Храм

Гол съм. Пред теб.
По душа. Оголен нерв.
Виждаш вътре в мене.
Страх ме е. И срам.
Знаеш всичко:
Защо кървя.
Защо съм сам.
Гол съм. Пред вас.
Треперя. И нямам глас.
Словото ми ми изменя.
Страх ме е. И срам.
Знаете всичко:
Къде вървя.
Какво не знам.
Гол съм. Пред мен.
Виждам образа смутен.
"Творецът на вселени?"
Страх го е. И срам.
Знае всичко:
Ужасен звяр
той крие там.
Гол съм. Пред света.
Елате в моя храм.
Там болка има. Срам.
И толкоз красота!

Защо така ме мъчиш?

Защо така ме мъчиш,
Сърце, войник жесток!?
Когато някой връчи
писмо - "Дотук сме!" Шок!

Защо забиваш меча,
Сърце, без милост ти?
Нима така ти пречи
да сбъднеш две мечти:

Едно: обич споделена.
Две: за писане вселена?

Имен ден на майка ми

Честит имен ден, мамо!
Бъди ни здрава само!
Бъди все тъй грижовна,
а аз - с любов синовна
и татко:
- заслон от бурите житейски -
ще те опазим храбро!
И както в притчите библейски
да бъдем ние трябва -
делен на три е хляба,
а пък закони европейски
не могат да ни сплашат!

Затуй да вдигнем чаши!

Честит имен ден, мамо!
По ръст не тъй голяма,
сърцето твое е вселена.
И щом те има - сме спасени!

Не мислех, че мога

не мислех че мога
да чувствам отново
ни лед нито огън
ни сладка отрова
а вашата дрога
жени
с която готови
сме ний за войни
с която и Бога
забравяме в миг
защото сте вие
и мрак и светлик

но явно се случи
и ето че днес
във мен се отключи
нездрав интерес
към женския род
и ето получих
цел в моя живот
жена
звезда в небосвод
в деня светлина
в реката ми брод
която за мене
е огън и страст
и цяла вселена
заклевам се аз!

Светът така красив е

светът така красив е
защо тогава в сиво
всичко в мен е оцветено
текат от кръв сълзѝте
и пътят с тях пропит е
плаче цялата Вселена

През Ада смело крачили

през Ада смело крачили
сега във райските градини
един за друг сте значили
тъй много всички тез години

(когато любовта е споделена
тогава тя не е любов
а става дар от цялата Вселена
и красота и силен зов)

душите си потачили
един за друг сте всичко
напук на тях - палачите
остава ти момиче

(когато обичта е много силна
създава свят за двама тя
тече - поток пенлив - кръвта обилно
и свързва двете ви сърца)

вън тъмно е и здрачно е
у вас е светлината
вървите тихо плачете
и ражда стих сълзата

Ние

ние двама сме
цялата Вселена
щом сме насаме
в нас е тя вселена

ние двама сме
цяло мироздание
порив мил и смел
на едно съзнание

ние двама сме
цялата Вселена
щом сме насаме
щом си ти със мене

В просторите беззвездни

в просторите беззвездни
в бездънни и безкрайни бездни
където няма абсолютно нищо
съдбата на вселената се пише
там същества безкрайно умни
създават планове безумни
за плазмени кълба горящи
във огън син червен искрящи
и за избухване на Супер Нови
за неутронните звезди готови
или за свръхмасивни дупки черни
в които и светлината изчезва
всичко туй е тъй невероятно
но запълва пространство необятно
и за да не свърши тъй недовършено
съществата вездесъщи и всесилни
създали са Живот Живот родил се
на скални топки наричани планети
и с тях приключват моите куплети

Голямата чиния

наближавам голямата чиния
тя живот извън земята търси
как става туй - дали с магия
как не са ни те открили първи

влизам и отварям окуляра
вътре има две-три плаки
фотони милион години стари
да ги видя чакат

още нищо но пък как ли
разум чужд ще разпознаем
на интелекта запалените факли
из вселената играят

През мене цялата вселена

и усещам как сега през мене
преминава цялата Вселена
аз проводник съм на сили
тъй могъщи
           покорили
и света и всичко в него
за да могат щом съм рекъл
бързо да преобразуват
информацията в думи

Сладурче със коси червени

Сладурче със коси червени
на снимката толкова сияеш ти
от кой така си сътворена
да радваш цялата вселена
додето в очите тъгата блести

Твоят образ в ретината прогорен е...

Твоят образ в ретината прогорен е...
Той ще бъде винаги със мене,
помежду ни даже цялата Вселена
да се простира;
в мене извират
поема след поема
и аз в техния свят ще те взема;
виж как ръката твоя поемам -
напук на разстояние, време,
само решиш ли ти да приемеш!

Толкова си секси

Боже, толкова си секси,
фокуса ми ти размести
с тез бикини огнени
ти направо ме отнесе
думите изгони ти
на онази, мойта песен,
няма ги и нотите...

Боже, толкова си секси,
че направо не човек си,
ами демон на лъстта -
устни, дяволски червени,
тяло, грее в Красота
а очите - в тях Вселени
и вселена любовта!

Боже, толкова си секси...

Какво мога да ти разкажа

Какво мога да ти разкажа,
стара приятелко?
На Красивото вечен страж съм,
другар на вятъра...
В мене живеят Вселени,
звездите се раждат,
и гаснат...
плискат морета във мене,
и жажда пораждат,
и раснат...

Какво мога да ти разкажа,
стара приятелко?
На Земята от екипажа,
част от пиратите...
Грабя чувствата, съдбите,
после преживявам
и пиша...
Вглеждам се първо в душите,
след туй преценявам
излишното...

Аз съм и страж, и пират -
и пазя, и плячкосвам.
Как? Нали на този свят
не всичко е просто...

Атомна електроцентрала

Аз съм дива, луда и щастлива,
и във мен енергия прелива
като в ядрена централа
елекричество съм цяла
аз съм пламък
аз съм лава
аз горяща съм жарава
доближиш ли ме,
внимавай
можеш ти да съжаляваш
който много приближи ме
може гръм да го удари
може огън да го пари
може ток да го запали

Но допусна ли те близо
ще видиш ти Вселени
от мене
    сътворени
ще видиш светове
целите във цветове
ярки и красиви
ще видиш теменуги диви
ще видиш и дървета сини
червени и лилави
ще видиш птици, мишки, динозаври...

Но ако още по-навътре влезеш
ще ти се изплезя
и ще видиш ти момиче малко
да държи в ръцете си близалка
тук, в ядрото на душата ми
аз дете съм
и забиеш ли камата си
ще падна кървава и мъртва
затуй и пазя тъй ревниво
момичето във мен игриво.

Принцеса

Ти си приказна принцеса,
щом набръчкаш ти носле
иде пъстроцветна есен,
всяко мъничко мишле
пее с тебе тиха песен.

Ходиш в мека бяла рокля
и очакваш своя принц
с тебе идва нежна пролет
от Родопа и Пирин,
като птичка в първи полет.

Ти си приказна принцеса
всеки смъртен те харесва,
но запазена си ти за онзи,
който първи подари ти роза -
роза алено-зелена
сбрала в себе си Вселени.

История в сегашно време

Вървя си из "Острова" - парк между двата ръкава на Марица - и си мисля за Вселената и съдбата. Две теми, които занимават гимназиалното ми съзнание повече даже и от момичетата. Обикалям за последен път алеите и в съзнанието ми се прокрадва мисъл за самотата. Още съм на тринайсет, а вече усещам горчивата й целувка. Дали е от всемирната мъка на Яворов и Дебелянов, които "не бивало" да ме увличат "чак толкова" или от нещо друго - не знам, но сълзи се появяват на крайчеца на очите ми. Гледам реката и едва сдържам риданието. Не разбирам какво ми става. Сякаш усещам нечия чужда мъка. Но чия? И как е възможно?
Става тъмно, а аз имам нощен час. Тръгвам да се прибирам и се случва: На излизане от парка минавам по първия мост. Поглеждам си часовника - трябва да тръгна наляво. Но сякаш усещам потупването на съдбата по рамото ми. Тръгвам надясно. Напук на всичко. Вървя и се чудя на глупостта си. С всяка секунда увеличавам наказанието си. Изведнъж нещо ми подсказва да погледна към парка, през парапета. Там виждам момиче. Или поне така ми се струва. Светла! Светва като фар в съзнанието ми. Но какво е това - цигара? Не е възможно, цигарите са лоши, те тровят! Не може да е тя. Въпреки всичко чувствам едва поносим импулс да прескоча парапета и да преплувам блатото, което огражда "Острова" от тази страна. "Ами ако е непозната и ме попита - какво по-дяволите правя?"
Потискам го. Продължавам към втория мост. Изведнъж ми се приисква да се скъсам от бягане. Отново се сдържам. Заобикалям и минавам отзад. Вървя умишлено бавно и проверявам всяко дърво и храст по банкета на реката. Не откривам нищо. Вероятно ми се е сторило. Няма никакво момиче. Изведнъж чувам плач. Забързвам крачка. И я виждам. Но тя се е обърнала и тихичко хлипа. Прилича на нея, но нямам куража да я заговоря. Отминавам. Спирам на няколко крачки. Пробвам пак. Тя пак е обърната. Решавам, че третият път ще е за последно. Минавам и се застоявам малко.

Светла се обръща. Това е моментът, в който животът ми ще се промени напълно, макар и да не го знам още. Оказва се, че наистина пуши. Говори ми за своите (също гимназиални) проблеми - но тя е на 18, затова те са по-различни от моите. Майка й, разбира се. Затова и пуши. Защото майка й е антихрист и я мъчи - да готви, да чисти, да се прибира по-рано. Опитвам се да съм съпричастен, но ме напушва смях, защото моето положение - поне според мен - е доста по-сложно и лошо. Докато говори, аз забелязвам някои неща. Очите й светят когато се усмихва. Косата й е светло-кестенява и има един непослушен кичур пред дясното й око, който я прави много интересна. Осъзнавам това и още много неща, които започват да ме притесняват, защото всъщност ги знам от доста време - откакто се запознахме преди няколко години... просто тогава бях твърде малък да ги разбера. Тя е решила да преспи при приятелка и на другия ден да се премести в столицата да си търси работа без да завърши. Сама щяло да й е по-добре. Хубаво. Поне тук мога да й помогна. Включвам сметачната машина в главата си и й описвам бъдещите няколко месеца - трудностите с квартирата, работата, мизерията... освен това правя паралел с майка си и тя вижда, че нейната определено не е чак толкова зле; също така апелирам към човечността й, защото заради тази малка среща, закъснявам с повече от час.
Тя се смее и се съгласява да се прибере и да го обмисли.

По пътя всички чувства от изминалите години се надбягват като стадо атове из ума ми и заплашват да ми пръснат главата. Започвам да мисля как да й съобщя най-хубавото и най-сложното за обяснение чувство, с което при това нямам никакъв опит. "Защо не пробвам с литературата?"
- Светле?
- Да?
- Нали знаеш "Дейвид Копърфийлд"?
- Да, разбира се. Илюзионистът. Много е добър.
- Не. - ядосвам се аз.
- Шегувам се. - прихва тя. - Говориш за книгата.
- Да. Нали помниш Агнеса? Мисля си, че ние двамата сме като Дейвид и Агнеса.
- Ъъъ... това първата ли беше или втората, за която се ожени?
В този момент обяснението ми рухва като минирана сграда. И ме хваща шубето.
- Аз... не... исках да кажа, че си ми близка приятелка и...
- Странно, можеше да дадеш много други примери. Освен ако не намекваш, че майка ми е Юрая Хийп. Ха-ха.
- Да. - засмивам се нервно.
Оттам нататък диалогът става накъсан и неловък. Тя само върви и се подсмихва.
- Виж... аз...
- Не, аз те разбирам - непринудено казва Светла - просто не искам нещата да станат неловки между нас като... сега...
- Какво говориш? Неловки? - засмивам се още по-нервно. - Права си, може би трябваше да използвам друга книга и други герои като Томи и Аника от Пипи. По-скоро те имам като сестра... - и тогава съвсем се забърквам и млъквам.

Изпращам я до тях и тогава се случва неизбежното.
- Къде беше? - майка ми прилича учудващо много на инквизитор. Как не съм го забелязал досега?
- Извинявай, отплеснах се.
Плестник. Заварва ме неподготвен. Сълзите рукват.
- Нали знаеш, че ще разбера.
- Бях навън, на "Острова".
- С кой?
Мълча. Още един плестник. Хлипам.

За мен всичко това е като тест за мъжество.
Колко глупаво ми изглежда сега.
На следващия ден отивам да видя Светла, а тя се държи все едно нищо не е станало.

Но за мен е.




СЕГА СЪЩАТА ИСТОРИЯ, ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА СВЕТЛА:

Обиколих парка вече няколко пъти. Това няма да реши проблема ми. Трябва да запаля. Намирам си малко кътче, където никой няма да ме занимава. И без това се стъмва. Изваждам дългата, гладка цигара и запушвам. Мислите се кълбят като вълма дим в главата ми. Майка ми ме кара в свободното си време, което става все по-малко покрай кандидатстването, да гледам някакъв дъртак и да му сменям памперсите с надеждата да ни препише апартамента. Нима сме ЧАК толкова бедни? Вярно, получавам по лев на ден джобни, с които мога да си купя ядене само на вересия, но все си мислех, че ще се оправим. Не зная какво да правя. Имам приятелки в столицата, при които мога да живея, но как ще се оправям с парите? И няма да мога да завършва. Хвърлям изпушния фас и го стъпквам. Много ми се плаче. Методично изваждам друга цигара и запушвам.
Гледам разсеяно града от другата страна на ръкава и изведнъж оттам ми се пули някакъв хлапак. Прилича ми на Миро. Не, той отдавна трябва да се е прибрал. Продължава да ме гледа, като че ли се чуди за нещо. Ето че тръгва в другата посока. Ясно, объркала съм се.
Защо на мен? Не ми стига другото, ами... и сълзите се стичат, без да мога да ги спра. Хлипам.
Минава известно време и чувам стъпки. Някой идва. Обръщам се, за да не ме види. Преминава. След малко идва някой друг. Или е същия? Дали не е Миро все пак? Ще се обърна.
- Здравей! - насилвам се да се усмихна през сълзите.
- Оу... здравей!
Мълчание.
- Кажи нещо, не мога да понасям тишината.
- Ти... ти пушиш?
- Само малко. Казват, че успокоява.
- Какво правиш тук, сама? - той ме гледа смутено и загрижено.
Трябва да му кажа нещо, да го залъжа. Прилагам му изпитаната схема за онеправданата тийнейджърка, която готви, чисти и се прибира рано. Налапва въдицата. Поисква да ме изпрати до нас. Казвам му, че ще спя при приятелка, но той е толкова проницателен, че след малко му обяснявам част от истината. Той говори толкова рационално за възрастта си, че се замислям даже и над истинския си план. Но усещам, че нещо го гризе. Казва, че иска да ми каже нещо, но не знае как. Аз го уверявам, че тази реплика кара жените да пощуряват, защото сме много любопитни същества и сега просто трябва да ми каже.
Той започва да се обяснява и още от първата реплика разбирам за какво става въпрос. Личи си и в очите му. Толкова е сладък. И също така ми е най-доброто приятелче. Не мога да му причиня това. Уфлянквам се малко, но накрая осъзнавам, че трябва да му обясня, внимателно, че това просто няма да стане. Той се смущава, отрича се от думите си и всичко става точно такова, каквото не исках - неловко. Налага се да го отбягвам известно време, докато му мине.
Прибирам се вкъщи, вече решила да се примиря с всичко, което майка ми ми е приготвила и лягам.
На следващата сутрин майка ми се прибира и ме пита дали съм си нарушила нощния час. Аз кимам отрицателно. Питам защо. Тя ми обяснява, че Миро се е прибрал много късно и майка му има подозрението, че е бил с мен, а аз, разбира се, знам какво ще ми се случи ако съм нарушила за този последен път вечерния си час - да ходя при дъртака даже неделите, вместо нея. Обяснявам й, че съм учила и с това се приключва.
Тази вечер разсъждавам върху Вселената и съдбата и осъзнавам, че това малко момче, без да го осъзнава, е променило живота ми.

Разумът

- Хайде бе, дядо Йоцо, разкажи ни пак за трите си закона да се посмеем. - каза едно от децата с шеговито-сериозен тон.
Йоцо беше най-умният в селото, но имаше навика да се шегува и понеже често не го разбираха, децата и техните родители приемаха думите му за шеги.
Йоцо се изправи, огледа тълпата и започна:
- Всяко тяло, например яйце, се търкаля равномерно и по права линия докато някой не го спре или затъркаля по-силно.
- Ама това по нанадолнище ли е? - попита сина на попа.
- Навсякъде е, синко.
- Тогава защо като го търкулна, то спира?
- Защото има сили, които го спират, което ме навежда на втория закон - когато приложим сила, яйцето се ускорява.
- Е, то се знае. - усмихна се бакалина.
- И сега третия закон. - направи се, че не го чува Йоцо. - Когато бутнеш нещо или го ритнеш, то ти противодейства със същата сила.
- Ееей, Йоцо, откъде ти идват тия.
- Да ти кажа правичката - дядото смръщи вежди. - и представа си нямам. Мисля, че някъде отгоре.


***

- Добре, ученици, днес ще говорим за светлината. Кой ще каже какво е светлината?
- Светлината са лъчи.
- Светлината носи топлина.
- Светлината е жълта.
- Първо, не един през друг. Второ, всички сте прави. Но има едно нещо, което ме тревожи. Не ми се връзва светлината да е само вълни, мисля, че тя има двойнствена природа, мисля, че има частици, да ги наречем светони, които се разпространяват заедно с вълните и понякога светлината се държи като вълна, понякога като поток от частици... като електричеството.
- Откъде знаете това? - учителят се сепна, потънал в мислите си.
- Не знам. Просто се появи в ума ми една сутрин докато гледах през прозореца.


***


Лекционната зала беше огромна. Сигурно имаше над хиляда души.
Когато влезе лектора, изведнъж всичко утихна.
- Здравейте, скъпи приятели и колеги. Тук съм да ви изкажа една своя хипотеза, която обяснява донякъде вселената. То май всички хипотези я обясняват само донякъде - в края на залата се чу смях, но лекторът продължи - Представете си, че Вселената е един огромен Разум и нашите разуми плуват в него като звездите, изкривяващи времепространството. С други думи, нашите - а подозирам и извънземните - разуми огъват този разум. Нашите разуми имат връзка с този Разум и той има връзка с тях. Но нямаме директна връзка помежду си. Мисля, че това е очевидно. Мога да спекулирам, че някъде са се формирали клъстери от съзнания, способни да се свързват едно с друго директно, но няма доказателства за това. Да се върнем на разума. Тъй като той запълва цялата Вселена, логично е да се предположи, че нашата съдба се контролира малко или много от него. Но аз ще ида още по-далеч и ще кажа, че някои наши мисли също идват от него. Не, не се възмущавайте - ние имаме право на избор, но възможностите... да именно възможностите ни ги предоставя този Разум.

Лекторът говори още половин час разяснявайки как действа този разум, който беше основен в хипотезата му, получи бурни овации, а след това слезе от катедрата и напусна залата.
"Да, всичко мина перфектно. Приемат го доста добре", помисли си лекторът наум и не получи отговор.

ТО - Началото на Вселената

ТО протегна пипалата си от Светлина и озари околния мрак. Стражът на Мрака, веднага щом усети зараждащата се зора, извади назъбеното тъмно острие и ги преряза. ТО се сви, намали почти наполовина обема си и започна да гасне. Останалите от Групата му го подкрепиха.

Силите му растяха с всеки изминал ден. ТО растеше и укрепваше, но също така увеличаваше Групата си. И един ден, те всички простряха пипала, озарявайки околния мрак на стотици кликове. Стражът отново извади Острието и започна да ги сече. Но на всяко едно отсечено, се появяваха три нови. Той извика другите Стражи. Нищо не можеше да спре Светлината. Скоро тя заби корени в самата същност на времепространството и се разпростря из цялата Вселена.
Но стражите не бяха мъртви. Те знаеха, че Огънят МУ не е вечен, както и на неговите Групи. Да, загубиха в тази Вселена, но бяха победили в милиарди други. А скоро и тази щеше да падне. Еоните за тях не значеха нищо.

Щяха да чакат светлините ИМ да угаснат и да си възвърнат господството!

Краят на Вселената

- От колко време е така? - попита психиатърът.

- От няколко месеца, докторе. - бащата се опитваше да запази самообладание, но гласът му трепереше.

- Стояне, искаш ли да ни разкажеш какво чувстваш?

Момчето сe беше свило на канапето със сключени ръце, притискайки гърдите си.

- Какво чувствам? - то избухна в нервен смях. - Добре, тъпако, ще ти кажа какво чувствам. Аз не общувам, не чета, не гледам телевизия, аз ПОГЛЪЩАМ. И майка ми, и баща ми, и всички до които мога да се добера, аз ви поглъщам ВСИЧКИ ДО ЕДИН!

- Добре. Как те кара това да се чувстваш?

- Не ми прилагай тъпите си психологически трикове! Нищо не чувствам. Не може да има чувства, където има само поток от йотабайти информация през Моста към душата ми. Извършва се преобразуване и после... после... изхвърлям информацията.

- По какъв начин?

- Пиша, пея, свиря, танцувам.

- Значи си многостранен талант?

- Млъкни, тъпако! Не разбираш. Не остава много време. Критичната маса много скоро ще бъде достигната. Трябва да ме убиете! ВЕДНАГА!!!

- Сине, не говори така на лекарите, те искат да ти помогнат...

- Млъкни, глупачке! Предполагам знаете термина "верижна реакция". Невроните създават връзки. Мозъкът ми е почти изцяло навързан досега. Когато всички аксони се свържат...

- Но откъде знаеш? - плахо попита сестрата, която държеше анастезията.

- Защото ГО ВИЖДАМ, ограничени животни такива! Тази упойка няма да свърши работа. Искам морфин. Поне 500. ВЕДНАГА!

- Дете, не можем да ти дадем морфин. Дали сме хипократова клетва.

- Добре тогава. - Стоян освободи ръцете си, облегна се удобно на фотьойла и зачака. - Може ли да се намери нещо за ядене тук? Но след не повече от 10 минути, защото след двайсетина Вселената ще бъде погълната от черната дупка в гърдите ми.

Когато се наяде, Стоян се върна в стаята с двамата психиатри, трите психоаналитика и сестрата, която все още държеше анастезията.

- Комплименти на готвача. Сега, имаме около 2 минути да ви обясня какво се случва, макар че ограничените ви животински мозъци едва ли ще го разберат.

Вселената е съставена от материя и енергия - това ни учат в училище. И е донякъде вярно. Вярно е и, че всичко е вълни. Това го научих по физика в Техническия. Всичко е вълни. А аз ги поглъщам. Всички – от радиовълните до гама лъчите – абсорбирам и поглъщам пълния вълнов спектър. Но процесът ескалира все по-бързо, нямам физическото време да ги трансформирам, разбирате ли... а ако не ги трансформирам, не мога да ги извадя от себе си, те правят връзки, тези връзки правят други връзки... Няма да разберете... Добре. Във всяка цивилизация идва момент, в който еволюцията престава да оформя тялото и се насочва към нервната система... не, няма време за това... добре... човешкият вид еволюира от милиони години тук горе - каза Стоян и посочи главата си - Но съзнанието не изчерпва това да си човек. Има и душа. И между двете има Мост. Мостът ми в момента е препълнен с поток от информацията, която съзнанието ми поглъща и когато последният бит информация стигне до душата, край. End of all things.

- Стояне, ние не мислим, че си опасен. Сега ще ти дадем едни хапчета, ти ще ги пиеш ли?

- Ако в близките 20 секунди ми ги дадете, да, защо не.

- Сестра, запиши - 200 mg перокс....

Но сестрата не можа да напише нищо, защото изведнъж огромно черно кълбо погълна Стоян и продължи да се уголемява. Цялото пространство наоколо започна да трепти, появиха се разскъсвания в тъканта на пространството, всичко се издължаваше и насочваше към нарастващата черна дупка, която до преди секунди беше говорила с главния психиатър, който впрочем вече беше тънка линийка, устремена към хоризонта на събитията на дупката.