Няма смисъл от сбогом

топли ме студът в очите ти
свети ми мракът в душата
мъчат ме сто въпросителни
вятърът гони листата

искам да забравя спомена
искам със зло да помогна
зная - светът тъй огромен е -
че няма смисъл от сбогом

Разходка в гората

сред дървета се разхождам
но покрива всичко здрачът
от разходката ми нощна
във която ме провожда
мракът - моят спътник мрачен

чувам птичи песни звучни
но не виждам аз певците
питам се и как се случи
в този студ ужасен - кучи -
из гората да се скитам

образ лунен през листата
ту прозира ту изчезва

сякаш в приказка краката
движат се и беж - нататък
към поляна многозвездна

и излизам на широко
дето вижда се небето
няма облаче наоколо
сводът грее отвисоко
спира сякаш и сърцето

тази хубост упоява
покорѐн събираш длани
за молитва и тогава
ти Вселената прославяш
че с любов в Нощта събра ни

На живота

на живота страниците леки
прелиствам бавно днес
в кръстопъти сливат се пътеки
разглеждам с интерес

колко пъти грешен път избирах
се вижда ясно тук
колко пъти в мрак и студ умирах
отказал да съм друг

на съдбата цъфналите листи
красиви са сега
и в очите сълзите са чисти
от болка и тъга

на живота страниците тежки
прелиствам бавно днес
и понесъл собствените грешки
ще спя добре нощес

Потънал в мъгла

Потънал в мъгла
сънува градът
по всички стъкла
рисува студът...

Рисува цветя,
облича ги в мраз,
да са в утринта
те свежи за нас!

Студено е

Студено е.
Студено е във мене.
Години гасна в този студ.
Години само стена...
Измръзнал в бездната студена.

И здрачно е.
И здрачно е във мене.
Години гасна в този здрач.
Години само плача...
Захвърлен във килия мрачна.

Старата жена

Зимата беше много студена.

Дървата бяха свършили, а нямаше пари дори за един кубик. Синовете й едва издържаха своите семейства и нямаха излишни пари. Вярно, ходеха до гората, но глобите бяха много големи, а и сухите клони много бързо изгаряха.

Единственият начин да оцелее през зимата беше да иде в града при тях.

И тя отиде.

Живееха на дванайстия етаж. Всяка сутрин тя гледаше бетонната гора и малките хора, пъплещи като мравки по тротоарите. Обичаше да излиза до парка, но това беше жалко подобие на родното й място и тя не се задържаше там.

Беше на 89 години и никога не беше напускала селото.

****

Мина ден.

Мина седмица.

С всеки изминал ден тя линееше все повече. Зимата все още не й позволяваше да се върне у дома си, а и пари не идваха от никъде.

И тя търпеше.

Ходеше по асфалтовите реки, покрай бетоновите гори, дишаше замърсения от фабриките и колите въздух и тъгуваше. Скоро престана и да излиза. Обстановката навън я потискаше, а парка го асфалтираха. Легна на легло.

Скоро старата жена напусна близките си в града.


А зимата бе все така студена и безчувствена.