от планетите (ако не друго, Виктор поне научи реда им в слънчевата ни система). А астероидният пояс направо ни изкъртва...
Е, през няколкото часа (и няколкото хиляди други в последствие) разширихме тази игра до небивали размери. Изчислих, че ако се направи на програма версията ни, вероятно ще е 10.17.54+ и ще заеме към триста мегабайта.
И това бе само тази игра.
Освен нея, на скиновете ни имаше шах, морски шах, бикове и кравички (много трудна е за наум, повярвайте, но след много тренировки свикнахме, също както и с шаха), бесеница, пейнт (повярвайте, при нас е като игра), mortal combat 104 4D (неповторимо изживяване), казино – включват се блек джек, покер и други подобни; не я играем много, а само когато ни се прииска да се полъжем леко (да знаете колко е яко след половин часова игра на покер да установите, че и двамата имате по пет аса пика!!), УУ (убий учителя – не възнамерявам да давам разяснения), танкове, ох, имаше още към стотина и всеки ден измисляхме нови, но не мога да се сетя сега.
Доста се озорихме докато ги подредихме и свързахме със съответните асоциации, но накрая всичко беше перфектно и за разлика от уиндоус екс пи НЕ ЗАБИВАШЕ НИКОГА... освен когато единият от двама ни не беше особено трезвен, но за това няма да ви разказвам...
Друго, друго... Ами май това е за това лято... А, веднъж се опитах да го уча да пише... беше доста смешно. Нещо такова:
– Абе, Васе, ти как пишеш?
– С пръстите.
– Не бе, питам как... ги измисляш тия работи и... сещаш се.
– А, ами не знам. Просто така. Идва ми основната идея и я записвам, като оставям въображението ми да запълни празните места.
– А защо аз не мога?
– Хаха, а кой ти каза, че аз мога?
– Бачее, ти си тука най-известния във Вселената... романите ти се четат в Мъглявината Андромеда даже...
– Хаха, не ме разсмивай. И какви романи, бе душко...
Усмивка.
– Ми искаш ли да пробваме да напишем нещо заедно? Сигурно ще е яко. Чел съм доста книги от двама и повече автори.
– Верно?! Ми аре де. Да са почваме.
– Добре бе, ентусиаст.
Замислено човече.
Още едно.
– Хммм, я да видим сега. Дай да го караме както си знам, пък ако нещо ще поправяме... Значии, първо ни трябва идея. Хрумва ли ти за какво да е разказа ни?
Замислено човече.
Малоумно човече.
– Мии, не.
– Въпросът е ти да участваш максимално. Хайде де, сети се за нещо. Не знам точно какви са ти интересите. Трябва да е тема, за която знаеш много и ти е любима, за да има въображението ти с какво да запълни празнините.
– Офф, не знам... ти знаеш какво ме интересува мен само...
Едно игрище, на което са наредени футболна и баскетболна топка и на което са налягали мажоретки (не считам, че е нужно да ви казвам, че са напълно голи и единственото по което си личи, че са мажоретки са онези пухените неща, дето ги размахват мажоретките). Телевизор. Компютър, на който се мъдри човечето на Айси Тауър. Чаша пиене. Диск, на който пише с огромни букви: ПОКЪРТИТЕЛНА ЧАЛГА.
– Хахахаххах!! Е, трябва да има нещо друго...
Комар.
После още един – и на двамата ни хрумва почти едновременно.
– Момчеее, луд съм по тия и съм направо експерт!
– Добре баче, so be it. На мен ми е се тая. Аз само ще помагам, поправям и дооформям.
– Е как така за комари?
– Ми е ТАКА! Що не? Може да е за каквото ти хрумне. Ама виж какво, нека да е кратък, че ще се измъчим и двамата...
– Няма проблеми бе, то и без това аз дълго няма да издържа.
– Хубаво. Първо да определим гледната точка. Казвай: аз форма или в трето лице?
– Миии...
– Ясно, първо лице. Сега вида на главния герой. Е, баче, комар ли ще си или пич?
– Комар ще съм, баче – САМО ВЪВ АДААА!!!
– Окъ. И сега остава да нахвърляме сюжета. Така... ясно е че ти искаш да си в ролята на пича, дето изтребва комарите. Ама трябва да има някаква интрига, сещаш ли се, за да е интересен, а не сив и банален разказът.
– Ми, може комарите да са супер корави?
– Хм...
Замислено човече.
Кретенско човече (от страна на Виктор)
– Добре, какво ще кажеш за това: комарите всъщност се оказват шпиони на свъхразвита цивилизация, опитваща се да ни пороби. Ти осъзнаваш това и ги размазваш. А?
– Навитак!!!
– Ок тогава. Да почваме...
– Айде де...
– Добре, аз ще дам тон. Пишем на дисплея, нали? Няма да го записваме.
– Ми зависи как се получи...
– Доообре:
Лежах си в леглото както бях правел милиони пъти преди и както щях да правя сигурно още толкова пъти за в бъдеще...
– Йооо, какво е пък това начало?
– Трай бе! Имаше един разказ с подобно. Ама няма значение, защото в момента само това ми идва. Като ти дойде музата и ти се включвай...
Беше лято. В стаята ми беше сигурно сто градуса. Опитвах се да заспя. Безуспешно.
Не можех да заспя, защото ги чувах. Чувах ги как бръмчат, как кацат и впиват хоботите си в човешката плът, за да смучат кръвта, а и с нея човешкото ДНК...
Аз съм странен човек. Различен съм от всички вас. И различието ми не се състои в някаква необикновена сила или ум. То се състои единствено в способността ми да усещам и разбирам комарите. Не, не се смейте. В това няма нищо смешно. Нямаше дори да се усмихнете, ако знаехте това, което знам аз. А скоро ще го научите...
– Геее, много яко се получава.
– Шшшт! Че идва и твоя ред.
– Ок.
Вероятно си мислите, че какво – комарът ви ухапва, изсмуква нищожно количество кръв и си заминава, след което ви се появява пъпка, заради замърсеността на хобота му. Е, не е така. Виждате ли, комарите, както успях да разбера след задълбочени разсъждения, са шпиони на свръхразвита чужда цивилизация, опитваща се да ни разучи преди инвазията.
Сегаа, има няколко вида комари...
– Айде, Викторе, ти си...
– А? О, е, Васе, не мога да се сетя ся.
– А, без такива! Добре, началото е вече дадено. Прочети го отново и влез в ролята. Мисли... Свържи това, което е написано с онова, което следва да напишеш. Значи, вече е казано, че героят – тоест ти – може да усеща комарите и знае какво са всъщност и каква е целта им. Приеми, че това наистина е вярно. Сега, какво следва от това? Също беше казано и че изсмукват човешкото ДНК. Спомни си какво решихме за сюжета... Изобщо, използвай въображението си, но му сложи юздите на разума. Остави го да измисля подробностите, но ги свързвай и подчинявай с мисълта. Мисли непрекъснато.
– Хмм...
Малоумно човече.
Замислено човече.
– Добре де, ще опитам:
... едните са „белязващи”. Пъпките им служат за маркиране на съответния човек. Другите са... „подготвящи”. Те ти инжектират специални химикали. Тези химикали...
– Офф, не мога да се сетя.
– Няма нужда, изтрий последното. После ще се разкрие – за сега си остави това като опора. Някои разкази се крепят именно на такива малки стенички, които си оставяш, докато пишеш. Пък и така се оставя впечатлението, че си го направил нарочно, за да засилиш интригата и напрежението.
– Хаха, ок.
Третите са „изследващи”. Те вземат проба от ДНК-то ни и я анализират.
– Такам... стига толкова викам...
– Сега трябва с нещо да докажеш тезата си. Не е нужно да е научно, нека е някакво хитро, че читателите хем да се усмихват, хем да се почудят наистина.
– Мммм...
– Използвай това, което знаеш за тях. За това ти казвам да си избереш тема, от която разбираш. Например поведението им.
– Ааа, е, добре. Чай да видим ся.
Когато се събират на рояци, те всъщност обсъждат резултатите и правят планове за бъдещи действия...
– Добре, виждам, че вече посвикна. Значи, ще те оставя да го доизмислиш сам и на спокойствие, само ще ти дам някои напътствия... Така... от време на време слагай някои думи или изрази, които да разкриват горе-долу какво ще стане после, обаче да са двусмислени и читателят да се чуди. За да ги измисляш обаче, трябва да си измислил поне една две страници напред – едно или две бъдещи действия... Сещаш се, за да имаш някаква представа. Хм... друго не мога да се сетя. А... и не пиши ако нямаш мерак – без да влезеш наистина в ролята няма смисъл. Колкото повече си написал, толкова повече тренинг имаш. Ето, например онова първоначалното го измислих без да съм влязал в ролята и затова е толкова зле...
– Аре ся. Ни са праи...
Намигащо човече.
– Непоправим... Така, това е засега от мен. Пожелавам ти успех. Ако се сетя нещо допълнително, ще ти кажа. А ти ако имаш въпроси, с удоволствие ще обсъдя с теб. Става ли?
– Дам... чакай, че се зарибих...
– Ми, ок тогава. Ще се чуем. И без това ми дойде една нова идея...
– Чакай само малко да измислим страниците напред. Предложи нещо де...
– Ми кво... Първо ще „докажеш тезата си”, после още някакви такива факти (които ще гледаш да разтегнеш до края) и после идва екшъна. Измисляй начини за изтребване, които да са по-нетрадиционни и ги опиши по-увлекателно. Спомни си истински случки и ако ги прецениш като хубави, опиши ги, а ако не, поукраси ги и ги впиши в сюжета. Обяснявай провалите с разумността и организираността на комарите „които далеч не са прости насекоми, както наивно си мисли човечеството”, а успехите – с уникалните ти способности. Ако искаш включи и други хора в разказа, ако не – остани си ловец-единак... като Рамбо.
– Хаха, ок, ще се опитам да ги следвам.
– И Вик... Още нещо: идеите са навсякъде около нас. Сюжетите са в самите нас – спомени или „възможни варианти” на спомени. Но всичко това е маловажно. Важно е – специално при тези в аз-форма – да влезеш в ролята и да повярваш, че това което разказваш е истина. Повярваш ли си сам... какво пък, може и другите да ти повярват? Затова е важен и критерият за достоверност – тоест, не пиши за нещо, което не познаваш... И така... това беше от мен. Хайде, че сядам и аз да пиша.
– Ок, аре Ч.
Дисплеят почернява и от двете страни. И двамата сме затворени.
Това бе последният ни сравнително смислен диалог за тази ваканция. След няколко дни и тя свърши – както бяха свършвали стотици преди нея, и както щяха да свършат още стотици след нея: внезапно и неочаквано. С нея си отидоха и почивката, и разюздените купончета, и плажовете, и... всички летни забавления, за да се върнат следващото лято, когато отново сме зажаднели за тях... Но стига съм ви занимавал с глупости. Да продължим описанието:
Незнайно защо в единадесети клас и аз се поведох по акъла на Виктор. В продължение на няколко месеца и двамата успяхме да кретенясаме до пълна степен. Няма да описвам всичките ни мизерии поради простата причина, че ме хваща срам само като се сетя за малоумността на някои от тях.
Всичко се състои в това че решихме да се възползваме от телепатията, за да изпълним някои свои не особено безкористни цели... свързани предимно с индивиди от другия пол.
Все още се чудя дали да ви описвам дори и малкото цензурирани, защото говорят за пълен профанизъм и инфантилност, но хайде, обещал съм ви да ви разкрия живота на телепата, а това е част от него, тъй че... Сори.
– От „г” клас викаш?
– Да, така ми се стори.
– И какво си мислела?
– Не можах точно да чуя, но беше нещо от рода на: тоя пич става.
– Сигурен ли си, бачее, само да ме бъзикаш!...
Човече, което пада по стълбите, препънато от изпречил му се крак.
– Споко, сигурен съм.
– Къде е сега?
– Мисля, че е на една пейка с малоумните ù съученички.
– Хмм...
– Споко, ще ги разкарам. Ти се съсредоточи в това какво ще ù кажеш. Помни, все едно се вслушваш в някой далечен звук; изчисти съзнанието си и не мисли за нищо..
– Ок. Бе аз ще се оправя, ти само ги разгони.
Дяволче.
– Споко.
Приближаваме пейката. Време е за действие. Съсредоточавам се. Изведнъж главата ми се изпълва с милиони гласове. Разпознавам един определен. С нечовешки усилия успявам да го изолирам и увелича.
... Тая па колко е смотана. Кво ми се блещи... Роклята ù е супер демоде. Парцал... И грима........ СПИРАЛАТА МИ Е РАЗМАЗАНА...... какво беше това? А, дали не ми се е размазала спиралата, аз преди малко май си пипнах очите... Я бързо да видя...
One down, three to go…
... Офф, дано не ме види Пешо ся, че кво ша праа, не знам... А, това той ли беше... Не, не прилича изобщо........... ПЕШО Е........... Всъщност май че е той. Ааа не, изчезвам...
Piece of cake. Two down, two to go… Хммм...
............ГЛАДНА СЪМ! И ЗАКВО ИЗОБЩО МИ Е ТЪПАТА ДИЕТА!!..........
Хахаха, и двете се хванаха. С един куршум, два заека. А, ето го и Виктор. Геее, ква гъзарска походка вади, чай да вида за всеки случай кво става в главата на тая...
... Я, пича... Ммм, всъщност от близо не е чак толкова як. Пък и на Гошо бицепса е колкото на тоя баджака............ БА, ВСЪЩНОСТ Е СЛАДЪК. СТАВА............
Аре жребецо, да те видим ся...
И след това:
Вървя си в градинката и се оглеждам на всички посоки. Правя обичайната проверка на мислите и... прелестите. Погледът ми се спира на нещо...
.... Ех сега да имах пари в картата!!! Ако не се обадя на Стария не мога да ида на Империята... бе аз мога, ама... после... пък и парите изхарчих.... Уфффффф....
– Здрасти! Мястото заето ли е?
Тя ме оглежда и моментално в съзнанието ù се ражда:
... Ъ, къв си па ти бе, навлек! Я са разкарай...
Но преди да го изрече на глас, аз побързвам да извадя джиесема си – уж, за да видя кой ми звъни (яко трикче, един пич от класа ми го показа).
... Яаа, ма ти си имал телефон. Значи може и да си ми от полза.
– Свободно е.
Минута мълчание.
– Виж, пич, може да ти се стори малко нагло, ама мога ли да ти използвам телефона да се обадя за малко на баща ми? Ще ти платя.
– Ето, вземи. Няма проблеми.
Обажда се на баща си, като през цялото време си мисли.
... Тоя го прецаках, ама няма с кво да му плата. Ако продължава да се натиска, ще го разкарам...
Връща ми телефона със замислено изражение. Мисли как да ме разкара.
Звънеца бие.
– Ами виж, приятно ми беше да ти услужа. Ще ми се да си поговорим, ама звънеца изби и трябва да се връщам в час.
Успокоение. Но и учудване и любопитство.
... Тоя па къв е? Кво праи?
– Пич, ама ти е така ли...
– Абе споко за телефона. Кво са няколко импулса за мен...
Хммм...
– Айде, пък можем да се видим някой път в Империята...
Още тази нощ ще се видим, душко, ама ти още не знаеш...
... Да бе... ама всъщност, кво... Ако ме намери...
– Може...
Това ми стигаше. Останалото беше лесно...
Така двамата си хванахме постоянните гаджета, за да не се депресираме, ако все пак свалките не подействат. И започна разгонения период.
– Бачее, след малко ще мине зад ъгъла... Тръгвай!
Сблъсък...
– Ох, извинете, колко съм непохватен. Да ви помогна да си съберете учебниците...
– Ми, може, че бързам...
– СИП, а? Офф, мъка е.
– Да! Как позна, и ти ли ходиш на някакъв СИП?
– Математика....
Подобни диалози провеждахме в тролея, в парка, даже и на улицата. За дискотеките и клубовете просто да не говорим... Забелязахме учудващ факт – адски много момичета са готови на всичко и чакат само определен тласък... И все пак да не си помислите, че сме някакви съвсем неморални. Тласъците бяха само от рода на „....... Я ТОЯ ИМА МНОГО ХУБАВИ ОЧИ......” или „...ТОЯ НАВЛЕК МИ СЕ ВИЖДА НЕЩО СЛАДЪК.......” Пък и за по-силни и открити тласъци не ни достигаше силата.
Ами това бяха по-моралните. Ако много ви се ще да знаете и другите неща, които сме правили, използвайте въображението си – двама телепати, жадни за момичета, полички и силни страсти... Каквото ви хрумне – правили сме го! Даже и много неща, които никога не биха ви хрумнали...
Но когато започна втория срок... всичко започна коренно да се променя. Дали от пубертета или кой знае от какво, вече не смогвахме да контролираме способностите си, хилядите гласове ни смущаваха – по-силни и неясни от всякога – а понякога дори двамата не можехме да се чуваме. Изобщо, дарбата ни показа другото си лице... а именно, на нещо ненормално и различно. На проклятие...
Ясно беше, че силите ни се увеличават – вече можехме да чуваме почти всички мисли на другите хора и всичко беше по-ясно, само че... не можехме изобщо да се „затваряме” или това ставаше в най-неподходящите моменти:
– Кажи ми годината и ще ти пиша шест за срока...
– Бързо, Викторе!!!
– Ей сега де... а, намерих я... Значи хиляда деветстотин и...
– И коя... коя???
Поглеждам към Виктор. Той вдига безпомощно ръце и сочи челото си.
– 1943?
– Добър опит. Но не позна – 1946 е. Е, нищо, този срок пет, пък другия повече.
– Ама това е втория срок, а пък вие казахте, че той определя и годишната...
– А... вярно бе. Е, ми нищо – догодина повече.
– Викторе, утре отивам до месарския, вземам сатъра и до други ден двамата с тая ще сте мъртви, а после ще си направя харакири...
– Сори, брат, ама нещо прекъсна. Не мога да
– Вик? Вик...
– Какво става бре? – прошепвам тихо.
– Ми сам виждаш. И двамата изведнъж се затворихме.
– Хи, хи, хи, толкова си сладък! Ся ми познай и телефона и довечера ще ти дам нещо...
... Ха, измамих го! Няма как да познае толкова сложен номер. Та в него има почти всички цифри... 089873
ПО ДЯВОЛИТЕ! ПО ДЯВОЛИТЕЕЕЕЕ!!!!!!!!!
Хиляда дявола.
Две хиляди дявола.
Съзнание, пълно с дяволи.
Айде Васе, имаш само един опит. Или намазваш и тая вечер и то с тая мазната, или...
– Хм... да не е 089873... 1425?
– Хи хи, е, сори, близо беше.
– Айде кажи го де, коте?
– Еее, сори, пич. Ти губиш.
ПО ДЯВОЛИТЕЕЕЕЕ!!!
Е, ми кво да се прави ся. Случва се.
– Викторе, така не се живее! Какво ще правим?
– Знам, Васе... Ама какво можем да направим – нищо. Нито можем да се затворим, нито да го контролираме по някакъв начин.
– И тогава какво – да продължаваме постарому, или да учим по отделно?
– Бааа... продължаваме постарому. Бачее, химията е гадна като копеле (това е култовото сравнение „като копеле”, което този виден поет с нежна душа Виктор използва, за да опише всичко (и да придаде по-голяма цветистост на езика си); и като казвам всичко, имам предвид дори атмосферните условия: „Бачее, вали като копеле!” или физически особености на състоянието си „Момчее, изморих са като копеле!”, а най-интересно е когато го използва за съвършено неподходящи предмети и чувства, например: „Глей небето бачее, луната е яка като копеле!”. В най-скоро време очаквам с трепет репликата му: „Момчее, в Египет беше яко като копеле!”, след която чашата ще прелее и ще му направя много ужасни неща с остри предмети...).
Заредиха се дни, седмици и месеци пълни с мъка. През целия втори срок на единайсти клас живяхме в страх дали на някоя контролна или изпитване връзката ни неочаквано няма да се скапе и да прецака всичко. За стандартно учене не можеше и дума да става – вече бяхме свикнали с разделното, даже и бяхме открили коя част на уроците на кого от нас допада повече и си бяхме разпределили перфектно ученето. По час-два на ден и бяхме готови. Останалото време отиваше за усъвършенстване (малка част) и за всевъзможни простотии (деветдесет и девет процента). Нямаше как. Трябваше да се примирим, защото нямаше какво друго да сторим.
Но за щастие този период не продължи дълго и преди оформянето на годишните оценки си бяхме възвърнали предишния контрол.
А за мъките и неудобствата си получихме доста добра отплата – телепатичните ни способности бяха станали – както би се изразил Виктор – турбо яки. Не само, че контролът бе съвършен, ами и можехме съвсем избирателно да филтрираме различните мисли, да ги усилваме и отслабваме... изобщо все повече се доближавахме до „книгоописаните” телепати, макар и да имаше доста съществени разлики.
Например, изобщо не си мислете, че един телепат може да получи много съществена информация за някой като му прочете мислите. В повечето случаи дори от едночасов контакт не може да научи даже името му или някакви по-съществени детайли. Работата е там да улучиш момента или просто да имаш пряк контакт с лицето. Тогава, ако задаваш правилните въпроси, съответните данни ще се появят и ще ги получиш дори и да не се реши да ги изрече на глас. Но и това не е особено сигурно, защото основното състояние на всички мисли в съзнанието е латентно – тоест нямат очертания и думи, ако разбирате какво искам да ви кажа... Ох, как да ви ги опиша! Вие би трябвало да се досещате... Добре, спомнете си някой момент, в който сте се отпуснали и сте оставили мислите ви да се въртят свободно... Представляват смес от асоциации, неродени мисли – когато не чувате гласа, а някак си ехо на недоизказано наум... знам, че ще ви се стори странно и объркано, но това е проблема с думите. Ако бяхте телепати, щях да ви пратя подробното описание... всъщност, ако бяхте телепати нямаше изобщо да четете това и от него нямаше да има смисъл – щяхте да си имате достатъчно собствени проблеми... тъй че, стига отклонения.
Дойде лятото.
А с него се появиха и дълго отлаганите и оставяни на страна в един прашен и скътан ъгъл на съзнанието въпроси. Още на третия ден от ваканцията с Виктор проведохме следния разговор. Този път съм сигурен, че е дословно същия, защото тогава можех да ги записвам:
– Вик, какво ще правим СЕГА?
– Ммм, една игра на УУ? Че нещо ме налегна носталгията?
Неприлично ухилено човече.
– Много добре знаеш за какво те питам!
– Офф, Васе, трябва ли от толкова рано да мислим?
– И двамата сме вече пълнолетни и не виждам кое му е раното. Утре ще завършим и ще се налага да се ориентираме и професионално...
– Знам, знам... Прав си. За всичко си прав.
– Тогава (огромна въпросителна)
– Не знам. Винаги съм гледал на това като на нещо странично, като на забавление и... не знам, някак си свикнах и го take-вам for granted. Не мога да си представя какво ще стане и ден в който да не играем на някоя малоумна игричка или пък да не ти сендна някой мухабет или фантазия. Някак си... стана част от мен... Нали ме разбираш?
– Отлично. Но аз не го възприемам като теб. Всъщност ти знаеш отношението ми към него. Вик, това е дарба... и проклятие. Нещо уникално, което ни е дадено с някаква определена цел. Длъжни сме да го развиваме и използваме, но не да разчитаме само на него. Имаме дълг към всички, към Човечеството и към себе си...
– Да се предадем в ръцете на съвременната наука?
– Не! Определено не това. Но... не знам. Виж докъде стигнахме. Къде бяхме в началото и къде сме сега. Колко се променихме...
– Е да, оценките и ученето ни определено се промени...
Ухилена физиономия.
– Това ще се направя, че не съм го получил поради смущение... Ами, Вик, всъщност като се замисли човек, нямаме много избори. Всъщност всичките ни възможности се свеждат до следните:
1. Продължаваме си както досега, като чийтваме дори и на изпита.
Изберем ли това, ще трябва да лъжем цял живот. Няма да има връщане и ще сме завинаги свързани... което означава и с намалени възможности и недоразвит потенциал. Ами представи си, че нещо се случи... и силите ни изчезнат както се появиха.
– Малко вероятно...
– Но и ти признаваш, че Е вероятно.
2. Ако ще е гарга, да е рошава – търсим и усъвършенстваме хиляди (а може и да са милиони) начини да спечелим пари, дом, власт и уважение от околните. Няма нужда да продължавам... досещаш се за какво говоря.
3. Сядаме си на задниците, преставаме (или поне ограничаваме до допустими стойности) с лигощините и хитринките и започваме да учим САМОСТОЯТЕЛНО и то всичко – през годината и за изпитите.
... Ммм... Всъщност, това в общи линии са всичките ни опции.
Е, Викторе, избирай: 1,2 или 3? Трябва изборът ни да е общ, както всичко досега.
– Хмммм.....
Сериозно замислено човече.
– Знаеш кое се изкушавам да избера, нали?
– Да. Но мисля ще се съгласиш – третия е най-логичен и би трябвало да изберем него.
Огромно намръщено човече.
Уморено човече.
Човече с изплезен език от досада.
Ядосано човече.
Въздишащо човече.
Примирено човече.
– Оффф, да, прав си. Колкото и да не ми харесва.
– Не мисли, че тази перспектива блазни и мен особено, но...
– …sometimes you gotta do what you gotta do… maafaka…
– Вик...
– Да?
– Участва ли ти се в реклама?
– О, момче, всичко давам...
– Нямаш проблеми, ще снимаме една.
– И какво ще рекламираме...
– АЗ ще рекламирам най-новата марка сатъри Razorblade... и познай КАКВО ще режа...
Хиляда ухилени човечета.
– Не, баче, сериозно... предполагам ти е доста удобно да използваш крайниците си, нали?
– О, да, доста удобно всъщност...
– Мии, ако не ти се ще да се лишиш внезапно и болезнено от това така приятно удобство те съветвам да ПРЕСТАНЕШ ДА МИ ЦИТИРАШ МАЛОУМНИЦИ!!!!
Милион ухилени по най-кретенския възможен начин човечета.
– Хаха, добре. Няма повече.
– Така, откога почваме? От днес? Утре?
– Ба, нек да мине ваканцията...
– Така си и мислех. Е хубаво... както кажеш, на мен и без това ми се пише... като заговорихме за това между другото... аре Ч, че имам работа ся.
– Аре тогаа... лека, мека и...
Написано с огромни букви, непобиращи се на дисплея:
„... и ШПЕКААААА!!”
Това лято премина като всички предишни... Е, с някои изключения... Например отделихме няколко седмици на синхронизиране и свикване с новите ни по-добри филтри и... някои леки бъзици. А и тласъците ни бяха станали по-силни и вече можехме доста успешно да внушаваме и по-директни мисли и желания.... тъй че късметът определено бе по-весел това лято и ни се усмихваше доста често.
А пък поличките... Виктор се превърна в истински разбирач на модните (и почти невидими от късота) полички. И съвсем естествено, скрийнсейвъра на компютъра, а и на дисплея му се промени. Аз нямах нищо против първото, но второто след втората седмица (сменяше ги) започна да ми лази по нервите и го помолих да се включи на самостоятелен режим, тоест да не се налага да гледам полички и крака когато получавам неговите съобщения... макар че скоро всичко щеше да се промени до такава степен, че всичко това да стане излишно...
Ето как точно стана огромната промяна:
– Бачее, измислих нова игра!
– Чакам...
Екранът потъмнява и се вижда улицата пред кооперацията на Виктор.
– За сега има само няколко улици, ама това е защото детайлите са твърде сложни и ме заболява главата, пък и забравям...
Появяваме се и двамата. След малко отпред се приближава група от много яки мацета (някои разпознавам и от МГ-то), разбира се, по полички.
Става ми абсолютно ясно какви ще са в общи линии правилата на тази игра, но все пак с любопитство чакам поредната малоумщина...
И тъкмо когато групичката е вече в обсега ни и героя на Виктор се подготвя да направи нещо.... един образ запречва всичко.
– О, Васе, това Вяра ли е?
Тъжно човече.
– Дам...
– Говори ли ти се за това?
Виктор изтрива остатъка от играта и образа на Вяра е се откроява на фона на мрака.
– Не.... всъщност да. То не че има какво да се говори де. Викторе, бил съм с толкова жени... чел съм мислите на стотици момичета, да не кажа на хиляди... и по едно време бях убеден, че разбирам доста от подбудите им и до известна степен самите тях.
– Да, и?
– Ами оказа се, че всичко е било заблуда и аз знам по-малко от всякога. Просто... не знам какво да правя.
– Много риба има в морето, рибарю...
Красива русалка (предполагам е излишно да уточнявам, че носи поличка).
– Много риба, но малко са морските звезди... и небесните...
– Офф, бачее, хлътнал си. Какво ми говореше ТИ още първия ден когато решихме да се развихряме...
– Знам, знам... но това е по-силно от мен. Няма какво да направя... И все пак не е това проблема. Това е само върха на айсберга.
– Давай да се гмурнем тогава – покажи ми целия айсберг.
– Охх, няма да мога да ти го обясня. Дори и така няма да ме разбереш. Ех, ако можеше....
Тогава се върнах в онази тъмна вечер, когато и последната ми надежда угасна; когато бях напълно обезверен и объркан и когато мислите от детството се завърнаха с още по-голяма сила...
Тъмна нощ. Сам съм на острова. Седнал съм на парапета и гледам реката. Светлините от Империята и от околните къщи хвърлят странни отблясъци. Моста на Марица се вижда от мястото, където съм. Неговите лампи светят тъжно в мрака. Времето е мрачно – облаци закриват звездите. Бледата луна едва мъждука.
Чувствата ми са в пълен унисон с всичко около мен. В душата ми е тъмно и тъжно. За първи път от години ми се плаче. Онази буца в гърлото ми, която си мислех че си отиде с първата ми любов, отново засяда...
„Капка по капка
с кръвта ми изтича:
Защо?
Хапка по хапка
в плътта ми изрича:
Защо?
Защо тичаш?
Защо?
Защо я обичаш?
Защо?
Защо си различен?
Защо? Защо? Защо?”
Стиховете ми – отдавна забравени, отново се показват изпод баласта на сивите дни. Боли ме. Чувствам се по-различен и неразбран от всякога. Затворен съм – мракът мълчи застрашително. Но въпреки че не приемам, аз знам че няма никой, който може да ме разбере... дори Виктор...
В съзнанието ми прокънтява позната мелодия. Текстът я следва плътно...
„Светлината на пътя, осеян с лед
носи мраморна тишина –
там във бялото смисълът е отнет
и облечен е в самота.”
(САМОТА.... Облечен в самота... Обречен на самота...)
Дворци от вятър и от облачен прах
тихо е.... ууууу
Живее там във свойта сила и страх
звездният Малък Принц.
(Сила... сила и страх идващ от нея...)
Той не чувства в очите си нищото,
вижда залези и цветя.
(Нищото... нищото, което ме заобикаля... в което съзнанието ми гори като факел... самотен факел, който догаря...)
Сам живее във своята приказка
(Сам... цял живот съм сам... Различен, неразбран... вечно сам.)
и къпе утринната роса.
(Нима живея в приказка? Измислен ли е целият ми свят?)
Дворци от вятър и от облачен прах
тихо е.... уууу
Живее там във свойта сила и страх
звездният Малък Принц.
(Разказите – моите дворци от вятър и облаци, който единствено ме спасяват от жестоката действителност... от жестоката истина – АЗ СЪМ САМ.)
Той знае, че всички красиви неща
са невидими за очи,
(Красотата... Аз не виждам... никой не може да я види... тя е в чувството...)
които не чувстват, че вятър в дъжда
цветовете ще угаси.
(Колко много цветове.... загиват пред очите ми... всеки ден... стъпкани,
разкъсани... отнесени от бурите на живота... Те не са виновни...)
Дворци от вятър и от облачен прах
тихо е... уууу
Живее там във свойта сила и страх
звездният Малък Принц.
Звездният Малък Принц.
Малък принц...”
(Такъв ли съм?! Такъв ли съм...)
Но ти не можеш, не можеш дори да си представиш...
– Васе... ПОЧУВСТВАХ ГО. ВСИЧКО... все едно бях аз... все едно...
– Какво? Как?
– Не знам, и аз не мога да го разбера... Тогава си написал стихотворение, нали... усетих думите, но бяха твърде неясни... Васе, аз никога не съм писал стихове, а сякаш сега те се родиха в мен... Моля те, искам да го видя... да го почувствам...
– Странно... Много... А за стихотворението нямаш проблем – ето ти го:
Страданието няма име.
И болката е без лице.
Ден след ден разкъсват ме неумолимо
десетки кървави ръце
впити в моето сърце.
Нося в себе си
стотици белези
от обиди и от рани,
в сърцето ми набрани.
И ще ги нося до смъртта ми...
Молех за разбиране.
И исках само да обичам.
Но виждах вредом погледи изстиващи
и устни чувах да изричат,
че бил съм аз различен.
Знам че трябва да се боря,
но кажи какво да сторя?
И развличах,
и обичах,
а след някои и тичах.
И молих,
и говорих,
и сърцето си разтворих.
Душата си раздавах с пълни шепи,
а посрещаха ме погледи свирепи...
Вече писна ми от всичко,
писна ми да съм „различен” –
да не мога да обичам,
хора празни да развличам
(и за капак любимото момиче
да ми вика че съм „символичен”!!).
Писна ми от всички:
от женички,
от лисички,
и от пички,
и връстнички,
от съученички...
Просто туй на нищо не прилича...
Искам днеска да узная
толкоз много ли желая –
толкова ли алчност има
във мечтите ми любими,
че не мога от живота
малко нежност да получа
и за някой да отключа
на сърцето ми кивота.
Но мълчи Съдбата,
мълчите всички вие –
и чудя се къде душата
по-дълбоко да си скрия...
Страданието няма име.
Помръква моето лице...
А от вътре тъй боли ме! Тъй боли ме,
защото още искам да обичам...
Но, простете ми, забравих, че за вас е безразлично.
– Значи това си ти... Аз... досега не съм те познавал... И не мисля че мога, че съм способен – дори сега, след като го почувствах, след като бях ТИ – да го разбера...
– Никой не може да ме разбере, Вик. Дори аз самият. И точно това е най-хубавото. Колкото и да ме боли и да страдам от това – това е най-хубавото...
Затворих се.
След този случай с Виктор разбрахме, че вече можем да си пращаме чувства и мисли директно, без да се налага да бъдат оформени в мисли и картини – от моя мозък, в момента на раждането им, те се предаваха на неговия. Захвърлихме всички дисплеи и скинове и се наслаждавахме на новия си вид комуникация, която нарекох Четвърта сигнална система. Можехме да гледаме през очите на другия и да изпитваме неговите чувства. В началото беше малко странно, но после започнахме да свикваме и много се кефехме. След време започна да ни доставя огромно удоволствие. Но как да ви го опиша... не, няма как. Всички думи са безсилни... Трябва да сте го изпитали, за да знаете как е.
Какви неща правихме цяло лято, просто фантазията ви е бедна. Няма да ми стигне вероятно и целия живот, за да ги опиша, затова ще си замълча. Нека все пак остане нещо недоизказано, за да ви е малко и яд – не можете да научите всичко за нас просто ей така, без да сте ни познавали. Така не става в живота...
Ударът дойде неочаквано и внезапно както идват и си отиват всички бедствия. Двете ни съзнания бяха се слели до такава степен, че дори и спомените ни бяха започнали да се сливат, знанията, интересите и уменията ни също... Бяхме започнали да се превръщаме в едно същество с две тела... Едно съзнание... Може и да ви се вижда малко страшничко. Тази идея ни се струваше страшна и на нас, но нямаше как да го предотвратим. Всичко ставаше толкова бързо и не можехме да го контролираме. Просто ставаше и ние стояхме отстрани и го наблюдавахме. Сливането....
И тогава един ден тъмнината обгърна всичко. Кома. Виктор.
Беше в кома два месеца. През тези два месеца аз нямах съзнание. Знаете ли какво е да нямаш съзнание? Едва ли. Представлявах само тяло с някакви основни и придобити рефлекси. Нямам никакви спомени от този период, освен някои физически, запазени в клетките и по тялото ми. Например, на стъпалото на левия крак имам огромен белег от прорязна рана. Не знам от какво е и сигурно никога няма да науча.
Когато Виктор излезе от комата, мина повече от седмица, в която съзнанията ни се разделяха. Беше ужасно. Не искам дори да си го спомням.
Всеки ден болки, кръв от носа, повръщане, кръвоизливи, временна слепота и пак – болки, болки... Припадъци... Не, не искам да си припомням.
Загубихме доста от годината.
И когато най-накрая влязохме в релси, и двамата установихме, че телепатичните ни способности са се запазили, само че.... не бяхме повече свързани.
Никой от двама ни не искаше за нищо на света да опитва отново, не и след като той – пък и аз покрай него – беше на косъм от смъртта.
Цяла година се възстановявахме и свиквахме да живеем без присъствието и гласа на другия. Не беше лесно. Напротив – адски трудно беше!
Това лято не се видяхме изобщо. Дори не се чухме по телефона. Страх ни беше. Страх ни беше до смърт.
Аз останах в МГ-то, а той се премести заедно с техните в Пловдив. Там си беше харесал една специалност и мислеше да си остава там, докато аз кроях планове за Софийския. Страх ни бе дори да сме в един и същ град!
Сега, когато пиша и подреждам това в съзнанието си, вече съм студент в Софийския. Първокурсник. Все още пиша и общо взето съм си същия. Телепат съм. Различен съм. Самотен съм. Нищо не се е променило. Почти нищо...
Гласовете обаче са повече от всякога. Отворя ли се даже и за малко, потокът им ме залива. Толкова са силни, че не мога да ги филтрирам, да не говорим пък да чуя каквото и да е. Животът ми е ад. Почти всеки ден от носа ми тече кръв, отнесен съм и трудно се съсредоточавам... но да не ви тормозя с оплакванията си...
Дълго мислех какво да правя с това и накрая реших да търся начин да записвам мислите си – картините и думите... и чувствата. Ще посветя целия си живот на това. Дано успея.
Ето това е всичко, драги читатели. Надявам се да ви е харесало и да е разсеяло поне малко розовите ви представи за телепатията. НЕ Е ЛЕСНО. НЕ Е ПРИЯТНО ДОРИ. След време се превръща в огромно бреме, което не можеш да свалиш от себе си.
Впрочем, това вероятно никога няма и да стигне до вас, защото се заклех, че ако ще го пиша, то ще е директно – от мозъка ми на хартия. А аз се съмнявам, че през живота си ще създам такъв уред или ще вдъхновя (или тласна, ако е нужно) подходящия човек. Защото се съмнявам дори да го открия.
Ами какво друго да ви кажа... Аре Ч! :)
