– Не разбирам как може да си толкова
безчувствен! – Петя вървеше до Мирослав, а той леко спазваше дистанция.
Тя докосна ръката му, но той я отдръпна. – Изобщо виждаш ли ме като жена, не
знам... Другите мъже...
Тя говореше, но той не можеше да я чуе. В главата му се
бореха хиляди образи и картини. Чувства, които той считаше за низки и ужасни,
го измъчваха. Той беше прекарал целия си живот на село и това беше първата му
сериозна приятелка, но...
– Не знам изобщо
защо продължавам да съм с теб, ти... Ти изобщо слушаш ли ме?... Миро? Пак ли
главата? – тя омекна.
– Млъкни, ма! – каза властно той и я притисна до
себе си.
Миро впи устни в
единствената жена, която обичаше, сякаш животът му зависеше от това.
– Но, Миро! Не разбирам! Аз...
– Казах ти да млъкнеш!
Той бързо я
събличаше там, на ръба на подлеза, обхванат от страстта и я облада на мига, пред
погледите на случайните минувачи.
– Ти изобщо слушаш
ли ме?... Миро? Пак ли главата? – каза тя, омекнала.
– Да... – измънка
той.
– О, горкичкото...
– тя го докосна по лицето и този път той не се отдръпна, но не можеше да стигне
по-далеч. – Съжалявам, мило, но понякога ми се иска... и аз не знам, много съм
глупава...
Миро бе гледал
изнасилването на майка си като дете и се ужасяваше от идеята да причини това
на друга жена. Той боготвореше Петя, но никога не си позволяваше да я докосне
сексуално. Мислите, които се въртяха в главата му, го плашеха и отвращаваха.
– Като се
приберем, ще ти разтворя аспирин...
– Мхм... – той я хвана за ръка и те изчезнаха в нощта...
