на тебе говоря
на тебе момиче
далече в простора
на свят пограничен
ти тъй си далече
и толкова близо
че днес съм обречен
- за мен няма изход -
ела и вземи я:
душата ми - бяла -
спасѝ я с магия
и твоя е - цяла -
ще бъдеш ти Изток
войната - покоя -
в замяна ще искам
аз само безброя
очите - звездици -
в небето безкрайно
да бъдеш кралица
на моите тайни
ела - погуби ме -
да ѐ твойта воля
девойко любима
но първо те моля:
целувка дари ми
макар и последна
в момента сюблимен
лика да погледам
Показват се публикациите с етикет война. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет война. Показване на всички публикации
13 януари 2025 г.
6 декември 2022 г.
По Loreen - Euphoria (по слух)
Защо... не може този миг
да продължи във вечността?
Защо... когато сме сами
не се множи и любовта?
Нощта... красива е жена
и красотата ѝ гори...
Нощта... отвежда на война
тя в тишината с рой искри!
Еуфория...
С всеки дъх, който поемам,
вдишвам теб!
С всеки връх, който превземам,
в мен растеш!
Само аз и ти в безвремие!
Нашите мечти в поемите!
Отиваме нагоре-горе-горе!
Високо във простора-ора-ора!
Еуфория...
Ти и аз - сами във Вселената.
Ние-сме-така-свободни...
Наште страхове покорени са!
Имаме-криле-господни...
С всеки дъх, който поемам,
вдишвам теб!
С всеки връх, който превземам,
в мен растеш!
да продължи във вечността?
Защо... когато сме сами
не се множи и любовта?
Нощта... красива е жена
и красотата ѝ гори...
Нощта... отвежда на война
тя в тишината с рой искри!
Еуфория...
С всеки дъх, който поемам,
вдишвам теб!
С всеки връх, който превземам,
в мен растеш!
Само аз и ти в безвремие!
Нашите мечти в поемите!
Отиваме нагоре-горе-горе!
Високо във простора-ора-ора!
Еуфория...
Ти и аз - сами във Вселената.
Ние-сме-така-свободни...
Наште страхове покорени са!
Имаме-криле-господни...
С всеки дъх, който поемам,
вдишвам теб!
С всеки връх, който превземам,
в мен растеш!
Етикети:
вечност,
война,
еуфория,
жена,
искри,
лирика,
литература,
поезия,
стих,
стихове,
Euphoria,
Loreen
23 ноември 2022 г.
Копнея ласка
като цвете - капка утринна роса
копнея ласка
като котка - нежен допир по носа
копнея ласка
като дама - скрила се зад етикет
аз нося маска
като мачо - с номер със голям букет
аз нося маска
като огън - който пръска светлина
създавам краски
като воин - който води днес война
аз нося каска
копнея ласка
като котка - нежен допир по носа
копнея ласка
като дама - скрила се зад етикет
аз нося маска
като мачо - с номер със голям букет
аз нося маска
като огън - който пръска светлина
създавам краски
като воин - който води днес война
аз нося каска
30 май 2022 г.
Война
през мъглата слънцето прозира
пръска бяла светлина
всички нас хипнотизира
а е време за война
слънцето отгоре вижда всички
то е огнен часовой
който мрази кой обича
и за туй отива в бой
щом засвети слънцето в червено
над кървавата ни земя
тогава всичко е решено
еднакво завършва всяка война
пръска бяла светлина
всички нас хипнотизира
а е време за война
слънцето отгоре вижда всички
то е огнен часовой
който мрази кой обича
и за туй отива в бой
щом засвети слънцето в червено
над кървавата ни земя
тогава всичко е решено
еднакво завършва всяка война
10 март 2022 г.
Двама воина
двама воина в двубой
тя и той
умора ги настига
интрига
двама воина в двубой
води кой
кого чака победа
той - леден
тя и той
умора ги настига
интрига
двама воина в двубой
води кой
кого чака победа
той - леден
17 февруари 2022 г.
Окото на Бог
Слънцето е Окото на Бог
който взира се във земята
той е така безкрайно жесток
някой път светкавици мята
а Небето му е синина
и постоянно се подува
белег тя е от една война
от Зората е съществувала
дупки малки - звездните игли -
от изстреляните стрелички
по снагата му не го боли
даже не усеща ги всички
който взира се във земята
той е така безкрайно жесток
някой път светкавици мята
а Небето му е синина
и постоянно се подува
белег тя е от една война
от Зората е съществувала
дупки малки - звездните игли -
от изстреляните стрелички
по снагата му не го боли
даже не усеща ги всички
Етикети:
бог,
боли,
война,
иглички,
лирика,
литература,
око,
поезия,
слънце,
стих,
стихове,
съществува
1 февруари 2022 г.
На твойта светлина
на твойта светлина
и слънцето завижда
във тебе тишина
като вълна приижда
ти - прелестна жена
толкова много струваш
за теб водят война
и светът съществува
и слънцето завижда
във тебе тишина
като вълна приижда
ти - прелестна жена
толкова много струваш
за теб водят война
и светът съществува
26 декември 2017 г.
Третата Световна Война
Мнозина чакат със страх третата Световна Война. Те считат че ще бъде термоядрена. Те грешат. Третата Световна Война вече свърши. И човечеството я загуби.
Аз я загубих.
Стоя върху теб, с обувка върху гръкляна ти и натискам бавно. Ти ме гледаш с непроницаемите си сиви очи и се опитваш да ми кажеш нещо. Сричаш.
- Ти... за... гу... би...
Изведнъж вълна на страх минава през тялото ми. Усещам хилядите други съзнания. Те ми вдъхват увереност. Продължавам да натискам.
И изведнъж всичко става черно. Като лента пред мен преминава всичко около Събуждането ми до този момент.
Предишният ми живот няма значение. Приемните родители, които сами не знаят, че не са ми биологичните. Двете им отрязани глави в кофата, когато се опита да ме пречупиш. Спомените се смесват. Детството, в което зависех от емоциите на другите, защото ги улавях, но още не можех да се храня с тях. Никол, която идваше гола в тъмната ми килия, едно девствено тяло и съзнание, което ме молеше да го погълна. Всичко е в мен. Изживявам го сякаш отново.
А може би е така?
- Хей, пъзльо, хайде удари ме! Удари ме де! Или ще насереш гащите?
Това е Здравко. Здрав като бик и по-тъп от крава. Помня го и знам какво ще се случи, но не мога да го спра.
Посягам да го ударя, а той ме сваля на земята с дясно кроше.
Надвесва се над мен и почва да ме рита. И тъкмо когато се приближава по-близо и очите ни се срещат, нещо става в мозъка ми. И ролите се разменят. Изведнъж в очите му се появяват сълзи, и започва да плаче и да бяга, а аз тичам след него и го ритам.
И така ставам бияча на училището. Дълги години - докато завърша, никой не смее да ме закача.
Но защо виждам това?
Картината се сменя. Първата ми любов. Първият ми път. Кошмар, заради който скоро не опитвам пак. Надя. Галя я по тялото и по косата, целувам я и усещам как чувствата й се възпламеняват. Виждам центровете на възбуда и пия от тях. Пия твърде лакомо и усещам как тя отслабва. Изведнъж започва да стене, но не от възбуда, а от болка, но аз не спирам, аз като вампир я изпивам и тя бавно гасне. Но това не е Събуждането ми. Тогава съм бил твърде малък за да мога да убия тяло и съзнание. Тя просто заспива от изтощение и аз я оставям, след което я зарязвам и не й се обадждам както би направил всеки тъп сваляч. А тя значи за мен повече от всичко на света.
Сега съм в университета.
Вече свикнах с тези спомени и знам, че целят нещо, затова ги пускам да минават пред очите ми. Вече ги усещам като изживени.
В университета вече знаех от кого да пия и колко без да бъде забелязано, но не съзнавах, че има и други същества, които може би имат по-силни "носове". Втората година имах "среща" с един от моите двойници. Той не приличаше много на мен, но имаше същите сили. Намирах се в сградата на университета, когато изведнъж всички около мен паднаха на земята. Тогава не знаех какво става, но инстинктивно се "затворих", което ми спаси кожата. След секунда усетих тласък, който би убил стадо бикове. Отклоних го и се "разтворих" - изядох всичко останало в радиус от километър и отговорих подобаващо. После се "затворих" и зачаках. Той беше на ход. Полицията беше на път, а репортерите вече пристигаха затова нямаше много време. Тогава не знаех какво точно иска. Предполагах, че има други като мен, но по-скоро си мислех, че искаха да ме убият, за да не им преча да се хранят.
Между храненето и пиенето има известна разлика, която е добре да посоча. Пиенето се отнася по-скоро за съзнанието - тоест, можеш да изпиеш само човек или същество, което носи съзнание. А можеш да се храниш със всичко - от човек до амеба. И пиенето, и храненето не убиват клетките. Пиенето отнема енергийните импулси в мозъка и прехвърля енергията им у нас. А храненето отнема мигновено цялата енергия от митохондриите и ни я препраща. Най-питателни са по-големите животни и растения, разбира се. Но човекът е специален, защото когато изсмучеш енергията от аксоните и невроните, в теб се създава копие на неговото съзнание, което го оставя празен и ти получаваш всичките му спомени, чувства и мисли. А той... от него вече нищо не става, но това не е наш проблем.
Та скрих се в компютърната зала и го зачаках. Включил бях камерите, затова знаех откъде идва. "Отворих" се и той разбра къде съм. Отново серия от насочени удари и аз се "затворих". Направих се на поразен. Той вече тичаше към кабинета и когато влетя там, ме видя с един стол в ръката.
Удрях го докато кръвта не започна да пръска навсякъде. Тогава той се предаде и се "отвори", за да го пощадя, но аз знаех вече какво да правя. Изпиването на човек като нас е по-трудно и аз го правех за пръв път, така че ми отне повече време - в мен се вляха поне десет мозъка и чух нетърпеливите стъпки на полицаите, затова бързо настаних част от съзнанието си в неговото тяло. След това се скрих в другата стая и заключих отвътре.
Лекарите се погрижиха за него... мен... и вече имах... имахме две тела.
От там се започна инвазията. Имах...ме всичките му спомени, бяхме непобедими. Но разбрахме, че има други, по-силни... и крояхме планове. Изпивахме цели реколти. Да, хората за нас бяха като вино или дивеч, в зависимост от това дали искахме да пием или да се храним. Първо погълнахме още няколко от нашите и заселихме съзнанието си в тях, а после вече се разгърнахме из целия континент. И тогава дойде Събуждането.
Ходехме си по улицата, когато усетихме ЗОВ. Беше толкова силен, че заглуши всичко останало. Насочихме се към него и видяхме група хора с качулки да изнасилват младо момиче. Затичахме се натам и ги изпихме за секунди. Тогава момичето ме погледна. В ръцете си държеше някаква пръчица, която насочи към нас.
Една упойваща стреличка и вечен мрак.
Събудих се в килия. Сам. Не усещах НИЕ. Дращих по стените и крещях. И тогава дойде тя - Никол. Същата, която изнасилваха. Беше гола и съзнанието й бе отворено. Тя беше като мен, но беше жена. Дотогава не бях се хранил със жени от нашите. Дори не знаех, че съществуват.
- Ти няма да се храниш с нея, нито да я изпиваш - прозвуча глас, сякаш в отговор на мислите ми - ти ще я обадаеш и погълнеш. И тогава истинският ти ГЛАД ще се събуди.
- Кой си ти? Или какво си?
- Аз съм... е... виж първо това. - Погледнах в кофата. Точно това, с което започнаха спомените ми. - Аз съм биологичния ти баща. Останалите, които изпи досега и които ще продължиш да изпиваш...
- НИКОГА!!!
- ... да изпиваш и поглъщаш - продължи той без да ми обръща внимание - са някакви разновидности на ДНК-то ми, но всички носят първоначалната мутация. По този начин генното разнообразие ще осигури устойчивост на популацията.
- Какво искаш от мен?
- Като начало... питай Никол.
А Никол знаеше само две изречения:
- Обладай ме, погълни ме.
Редяха се часове на мъчително страдание без НИЕ и кратките мигове на блаженство, когато усещах топлината на тялото и съзнанието й.
И един ден не издържах. Кокалчетата ми бяха разкървавени от ударите по стената, а ноктите - счупени. Тя влезе, и още преди да продума аз я обладах, като нейната генетична информация направо дойде при мен и се смеси с моята, след което се разпредели между двамата. Това беше размножаване от трети вид.
- Поздравления, Хероне, ти изпълни първата си задача! Но сега ти предстои нещо по-трудно... Да завладееш света!
- Няма да направя нищо за теб.
- О, напротив. Ще направиш точно каквото искам.
- И защо ще го правя? Ти вече уби родителите ми. Взе ми живота. Всичко, което обичах.
- Защото искаш да ме убиеш, а не си достатъчно силен. Освен това, ГЛАДЪТ ти е разбуден.
След думите му вратата се отвори и поредица от светлини ме изведе навън. Запомних мястото. Намирахме се в планините, близо до един язовир.
В началото отказвах напълно да пия или да ям. Имам предвид по нашия начин. Отидох в едно село, където ме посрещнаха като скъп гост и ми дадоха погача със сол и чубрица и сирене.
Цяла нощ повръщах. Тялото ми не беше свикнало с обикновения цикъл на хранене. Друг вид ГЛАД се беше пробудил у мен. ГЛАД, който нямаше засищане. До края на нощта бях изял всички в селото.
Насочих се на север. По пътя си изяждах всичко - крави, овце, кози, кучета, патици, гълъби, фазани... всичко, в радиус от няколко километра от линията ми на ходене.
Не знаех къде отивам, знаех само че щях да избягвам "моите".
За целта се бях "затворил", но знаех и, че рано или късно ще се натъкна на някой и няма да има как да предотвратя битката. Оказа се рано. Висока богиня с огненочервена коса и зелени очи ме погледна от върха на един хълм и каза
- Изпила съм двайсет, затова бъди така добър да се "отвориш" и да станеш двайсет и едно.
- Виждаш, че съм изтощен и слаб, не представлявам заплаха за теб, но моля те, изчакай да дойда, за да се полюбувам на Красота за последно! - казах аз и се насочих към нея, оглеждайки се за камък.
Когато тялото е наранено, съзнанието се измества и губи фокус.
Точно това реших да използвам и когато намерих камъка бързо го взех и с един точен удар я повалих на земята.
Тя се търкаляше и стенеше, а аз вдигах бавно полата й, докато се взрирах в зелените очи, поглъщайки я. ДНК-то ни се размеси и тя се изправи, за да тръгне редом до мен. От този ден нататък не аз, а ГЛАДЪТ комадваше съзнанието ми.
За няколко години събрах армия, достойна за страхопочитание, а ДНК-то ми се измени стократно. Имах хиляди сестри. Делях съзнанието си с милиони хора.
И тогава пак отидох в планините, до язовира. Докато слизах надолу по асансьора с няколко от моите клонинги - останалите нямаше нужда да идват, но усещах подкрепата им - се чувствах като Бог.
Виждам те до прозореца. Стоиш с ръце зад гърба. Идвам към теб, а другите Аз преграждат пътя ти за отстъпление. Боят трае кратко. Стоя върху теб, с обувка върху гръкляна ти и натискам бавно. Ти ме гледаш с непроницаемите си сиви очи и се опитваш да ми кажеш нещо. Сричаш.
- Ти... за... гу... би...
Изведнъж вълна на страх минава през тялото ми. Усещам хилядите други съзнания. Те ми вдъхват увереност. Продължавам да натискам. И тъкмо когато виждам как искрицата на съзнание изчезва от очите ти, осъзнавам, че правиш това, което направих аз със Здравко в ученическите си години. Смяната на местата. Ти си аз. Но аз не съм ти. Аз съм един стар мъж със сиви очи, а ти... ВИЕ се усмихвате и тръгвате като един към асансьора.
А аз крещя, дера се и мощни пристъпи на рев, болка и гняв, разсичат тялото ми като с мечове. Какво направих!
Ти си един от хилядите и същевременно никой от тях. За да те убия, трябва да ги погълна до един, а в старото ми тяло няма толкова сила. Планът ти беше добре замислен и изпълнен. От мен.
А аз се предавам и чакам да видя как ще управляваш света, който вече е твой, но и мой. НАШ.
Мнозина чакат със страх третата Световна Война. Те считат че ще бъде термоядрена. Те грешат. Третата Световна Война вече свърши. И Човечеството я загуби.
Аз я загубих.
Аз я загубих.
Стоя върху теб, с обувка върху гръкляна ти и натискам бавно. Ти ме гледаш с непроницаемите си сиви очи и се опитваш да ми кажеш нещо. Сричаш.
- Ти... за... гу... би...
Изведнъж вълна на страх минава през тялото ми. Усещам хилядите други съзнания. Те ми вдъхват увереност. Продължавам да натискам.
И изведнъж всичко става черно. Като лента пред мен преминава всичко около Събуждането ми до този момент.
Предишният ми живот няма значение. Приемните родители, които сами не знаят, че не са ми биологичните. Двете им отрязани глави в кофата, когато се опита да ме пречупиш. Спомените се смесват. Детството, в което зависех от емоциите на другите, защото ги улавях, но още не можех да се храня с тях. Никол, която идваше гола в тъмната ми килия, едно девствено тяло и съзнание, което ме молеше да го погълна. Всичко е в мен. Изживявам го сякаш отново.
А може би е така?
- Хей, пъзльо, хайде удари ме! Удари ме де! Или ще насереш гащите?
Това е Здравко. Здрав като бик и по-тъп от крава. Помня го и знам какво ще се случи, но не мога да го спра.
Посягам да го ударя, а той ме сваля на земята с дясно кроше.
Надвесва се над мен и почва да ме рита. И тъкмо когато се приближава по-близо и очите ни се срещат, нещо става в мозъка ми. И ролите се разменят. Изведнъж в очите му се появяват сълзи, и започва да плаче и да бяга, а аз тичам след него и го ритам.
И така ставам бияча на училището. Дълги години - докато завърша, никой не смее да ме закача.
Но защо виждам това?
Картината се сменя. Първата ми любов. Първият ми път. Кошмар, заради който скоро не опитвам пак. Надя. Галя я по тялото и по косата, целувам я и усещам как чувствата й се възпламеняват. Виждам центровете на възбуда и пия от тях. Пия твърде лакомо и усещам как тя отслабва. Изведнъж започва да стене, но не от възбуда, а от болка, но аз не спирам, аз като вампир я изпивам и тя бавно гасне. Но това не е Събуждането ми. Тогава съм бил твърде малък за да мога да убия тяло и съзнание. Тя просто заспива от изтощение и аз я оставям, след което я зарязвам и не й се обадждам както би направил всеки тъп сваляч. А тя значи за мен повече от всичко на света.
Сега съм в университета.
Вече свикнах с тези спомени и знам, че целят нещо, затова ги пускам да минават пред очите ми. Вече ги усещам като изживени.
В университета вече знаех от кого да пия и колко без да бъде забелязано, но не съзнавах, че има и други същества, които може би имат по-силни "носове". Втората година имах "среща" с един от моите двойници. Той не приличаше много на мен, но имаше същите сили. Намирах се в сградата на университета, когато изведнъж всички около мен паднаха на земята. Тогава не знаех какво става, но инстинктивно се "затворих", което ми спаси кожата. След секунда усетих тласък, който би убил стадо бикове. Отклоних го и се "разтворих" - изядох всичко останало в радиус от километър и отговорих подобаващо. После се "затворих" и зачаках. Той беше на ход. Полицията беше на път, а репортерите вече пристигаха затова нямаше много време. Тогава не знаех какво точно иска. Предполагах, че има други като мен, но по-скоро си мислех, че искаха да ме убият, за да не им преча да се хранят.
Между храненето и пиенето има известна разлика, която е добре да посоча. Пиенето се отнася по-скоро за съзнанието - тоест, можеш да изпиеш само човек или същество, което носи съзнание. А можеш да се храниш със всичко - от човек до амеба. И пиенето, и храненето не убиват клетките. Пиенето отнема енергийните импулси в мозъка и прехвърля енергията им у нас. А храненето отнема мигновено цялата енергия от митохондриите и ни я препраща. Най-питателни са по-големите животни и растения, разбира се. Но човекът е специален, защото когато изсмучеш енергията от аксоните и невроните, в теб се създава копие на неговото съзнание, което го оставя празен и ти получаваш всичките му спомени, чувства и мисли. А той... от него вече нищо не става, но това не е наш проблем.
Та скрих се в компютърната зала и го зачаках. Включил бях камерите, затова знаех откъде идва. "Отворих" се и той разбра къде съм. Отново серия от насочени удари и аз се "затворих". Направих се на поразен. Той вече тичаше към кабинета и когато влетя там, ме видя с един стол в ръката.
Удрях го докато кръвта не започна да пръска навсякъде. Тогава той се предаде и се "отвори", за да го пощадя, но аз знаех вече какво да правя. Изпиването на човек като нас е по-трудно и аз го правех за пръв път, така че ми отне повече време - в мен се вляха поне десет мозъка и чух нетърпеливите стъпки на полицаите, затова бързо настаних част от съзнанието си в неговото тяло. След това се скрих в другата стая и заключих отвътре.
Лекарите се погрижиха за него... мен... и вече имах... имахме две тела.
От там се започна инвазията. Имах...ме всичките му спомени, бяхме непобедими. Но разбрахме, че има други, по-силни... и крояхме планове. Изпивахме цели реколти. Да, хората за нас бяха като вино или дивеч, в зависимост от това дали искахме да пием или да се храним. Първо погълнахме още няколко от нашите и заселихме съзнанието си в тях, а после вече се разгърнахме из целия континент. И тогава дойде Събуждането.
Ходехме си по улицата, когато усетихме ЗОВ. Беше толкова силен, че заглуши всичко останало. Насочихме се към него и видяхме група хора с качулки да изнасилват младо момиче. Затичахме се натам и ги изпихме за секунди. Тогава момичето ме погледна. В ръцете си държеше някаква пръчица, която насочи към нас.
Една упойваща стреличка и вечен мрак.
Събудих се в килия. Сам. Не усещах НИЕ. Дращих по стените и крещях. И тогава дойде тя - Никол. Същата, която изнасилваха. Беше гола и съзнанието й бе отворено. Тя беше като мен, но беше жена. Дотогава не бях се хранил със жени от нашите. Дори не знаех, че съществуват.
- Ти няма да се храниш с нея, нито да я изпиваш - прозвуча глас, сякаш в отговор на мислите ми - ти ще я обадаеш и погълнеш. И тогава истинският ти ГЛАД ще се събуди.
- Кой си ти? Или какво си?
- Аз съм... е... виж първо това. - Погледнах в кофата. Точно това, с което започнаха спомените ми. - Аз съм биологичния ти баща. Останалите, които изпи досега и които ще продължиш да изпиваш...
- НИКОГА!!!
- ... да изпиваш и поглъщаш - продължи той без да ми обръща внимание - са някакви разновидности на ДНК-то ми, но всички носят първоначалната мутация. По този начин генното разнообразие ще осигури устойчивост на популацията.
- Какво искаш от мен?
- Като начало... питай Никол.
А Никол знаеше само две изречения:
- Обладай ме, погълни ме.
Редяха се часове на мъчително страдание без НИЕ и кратките мигове на блаженство, когато усещах топлината на тялото и съзнанието й.
И един ден не издържах. Кокалчетата ми бяха разкървавени от ударите по стената, а ноктите - счупени. Тя влезе, и още преди да продума аз я обладах, като нейната генетична информация направо дойде при мен и се смеси с моята, след което се разпредели между двамата. Това беше размножаване от трети вид.
- Поздравления, Хероне, ти изпълни първата си задача! Но сега ти предстои нещо по-трудно... Да завладееш света!
- Няма да направя нищо за теб.
- О, напротив. Ще направиш точно каквото искам.
- И защо ще го правя? Ти вече уби родителите ми. Взе ми живота. Всичко, което обичах.
- Защото искаш да ме убиеш, а не си достатъчно силен. Освен това, ГЛАДЪТ ти е разбуден.
След думите му вратата се отвори и поредица от светлини ме изведе навън. Запомних мястото. Намирахме се в планините, близо до един язовир.
В началото отказвах напълно да пия или да ям. Имам предвид по нашия начин. Отидох в едно село, където ме посрещнаха като скъп гост и ми дадоха погача със сол и чубрица и сирене.
Цяла нощ повръщах. Тялото ми не беше свикнало с обикновения цикъл на хранене. Друг вид ГЛАД се беше пробудил у мен. ГЛАД, който нямаше засищане. До края на нощта бях изял всички в селото.
Насочих се на север. По пътя си изяждах всичко - крави, овце, кози, кучета, патици, гълъби, фазани... всичко, в радиус от няколко километра от линията ми на ходене.
Не знаех къде отивам, знаех само че щях да избягвам "моите".
За целта се бях "затворил", но знаех и, че рано или късно ще се натъкна на някой и няма да има как да предотвратя битката. Оказа се рано. Висока богиня с огненочервена коса и зелени очи ме погледна от върха на един хълм и каза
- Изпила съм двайсет, затова бъди така добър да се "отвориш" и да станеш двайсет и едно.
- Виждаш, че съм изтощен и слаб, не представлявам заплаха за теб, но моля те, изчакай да дойда, за да се полюбувам на Красота за последно! - казах аз и се насочих към нея, оглеждайки се за камък.
Когато тялото е наранено, съзнанието се измества и губи фокус.
Точно това реших да използвам и когато намерих камъка бързо го взех и с един точен удар я повалих на земята.
Тя се търкаляше и стенеше, а аз вдигах бавно полата й, докато се взрирах в зелените очи, поглъщайки я. ДНК-то ни се размеси и тя се изправи, за да тръгне редом до мен. От този ден нататък не аз, а ГЛАДЪТ комадваше съзнанието ми.
За няколко години събрах армия, достойна за страхопочитание, а ДНК-то ми се измени стократно. Имах хиляди сестри. Делях съзнанието си с милиони хора.
И тогава пак отидох в планините, до язовира. Докато слизах надолу по асансьора с няколко от моите клонинги - останалите нямаше нужда да идват, но усещах подкрепата им - се чувствах като Бог.
Виждам те до прозореца. Стоиш с ръце зад гърба. Идвам към теб, а другите Аз преграждат пътя ти за отстъпление. Боят трае кратко. Стоя върху теб, с обувка върху гръкляна ти и натискам бавно. Ти ме гледаш с непроницаемите си сиви очи и се опитваш да ми кажеш нещо. Сричаш.
- Ти... за... гу... би...
Изведнъж вълна на страх минава през тялото ми. Усещам хилядите други съзнания. Те ми вдъхват увереност. Продължавам да натискам. И тъкмо когато виждам как искрицата на съзнание изчезва от очите ти, осъзнавам, че правиш това, което направих аз със Здравко в ученическите си години. Смяната на местата. Ти си аз. Но аз не съм ти. Аз съм един стар мъж със сиви очи, а ти... ВИЕ се усмихвате и тръгвате като един към асансьора.
А аз крещя, дера се и мощни пристъпи на рев, болка и гняв, разсичат тялото ми като с мечове. Какво направих!
Ти си един от хилядите и същевременно никой от тях. За да те убия, трябва да ги погълна до един, а в старото ми тяло няма толкова сила. Планът ти беше добре замислен и изпълнен. От мен.
А аз се предавам и чакам да видя как ще управляваш света, който вече е твой, но и мой. НАШ.
Мнозина чакат със страх третата Световна Война. Те считат че ще бъде термоядрена. Те грешат. Третата Световна Война вече свърши. И Човечеството я загуби.
Аз я загубих.
11 август 2017 г.
Познавам аз момиче
Познавам аз момиче,
със поглед електричен
щом те зърне със взора зелен,
ти падаш във плен,
завинаги в плен.
Познавам аз момиче,
което тъй обича,
че отнася те като вълна -
и водиш война,
безкрайна война.
Познавам аз момиче,
което е различно,
и налага се да разбереш
че то е море,
безбрежно море.
със поглед електричен
щом те зърне със взора зелен,
ти падаш във плен,
завинаги в плен.
Познавам аз момиче,
което тъй обича,
че отнася те като вълна -
и водиш война,
безкрайна война.
Познавам аз момиче,
което е различно,
и налага се да разбереш
че то е море,
безбрежно море.
Етикети:
безкрайна,
война,
вълна,
електричен,
електричество,
зелен,
момиче,
море,
обича,
поезия,
поема,
разбере,
стих,
стихове
21 май 2017 г.
Изневярата
Химерата се спря и подуши въздуха с трите си ноздри. Вонеше
на кръвта на жертвата. Тя беше наблизо. Животното се понесе в тръс и ударите на шестте му крака
накараха земята под него да се тресе.
Жертвата бягаше през трънаци и бодли и оставяше навсякъде
кървави следи. Загубата на кръв я изтощаваше допълнително. Знаеше, че ѝ остава
по-малко от час живот.
Миризмата се засили и химерата разбра, че жертвата е съвсем
наблизо. Тя се втурна напред с всички сили. Не очакваше съпротива, защото неразрушимата
броня покриваше цялото ѝ тяло и ѝ даваше усещане за неуязвимост.
Видя жертвата с четирите си очи и отвори вонящата си
паст. Тъкмо когато щеше да вкуси крехката плът, нещо под нея пропадна и тя се
провали в дълбок трап. Животното усети пареща болка и скоро сярната киселина
започна да разгражда бронята му. Отчаяните му крясъци изпълниха гората.
Алана се събуди в светло помещение. Върху кожата си имаше
странни платове, които носеха само мъжете. В ръката ѝ беше забита куха пръчка,
която явно вкарваше нещо в нея. Тя веднага я извади и се съблече – не беше
свикнала с платовете. Освен това не отговаряше на обществената ѝ роля. Чудеше
се къде е попаднала. Последното, което помнеше, беше, че я гонеше химера и бе
припаднала в гората. А преди това? И защо я гонеше химерата? Защото беше лоша
жена. Защото престъпи волята на мъжа, който я бе Избрал и избяга от ложето му.
После взе меч от оръжейната и някак си победи пазача на пещерата. За бягството
си заплати с дълбока рана в крака. Което си беше смъртна присъда. Или не? Тя
погледна надолу – раната беше почти зараснала. Но кой беше тайнственият
стопанин на това място и не беше ли то техният Агнарог – мястото, където отиват
всички лоши жени? Може би химерата я беше разкъсала и сега щяха да започнат
мъченията…
Сякаш като отговор на страховете ѝ един кръгъл камък се
отмести навън и в стаята влезе един воин.
Алана веднага коленичи и тихо, но твърдо започна да излага причините за
бягството си.
Тогава, неочаквано за нея, чу смях. Звучеше като ромон на
поток и изпълни стаята. Вдигна глава. Воинът свали шлема си и по раменете му се
спусна дълга, руса коса. Чак когато заговори, Алана разбра, че това всъщност е
жена като нея – е, не точно като нея, с около крачка по-висока от нейните
седем.
– Здравей, Алана! – засмя се жената. – Радвам се, че вече
си на крака! Виждам, че си съблякла парцалките. И аз не ги нося тук, но ми се
видя малко безсрамно да те оставям гола…
Непознатата говореше твърде много за жена и изпозваше
някои странни думи, които Алана не разбираше.
– Тук можеш да говориш спокойно, Алана. Не е тъпият
патриархат.
– Ъъъ... как знаеш името ми?
– О, знам много неща за теб – каза странницата и се
усмихна топло. После посочи крака ѝ. – Боли ли те още?
Алана поклати глава.
– Ти... ъъъ... жрица ли си?
– Бях. Но, подобно на теб, се опълчих на глупавата
система. И за мой – а вече и твой – късмет, намерих това място.
– Къде сме? – попита Алана, отпускайки рамене. – И коя си
ти?
– Намираме се в бункер отпреди Великата война, а коя съм,
е без значение.
Докато говореха, спасителката на Алана съблече
снаражението, после дрехите си и двете останаха чисто голи. Тялото ѝ беше
божествено.
– Ама и аз съм една! Сигурно умираш от глад. Седни тук – каза
непознатата и отиде в съседно помещение, което Алана не беше забелязала досега.
След малко се върна с два съда с гъста оранжева течност и
прибори.
– Тук има въглехидрати, белтъчини и мазнини – точно
колкото ти трябват. Започвай!
Известно време се хранеха мълчаливо, като Алана почти не
поглеждаше в яденето, а зяпаше домакинята си най-неприлично. Странното бе, че
тя изобщо не се смущаваше.
– Знам какво искаш да ме попиташ. Не, не съм на пет
години като теб. На двайсет и пет съм. И никога не съм раждала. Всичките
глупости, които са ви наговорили, са лъжи. Няма да умреш. Можеш да живееш и до
сто, ако не те изяде някоя химера или не се затриеш от глупост.
– Но...
– Няма „но“. Тук си в безопасност. Знам, че имаш много
въпроси. На повечето ще ти отговоря. Но на други – не, защото последното, което
искам, е тъпите мъже да ни намерят и тук.
До края на деня Алана разбра всичко, за което ѝ стигаха
думи да попита, и не повярва на нищо от него. Тя все още смяташе, че е в
Агнарог и очакваше възмездие.
От следващия ден жрицата започна да я учи да чете и да
произнася по-трудните думи. Това продължи няколко дни. Алана се оказа добър
ученик. Малко по малко мъглата на безпросветността и насажданите с години лъжи
се вдигна и момичето се превърна в достоен помощник на жрицата. Тя дори ѝ
позволяваше да приготвя храната. Но за излизане още не бе ставало дума. Алана,
у която вече започваха да се появяват наченки на телепатия, усещаше, че жрицата
ще трябва да я научи на още много неща, преди да може да излезе. Пък и за
момента не чувстваше необходимост. Но с новоразвитите си способности тя усети и
нещо друго.
– Ти ме желаеш – каза Алана и се изчерви, от което стана
още по-хубава.
– Така е – отвърна спокойно жрицата. – Ти си много
красива.
– Но... това противоречи на... всичко...
– ... което са те учили, и какво от това?
Алана се замисли. Никога в живота си не се бе изпитвала
такова чувство за сигурност и безопасност, както в бялата утроба на този
бункер.
Прочела мислите й, жрицата продължи:
- Народът ни живее в пещери откакто се помним и химерите
винаги ви намират. Ако някой се пореже – случайно или в бой, - бива прокуден и
оставен на милостта на огромните хищници. И въпреки това непрекъснато ви се
налага да бягате от едно място на друго. Мъжете ви държат голи и неуки, за да
ви контролират. Достатъчно е мъж да те пореже, за да си пътница... за Агнарог.
А какво е Агнарог?
- Отвъдният свят... в който... отиват лошите жени?
- А, какво значи лоша жена, Алана? Тази, която не се
подчинява безрезервно на мъжа си? Която ражда на пет години и после бива
умъртвявана „за умилостивяване на боговете”. Тази която има право само на един
мъж, но той я дели с десет други, които е Избрал още от утробата на майка им?
Алана слушаше и усещаше как стените в нея се рушат. А
жрицата продължаваше:
- Да, при жриците е друго. Ние имаме Дарбата да виждаме. Можем да виждаме в бъдещето и много често спасяваме народа си от нападение
на химери. Също виждаме и
приближаващи катастрофи, потопи, радиационни вълни и други. Затова ни търпят, просто нямат друг избор. Ние
единствени от жените носим психокинетичните способности на мъжете, дори по-силно
развити, но това е защото живеем достатъчно дълго да ги развием. При теб са още
като крехко цвете. Но ти ЩЕ ги развиеш, Алана. Бъдещето ти е още неясно, но аз виждам велики дела.
- Аз не...
- Нека те попитам нещо, Алана? Защо избяга? И как победи
трениран воин гола и без оръжие?
- Аз-аз-аз...
- В теб има много повече отколкото можеш да предположиш.
Помисли над картините които ти пращам и ако си съгласна, ела при мен довечера –
каза тихо жрицата в ухото на Алана и се оттегли в стаята си.
***
На вратата на жрицата се почука.
– Влез, Алана – каза тя с лукава усмивка.
14 май 2017 г.
Войната
Две армии. Ледените и Огнените. Едно последно сражение. То ще се състои днес, след броени минути. Всяка армия си има Водач. Военачалникът на Огнените призовава своите отвъдни богове на огнената стихия, а Военачалничката на Ледените забива ръце в снеговете на планината и зарежда от нея студеното си сърце.
Битката ще се води на едно равно поле, покрито със зелена трева и цъфнали храсти.
Двете армии се строяват и всичко притихва. Единственият звук е полюшването на тревите и храстите. Изведнъж пропява птичка.
Един път.
Два пъти.
Три пъти.
Рогът на Огнените, изкован в недрата на вулкана Етна, прогърмява над двете армии.
Следват го спиращите сърцето удари на ледените барабани.
Войните се втурват едни към други като стадо озверели бикове. Плът се среща с плът. Огнените вълни се блъскат в ледниците и наоколо захвърчават хиляди искри. Те изгарят всичко по пътя си като нажежена лава, тревата и храстите пламват като клечки, а наоколо се носи мирис на изгоряло. Постепенно устремът им е прекъснат от непоклатимите редици на Ледените, които ги спират и отблъскват като разпенени вълни при прибой. Рогът на Огнените прогърмява пак и те се хвърлят като огнени урагани срещу враговете си.
Битката се води с променлив успех вече около час. Нито една от страните не взема надмощие. Време е водачите да се включат.
Военачалникът се обгръща в огън, протяга ръце напред и след миг държи две плазмени кълба в ръцете си. Насочва ги към полесражението и от тях изригват стотици мълнии, които косят Ледените като презрели житни класове. Замирисва на озон.
Военачалничката също се окопитва и вдига ръце над главата си. В същия момент от планината се отделят хиляди ледени остриета и се забиват в телата на огнените, разкъсвайки ги като хищни зверове и гасейки жизнената им сила. Барабани отново загърмяват и изведнъж от небето се посипват ледени камъни, падащи над Огнените и смазващи ги. Редиците им намаляват.
Военачалничката, осъзнала, че времето й изтича, вдига поглед към небето и оттам задухват ледени ветрове, натрупват се градоносни облаци, а температурите падат с десетки градуси. Студът вече е осезаем.
По всичко личи, че Огнените ще изгубят битката. Тогава Военачалникът се решава на един драстичен и смел ход, който може да му осигури победата.
Той вдига ръце и се издига в небето, шептейки молитви към боговете си. Тогава, малко преди последният Огнен да угасне, стотици метеори прорязват облаците и се стоварват върху Ледените като дъжд. Огромните огнени кълба се разбиват в земята, правейки гигантски кратери.
Скоро на бойното поле не е останал никой, освен двамата Водачи.
Предстои най-тежкото. Двамата Военачалници се обвиват в защитни сфери и започват да се изтощават с плазмени кълба. След няколко минути разбират, че това няма ефект, затова насочват един към друг ледена и огнена вълна. Двете вълни се сблъскват и неутрализират.
Минава още час и тогава Военачалника разбира какво трябва да направи. Той черпи силата си от Боговете, а тя - от земята, значи за да я победи, той трябва да изгори ВСИЧКО.
Тогава Огнения забива ръце в земята и започва да топи всичко, докато стигне до земното ядро. Ледената просто стои и гледа безучастно. Огънят в недрата на земята е по-силен от всеки лед. Скоро всички вулкани изригват и Военачалничката губи силата си.
Тя затваря очи с последни стонове, а Огнения се надвесва над нея и казва: Бих те! След това един силен глас разцепва тишината:
- Деца, прибирайте се вече, време е за сън.
Битката ще се води на едно равно поле, покрито със зелена трева и цъфнали храсти.
Двете армии се строяват и всичко притихва. Единственият звук е полюшването на тревите и храстите. Изведнъж пропява птичка.
Един път.
Два пъти.
Три пъти.
Рогът на Огнените, изкован в недрата на вулкана Етна, прогърмява над двете армии.
Следват го спиращите сърцето удари на ледените барабани.
Войните се втурват едни към други като стадо озверели бикове. Плът се среща с плът. Огнените вълни се блъскат в ледниците и наоколо захвърчават хиляди искри. Те изгарят всичко по пътя си като нажежена лава, тревата и храстите пламват като клечки, а наоколо се носи мирис на изгоряло. Постепенно устремът им е прекъснат от непоклатимите редици на Ледените, които ги спират и отблъскват като разпенени вълни при прибой. Рогът на Огнените прогърмява пак и те се хвърлят като огнени урагани срещу враговете си.
Битката се води с променлив успех вече около час. Нито една от страните не взема надмощие. Време е водачите да се включат.
Военачалникът се обгръща в огън, протяга ръце напред и след миг държи две плазмени кълба в ръцете си. Насочва ги към полесражението и от тях изригват стотици мълнии, които косят Ледените като презрели житни класове. Замирисва на озон.
Военачалничката също се окопитва и вдига ръце над главата си. В същия момент от планината се отделят хиляди ледени остриета и се забиват в телата на огнените, разкъсвайки ги като хищни зверове и гасейки жизнената им сила. Барабани отново загърмяват и изведнъж от небето се посипват ледени камъни, падащи над Огнените и смазващи ги. Редиците им намаляват.
Военачалничката, осъзнала, че времето й изтича, вдига поглед към небето и оттам задухват ледени ветрове, натрупват се градоносни облаци, а температурите падат с десетки градуси. Студът вече е осезаем.
По всичко личи, че Огнените ще изгубят битката. Тогава Военачалникът се решава на един драстичен и смел ход, който може да му осигури победата.
Той вдига ръце и се издига в небето, шептейки молитви към боговете си. Тогава, малко преди последният Огнен да угасне, стотици метеори прорязват облаците и се стоварват върху Ледените като дъжд. Огромните огнени кълба се разбиват в земята, правейки гигантски кратери.
Скоро на бойното поле не е останал никой, освен двамата Водачи.
Предстои най-тежкото. Двамата Военачалници се обвиват в защитни сфери и започват да се изтощават с плазмени кълба. След няколко минути разбират, че това няма ефект, затова насочват един към друг ледена и огнена вълна. Двете вълни се сблъскват и неутрализират.
Минава още час и тогава Военачалника разбира какво трябва да направи. Той черпи силата си от Боговете, а тя - от земята, значи за да я победи, той трябва да изгори ВСИЧКО.
Тогава Огнения забива ръце в земята и започва да топи всичко, докато стигне до земното ядро. Ледената просто стои и гледа безучастно. Огънят в недрата на земята е по-силен от всеки лед. Скоро всички вулкани изригват и Военачалничката губи силата си.
Тя затваря очи с последни стонове, а Огнения се надвесва над нея и казва: Бих те! След това един силен глас разцепва тишината:
- Деца, прибирайте се вече, време е за сън.
7 февруари 2016 г.
Гео Милев (Георги Милев Касабов)
Георги Милев Касабов, известен като Гео Милев, е български поет и публицист, основен представител на експресионизма в българската литература. Заедно с други симпатизанти на левицата е убит от полицията по време на Априлските събития през 1925 г. Баща е на детската писателка Леда Милева. Днес в София има квартал, наречен на неговото име.
Тук можете да прочетете: всички произведения на Гео Милев
Биография:
Гео Милев е роден на 15 януари 1895 г. в Радне махле (дн. гр.Раднево), в семейство на учителя и журналист Мильо Касабов. По-късно баща му се премества в Стара Загора, където през 1907 г. основава книжарница и издателство.
Образование:
Гео Милев учи в старозагорската гимназия (1907–1911). По онова време, дванадесетгодишен, съставя ръкописни вестници и сборници, които сам илюстрира, пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения, превежда от руски език стихове на Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Алексей Колцов, Афанасий Фет и други.
Следва романска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1911–1912), след което продължава образованието си в Лайпциг (1912–1914). Там слуша лекции по философия и пише дисертация върху поезията на Рихард Демел, която не успява да защити.
През декември 1913 г. в списание „Листопад“ се появяват първите му публикации – „Литературно-художествени писма от Германия“. През юли 1914 г., след началото на Първата световна война, заминава за Лондон, където се запознава с емигриралия белгийски поет Емил Верхарен. Върнал се отново в Германия, за да продължи образованието си, Гео Милев е заподозрян, че е английски шпионин и е арестуван в Хамбург от германската полиция. Поради липса на доказателства е освободен. Пристига в Лайпциг, но събитията го принуждават скоро да се прибере в България (1915).
Творчество, 1915-1916
Отново в България, Гео Милев печата в ограничен тираж лиричните хвърчащи листове за Стефан Маларме, Рихард Демел, Пол Верлен, Емил Верхарн и Фридрих Ницше, които съдържат преведени от него стихове, като всеки лист е посветен на някого от младите поети-символисти – Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов. Гео Милев поема грижите около книжарницата на баща си, който е мобилизиран. През зимата на 1915–1916 г. заедно с Никола Икономов организира в Стара Загора театрална трупа, която изнася няколко представления.
Участие в Първата световна война:
През март 1916 г. Гео Милев е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам като старши подофицер е изпратен в 34-ти троянски полк, който е на позиция при Дойран. Назначен е за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата и загубва дясното си око.
Берлин, 1918-1919:
През февруари 1918 г. Гео Милев заминава със съпругата си за Берлин, за да бъде опериран, като остава там до март 1919 г. Въпреки петнадесет тежки операции, по време на престоя си посещава библиотеки, музеи, изложби, театри. Революционния кипеж в Германия, който има възможност да наблюдава, по-късно отразява в някои откъси от „Грозни прози“. В Берлин се запознава с новите явления в немската литература, свързва се с немски писатели и художници, превежда и печата в експресионистичните списания „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“.
***
София, 1919-1924
Първо издание на поемата „Септември“ от Гео Милев, НИМ
След като се завръща в София, Гео Милев издава списание „Везни“ (1919–1922), което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България.
В започналото да излиза през януари 1924 г. списание „Пламък“ Гео Милев печата статии под надслов „Грозни прози“, поемата „Септември“, както и началото на поемата „Ад“. Заради поемата „Септември“ книжка 7–8 на списанието е конфискувана, а Милев е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено. На 14 май 1925 г. заради поемата Гео Милев е осъден на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва делото пред Апелационния съд, но на 15 май е извикан за „малка справка“ от полицията и изчезва безследно.
Смърт:
Изкуственото око на Гео Милев,
Останките му са открити през 50-те години на миналия век в масов гроб край София (Илиенци). Разпознат е по изкуственото око, поставено му по време на операциите в Германия. Белезите от насилие, както и показанията на генeрал Иван Вълков пред съда през 1954 г., доказват, че Гео Милев е бил брутално удушен с тел.
Памет:
Къщата, в която Гео Милев е живял в Стара Загора, е превърната в музей. През февруари 2013 г. родната къща на поета в гр. Раднево е откупена от Община Раднево, чиято цел е да възстанови този исторически дом и да го отвори като музей.
Гео Милев е един от героите в документалната книга на Николай Христозов „По дирята на безследно изчезналите“ (1978).
През 2014 г. е отпечатан биографичният роман на Христо Карастоянов „Една и съща нощ“, главни герои на който са Гео Милев и анархистът Георги Шейтанов.
Тук можете да прочетете: всички произведения на Гео Милев
Биография:
Гео Милев е роден на 15 януари 1895 г. в Радне махле (дн. гр.Раднево), в семейство на учителя и журналист Мильо Касабов. По-късно баща му се премества в Стара Загора, където през 1907 г. основава книжарница и издателство.
Образование:
Гео Милев учи в старозагорската гимназия (1907–1911). По онова време, дванадесетгодишен, съставя ръкописни вестници и сборници, които сам илюстрира, пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения, превежда от руски език стихове на Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Алексей Колцов, Афанасий Фет и други.
Следва романска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1911–1912), след което продължава образованието си в Лайпциг (1912–1914). Там слуша лекции по философия и пише дисертация върху поезията на Рихард Демел, която не успява да защити.
През декември 1913 г. в списание „Листопад“ се появяват първите му публикации – „Литературно-художествени писма от Германия“. През юли 1914 г., след началото на Първата световна война, заминава за Лондон, където се запознава с емигриралия белгийски поет Емил Верхарен. Върнал се отново в Германия, за да продължи образованието си, Гео Милев е заподозрян, че е английски шпионин и е арестуван в Хамбург от германската полиция. Поради липса на доказателства е освободен. Пристига в Лайпциг, но събитията го принуждават скоро да се прибере в България (1915).
Творчество, 1915-1916
Отново в България, Гео Милев печата в ограничен тираж лиричните хвърчащи листове за Стефан Маларме, Рихард Демел, Пол Верлен, Емил Верхарн и Фридрих Ницше, които съдържат преведени от него стихове, като всеки лист е посветен на някого от младите поети-символисти – Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов. Гео Милев поема грижите около книжарницата на баща си, който е мобилизиран. През зимата на 1915–1916 г. заедно с Никола Икономов организира в Стара Загора театрална трупа, която изнася няколко представления.
Участие в Първата световна война:
През март 1916 г. Гео Милев е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам като старши подофицер е изпратен в 34-ти троянски полк, който е на позиция при Дойран. Назначен е за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата и загубва дясното си око.
Берлин, 1918-1919:
През февруари 1918 г. Гео Милев заминава със съпругата си за Берлин, за да бъде опериран, като остава там до март 1919 г. Въпреки петнадесет тежки операции, по време на престоя си посещава библиотеки, музеи, изложби, театри. Революционния кипеж в Германия, който има възможност да наблюдава, по-късно отразява в някои откъси от „Грозни прози“. В Берлин се запознава с новите явления в немската литература, свързва се с немски писатели и художници, превежда и печата в експресионистичните списания „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“.
***
София, 1919-1924
Първо издание на поемата „Септември“ от Гео Милев, НИМ
След като се завръща в София, Гео Милев издава списание „Везни“ (1919–1922), което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България.
В започналото да излиза през януари 1924 г. списание „Пламък“ Гео Милев печата статии под надслов „Грозни прози“, поемата „Септември“, както и началото на поемата „Ад“. Заради поемата „Септември“ книжка 7–8 на списанието е конфискувана, а Милев е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено. На 14 май 1925 г. заради поемата Гео Милев е осъден на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва делото пред Апелационния съд, но на 15 май е извикан за „малка справка“ от полицията и изчезва безследно.
Смърт:
Изкуственото око на Гео Милев,
Останките му са открити през 50-те години на миналия век в масов гроб край София (Илиенци). Разпознат е по изкуственото око, поставено му по време на операциите в Германия. Белезите от насилие, както и показанията на генeрал Иван Вълков пред съда през 1954 г., доказват, че Гео Милев е бил брутално удушен с тел.
Памет:
Къщата, в която Гео Милев е живял в Стара Загора, е превърната в музей. През февруари 2013 г. родната къща на поета в гр. Раднево е откупена от Община Раднево, чиято цел е да възстанови този исторически дом и да го отвори като музей.
Гео Милев е един от героите в документалната книга на Николай Христозов „По дирята на безследно изчезналите“ (1978).
През 2014 г. е отпечатан биографичният роман на Христо Карастоянов „Една и съща нощ“, главни герои на който са Гео Милев и анархистът Георги Шейтанов.
Ще завършвам всяка биография с любимо стихотворение на автора:
"Оставете тук всяка надежда!" -
писа нявга ръката на Данте
над вратата на ада.
Данте беше andante
- и разнищваше мъдра пророческа прежда
през цялата древна и нова световна история:
Данте беше andante:
страх и терор без надежда.
Ний сме presto.
Галоп.
Първия скок
изпреварен от втория
(злочесто
салтомортале
на вси грехове
раздрали
жестоко
с отрова
плътта и душата).
Ний се раждаме в ада
- готово -
там.
Ний не идем отвън
като Данте през сън -
живота ни цял е
там
жупел и плам.
Девет спирали
- кръг подир кръг -
девет кръга
от мъка,
от плен
и угнетение
- всеки ден -
безпир си въртят
в деветорно въртение:
и ний
носим се шеметно
- изстрел от божия лък -
там, дето ний сме родени:
в ада.
Перото ми трепетно
страда,
отпада
без мощ
пред всегдашния, страшния ужас на ада,
който трябва аз днес да опиша.
На помощ!
Вожд
Вергилий.
ІІ
(Но Виргилий отдавна не диша.
Виргилий се хили
с беззъбата зев на класически череп
стар хиляда и толкоз години.)
Свий
в торбата си чер хляб
и
без целомъдри, спокойни терцини -
тръгвай сама,
о, душа!
през адските кръгове - плам и тъма:
Уви!
Лъжа
е Виргилий.
ІІІ
Черните сили,
подземните сили -
там:
власт;
верните сили,
земните сили -
плам:
паст.
Ропот и клетви
и в мъката светва
праведна вяра за мир.
Скърцане с зъби,
и вопли, и скърби,
гняв и надежда безспир.
О!
Грешници няма
в ада:
там страдат
белите праведни само:
жертва на гибелна власт,
приклещени в ужаса хилядорък
на глад и закон
на човечеството безконечния стон
сред кипящи блата
от вражда и смола
- в огнена вихрена паст:
Адът е само за нас.
Кръг подир кръг.
- Девет -
извиват се
- Presto в спирала:
Адът е само за нас.
И нахалос
зовеш ти: пусни ме, спирала!
Адът е само за нас -
събери си сърцето
и ето:
падай
- с трясък
- прасък
право в провала
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
- жт -
пляс! -
ІV
Кръг първи:
В кърви
нозете ни
боси
- раздрани
- вковани
в яростен лед
- виж ни, поет!
С ледени
остри
зли
игли
-скреж:
в миг мраз,
в миг горещ:
всеки час
ни избожда очите
- и не виждаме нито
напред
- нито
назад
- виж ни, поет!
Боже, ти!
Зимното слънце
- усмихнат джелат,
страдащ неспирно
от люта безсъница -
одира ни
кожата:
- виж ни, поет!
- Брат!
Корема ни кух
- изпъната кожа на стар барабан,
барабан след безименна бран -
бий, барабана
с глух
звук,
с дива закана
и яд:
Глад!
Глад!
Глад!
Глад,
без да чакаме
Глад,
неоплаквани
Глад
е съдбата ни
Глад!
Глад!
Глад!
Глад!
Пред нас булеварда
и целия град
- богатството дружно с разврата
шуми
от полуголи моми,
горди
лордове,
сити
банкери,
офицери,
велможи,
и прочее скотове
- О!
"Госпожи
и господа -
молим
връзки за обуща
вакса
кибрит!"
- Пред тях наредени в мизерен шпалир
посред трясъка
ний
на големия град
- Urbi et orbi -
пред целия мир
и великия град:
Глад!
Глад!
Глад!
Зад нас пролетяват
върволица безспир
автомобили
със сто конски сили,
мотоциклети
кеби
фиакри
карети
- и в тях
гордо, без страх
онези, които
ни познават,
признават
и не забравят
(нас
просяци нищи
немощни мощи
от кожа и кости
през целия град наредени в мизерен шпалир).
Над нас се развяват
безспир
блестящи етажи
ръкопляскат балкони
златни банки звънят
запяват
гладни
катедрали
на пладне,
а над широкия път
прозяват се
пурпурни
фурни
преяли -
и с хлебния свой аромат
ни облъхват полята
на целия свят.
А долу
под тежкия пласт на мъглата
разлива се мътната Темза -
далеко протича
и мъкне, довлича
от всички морета, от всички земи
калта на света
- всемирната черна мизерия:
италианци и немци,
чехи, поляци
монголци и негри,
всички раси,
народи и нации -
безродни скиталци
дриплювци
жълти
изпити
от глад
довлечени тук сред големия град
лумпенпролетариат -
плевел и дим:
Всички пътища водят за Рим. -
Златни банки звънят
и запяват
над нас
гладни
катедрали
на пладне
прозяват се
пурпурни
фурни
преяли -
и с хлебния свой аромат
ни облъхват полята
на целия свят
Да живее великият глад!
Абонамент за:
Публикации (Atom)