Усмивка свети в две очи
на мило мъничко момиче;
очите пълни са с мечти,
които тихо устните изричат...
Една любов насища мислите
на крехко мъничко момиче,
любов лъчиста, свята, искрена,
която дава път, и цел, и Истина,
и прави я от другите различна –
като малка розичка разлистена...
Искра гори във тези две очи
и пълно е с живот лицето,
разпуснати са нейните коси,
разтворено широко е сърцето...
Колко болка ли животът е донесъл,
колко труден пътят и невесел
бил е... колко пъти наскърбил е
туй сърце тъй доверчиво, нежно,
туй лице открито, белоснежно;
как успя таз вещица съдбата
да заличи искрата във душата?
Къде изчезнаха мечтите?
Защо прибрани са косите
и лъчите угасени във очите?
И онази страст къде изчезна;
любовта как тъй залезна
в бездна тъмна и беззвездна?
Как потъна в мрак лицето
и затвори се сърцето?
И нима забрави чувството,
което носеше изкуството...
И цветята, подарени лично
от дребно, миличко момиче?
Нима останаха във снимката
мечтите, радостта, усмивките...
Питам с болка тез очи,
но мълчи, мълчи, мълчи
мъничкото весело момиче
и ноти срича, срича, срича...
