Изворът в мене

извора в мене изчистих
от твоята алена кръв
текна в ума ми той бистър
и пуснах пак новата стръв

кой ли ще дойде не знаещ
дали ще е кон или лъв
клетият млекопитаещ
захапал примамката пръв

Аз те чаках

...а аз те чаках
вече стана век
и толкоз плаках
че не съм човек
сега река съм
тека надолу
и всеки гази
снагата гола
и всеки цапа
сълзите чисти
които капят
от моя извор

Аз виждам...

Аз виждам в устните ти огън –
как чувства непознати, нови
палят в взора ти огньове
и знам, че да обичаш можеш.

И чувствам аз в ръцете нежност –
като цвят красива; жива, чиста,
готова всеки миг да се разлисти.
Ти можеш да даряваш вечност...

Усмивка щом лицето ти огрее:
ту весела, игрива, ту наивна,
тайна, хищна – всички ти отиват –
и светът със теб се смее.

Аз виждам в тебе чистота;
аз чувствам в тебе нежността
и чувам във гласа ти любовта
като славей тихичко да пее.
Обичта във теб цъфти и зрее,
но сърцето свито леденее.

Модел прекрасен зад витрина –
оградена вред си от стъкла,
а в тебе крие се една богиня
пленила хиляди сърца...

Защо строиш ти все прегради?
Защо са всичките стени?
Не свикне ли сърце да страда,
за него няма и наслада.

Защо се плашиш от промяна
и живота гледаш отстрани?
Все някога и тя ще стане,
затуй готви се ти отрано.

Ти мълчиш,
но във теб да видя мога
аз през двете ти очи:
и надежди, и тревоги,
и лъчи във извор чист...

Истина

Тишина.
Лежа…
на сивата стая във здрача
от болка откачам.

Тъмнина.
Гледам…
на тъжната есен във здрача
сърцето ми плаче.

Листата опадват – тъга…
Студът се прокрадва – тъга…
Облаци черни в небето – тъга…
Сенки вечерни в сърцето – тъга…
Докога! Докога! Докога! Докога!

Празнота.
Пустота.
Самота.
Наслояват се в мойта душа.
Лежа…

Трепет на клоните – любов…
Шепот на вятъра – любов…
Песен на птица – любов…
Защо? Защо? Защо?

Тежка скръб.
Бавна смърт.
Суха твърд.
Тровят без милост бедно сърце.
Лежа,
протегнал ръце…

Лежа и си мисля за теб:

В очите ти блясък на нежност кристална,
по устните сянка на дума прощална…
вятърът гали косите ти жално,
тръпне земята навеки печална
под стъпките леки, заглъхващи бавно…
И ето те – нежна, сияйна и жива,
пристъпваш безшумно във роклята бална,
насищаш наоколо всичко в сребристо –
чертите ти меки усмихват се чисто…
Толкова истинска,
толкова искрена,
нежно разлистена
в злато пречистена –
ти си наистина!
Вечната истина –
безкрайна,
безплътна,
безначална…
Толкоз нереална!
Ефирна си и призрачна.

Докосна ли те – болка…
Усетя ли те – болка…
Още колко? Колко!

Но аз зная –
тъй ще е до края…
на света и на живота,
защото:
Ти си нереална,
но не си измислена!
Ти същата си,
каквато си на листа:
сребриста,
лъчиста
и чиста.
Чиста като утринна роса,
като извор бистър –
чиста си като сълза,
като недокосвано мънисто.
Живееш във мене,
с безкрайното време,
със вечната истина.
Ти си, наистина!