Когато не знаеш защо те боли

когато не знаеш защо те боли
когато ума ти засенчват мъгли
когато в сърце се забиват игли
когато не знаеш защо те боли

и огън горѝ те и давиш се в мрак
преди тъй си страдал - сега страдаш пак
и няма надежда - а няма и знак
и огън горѝ те и давиш се в мрак

какво си направил - за бога - какво?
че ти си такова добро същество!
нима нямаш в място в това общество?
какво си направил - за бога - какво?

наказа те някой и гърчиш се ти
подобно влечуго умряло почти
кръвта ти изстива и с нея - мечти -
наказа те някой и гърчиш се ти

когато не знаеш защо те боли
когато навънка и в тебе вали
ах нека магията Той развали
и нека до утре да спре да боли

То е в мен

то е в мен и ме разяжда
тази жажда да разкажа
туй което и не крия
в мен жестоката стихия
тя събуди злото - мрака -
и на вас я днес изплаках
и за прошка пак ви моля
че душата ми е болна
и духът ми е пречупен
и отдавна съм изгубен
но до вас когато крача
не измъчва мене здрача
и ще бъда благодарен
да останете другари
за да мога да покажа
туй което в мен се ражда

Нима не разбираш?

нима не разбираш глупако
че няма причина да чакаш
защото по-силен е мракът

нима не разбираш - боли те
защото това са жените
за тебе - куплети и ритъм

нима не разбираш - без смисъл
до днеска за близост си писал
на болка ти сам се ориса

стегни се най-после поете
и нека сърцето ти - цвете -
да спре да хаби цветовете!

Когато те мачка светът

когато те мачка светът
когато - загубила път! -
се луташ:
- посред ад -
- посред рай -
минута почакай:
- и знай! -
най-плътен е мракът
преди да се съмне
най-стръмен е хълмът
в последните крачки!

За вас любими

Боли ме!
Ах, само как ме боли!
Чувствах сякаш
винаги с мен сте били...
На утрото в лъчите,
на мрака
в тъмните мъгли...
На вас аз можех да разчитам.
А днес се срути замъкът
игли
забиват се в плътта ми нежна
угасва пламъкът
надежда
вече няма
една
голяма
рана
само
кърви и със кръвта ми
изтичат стихове и рими.
За вас, любими!
Боли ме!

Боли ме

боли ме
лекувам болката в стих
и бързо изчезва

да пиша искам - реших -
и малко поезия

тогава болката пак
става ми нужна

и падам в черния мрак
с болка текуща

боли ме
лекувам мъката в стих
но е тя необходима!

Да пиша

протягам с отчаяние ръце
- глупако там не зрее нищо! -
но зная свойта цел:
- да пиша! -

отдавна почнах своя дълъг път
- глупако всичко е излишно! -
не могат да ме спрат:
- да пиша! -

когато падне тъмен вечен мрак
- глупако ТЯ ще те прониже! -
с последен кървав знак:
- издишам! -

В дим от цигарите

в дим от цигарите мракът
шепне за радост и жал
хората глупави чакат
с дял от тъга натежал

хората мислят че могат
в чаша да дирят покой
само че други тревоги
раждат се лесно безброй

в дим от цигарите здрачът
шепне за мъка и страст
дебне у всеки палачът
част неизменна от нас

Човек като всички

Ти си просто човек - като всички -
защо ли обаче не вярвам в това?
Ако беше жена ти - безлична -
тогава защо ли са тези слова?

Ти си нещо различно - и чуждо -
на цялата злоба и мрак на света.
И във мене сега се пробужда
поляна, изпълнена с думи-цветя!

Ще чакам

ще чакам
а живота ще минава
ще чакам
но не пари и слава
ще чакам теб
красива непозната
ще чакам теб
да ми спасиш душата
да запълниш
дупката във мене
да покълне
огненото семе
да погълне
всичко зло и мъка

стига вече пъкъл!

затова ще чакам
колкото е нужно
щом изчезне мракът
нежно ще те гушна!

От любов и родина

мракът бавно обгръща ни
душите после и къщите
не не ми говорете
вижте хора - прегръщат се -
различни уж но са същите
обич иска сърцето!

крачат бързо войниците
и ронят майки сълзите си
но това ще премине
вижте хора - събуждат се
че по е силна тя - нуждата -
от любов и родина!

Мракът

мракът обгръща града
като черен воал на вдовица
свети там ярка звезда
- тънка бяла карфица -

мракът и мене мори
впива ноктите свои на птица
пàри плътта и гори
- с кръв е от дяволица -

силният зов на нощта
кара всичко на лудост дивашка
демони плюва пръстта
- и кошмари зли ражда -

Навярно съм досаден

навярно съм досаден
връзка щом не задържах
поет треторазряден
тънещ в глупав страх

"кажи ми днес затвора
още ли държи те в плен
и впил се в същи хора
караш ден след ден?"

навярно съм и странен
повече от всеки друг
душата пълна с рани
кървав сак с боклук

"кажи ми ти кога ще
тръгнеш смело пак напред
и в твойто настояще
мракът ще умре!"

навярно имам сили
греещи във мен слънца
решетките стопили
стигат те сърца

Адът

по билата пада здрачът
да прикрие - негова задача
снеговете бели чисти
да почерни Мракът силно иска
и додето зрее тъмнината
Адът властва над Земята

Ноктюрно

облаци нежни бели мъгли
празни надежди много боли
северни бури преспи от сняг
всичко разтури черния мрак

извори чисти сини води
спят аметисти кой ги родѝ
камъни скални волни орли
роклите бални дрипи били

дупки дълбоки в земната гръд
поглед жесток и бързата смърт
повеи снежни млечни мъгли
мъртви надежди много боли

Страхуваш ли се

Страхуваш ли се от мене ти?
Не? А трябва!
След всяко сътворение
Мрак остава!

Страхуваш ли се от взора ми?
Не? А трябва!
Душата ми затворена
Той отслабва!

Страхуваш ли се от бъдното?
Не? А трябва!
Делиш ли с мен присъдата
тя ограбва!

Звяр

из тъмните дебри на душата ми
се крие Звяр могъщ
понякога в сняг са запечатани
друг път вали отровен дъжд

в дълбоката пустош на душата ми
се крие Звяр жесток
резците раздирали са раните
на място дето търсех Бог

не знам дали доброто свети ви
но зная - Мрак пълзи
където ми тупти сърцето
Той рони кървави сълзи

Без муза

ужасна седмица измина
без нито ред
без нито знак
небето все тъй беше синьо
а в мен цареше мрак

но ето музата пристигна
и хвърли лъч
към моя лист
а после мило ми намигна
и спря да ме боли

Вървя

Вървя.
А пътят става мрачен.
Покрѝва всичко здрачът
с наметалото от мрак.

Кървя.
Очите - рани. Плача.
Ранѐн от злото крача
и разкъсан страдам пак.

Живях.
Умирам днес обаче.
И няма вече начин,
и не зная вече как...

в тоз свят
на светло да изляза.
Изглежда съм белязан
аз от дяволския знак!

Разходка в гората

сред дървета се разхождам
но покрива всичко здрачът
от разходката ми нощна
във която ме провожда
мракът - моят спътник мрачен

чувам птичи песни звучни
но не виждам аз певците
питам се и как се случи
в този студ ужасен - кучи -
из гората да се скитам

образ лунен през листата
ту прозира ту изчезва

сякаш в приказка краката
движат се и беж - нататък
към поляна многозвездна

и излизам на широко
дето вижда се небето
няма облаче наоколо
сводът грее отвисоко
спира сякаш и сърцето

тази хубост упоява
покорѐн събираш длани
за молитва и тогава
ти Вселената прославяш
че с любов в Нощта събра ни