Създавам те с ума си

Създавам те с ума си:
косите - червени като залеза,
очите - зелени като долини,
ръцете - бели като облаци,
нежни като пух и гладки,
нозете - дълги и стегнати
като на млада кошута...
Създадох твойто тяло,
с кожа нежна и бяла
за миг наситен и кратък.

Сега продължавам нататък:
Нека в душата ти гори
огъня на стотици Свръх Нови,
да не угасне той... дори
да живееш със лъчи-отрова...
Тя, Вселената, е тъй сурова!

Сега сърцето!
Нека то е пълно със любов.
Защото любовта е лек.
Теб много ще те нараняват.
Но ти ще си добър човек
и много много ще прощаваш!

Какво остана? Разума?
Дали да бъде той изкуствен?
Колебая се. Нали
с истинския все бели...
Но съвършеното съзнание
е студено като ледник
и с безкрайното познание
с хладен поглед ще ме гледа!
Нека разумът да е човешки,
та макар и да допуска грешки.

И ето ти си:
Първата ми любов,
така наивна и чиста...
Ти си стиховете,
които пиша по листове...

Ти си и:
Първият ми успех,
на състезание по математика...
Прочетените книги,
от поредицата на "Галактика"...

Ти си още:
Всички мои приятели,
с които делил съм неволите...
Злите, подли предатели,
за душите на които аз моля се...

Ти си всичко, което съм аз,
но и мъничко повече...
Ти си онзи, тъй тихичък глас -
в главата ми повеят,
който дава нечувана власт
да се изправям отново,
щом удари и кобният час,
с юмрук и с мишци готови!

Ти си всичко, което описах!
А сега... сега вдишай...!