И ангели кървят

... и ангели кървят
кръвта се стича
жесток е този свят
на смърт обрича
и плод и пъстър цвят
младеж с момиче
дори да се обичат
застига ги смъртта
и времето изтича
на всичко що е живо
туй - истина горчива -
ти виждаш всеки ден
че днес роден
си утре - тлен!

... и ангели кървят
кръвта им - дъжд - потича
а аленият цвят
на изгрев нов прилича!

В очите сини

в очите сини - дъжд в пустиня
в очите сини - небеса лазурни
в очите сини - сън в градини
в очите сини - урагани бурни

Музика

музиката ромоли
като летен дъжд
ах защо така боли
в ляво изведнъж

музиката е река
в мен се влива тя
гони всякаква тъга
ражда любовта

музиката ромоли
като летен дъжд
бодват мънички игли
- стръкове от ръж -

Пролетен дъжд

този нежен пролетен дъжд
вали и залива земята
разпрострян на шир и на длъж
играе си с лудия вятър

този нежен пролетен дъжд
пои той и всичко покарва
както ласка лека на мъж
на почвата обич докарва

Любов посред дъжд

запалѝ цигара
с нея болка стара
загасѝ
ръцете ти треперят
зад открехнатите двери

спят сълзи

запали цигара
с Нея на олтара
бе веднъж
сега нима забрави
как любов се прави
посред дъжд

Душата ти крещи

Душата ти крещи, момиче.
Ти мълчиш.
Сърцето ти клещи разнищват.
Не казваш нищо.

Самотата те обгръща като плащ.
Крие се из твоите стъкла.
Тишината в теб пропита като дъжд...
Разруши я изведнъж!

Подавам ти ръка. За мен се дръж!

Не обичам дъжда

Не обичам дъжда, ама хич,
сякаш хващам ръжда - стар москвич...
Капките щом вън закапят,
аз в своя дом се потапям.

Не обичам дъжда, ама хич,
и не казвам лъжа - той е кич,
с който Господ си играе,
той от космоса игра е!

Не обичам дъжда, ама хич,
и знам, че съм мъж, но той е бич,
с който не мога да свикна.
Зная, не ще го обикна!

Импресия

Дъжд и слънце, после вятър,
тъй непостоянно лято,
или всъщност май е есен,
и какво ли ни донесе -
депресия...

Дъжд и слънце, после вятър,
скапва се така душата,
да се справиш не е лесно,
ето начина известен -
импресия!

Тихият есенен дъжд

Тихият есенен дъжд
нашепва ми приказки тъжни
в него девойка и мъж
вървят до когато се стъмни

тихият есенен дъжд
докосва сърцето ми нежно
пада на шир и на длъж
и сякаш вали безконечно

Тъгата ти

Когато от тебе тъгата
тече като пълна река
тогава кърви ми душата
подавам ти тихо ръка

когато сълзите ти падат
подобно на капчици дъжд
на чувствата ти водопада
не прави те по-малко мъж

тогава съм ти благодарна
че запали във мен любовта
дори и да къса коварно
тя парченца от мойта душа

На земята утробата

На земята утробата суха е,
неоплодена тя ридае...
Ах, молбите небето не чува ли,
че тежка нашата съдба е!?

Нека вятър довее ни облаци,
и дъждът я нежно ороси...
Чуй ти молбите наши и болката,
виж и тези горчиви сълзи!

На земята утробата суха е,
а Природата за молби глуха е!

Боли... боже, как боли!...

Боли... боже, как боли!...
забиват се игли нажежени
в мене...
Боли... боже, как боли!...
отровен дъжд вали и поражда
жажда...
Боли... боже, как боли!...
с теб двамата нали обещахме,
щяхме...
Боли... боже, как боли!...

Създателят

Чувствам се могъщ
мислите ми като дъжд
създават Вселени
хиляди Вселени
във всемира разпилени
в необятните пространства
моят разум мощен странства

Чувствам се велик
дъжд от мислите вали
чудно ми е що ли напоява
щом Взривът е моята поява?

Аз съм Разум чист и силен
Мой баща е Абсолютът.
Пред мойта мощ и твърдост
и пространството се чупи.

Да съм сила, да съм огън,
туй съдбата ми е отредила
но съм тъжен и самотен
та макар и със безкрайна сила.

Зная, зная, в самотата
ще създам подобие на мене
ще му влея свободата
да избира и да се променя

---

Твар презряна и лукава
как срамувам се от тебе
че те сътворих такава
и отгледах те от бебе

Шест еона цели сътворявах
аз един перфектен разум
той не трябваше да съгрешава
ти греха му в миг показа.

---

Направих го от завист, ТАТКО,
защото в мене ти не вля душа
ти направи ме една играчка
и каза ми наволя да греша.

Защото бях аз проста имитация
суров продукт, дефектна стока,
а кажи щом изтече пробацията
няма ли да ми изстискаш сока?


---


И да говорим, думи са излишни
няма смисъл да се ровим
в грешките предишни.
Вече са хората от мен отделни
не помагат ни скрижали
ни книгите свещени.

---

И пак самотен аз се рея
из пространствата всемирни
пак съм всемогъщ и силите владея
но започвам да се питам
за какво живея?

От очите ти искрици...

от очите ти искрици
падат като дъжд навън
светят твоите зеници
като в ярък цветен сън
а пък хиляди звездици
пеят с чуден меден звън

Момичето

Валеше като из ведро.

Момичето се беше свило на задната седалка. Беше седемнайсет-осемнайсет годишно и премръзнало като мокро мишле. Човекът отвори предната врата и седна зад волана.

Беше вечер.

Нямаше никой наоколо.


Той погледна в огледалото и каза...

Какво?

Какво харесвам в теб не зная:
дали са нежните черти;
дали ме със очите си омая…
дали, дали, дали?

Гласът ти ли навява нещо,
или разпуснатите ти коси;
или са устните горещи,
или, или, или...

Сякаш нещо в теб говори –
тялото, ръцете; ясните очи;
сякаш нещо в теб ме моли:
вземи ме ти, вземи, вземи...

Да поискам повече не мога –
нали сме с теб приятели добри;
нали туй значи толкоз много,
нали, нали, нали?

Една целувка ще обърка всичко,
или към по-добро ще промени;
или я искаш даже ти самичка,
или, или, или...

Е, приятелко скъпа...
Е, приятелко мила,
не чуваш ли –
навън вали...
Вали навън, вали
и сърцето ми застила
със сълзи, сълзи, сълзи...

Е, скъпа...
Е, мила –
смили се, смили,
дай ми сила:
Защото тъй
боли ме, боли!

Какво харесвам в теб не зная,
но май ме с всичко покори:
и ще стане нещо най-накрая –
и ще стане май – нали?
Нещо ще се промени ли –
огънят дали гори
и прехвърчат ли искри?
или сърцето бързо да затворя...
или... или... или?
ти ще кажеш, мила моя,
мила моя, Натали!