Какво съм?

оглежда се всичко във мене
но не съм огледало
улавям и дребни промени
и облаци в бяло
и части от цяло
във мене живеят вселени
но не съм огледало

лежа не задавам въпроси
само този:
какво съм?

Ноктюрно

облаци нежни бели мъгли
празни надежди много боли
северни бури преспи от сняг
всичко разтури черния мрак

извори чисти сини води
спят аметисти кой ги родѝ
камъни скални волни орли
роклите бални дрипи били

дупки дълбоки в земната гръд
поглед жесток и бързата смърт
повеи снежни млечни мъгли
мъртви надежди много боли

Облаците сиви

... а облаците горе сиви
резонират си с душата ми
по устните следи горчиви
на отрова са зачатъци

... сърцето покорено тлее
в огън бял покръстено
в гърдите нещо грозно зрее
с бурите и земетръсите

Щом погледна

щом погледна
в сините очи
вечност ледна
в тях личи
непрогледни
облаците в тях
за последно
сторих грях

Облаците сиви

... а облаците горе сиви
резонират си с душата ми
по устните следи горчиви
на отрова са зачатъци

... сърцето покорено тлее
вместо огън бял да ръси то
в гърдите нещо грозно зрее
с бурите и земетръсите

Над мене облаци се вият

над мене облаци се вият
вълци диви вият
на дъжд е времето обаче
аз във здрача крача

навлизам във гората тъмна
навярно там и ще осъмна
сам и от всички ви забравен
далеч от земна слава

над мене виснат короните
вятърът листите гони
пътят потъва във здрача
по него крача и плача

Създавам те с ума си

Създавам те с ума си:
косите - червени като залеза,
очите - зелени като долини,
ръцете - бели като облаци,
нежни като пух и гладки,
нозете - дълги и стегнати
като на млада кошута...
Създадох твойто тяло,
с кожа нежна и бяла
за миг наситен и кратък.

Сега продължавам нататък:
Нека в душата ти гори
огъня на стотици Свръх Нови,
да не угасне той... дори
да живееш със лъчи-отрова...
Тя, Вселената, е тъй сурова!

Сега сърцето!
Нека то е пълно със любов.
Защото любовта е лек.
Теб много ще те нараняват.
Но ти ще си добър човек
и много много ще прощаваш!

Какво остана? Разума?
Дали да бъде той изкуствен?
Колебая се. Нали
с истинския все бели...
Но съвършеното съзнание
е студено като ледник
и с безкрайното познание
с хладен поглед ще ме гледа!
Нека разумът да е човешки,
та макар и да допуска грешки.

И ето ти си:
Първата ми любов,
така наивна и чиста...
Ти си стиховете,
които пиша по листове...

Ти си и:
Първият ми успех,
на състезание по математика...
Прочетените книги,
от поредицата на "Галактика"...

Ти си още:
Всички мои приятели,
с които делил съм неволите...
Злите, подли предатели,
за душите на които аз моля се...

Ти си всичко, което съм аз,
но и мъничко повече...
Ти си онзи, тъй тихичък глас -
в главата ми повеят,
който дава нечувана власт
да се изправям отново,
щом удари и кобният час,
с юмрук и с мишци готови!

Ти си всичко, което описах!
А сега... сега вдишай...!

Войната

Две армии. Ледените и Огнените. Едно последно сражение. То ще се състои днес, след броени минути. Всяка армия си има Водач. Военачалникът на Огнените призовава своите отвъдни богове на огнената стихия, а Военачалничката на Ледените забива ръце в снеговете на планината и зарежда от нея студеното си сърце.
Битката ще се води на едно равно поле, покрито със зелена трева и цъфнали храсти.
Двете армии се строяват и всичко притихва. Единственият звук е полюшването на тревите и храстите. Изведнъж пропява птичка.
Един път.
Два пъти.
Три пъти.
Рогът на Огнените, изкован в недрата на вулкана Етна, прогърмява над двете армии.
Следват го спиращите сърцето удари на ледените барабани.
Войните се втурват едни към други като стадо озверели бикове. Плът се среща с плът. Огнените вълни се блъскат в ледниците и наоколо захвърчават хиляди искри. Те изгарят всичко по пътя си като нажежена лава, тревата и храстите пламват като клечки, а наоколо се носи мирис на изгоряло. Постепенно устремът им е прекъснат от непоклатимите редици на Ледените, които ги спират и отблъскват като разпенени вълни при прибой. Рогът на Огнените прогърмява пак и те се хвърлят като огнени урагани срещу враговете си.
Битката се води с променлив успех вече около час. Нито една от страните не взема надмощие. Време е водачите да се включат.
Военачалникът се обгръща в огън, протяга ръце напред и след миг държи две плазмени кълба в ръцете си. Насочва ги към полесражението и от тях изригват стотици мълнии, които косят Ледените като презрели житни класове. Замирисва на озон.
Военачалничката също се окопитва и вдига ръце над главата си. В същия момент от планината се отделят хиляди ледени остриета и се забиват в телата на огнените, разкъсвайки ги като хищни зверове и гасейки жизнената им сила. Барабани отново загърмяват и изведнъж от небето се посипват ледени камъни, падащи над Огнените и смазващи ги. Редиците им намаляват.
Военачалничката, осъзнала, че времето й изтича, вдига поглед към небето и оттам задухват ледени ветрове, натрупват се градоносни облаци, а температурите падат с десетки градуси. Студът вече е осезаем.
По всичко личи, че Огнените ще изгубят битката. Тогава Военачалникът се решава на един драстичен и смел ход, който може да му осигури победата.
Той вдига ръце и се издига в небето, шептейки молитви към боговете си. Тогава, малко преди последният Огнен да угасне, стотици метеори прорязват облаците и се стоварват върху Ледените като дъжд. Огромните огнени кълба се разбиват в земята, правейки гигантски кратери.
Скоро на бойното поле не е останал никой, освен двамата Водачи.
Предстои най-тежкото. Двамата Военачалници се обвиват в защитни сфери и започват да се изтощават с плазмени кълба. След няколко минути разбират, че това няма ефект, затова насочват един към друг ледена и огнена вълна. Двете вълни се сблъскват и неутрализират.
Минава още час и тогава Военачалника разбира какво трябва да направи. Той черпи силата си от Боговете, а тя - от земята, значи за да я победи, той трябва да изгори ВСИЧКО.
Тогава Огнения забива ръце в земята и започва да топи всичко, докато стигне до земното ядро. Ледената просто стои и гледа безучастно. Огънят в недрата на земята е по-силен от всеки лед. Скоро всички вулкани изригват и Военачалничката губи силата си.
Тя затваря очи с последни стонове, а Огнения се надвесва над нея и казва: Бих те! След това един силен глас разцепва тишината:
- Деца, прибирайте се вече, време е за сън.