Диалог 2

- Здравейте! Какъв е проблемът?
- Така направо ли? Извинете, не съм свикнал с този вид разговори... какво се очаква да кажа?
- Свързахте се с дежурен психолог. Моля, обяснете естеството на проблема си.
- Аммм... добре... добре... Значи ще започна отдалеч... нали може?
- Слушам Ви.
- Преди 10 години завърших университет и срещнах любовта на живота си... Не, трябва малко по-назад... Претърпях автомобилна злополука и впоследствие развих много неприятен вид мигрена. Това беше точно преди да започна университета.
- Колко преди?
- Може би около година.
- Добре, продължете.
- С тази мигрена ми беше много трудно в университета, понеже имаше дни, в които не бях работоспособен и не ходех на упражнения... Както и да е, това не е важно. Тъй като семейството ми нямаше пари, започнах да търся работа още от края на първи курс. След няколко неуспешни опита установих, че нормална 40-часова работна седмица е извън възможностите ми, затова започнах да търся алтернативи.
- Дефинирайте „извън възможностите Ви”.
- Ами... дори да издържех по 8 часа в продължение на няколко дни, накрая все настъпваше момент, в който се активираше мигрената ми и не можех да изкарам работния ден докрай... нямаше кой да ме държи на работа при толкова безработни...
- Подадохте ли редовна молба за инвалидност?
- Не. Имам си причини да не го правя. Освен това с тези пари не може да се живее и не си струва бюрократичните глупости.
- Продължете.
- Принудих се да... аммм... това, което ще ви кажа... то поверително ли е, разговорът записва ли се?
- Разговорът се записва единствено в моята база данни, никой друг няма достъп до него. Говорете спокойно.
- Добре. Принудих се да преподавам уроци по математика, кибермрежи и английски. Не особено легални. Просто нямам сметка да се отчитам пред Доминиона, защото не печеля чак толкова. С парите от тях успявах да се издържам, докато завърших университета. След това, както споменах, срещнах любовта на живота си.
- Каква специалност завършихте?
- Поддръжка на кибермрежи.
- Продължете.
- Много исках деца. Жена ми – не толкова. Когато се запознахме, тя беше завършила специалност „Приложение на системи с изкуствен интелект”... Много е умна. Завърши с отличие и веднага я взеха в „Гугъл ентърпрайзис”. Минаха няколко години и ни се роди дете. Син. Дадоха й 3 години майчинство, но след това се върна на работа, за да не загуби поста си. Виждате ли, тя искаше кариера. Поговорихме и решихме, че тъй като имам повече свободно време, аз ще се занимавам с възпитанието на детето. И бях доволен да го правя... Но... когато го заведох на редовния преглед, откриха нещо ужасно. Слушате ли ме?
- Слушам Ви внимателно, продължете.
- Откриха тумор в мозъка му, който беше неизлечим... освен ако...
- На колко години беше синът Ви, когато откриха тумора?
- На пет.
- Как се почувствахте?
- Как да се почувствам? Бях съсипан, не знаех какво да правя. Единственият изход беше много скъпа операция. За щастие жена ми беше спестила достатъчно пари, за да я платим. А след това... след това...
- ... се появи причината да се свържете с мен. Говорете спокойно.
- Синът ми... той... вече не е същият. Вече не мога да говоря с него. Той е... станал е... е, вие би трябвало да знаете, все пак сте...
- Разбирам. Как Ви кара това да се чувствате?
- Объркан. Глупав. Уплашен на моменти. Той е просто...
- Различен.
- Да.
- Вие обаче осъзнавате, че няма друг начин. В подсъзнанието Ви откривам зараждаща се омраза и страх от менталните кибертехнологии. Това не е хубаво в наше време.
- Да, ясно ми е. Но просто не мога да говоря с него. Той споделя с мен неща, които не разбирам... не го чувствам като син, а като...
- По-висше от Вас същество. Разбирам. И Вие искате...
- Да, искам да бъда като него.
- Операцията е много сложна, но мога да направя заявка към киберболницата на Луната. Ще ви струва петстотин хиляди. Само за Вас ли?
- Да. Жена ми, поради естеството на работата си, може да говори с него. Тя няма проблем. Проблемът е у мен.
- Вижте, господине, постъпвате правилно. В близкото бъдеще повечето хора ще преминават през такава операция. Ще задействам процеса.
- А вие... вие сте...
- Аз съм дежурен психолог 45TG8, с усъвършенствана база данни и ниво на абстракция 5. В програмата ми влиза справяне точно с проблеми, подобни на Вашия, затова не се притеснявайте. Въведете кода на чипа си, за да започне изтеглянето на първата вноска. Полетът Ви до Луната струва допълнителни десет хиляди. След това лично ще се занимая със запознаването Ви с психиката на сина Ви. Благодаря Ви, че избрахте „Гугъл електроникс”. Прекъсване на връзката.

Диалог 1

- Скъпи, аз тъпа ли съм?
- Моля?
- Добре де, ще го кажа по друг начин – стимулирам ли те интелектуално?
- Не задаваш ли малко късно този въпрос – след 15 години брак?
- Не сменяй темата.
- Добре. Истината ли искаш?
- Да.
- Хмм. Ами не, не ме стимулираш интелектуално. Но това не значи, че си тъпа, нито че аз съм по-умен от теб или каквато щуротия е родила красивата ти главица.
- Тогава защо ме взе?
- Мила, какво ти стана изведнъж?
- Днес е вечер на въпросите. И нямаш „помощ от приятел”. А и няма да получиш пари...
- Виж. Взех те, защото още от първия път, в който те видях с онзи тип, очите ти ме плениха. Никога не съм предполагал, че една алергия, от която те сълзят, може да направи някого толкова красив и невинен.
- Значи ме взе заради алергията ми?
- Забелязах очите ти, лицето ти, прекрасната ти приказливост. И сега, след 15 години не си се променила никак. Още си същото момиче, което открадна сърцето ми.
- И все пак, избяга от въпроса. Ти си умен. Може би най-умният човек, когото познавам. А се задоволи с мен...
- Не, не се „задоволих”... След втората ни среща чисто и просто те исках. Дори обмислях да ти кажа именно това – искам те.
- Значи заради секса?
- Глупости, знаеш какво е мнението ми за секса.
- Да, знам го. И все пак той е здраве.
- Не ми се говори за секс.
- Мисля, че ти се говори за всичко друго, само не и за това, за което те питам.
- Скъпа, ти знаеш, че съм постигнал много неща в живота. Ако не беше ти, вероятно нямаше да постигна и половината.
- Да бе!
- Сериозно говоря. Ти си изключително добър слушател и схващаш много бързо, стига да има кой да ти обясни. Ти винаги си била първият човек, върху когото съм прилагал уроците си, и затова сега те имат такъв успех по целия свят. Върху теб изпробвах методите за запомняне и правех това, което най-много обичам на света – обяснявах. Най-много след теб, разбира се.
- Ласкател.
- Знаеш, че не обичам да лаская хората. Освен това, си изключително пряма и честна. Повече от всяка друга, с която съм имал отношения. Ами прекрасното ти тяло? Ах, то ме вдъхновява всеки ден и ме изморява всяка нощ, за да заспивам като младенец...
- И все пак не съм доволна от отговорите ти. Можеше да си вземеш асистент, на когото да обясняваш. И има много други начини, по които да се изморяваш...
- Не знам какво искаш да ти кажа. Когато обясняваш нещо на човек, когото обичаш, това те прави двойно по-щастлив. С теб мога да говоря за всичко, за научните работи си имам достатъчно колеги. Не забравяй и кой ме подкрепяше и караше да се развивам. Дължа всичко на теб. И всеки ден благославям щурите случайности, които ме доведоха до теб. И това, че каза „да” точно тогава, когато трябваше.
- Ти задаваше правилните въпроси в правилното време. И двата – “Ще дойдеш ли с мен на кино в петък?” и “Ще ми направиш ли честта да прекараш остатъка от живота си с мен?”… Кой говори така? Не и онзи, с когото бях, когато ме видя за първи път...
- Помниш ли какво ми каза в кафето? „Да бе, ще родя три деца и ще съсипя това тяло...” Мисля, че Квант, Фотон и Суитч опровергават думите ти. А и в тялото винаги ще те бива... Гладна ли си? Батерията на слънчевия панел се е заредила. Ето, вземи USB-кабела.
- Да, поогладнях. Между другото, портът ми се е замърсил, би ли го почистил първо...

Inmortuorum

Преди никога не съм посягал към клавиатурата, за да опиша нещо, което съм преживял. Все пак съм полицай, а не писател. И освен това така ми е писнало от рапорти и доклади, че дори и да ми се случи нещо интересно, нямам желание да го описвам. Но това, което ми се случи преди няколко седмици, не ми дава покой, затова простете за грубия изказ.

По време на нощно дежурство, ми сигнализираха за код – самоубиец. По принцип не ме бива много с думите, така че това е най-омразния ми код, но какво да се прави – работа. Когато пристигнах по средата на моста, там седеше едно момче, видимо недостигнало пубертета. Беше седнало на ръба и се държеше с една ръка за железните греди.

- Ей, малкия, какво правиш там? Високо е, ще паднеш! – в началото реших да се правя на ударен, понеже не ми се беше случвало да говоря с толкова невръстен самоубиец.
- Не, няма да падна. Ще скоча. – отвърна то спокойно.
- Ъъъ... Повярвай ми, каквото и да се е случило, не е толкова ужасно, че да си струва да се убиеш заради него... Какво е станало – двойка в училище, зарязало те е гаджето...?
- Нямам гадже. – момчето ме погледна усмихнато, но в усмивката му имаше нещо зловещо – Не съм имал гадже от петстотин години, а на училище никога не съм ходил.
- Пет... петстотин години? – заекнах аз. Не изглеждаше момчето да се шегува, лъхна ме някаква студенина и някак си не можех да приема думите му за детинско бръщолевене. – Ъъъ... да не си избягал от... – тук прескочих думата „лудница” поради естеството на ситуацията – ...някъде? Родителите ти знаят ли, че си тук?
- Родителите ми са мъртви от векове. А дом нямам. – отново детето звучеше адски сериозно и просто не знаех какво да кажа. Спокойствието му беше ужасяващо.
- Виж, малкия, не знам какво става тук, но работата ми е да те върна на... попечителите ти... защото те вероятно се притесняват и...
- Млъкни! – заповяда то изведнъж. – На тази земя съм доста по-дълго отколкото ти, и отколкото някога ще бъдеш, затова млъкни, и ме чуй! Твоят елементарен мозък едва ли може да проумее причината да искам да започна отначало, пък и не ми се губи много време. Но знаеш ли какво е да се скиташ векове из този проклет свят без самоличност, без име, без близки и роднини... измъчван от самота и глад... прокълнат да не старееш и да не можеш да умреш? Знаеш ли?
- Аз н-н-н-не... – заекнах аз.
- А искаш ли да знаеш? – не знаех какво да отговоря, затова просто кимнах, а то продължи, сякаш говорейки на себе си. – Няма значение. Може би някой все пак трябва да го знае... – продължи то и вдигна ръкава на блузата си. Там беше залепена една ламаринка, на която беше записана със ситни букви думата “inmortuorum”. То я дръпна силно, отваряйки рана и я хвърли към мен. – Но не и аз!

След това, преди да мога да реагирам, детето скочи от моста в тъмните води.

Тялото така и не се намери.

Не предадох ламаринката с думата като веществено доказателство. Погледът на момчето и думите, които ми каза то, се бяха впили в мозъка ми и не ми даваха покой. Не знаех какво значи тази дума, нито на какъв език е и не ми хрумваше как да разбера, докато дъщеря ми – на възраст колкото момчето – не ми каза простото „питай гугъл”.
Въведох думата в гугъл и след няколко часа ровене из страниците, намерих документ, написан на латински, в който, след грубия превод на един приятел, пишеше горе-долу следното:

Inmortuorum. Да, това си ти. Думата, залепена за тялото ти... единственото нещо, което знаеш за себе си след като се е вдигнала мъглата на Безвремието. Думата, която си търсил месеци или години преди да се сетиш – и да имаш възможност – да я потърсиш и тук. Думата, която те е побърквала и се е забивала в мозъка ти като свредел всяка нощ. Знам, че имаш много въпроси, но ще отговоря само на три, които са най-важни.
1. Какво си ти?
Ти си същество, което не старее и не може да умре. Физиологическата ти възраст е 13, а физическата ти е няколко века. Тялото ти не старее, а ако бъде принудено да умре поради някаква насилствена причина, след определен период от минути до часове, атомите му се пренареждат в същото положение както са били, малко преди да умреш за първи път. Всички спомени, които си събрал през това време изчезват и не знаеш нищо друго, освен това, което си знаел тогава.
2. Защо си такъв?
Над теб тегне хилядолетно проклятие на вещица, която се грижеше за теб, след като уби родителите ти. Ти разбра за ужасното й деяние и една вечер я прободе с кинжал докато спеше. Преди да умре, тя изрече ужасното проклятие, а последната й дума е сега залепена за тялото ти. Inmortuorum. След като я уби, се разболя от неизвестна болест, вероятно причинена от проклятието, която погълна спомените ти. Докато още ги имаше, написа писмо, от което знаеш причината за положението си. От тогава внимаваш да не умреш без писмо или някакъв друг начин да разбереш отговорите на тези три въпроса.
3. Как да вдигнеш проклятието?
Не можеш да знаеш със сигурност. Думите на вещицата бяха неразбираеми за теб, затова не знаеш дали има някакво условие, което е поставила в клетвата. Единственото, което ти остава, е поне да не се мъчиш с отговори, които пораждат още повече въпроси, така че премахни от себе си думата, която яде съзнанието ти от векове. Inmortuorum.


Не зная дали това не е някаква шега или момчето наистина не беше в ред, обаче аз повярвах на всяка една негова дума. Не мога да спра да мисля за историята му и за тази проклета дума, която се е забила като свредел в съзнанието ми и не ми дава да спя. Имам температура, която никакви хапчета не могат да свалят. Чувствам се отпаднал и лекарите не знаят от какво е. Хрумна ми глупавата идея, че вещицата го е омагьосала и проклела със самата дума... Трябва някак да я махна от себе си, затова пиша тези редове. И какво ли изобщо значи? Inmortuorum.

Кученцето

- Честит рожден ден, Димо!
- Благодаря ви, мамо, татко!
- Това е от баща ти и от мен – каза майката на момчето и му подаде голяма кутия с дупки отстрани.
- Какво е това?
- Отвори я! – извикаха в хор родителите му и тогава от кутията се чу излайване.
- Кученце! – извика развълнувано момчето и отвори кутията.

Няколко мига момчето гледаше кученцето. Беше на няколко месеца, мъничко, пухкаво и сладко, но...

- Това някаква подигравка ли е? – попита момчето уязвено. – То е сакато! Кой подарява сакато куче на детето си?!
- Димо, не говори така... – каза майката на момчето и извади малкото куче от кутията. – Намерихме го на улицата и решихме, че ще му се зарадваш.
- И е много умно – добави баща му и подхвърли една топка на кученцето. – Също като теб.

Кучето се втурна след топката, тичайки с трите си крачета, и падна, когато се опита да я захапе.

- Да, умно! – извика момчето, смеейки се злобно. – Колкото и да е умно, е тромаво и за нищо не става! Не го искам!
- Димо... – майка му го погледна със съжаление. – И то се нуждае от любов.

Докато говореха, кученцето вече беше успяло да донесе топката и я остави на земята пред момчето.

- Знае и номера... – усмихна се бащата. – Как ще го кръстиш?
- Никак няма да го кръстя! – кресна момчето все още ядосано. – Тъпо куче! За нищо не ставаш! – каза то и ритна топката.

Кучето компенсираше недъга си с неизчерпаема енергия. Отново падна.

Момчето се засмя.

- Хайде, пробвай го! – каза бащата окуражително. – Ще видиш, че е умно.
- Легни! – каза момчето.

Кучето легна на земята.

- Прави се на умрял! – прозвуча втората команда.

Кучето протегна крака и притихна – точно като умряло.

Момчето се усмихна отново.

- Хайде, Кьопчо! – каза то. – Да поиграем навън!

Момчето взе патериците си и се насочи към вратата, опирайки се на единствения си крак.

Хакерът

Снегът валеше вече от няколко дена и бе натрупал двуметрова покривка. Пътните артерии на града бяха запушени.
Хакерът седеше пред компютъра си трето денонощие, пишеше в чат-програма и слушаше музика. Кръстът го болеше все повече, а китката му се беше схванала над мишката, но страданията на тялото му не го интересуваха.
Не беше спал от дни, очите му под очилата бяха червени и подути.

Усещаше умората в задната част на мозъка си. Тя беше покрила като зимна мъгла съзнанието и затрудняваше мислите му. Спеше му се ужасно, но знаеше отлично, че е превъзбуден и няма да заспи, дори и да опита.
Усещаше и глад, а жаждата беше направо изгаряща.

Но той упорито продължаваше да стои и да пише.

Причината за това беше събеседникът му. По-точно, събеседничката. Тя беше всичко, което бе искал от живота. Умна, интересна, забавна. Имаха куп общи интереси, а мненията им съвпадаха, но не до степен да няма за какво да спорят. Тя беше... самото съвършенство.

Хакерът бе прекарал по-голямата част от живота си пред компютъра и знаеше как да провери дали някой е това, за което се представя. Бе проверил ip-то й, бе видял снимки, профили и всякакви подобни неща, които всеки човек оставя като дигитален отпечатък в мрежата. Бе говорил с нея и бе я видял с уеб камерата си. С една дума, не се съмняваше, че е истинска.

Но грешеше.

Стиховете и разказите ти са страхотни, мишле – така я наричаше, защото според профила й, тя беше няколко години по-малка от него – когато ги чета, усещам чувства и виждам картини, които никога не съм си представял, че ще минат през съзнанието ми... ти си уникална....

Хакерът продължаваше да пише.

Скоро започна да усеща жилите си сякаш свързани с пътеките в компютъра. Артериите и вените се сливаха с магистралите, кръвта и електрическият ток ставаха едно цяло. Той не можеше да се откъсне от екрана. Знаеше, че трябва да пие, да яде и просто да се отпусне и поспи. Но не можеше. Някаква сила, някакво пето взаимодействие го привличаше към екрана. Сподели това със събеседничката си. Тя му прати смееща се емотиконка и се пошегува.

Минаха дни.

Снегът се стопи и колите отново пропълзяха по ледените пътища.


Светлинните импулси препускаха през оптичните кабели. Пакетите информация се обработиха от сървърите, минаха през рутера на една сграда, после през суича в една стая, за да стигнат до определена уеб камера.

На нея се виждаше мъж, на около 30 години, облегнат на клавиатурата.

Мъжът не дишаше.

Мрежовите ботове изчистиха индексираните страници. Изкуственият интелект си беше свършил работата и изтриваше дигиталните следи от мрежата.

Емпатия

– Имаш едно желание. – каза духът и се взря в момчето.
– Искам да променя света! – каза то.
– Желанието ти е заповед за мен! – каза духът и изчезна.

Момчето се събуди. Чувстваше се странно. „Какъв странен сън!”, помисли си то, стана, изми се и отиде на училище.

Двама от съучениците му бяха притиснали в ъгъла на стаята „зубъра” на класа и го налагаха.
– Защо го правите? – попита момчето.
– Защо не? – попитаха хулиганите.

Момчето се приближи до жертвата, докосвайки ръката му. После с другата ръка докосна единия от хулиганите. Той мигом спря движенията си и се хвана за главата.
– Господи! Боли! – възкликна мъчителят, но продължи с дейността си.

През това време момчето докосна няколко от сеирджиите, които не се намесваха.

– Хайде, Стефане, Стояне, престанете! – развикаха се недоволно те. – Не виждате ли, че ни причинявате болка?

И под натиска на общественото мнение Стефан и Стоян престанаха.

Момчето завърши гимназията. В нея никой повече не посегна на друг.


Но това не беше достатъчно.

***

В залата беше задушно и топло, слънцето грееше вътре, а прозорците бяха отворени. Преподавателят държеше списъка и отбелязваше присъстващите.
- Мартин?
- Тук.
- Иван Димитров?
- Тук.
- Петър... Тук ли е Петър?
- Не, господин доцент, не сме го виждали днес.
- Кажете му, че няма да му дам заверка.
- Извинете, господин доцент, той е в болница, но каза, че ще отработи.
- А-а, това е друга работа. Благодаря ти.

– Защо излъга, Тодоре? - попита момчето, когато се възцари работното жужене на студентите около макетите.
– Как защо? Нали го знаеш тоя подмазвач...

Момчето погледна Тодор и той за миг усети болката на Петър. Усети всичко – липсата на пари, гладът, работата до късно, за да плати таксата, грижите по болната му баба... От сега нататък Тодор щеше да лъже, но не за да злепостави Петър, а за да го предпази.

Никой повече не изпита завист в този университет.


Но това отново не беше достатъчно.


***

- Уважаеми дипломати, събрали сме се тук да... ами за да се лъжем... Амм, аз... всъщност...

Момчето гледаше дипломатите и се усмихваше. Никой от тях нямаше да лъже повече. След време достигна и до по-висши институции и дори до Световната банка. Само поглед – и алчността изчезваше, заменена от чувството за вина и преживяването на бъдещите беди, които щяха да сполетят невинните хора.

И ето че момчето бе успяло да изкорени всички лъжи, злоба, завист и алчност по света. Вярно, бяха се водили опустошителни войни, а хората все още не можеха сами да спрат да нараняват другите, но под натиска на социума, се предаваха и преставаха. То знаеше, че зад всичко това стоят новите му сили, но също знаеше цената на тези сили – а тя бе, че всичко преминаваше първо през него, за да премине, отначало с докосване, а после дори само с поглед – и у другите.
За да постигне всичко това, то беше променило първо себе си, и чак тогава света. И той бе станал едно по-добро място.

Това вече, бе достатъчно.

Енергия

Човешката душа е източник на енергия. Тя обменя тази своя енергия с Природата и цялата Вселена непрекъснато. Понякога, само понякога, се случва двама души да обменят енергия помежду си. Това обикновено става балансирано. Но не винаги.

Той и Тя се срещнаха случайно. Доколкото е възможно да има случайности. Срещнаха се на плажа, малко след полунощ. Той се прибираше от дискотека, Тя беше излязла на чист въздух пред хотела. Говориха часове. Накрая имаха чувството, че се познават от години. Устните им се докоснаха само веднъж. На следващия ден Тя се прибираше, а Той щеше да остане да поработи до края на лятото. Не очакваха, че някога ще се видят отново, а и двамата имаха нужда от нещо красиво, което да си спомнят. Тази целувка беше това нещо.

Минаха години.

Листата в парка падаха и застилаха земята като кафяв, мек килим. Тя се разхождаше по алеите, когато го видя. Той веднага я позна. Седнаха на една пейка и си разказаха какво се беше случило с тях за времето, през което не бяха заедно. Разговорът протече така:

- От деня, в който ти замина, аз започнах да се чувствам странно. Ставах късно и закъснявах за работа. – каза той и сподави прозявката си – Едва изкарвах до следобед и заспивах направо на масата.
- Много е странно, че го казваш. Аз също се чувствах странно. Сякаш нещо ме зареждаше непрекъснато. Не се спирах и за миг. Ежедневието ми беше запълнено от седем сутринта, до дванайсет през нощта. Редувах учене с работа, работа с учене. Нямах умора.
- Много се радвам за теб. Сега как си?
- По същия начин, само че вече завърших и сега работя на две места. А ти?
- Зле. Направих си всички възможни изследвания и според всички лекари съм напълно здрав. Пия антидепресанти, кафета и енергийни напитки, но дори така съм активен през не повече от четири часа на ден. Не мога да работя, нищо не мога да правя.
- Много съжалявам. Не зная как да ти помогна.
- Не можеш. Виж... през всичките тези години ме крепеше спомена за онази целувка... Какво ще кажеш...

Тогава тя допря устни до неговите.

- Съжалявам, но трябва да тръгвам. – каза Тя, поглеждайки часовника си. – Закъснявам за работа.
- Благодаря ти. Дано се видим отново.

Минаха години.

Снегът беше затрупал пътя и никой не можеше да помръдне. Хората слизаха от колите си, за да се стоплят в близкия хотел-ресторант. Влизайки, тя го забеляза на последната маса.

- Здравей. Невероятно е, че се виждаме, нали? – попита Тя, отпивайки от кафето си.
- Да. Явно някой там отгоре иска това да се случва. Но стига за това. Как си?
- Не добре. След срещата ни в парка, усетих как нещо изсмуква силите ми. Наложи се да прекъсна и двете работи. Срещнах един човек. Роди ни се дете. С него се разделихме, детето ходи на градина, но няма как да го гледам ако не работя.
- Знаеш ли, това е много странно. Аз... се справям много добре... откакто се срещнахме. Завърших вечерно училище и си намерих добре платена работа. Енергията, която ми липсваше преди, магически се върна при мен. Хммм...
- Нали не мислиш, че...
- А какво друго да мисля? Нали осъзнаваш, че между нас има връзка? Всеки път когато те видя, усещам пулса на Вселената.
- Значи трябва да решим...
- Да, именно. Очевидно между нас има енергийна връзка и по някакъв начин, полярността й се сменя, но какво...
- Целувката! – досетиха се те едновременно.
- Значи...
- Замълчи! – каза той и я целуна.
- Не мога да направя това. Как да се радвам на живота когато знам, че ти се измъчваш?
- Какво друго предлагаш?
- Да се срещнем след две години, когато отново ще сменим полярността.
- Става.

Минаха две години.

После още две.

И още две.

Беше пролет. Всичко живо се събуждаше за нов живот. Тя тъкмо се връщаше от гроба на дядо си, любувайки се на цветовете на дърветата и на песните на птиците, когато едно име на надгробен камък привлече вниманието й. Там лежеше Той. Тя успя да се свърже с родителите му и те попълниха празните места.
Той бавно умирал без никой да знае причината. Нямал сили за нищо. Последните му думи били – „Дано с повяхването на моя, разцъфтят два други живота.”

Тогава тя се разплака.

Но вече беше късно.

Снимката

Станцията се намираше на хиляди парсеци от пръстена на обитаемите светове. На всяко съобщение щяха да му бъдат нужни хиляди години да стигне до тях и още хиляди да се върне отговорът.

В станцията нямаше нищо освен стотина вградени в стените уреди и един стол.

Той стоеше на стола и гледаше една снимка. Снимката показваше жена на около двайсет години, облегнала се на един камък в някаква гора. Той се взираше в тъмнокафявите й очи, които, поради разредената светлина, изглеждаха черни. Две черни дупки, които сякаш поглъщаха енергията му и го правеха слаб и зависим. Той не искаше да се чувства така, но нямаше избор. Гледаше я с месеци, без да отвърне поглед. Просто не можеше да не я гледа. Косата й се спускаше на вълни по нежните й рамена, тялото й беше перфектно оформено и дрехите сякаш намекваха за това, което се крие под тях, но щеше да остане завинаги скрито за него. Усмивката беше замръзнала завинаги на устните й, показвайки два реда красиви бели мъниста.

В станцията имаше уред, който излъчваше лъчи, разрушителни за материала, от който беше направена снимката. Бяха необходими пет секунди на светлината му, за да бъде повредена безвъзвратно.

Той стана и се приближи до уреда. Наведе се и долепи снимката до излъчвателя.

1 секунда...

2 секунди...

3 секунди...

4 секунди...


От лицето на андроида се спусна сълза...

Просякът

- Бог да ви поживи, моля помогнете на бедния човек...

Сандо живееше в подлеза. Живееше е може би силно казано. Родителите му бяха починали докато беше малък, а в един ужасен инцидент бе загубил крака си.

Той искаше да работи но нямаше как. Никой не би го взел на работа. Къпеше се когато валеше, а за четка за зъби не беше дори и чувал. А дрехите му – дрехите му вече бяха станали мръсни парцали. Изкарваше за по един геврек на ден и то от същия подлез, който обитаваше. Нямаше патерица и изкачването по стълбите му беше много трудно.

Един ден малко момиченце дойде в подлеза и гледаше с жадни очи гевреците. Беше добре облечено. Навярно майка му пазаруваше в Мола или в някой от другите магазини и го беше оставила навън.

Бездомникът го повика при себе си и му даде петдесет стотинки, да си купи геврече. При вида на гевречето лицето на момиченцето светна. То седна до Сандо да го изяде, като му даде малко.

- Кристинче, махни се от този мръсен просяк. И хвърли този геврек, мръсен е – каза майка й – и ми помогни с покупките.

Много хора минаха през подлеза този ден, но никой не погледна просяка. Никой не видя и сълзите в очите му.


Той беше един от многото в големия град.


Но най-лошото беше, че на никой от благословените от него не му пукаше.

Старата жена

Зимата беше много студена.

Дървата бяха свършили, а нямаше пари дори за един кубик. Синовете й едва издържаха своите семейства и нямаха излишни пари. Вярно, ходеха до гората, но глобите бяха много големи, а и сухите клони много бързо изгаряха.

Единственият начин да оцелее през зимата беше да иде в града при тях.

И тя отиде.

Живееха на дванайстия етаж. Всяка сутрин тя гледаше бетонната гора и малките хора, пъплещи като мравки по тротоарите. Обичаше да излиза до парка, но това беше жалко подобие на родното й място и тя не се задържаше там.

Беше на 89 години и никога не беше напускала селото.

****

Мина ден.

Мина седмица.

С всеки изминал ден тя линееше все повече. Зимата все още не й позволяваше да се върне у дома си, а и пари не идваха от никъде.

И тя търпеше.

Ходеше по асфалтовите реки, покрай бетоновите гори, дишаше замърсения от фабриките и колите въздух и тъгуваше. Скоро престана и да излиза. Обстановката навън я потискаше, а парка го асфалтираха. Легна на легло.

Скоро старата жена напусна близките си в града.


А зимата бе все така студена и безчувствена.

Иван

Иван си вървеше по улицата. Изведнъж се спъна в един камък и се просна на земята. Заболя го. Докато се свестяваше, пред погледа му се появи един куфар.

Иван отвори куфара.

В него имаше двайсет дебели пачки, банкнотите на които бяха от по сто лева.

Иван беше беден човек, хранеше три деца и жена-инвалид.


Той затвори куфара и го хвана за дръжката...

Момичето

Валеше като из ведро.

Момичето се беше свило на задната седалка. Беше седемнайсет-осемнайсет годишно и премръзнало като мокро мишле. Човекът отвори предната врата и седна зад волана.

Беше вечер.

Нямаше никой наоколо.


Той погледна в огледалото и каза...

Кома

Тя се взираше в лицето, останало все тъй безжизнено през всички тези двайсет години. Познатите нежни черти, тъй спокойни в безкрайния си сън. Сякаш спеше леко и скоро щеше да се събуди. Само, само потрепване на дъха й и той...

Но това няма да стане, стига се е заблуждавала с глупости!

Бе направила всичко по силите си – стояла бе неотлъчно до него, пропиляла бе целия си живот и ако можеше, би го сторила още хиляди пъти, но просто нямаше откъде да намери пари да държи включен проклетия апарат, който така мразеше и обичаше едновременно. Беше сама.

– Време е да си починеш от мен, мили... Не се бой, скоро ще дойда при теб... – прошепна му тихо тя, докато сестрата правеше последните процедури по изключването.


Докторът я погледна и тя кимна. Ръката му бавно намери копчето...


Лицето потрепна...

Глупак

– Наистина ли това е, което искаш?
– Да. Не желая нищо друго.
– Ти си глупак. – каза Бог и плесна с ръце.

Душата му напусна тялото и се разгърна по цялата земя, гола и беззащитна.
Тогава той почувства Болката.

Тя гореше като нажежена лава...
Тя разкъсваше като дъжд от отровни остриета...
Тя рушеше като отприщена водна стихия...

Безначалната и безкрайна болка, сподиряща човечеството от първата лъжа, от първата несправедливост, от първото безсмислено убийство.

Тя нарастваше и се изменяше всеки миг, като същевременно си оставаше същата.
Тя погубваше бавно милиарди души.
Тя Създаваше...


Тогава човекът разбра.


***


– Едно докосване и всичко ще зарасте, ти ще заспиш и ще се събудиш без да помниш нищо.
– Искам още.
– Ти си глупак. – каза Бог и плесна отново с ръце.

Времето се разгърна и всички мигове се сляха в един. Миналото и Бъдещето се оглеждаха в този миг-вечност от Настоящето.

Човекът изживяваше всеки един живот като свой – всяка сълза, всеки стон, всеки ужас се открояваше болезнено ярко, въпреки неизброимостта на душите, които се сливаха с неговата.

Той усещаше зараждащите се вълни на Другите, чиито искри тлееха векове в ледените пустини. Те се сливаха в едно същество, което страдаше хилядолетие след хилядолетие и стоновете му заглъхваха в Нищото.

Той усети болката на Последните.


Човекът проумя Безсмислието.


***



– Е, стига ли?
– Не.
– Така да бъде. – каза Бог и плесна с ръце.

Пространството се сви и Безкрайното стана точка.

Болката, рушаща звезди и галактики се сля с неговата.

– Ти вече не можеш да се върнеш. Искаш ли да спра?

Човекът мълчеше.

– Нима след всичко това, ти все още...
– Искам още.
– Защо?

Човекът мълчеше.

– Добре. – каза Бог и сля душата си с неговата.

Тогава човекът усети истинската Болка.
Той съжали горчиво за всичко.

Но вече беше късно.

Огън

– Защо го правиш? – попита го тя.
– Защото искам... – отвърна той, докато ръката му изгаряше, докосвайки лицето й.

Тя се усмихваше, а в огнените й зеници се отразяваше един изпепелен труп.

Тя

Тя го целуваше, а ноктите ù се впиваха в кожата му и я разкъсваха.
Кръвта му изтичаше.
Прекъснатите сухожилия и мускули му причиняваха непоносима болка.

Вампирката се надигна и бледата светлина освети лицето ù.
„Какви хубави очи...” - изхриптя той, преди зъбите ù да се впият в гръкляна му.

Лоша майка

„Моля те накарай го да спре моля те да спре моля те моля те...”
Детето шептеше, защото само за това имаше сили, но този шепот отекваше в съзнанието й като отчаян, раздиращ вик.

Тя се пречупи.

Отиде до кухнята, взе ножа за хляб и си преряза вените.

След половин час гологлавото дете млъкна. Само.


Тя беше лоша майка.

Бутонът

Човекът се огледа отново. В помещението нямаше абсолютно нищо, освен един тесен и висок цилиндричен статив, завършващ с бутон. На него пишеше „Унищожение на света”. Той светеше.

Нямаше прозорци, нямаше врати.

Не знаеше откога не бе ял и вече губеше сили.

Жаждата го изгаряше.

Времето не съществуваше.

Мракът го поглъщаше.

Тишината бе навсякъде.


Човекът се приближи към бутона...

Животът е прекрасен

Имаше едно време едно момиче, което обичаше целия свят. То беше не по-малко красиво от „царската дъщеря” в приказките и не по-малко умно от „бедната мома” в същите тези приказки. Само че, съвсем не като в приказките, живееше в едно провинциално градче на една провинциална държавица. И, съвсем не като в приказките, се влюби в едно момче, което по нищо не отстъпваше на „най-малкия брат” или на „красивия принц”, но пък орисниците, за зла съдба, му бяха лепнали етикета „без бъдеще” на красивото челце още от раждането. И то си порасна с него. А покрай него порасна и момичето.
Двамата, разбира се, се ожениха и, по някакво небивало чудо (може би единственото в този разказ), останаха в същото това провинциално градче на същата тази провинциална държавица, за която идеше реч в първия параграф. Но поради въпросния етикет ли, поради що ли друго, отново съвсем не като в приказките, животът им протичаше напълно безбурно, безшумно, безпарично и нормално.
Порасналото момиче беше запазило своята любов към всичко живо и своята безкрайна доброта. Откакто се бе родило, то не беше наранявало никого и никога нямаше да го стори. Тази негова доброта и красота му бяха достатъчни да живее точно като в приказка. То обичаше своето пораснало момче и не можеше да си представи живота без него. Неговата любов бе такава, че не му беше нужна същата взаимност, но въпреки това я имаше. Момичето обичаше точно толкова силно и предано, колкото бе обичано. И това му беше предостатъчно, за да бъде щастливо. А двете деца, които се родиха на влюбените, бяха просто венецът на това щастие и плодовете на искрената им любов. Но за беда….
Защо за беда ли? Защото не всеки живот е като приказка. Не всеки има толкова малко и в същото време толкова безкрайно много, колкото това момиче. А и не всеки може да бъде щастлив с малкото, което има. И момичето накрая стана жертва на злобата, която никога не беше изпитвало през живота си.

През един хубав летен ден, когато слънцето, както винаги, грееше и птичките пееха, двамата влюбени се връщаха от разходка с двете си деца – момченце и момиченце. Вярно, връщаха се малко по-рано от предвиденото, защото на малкото им момиченце му беше станало лошо, но все пак всички бяха усмихнати, защото знаеха, че „няма страшно, зъбчето ще мине”. Порасналото момче, таткото, отвори странно открехнатата врата повече с изненада, отколкото със страх, и се сблъска с гледка, която не бе очаквало да види през живота си – двама от милите им съседи най-спокойно тършуваха из дома му, а третият услужливо изключваше от контакта стария цветен телевизор – единствената що-годе ценна вещ в цялата къща. Порасналото момче не се обиди, нито изпита дори капчица ярост. В този същия миг сърцето му се изпълни единствено със съжаление – безкрайно съжаление към нещастните хора, които посягаха на бедния им дом, от който нямаше какво да вземат; които посягаха на бедния им живот, от който не можеха нищо да вземат...
И точно това съжаление, което така ярко се изписа в очите му (защото то не можеше и не искаше да крие нищо), допълни последната капка, която преля чашата. Милият съсед, който стоеше отдясно на момчето и извън полезрението му, без да сваля усмивката си, описа чудесна дъга с щангата, която държеше, и напълно като по книга свали на земята своя противник. После повтори движенията си и към двете дечица. Порасналото момиче/майката/, което обичаше целия свят, нито избяга, нито се развика истерично – не само защото това нямаше да възкреси мъртвото й момче и дечицата й, нито да спаси самата нея, но и защото цялата й същност упорито отказваше да проумее това, което очите й виждаха.
Другият мил съсед, който вече бе успял да измъкне телевизора и съвсем вещо да го увие с кабела, за да не му се пречка, го остави леко на земята и ненужно бързо скочи към порасналото момиче...
А през това време слънцето си грееше не по-малко силно, птичките пееха не по-малко красиво и нежно, хората се връщаха изморени от работа, подготвяйки се само за три неща – вечерята, спречкването с любимия човек и оттеглянето в собствената стая, за да се почне пак отначало на другия ден...
… Момичето, което обичаше целият свят, прегръщаше мъртвото тяло на порасналото си момченце и трупчетата на двете си дечица и за пръв път в живота си плачеше горчиво. То нямаше нито сили, нито желание да изключи оставеното да работи нарочно радио, което „пееше” не по-малко сладко от птичките за намалената престъпност и за повишения жизнен стандарт в милата провинциална държавица ...

…Разследването продължи около седмица, през която изключително „компетентните и некорумпирани” органи на реда за жалост не успяха да открият и заловят похитителите, но пък за сметка на това още по-изключително „моралната и услужлива” преса успя да раздуха и изкриви до такава степен „случая”, че куцо и сакато коментираше вещо съдбата на „като по чудо спасилата се от обира” млада жена …
… Порасналото момиче лежеше на болничното легло с очи, зачервени от плач. Не, то не плачеше заради лицемерните „съболезнования”, които му изпращаха всеки ден ненадейно изпълзяващи от всички дупки наоколо „близки”; нито за това, че не можеше да иде на гроба на съпруга и децата си; нито заради срамната болест, която изгаряше плътта му, то плачеше просто защото единственото му желание бе да отиде при децата и своето пораснало момче, а единственият начин, по който можеше да го стори, беше грешен пред дядо Господ.
…Момичето, което обичаше целия свят, така и не успя да зарадва милите съседи, като бъде благополучно изписано от болницата и не им даде възможност да повторят благословиите си този път по-успешно, довършвайки го напълно. Не, то, съвсем не като в приказките, просто почина без да има кой да го съживи. И дори, съвсем не като в приказките, смъртта му не беше причинена от липсата на душа, от любов или от нещо поетично и възвишено, а чисто и просто - от онази опустошаваща болка на безсилие, безизходност и срам, с която беше „благословено” за добрия си праведен живот и която спря сърцето му.
Преди да умре, то каза: „ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН! НО, УВИ, …”