Когато няма Муза

когато няма муза
и пред листа сам седиш
животът те контузи
носиш тежките следи

от мечтите непреследвани
от неводените битки
от пропуснатите шансове
от задавеното "искам"

когато няма муза
но пак Нужда в теб гори
търсѝ море илюзии
стих красив си сътвори

Листа празен

пред теб белее листа празен
но пак не знаеш как да почнеш
дали да лееш ти омраза
или любов - съвсем нарочно

пред теб белее листа празен
а имаш толкова да кажеш
не искаш тон вежлив да пазиш
ти искаш с реч да ни уплашиш

пред теб белее листа празен
не можеш сам да се излъжеш
поет да бъдеш - твоя казън -
да казваш истини си длъжен!

Без муза

ужасна седмица измина
без нито ред
без нито знак
небето все тъй беше синьо
а в мен цареше мрак

но ето музата пристигна
и хвърли лъч
към моя лист
а после мило ми намигна
и спря да ме боли

Като котка

като котка която
родила
след седмица малките гони
така губят своята сила
всички чувства
към стихове мои

те искат да сучат
- не давам -
не ги чистя
не ги пазя
- сами остават -
на листа
атлазен

както котка която
съзнава
че живее в свят зъл и озъбен
на тълпата творбите оставям
да ги разкъса

Чувства на белия лист

изливам чувства на белия лист
не зная какво ще излезе
дали ще е стих добър и лъчист
дали ще е поезия

но тези слова май знаят сами
какво в мен дълбоко живее
забиват в сърцето остри ками
и стих кървав се лее

Силите през мен минават

силите през мен минават
и на листа се изливат
после той ги пресушава
и направо ги изпива
в тишината оглушавам
а на вкус ми е горчиво

Колко е трудно

Колко е трудно, когато цвърчи
птичето в теб, а езикът мълчи...
Ах, и тогава боли те до смърт,
но не можеш написа и ред,
и е черен светът,
а в душата ти – лед!

Колко е трудно, когато цвърчи
птичето в теб, а със слепи очи,
гледаш пусто ти в празния лист,
без да можеш написа и дума,

и ужасно боли,
и с поглед безумен

ти се взираш и в тебе горчи...

Тетрадка

Донесох ти тетрадка.
Такава мъничка...
и като тебе сладка.

А ти ме гледаше в очите.
Гледаше и се усмихваше.
Ах, как зарадвах се, когато
на корицата изписано
видях аз името познато
и бързичко разлистих я...
Дълго взирах се във буквите,
във чертиците и в точките,
в изречения едва започнати,
пълни с думички изпуснати.
(Ще каже някой, зная –
Тоз луднал май бая е:
какво ги гледа тез ченгелчета,
защо се взира в запетайките?
Добре, тетрадката намерил е,
това разбрахме го...
Е, и? Голяма работа –
защо ни занимава ся?
Този някой, или тези,
ще помоля да си трайкат те!)
Сякаш виждах как ръката ти
листа нежно е докосвала
и на хартията ядосвах се,
че залъгва ме с остатъци.
А на страницата ù последна
когато стигнах и погледнах –
ах, колко смях се на звездичките;
и на думите в кавичките;
и на малките човечета
със глави като гевречета;
на подсказки неизречени;
на забавните ти списъци;
и на дробите с излишъци...
Там, на тези листове изписани,
аз четях ти сякаш мислите.
Всичко туй си спомних аз
и огря ми устните усмивката.
Помнех всичко в този час,
но не споделих, разбира се.
Вместо туй мълчах и гледах
все в очите кадифени.

Но понеже беше леко глупаво
само да се гледаме усмихнати
(не че не е туй за мене хубаво,
просто твърде скоро, зная, писва ти)
ей тъй, запитах нещо,
какво – не помня вече.
Заговорихме...
(Е, по-право – заговори ти,
а аз те слушах:)
За математиката ми разказваше –
как всичките в класа сте си изпатили.
За тез задачи – сложни, гадни;
за векторите безпощадни;
за жегата; и за уроци нови –
за лъчи, за мед и за олово;
и как – за пусто! – точно днес
сте правили по немски тест!
... Говореше, разказваше ми живо,
на устните с усмивката игрива.
А аз мълчах и слушах –
свит, кротичък, послушен.
И мислех само колко си красива
и тази дреха колко ти отива...

И разбрах тогаз, че заслужаваш
всичкото старание,
всичкото страдание,
което причиняваш!

Но не казах нищичко, разбира се.
А пък времето си се изнизваше...
На тебе писна ти. Сбогува се.
И аз отидох си. С „До утре”-то.

Донесох ти тетрадка.
За толкоз мъничко...
отново нищо. Жалко.