Как може

как може да бъде
годината - век?
в затвор без присъда
да гние човек?

как може да няма
любов без сълзи?
в душата ти пламък
без страст да пълзи?

как може да пишеш
без Муза и план?
да бъдеш излишен
докрай неразбран?

Надежда

срещал ли си ти човек
на който искаш да разкажеш всичко
да не можеш на речта да се наситиш
да нямаш срам
и да знаеш че ще те приеме
какъвто си - чепат и странен
нестандартен
всеки срещал го е знам
и когато във очите черни ти погледнеш
и докоснеш плах ръцете бледни
тогава цялата вселена се подрежда
и ражда се звезда-любов
надежда

Колко стихове

колко стѝхове изписа
имаше ли смисъл?
пишеш всичките си чувства
а у теб е пустош!

колко думи разпилени
всички са за мене:
- обич силна към Човека -
вярната пътека!

Адът

Адът е безкрайна поляна
с растящи мъртви дървеса
всяка твоя рана
там кървѝ раздрана
под мътни тъмни небеса

Адът най-дълбока е бездна
в която падаш ти вовек
там отиваш лесно
под небе беззвездно
защото грешен си човек

Адът е килия ужасна
и част от личния затвор
в него сам се тласна
нека да е ясно
ще плащаш черния позор

Сърцето ми кърви но

сърцето ми кърви но
сипи ми чаша вино
да пиеме на екс
животът си върви но
не всичко е невинно
и често има секс
бедите забрави но
остава си повинност
да бъдеш ти човек

Двама заедно вървим

двама заедно вървим
не носиш грим
нито пък секси рокля
на пиедестал недостижим
не те поставям
и толкова!
и не си ти божество
нито самодива
а човешко същество
вътрешно красиво
(и знам какво говорят
повърхностните хора
че красивите отвътре
грозни са отвън)
а защо тогава искам
всеки миг да те прегърна
и животът ми е сън
и когато се събудя
виждам взора изумруден
и във него се изгубвам

По Three Days Grace - I am machine

Това е да бъдеш човек.
В този побъркан век.
Цялата мъка и страдание
на човешкото съзнание.

Има красота в кървенето,
поне чувстваш нещо.
И отива си с червеното
сърцето ти горещо.

Как ми се иска да знаех
какво е за нещо да ти пука.
Как ми се иска да знаех
дали съм оттам или оттука!

Но... аз съм машина,
никога не спя,
държа очи широко отворени...
Аз съм машина,
част от мен иска
да имам чувства, мечти и спомени...

Аз съм машина,
никога не спя,
докато не поправя счупеното...
Аз съм машина,
понякога искам,
едничко нещо да почувствам само...

Това е да бъдеш човек.
Вземаш го за даденост.
Който съдбата си кове
и има втори шансове!

Как ми се иска да ми пука
кое е право и кое е грешно.
И да си вземам аз поука,
и да има в мен надежда!

Не трябваше така да бъде,
не искахме ний таз присъда,
(болката да не усещаме -
в гърдите ни да бъде пусто!)
Не харесвам в какво се превръщам,
иска ми се с чувство
някой да прегръщам!

Човешко е

човешко е да се помага
човешко е да се греши
защо тогава примки стяга
ЧОВЕК на нашите души

човешко е да се обича
човешко е да греши
защо тогава се отрича
МАЙКАТА от своя СИН

човешко е да имаш вяра
човешко е да се греши
защо тогава ГОСПОДАРЯТ
слугата цял живот души

Какво си ти?

Какво си ти, човек ли?
Или нещо синтетично?
По невроните ти текли
ли са електроните?
Можеш ли да обичаш?

Какво си ти, човек ли?
Или нещо механично?
В квантовите твои клетки
трептят ли фотоните?
Момче или момиче?

Въпрос на перспектива

за мъжката муха
мухата женска е красива
човекът със ръка
е лош защото ги убива
затуй помни това
че всичко е въпрос
                на перспектива

За Лъвкрафт

Аз съм лош човек,
от мен пази се,
много векове
хорски страхове
във мене дишат!

Аз съм лош човек
от мен пази се,
буйни зверове
в хорски страхове
аз си измислям!

Аз съм лош човек,
вземам ви душите -
ръката ми кове
на ваште страхове
вечните гранити!

По Rag'n'Bone Man - Human

Аз съм просто човек.
Не ме вини, че бъркам.
Не ме вини, че греша.

Плочата е изтъркана
на мойта душа.

Аз съм просто човек.
Погледни се в огледалото.
Какво виждаш там?
Може би много си страдал ти?
Какво е аз знам!

Аз съм просто човек.
Ти си просто човек.
Не ми искай мнението.
Не искай да лъжа.
Не искам съмнението,
че съм ти длъжен!

Аз съм просто човек.
Хората имат реални проблеми.
Хората нямат любов.
Животът е къс, няма време...
бъди ти готов!

Аз съм просто човек.
Не съм пророк или месия.
Но има в мен магия...

Аз те чаках

...а аз те чаках
вече стана век
и толкоз плаках
че не съм човек
сега река съм
тека надолу
и всеки гази
снагата гола
и всеки цапа
сълзите чисти
които капят
от моя извор

За мен ти си всичко

очите ми са затворени
и побеждава умората
отнасям се в блен
на тебе съм в плен

аз съм до теб
не като писател
не като поет

аз съм до теб
не като създател
а като човек

аз съм до теб
до теб съм се сгушил
и тихичко слушам
твойто сърце
туп-туп туп-туп
този сладък шум
който ме опива

ти си толкова красива

аз съм до теб
като твой приятел
в който расте
чувството прекрасно

всичко е така неясно
знам нещо едничко

аз съм до теб
за мен ти си всичко

Създавам те с ума си

Създавам те с ума си:
косите - червени като залеза,
очите - зелени като долини,
ръцете - бели като облаци,
нежни като пух и гладки,
нозете - дълги и стегнати
като на млада кошута...
Създадох твойто тяло,
с кожа нежна и бяла
за миг наситен и кратък.

Сега продължавам нататък:
Нека в душата ти гори
огъня на стотици Свръх Нови,
да не угасне той... дори
да живееш със лъчи-отрова...
Тя, Вселената, е тъй сурова!

Сега сърцето!
Нека то е пълно със любов.
Защото любовта е лек.
Теб много ще те нараняват.
Но ти ще си добър човек
и много много ще прощаваш!

Какво остана? Разума?
Дали да бъде той изкуствен?
Колебая се. Нали
с истинския все бели...
Но съвършеното съзнание
е студено като ледник
и с безкрайното познание
с хладен поглед ще ме гледа!
Нека разумът да е човешки,
та макар и да допуска грешки.

И ето ти си:
Първата ми любов,
така наивна и чиста...
Ти си стиховете,
които пиша по листове...

Ти си и:
Първият ми успех,
на състезание по математика...
Прочетените книги,
от поредицата на "Галактика"...

Ти си още:
Всички мои приятели,
с които делил съм неволите...
Злите, подли предатели,
за душите на които аз моля се...

Ти си всичко, което съм аз,
но и мъничко повече...
Ти си онзи, тъй тихичък глас -
в главата ми повеят,
който дава нечувана власт
да се изправям отново,
щом удари и кобният час,
с юмрук и с мишци готови!

Ти си всичко, което описах!
А сега... сега вдишай...!

Децата на новия век

Ние сме децата на новия век!
Където човекът не е човек.
Човекът е вещ.
Човекът е роб.
Ако в нещо си вещ,
те тъпчат до гроб.
Добре дошли във новия век!
Вериги в него ние ковем.
Нови джиесеми.
Таблети и айподи.
Все не стига време,
а никъде не ходим!
Ние сме децата на новия век!
Където човекът не е човек.

Зорницата

Човекът седеше на стола и гледаше отегчено пред себе си. Мина известно време и той усети нещо.

– Жажда – каза и на мига из тялото му се разпредели необходимата вода.

Малко по-късно обяви:

– Глад!– и съответните количества белтъци, въглехидрати и мазнини се вляха в клетките му.

Заситен, мъжът затвори очи и спа няколко часа, а после почувства възбуда.

– Секс – извика рязко и пред него се появи прекрасна ефирно облечена жена.

Докато я гледаше и галеше, оргазмите се редяха един след друг, без да се напряга излишно.

Накрая каза:

– Стига!– и всичко приключи.

Човекът стана от стола, макар че нямаше нужда, защото той можеше да го пренесе навсякъде. Просто искаше да се разтъпче. Погледна една от стените и рече:

– Покажи ми.

Атомите на стената се пренаредиха и разкриха гледката отвън – тъмнина, докъдето поглед стига, а ниско на небето – една бяла звезда, много по-ярка от някогашната Зорница.

Стана точно както го предсказваха по старите научно-популярни филми – разду се до гигантски размери, погълна първо Меркурий, после Венера и се засити чак след като глътна и тяхната непрежалима синя родина... едва тогава започва да се свива и не престана, докато не се превърна в малка, непоносимо ярко светеща точка в черното небе.

„Добре, че не достигна и до Марс...“ Добре ли?

„Развихме технологиите дотолкова, че да избягаме на Марс... спасихме себе си. Но не и малката китна планетка, която ни даде живот. Дали ние бяхме по-важни от нея?“ И до какво доведе това? Ето, Слънцето може да си позволи да умре, то е нежива материя и има отредено време. Когато времето му свърши, то умира и... се превръща в нещо друго. А ние? Ние станахме безсмъртни. Толкова развити технологии, и накрая – един стол, от който можеш изобщо да не ставаш. Изумителен, потресаващ, невероятен напредък. Да живее животът, да живее разумът, да живее безсмъртието. Ура!

Комуникаторът изпиука. Той погледна екранчето – търсеше го негов... бивш... приятел. „За какво съм му?“ – помисли си отегчено мъжът. Откакто въведоха столовете в масова употреба, думата „приятел“ изгуби значението си. Думата „живот“ изгуби значението си.

– Комуникаторът да не сигнализира повече – рече той и пиукането спря. – Никога повече – допълни.

Екранът пред него светна. Време беше за Марсианските новини.

Не му се гледаха новини. Не му се правеше и нищо друго, което Конзолата предлагаше. Беше живял хиляди години, беше се преситил на усещания и чувства. Искаше само едно нещо от няколко седмици. Отново го пожела.

Хвана студеното оръжие в ръцете си, лапна дулото и натисна спусъка.

Кратък момент и кинетичната енергия от куршума се разреди в пространството. Той можеше да прави всичко, да има всичко, освен единственото, което наистина искаше.

Човекът, който искаше всичко

Човекът стоеше пред Дявола и устояваше на нечовешкия му поглед.
- Браво, Човеко! Малцина ме гледат като равен... За това имаш моето уважение. Но... - дяволът направи неопределен жест с косматата си ръка - все още не ми е ясно защо ме повика.
- Просто е. Искам всичко.
- Моля? - дяволът повдигна рунтавите си вежди. - Кое всичко?
- Искам цялата болка, удоволствие, страдание, омраза и любов - от началото на Вселената до самия й край. Искам да се раждам и умирам милиарди пъти, да съм долен и велик. Всичко.
- Интересно. Никой досега не е искал нещо подобно. Не искаш ли просто пари и слава? Това е по-лесно за изпълнение? Няколко милиончета? - Дяволът се ухили мазно.
- Не, вече ти казах какво искам. А в замяна - можеш да вземеш душата ми. Завинаги.
- Да речем, че мога да ти дам това, което искаш. Мога ли да попитам... защо? Нима един живот не ти стига? Живял си... ммм, бих казал... бурно.
- Виж, Лу, ти не си ми психоаналитик, че да ти обяснявам мотивите си. Съгласен ли си или не?
- Не. Не мога да ти дам това. Има само един, който може да ти го даде.

***

- Ммм, чудесен, праведен човек! Нито едно нарушение на Заповедите. Страхотно, за теб е запазено най-хубавото място!
- Виж, Свети Петре, искам да говоря с Бог!
- Моля? - Свети Петър си свали очилата и погледна Човека с израз на върховно учудване. - Но защо ти е? Ти си на най-хубавото място във Вселената, ти имаш...
- Не ме интересуват рая и ада. Да не си губим взимно времето, телепортирай ме при Бог.

***

- Здравей, Човеко!
- Ти, разбира се, като всевиждащ и всезнаещ си наясно защо съм тук, нали, Господи?
- Да. Разбира се.
- Е, ще го получа ли?
- Ти си живял 60 години, започнал си да работиш от 10, изучил си 5 занаята, бил си моряк, учител, дърводелец, скотовъд... женил си се 3 пъти и имаш 8 деца и 15 внуци. За всеки друг това би бил добре изживян живот. Не мислиш ли, че заслужаваш почивка? Тук до края на вечно...
- Господи, ти си ме създал. Създал си всички ни. Но с мен си сбъркал. Дал си ми нещо повече. Нещо, което... - човекът се задави и започна да плаче - ... ти не можеш да разбереш, защото гените са променили и усложнили. Ти си дал на хората желания, страсти, мъдрост. На мен си дал само ЖАЖДА. А тази жажда ме убива, защото не мога да я утоля. 
- Нека ти кажа нещо, сине! Да, ти си мой син. Първият ми син, плът от плътта ми, беше Иисус и той умря за греховете на хората. Да, той страда много и изкупи греховете ви. Но вие не се поучихте. Не си единствен, сине мой. Мнозина споделят участта ти.
- Моля те, Господи. Утоли тази жажда!
- Не мога, сине! Ти трябва да се научиш да живееш с нея... До края на вечността. Сега се събуди.

***

- О, слава богу, събуди се! Скъпи, ти беше в кома от дни! Жаден ли си?
- Да, дай ми... всъщност, знаеш ли какво? Може да почака. Нека просто помълчим. Хвани ме за ръка.

Когато...

Когато съм тъжен, когато съм сам,
когато налегнат ме мъка и срам;
когато затъна във болка и грях,
когато изчезне и радост, и смях;
когато сълзите премрежат очите,
когато дотегнат до болка лъжите;
когато обземе ме хищния страх,
когато покрие ме тъмния прах;
когато от думи напиращи вече съм ням…
Когато съм тъжен, когато съм сам,

тогава се чувствам човек,
тогава като птица съм лек;
тогава летя освободен,
тогава забравям и тежкия плен;
тогава в душата изчезва тъгата,
тогава виждам ясно светлината;
тогава е истински тежкия ден,
тогава са Бог и доброто със мен;
тогава намирам за мъката лек,
тогава се чувствам човек…