Нима не разбираш?

нима не разбираш глупако
че няма причина да чакаш
защото по-силен е мракът

нима не разбираш - боли те
защото това са жените
за тебе - куплети и ритъм

нима не разбираш - без смисъл
до днеска за близост си писал
на болка ти сам се ориса

стегни се най-после поете
и нека сърцето ти - цвете -
да спре да хаби цветовете!

Поет

дали трептяща плът
или душа нетленна
пресече моя път
и бях пленена

той бе красив напет
и думите владеещ
сърцето на поет
в гърди туптеше

но бе ранѐн и плах
подобно малък гълъб
не сторил още грях
живял във пъкъл

ръка подадох в миг
сърцето ми прескочи
останахме сами
тъй исках точно

какво се случи там
на място - помежду ни
тъй дълго бил е сам
загуби думи

ще помни до живот
душите как се сляха
красивата любов
дете и стряха

Муза

Защо е толкова заета
все тази муза на поета?
Когато той я вика,
тя иде многолика...
Когато той зове я,
лукаво му се смее...
Когато той я търси,
тя идва, но за бързо...

Защо е толкова проклета
и лоша музата превзета?

Какво от мен искаш, поете?

Какво от мен искаш, поете?
Поредната рана в сърцето?
Поредния белег в душата ти?
От нокътя мой отпечатъци?

Какво още имаш да губиш ти?
Още болка в очите учудени?
Разбери - ледено - словото -
сàмо налива отровата!

Какво от мен искаш, поете?
Вериги звънтят на ръцете!
Дали спасител? Палач ли съм?
Истинска само е Жаждата!

Защо ще умра?

На Смирненски

Веднъж ли само се умира?
Оставил ли съм ясна диря?
Или ужасно много драскам...
Със цел и мисия неясна?

Веднъж ли само се живее?
Додето чакам да узрея...
Аз май ще капна от дървото.
Безкрайно сам. Докрай самотен.

Животът и смъртта са близки.
Животът не търпи капризи.
Смъртта жестока жал не носи.
Умираш с хиляди въпроси...

"Защо съм на тоз свят роден?"
не знае даже Поетът.
И всеки минути краде...
до края свой да докрета.

"Ще зная защо ще умра!"
оставил нам е декрета.
Да чувстваме всяка зора...
С очите и със сърцето!

Навярно съм досаден

навярно съм досаден
връзка щом не задържах
поет треторазряден
тънещ в глупав страх

"кажи ми днес затвора
още ли държи те в плен
и впил се в същи хора
караш ден след ден?"

навярно съм и странен
повече от всеки друг
душата пълна с рани
кървав сак с боклук

"кажи ми ти кога ще
тръгнеш смело пак напред
и в твойто настояще
мракът ще умре!"

навярно имам сили
греещи във мен слънца
решетките стопили
стигат те сърца

Ще бъдеш в бяло

"ще бъдеш в бяло", казал е поетът
но какво сега диктува етикетът?
булките във смокинг
младоженците във рокля?
просто не зная
къде ли ще му дойде краят?
не не искам тук за джендъри да пиша
или за други извращения
просто се чудя откога излишни
нормалните са отношения
и не - не е перфектен този стих
но пък то кое ли вече е перфектно
може би на чичо нощния грим
или на леля бицепса нацепен

Пиша за тебе момиче

пиша за тебе момиче
което само на себе си приличаш
без стотици обожатели
ти няма да получиш цвете
но цветето си ти
и най-красиво днес цъфтиш
да ще осъмнеш може би самичка
не на луд купон
може да пролееш и сълзичка
може да отрониш стон
но ще дойде и твоето време
не казвам че ТОЙ ще те вземе
сякаш ти си нечий колет
аз пиша за тебе момиче
както само може да обича
един поет

Дяволът и поетът

Луцифер, Велзевул, Мефистофел,
имам много имена,
и във тези кратки строфи,
ще говорим за шедьоври -
по очите на жена!

Този, който пише тука стихове,
надява се на слава,
и макар да е от тихите,
и макар да хваща шрихите,
не му се получава!

Тука идва моят ред - готов съм,
и малко да помогна,
идва тук: идея нова,
идва там: и е готово -
душа да взема мога!

И ето че поетът в ад се пържи,
но аз не съм доволен,
цял живот бил е в кърви,
в казана скача бърже,
за още огън моли!

Но аз съм хитър и разбирам,
че трябва да го върна,
там горе бавно да умира
той без изобщо да разбира
защо в поет се превърна!

Живеел някога един поет

живеел някога един поет

той виждал различно света

където другите виждали смет

той виждал дивна красота

където другите виждали смърт

той виждал нов живот

живеел той в прелестен кът

под звезден небосвод

за него бил целият свят

голям разперен лист

и колкото дълго живял

оставал си чист

той искал всичко околовръст

във стихове да претвори

и Бог с ужасната си мъст

осъдил него да гори

живее днес един поет

безсмъртен и велик

но не може той да спре

да пише и за миг

Късно е

късно е
време е перото да почине
втръсна ми
рима да редя след рима
търся си
дама прелестна и незаета
да скъсаме
ролите на муза и поет

Нова година

Година Нова със приятели добри...
Щом има пиене и печката гори,
щом вънка святкат ярките искри -
ще я откараме пак до зори!

Година Нова, казват, нов късмет,
а тук сме вече поета до поет
и курсът към звездите е поет...
(и Илон Мъск е в тоз куплет!)

Година Нова, приятелите - стари,
ако тъй е то, то нека ни завари
на софрата, с музика, с другари,
защо са другите аксесоари?

Гроба на гробаря

кой ще изкопае гроба на гробаря
кой за поета ще напише стих
на портиера кой врата отваря
кой на Бога ще прости

на вещицата кой магия
ще направи за любов
и Смъртта кой ще убие
във неравен лов

Луцифер кой ще измами
Лѝлит кой ще прелъсти
няма жалки смъртни няма
отговори в този стих

Авторка, писател и поет

Авторка, писател и поет,
и от теб Вселени бликат!
Знаеш няколко езика
и с малко повече късмет
скоро ще бъдеш велика!

Не съм поет

Зимата е в мене,
целият съм в лед,
думите студени...
Не са на поет!

Лято ме изпълва.
Топло е навред,
радост в мен покълва...
Но не на поет!

Пишат всички други,
имат те късмет...
Ще въртя аз струга,
щом не съм поет!

За мен ти си всичко

очите ми са затворени
и побеждава умората
отнасям се в блен
на тебе съм в плен

аз съм до теб
не като писател
не като поет

аз съм до теб
не като създател
а като човек

аз съм до теб
до теб съм се сгушил
и тихичко слушам
твойто сърце
туп-туп туп-туп
този сладък шум
който ме опива

ти си толкова красива

аз съм до теб
като твой приятел
в който расте
чувството прекрасно

всичко е така неясно
знам нещо едничко

аз съм до теб
за мен ти си всичко

За "поетите"

Ти пишеш... и пишеш "верно и честно",
но кой да те чуе човече -
всеки трети поет е и пречи
със своето слово оловно пелтечи
и чуем, че плюе безумните речи...
Във време, в което е бреме да пишеш,
най-добре направи - почини си.

Бета вълчицата

Тела, поклащащи се в ритъм, слети едно с друго. Това е картината, която виждам пред себе си. Аз съм едно от тях, колкото и чудно да ми се струва. Но може би е по-добре да върна малко назад.

Не ми върви с жените. И това не се дължи на някакви особени недостатъци във външния ми вид или реторичните ми възможности, а е поради... проста липса на късмет. Роден съм в малък град. За щастие (или нещастие?) в него има и начално-основно, и средно и висше училище, които завърших под ред.
Живяхме в къща, тъй че работа винаги имаше, а баща ми се спомина рано, затова аз бях главата на семейството. Как да ви кажа... момичетата в малкото градче се... кифлевиха твърде много за провинциалистки. Въобразяваха си, че са топмодели, снимайки се с техните айфони - които мразя в червата между другото - с нацупените си устни и... както и да е. Схванахте основната идея. Малкото, които бяха свестни, бързо се бяха ориентирали към хора с бъдеще - не като мен.
Имам един приятел от университета. Само един. С него някак си се уцелихме. Той е поет. Проблемът му е, че се взема твърде насериозно, или по-скоро е твърде невъздържан и наивен. Когато напише нещо, първата му реакция е да го покаже поне на десет човека. Един от тях неизменно съм аз. След това го поглежда критично и заявява, че е пълен боклук (а често не е). Не мога да ви изброя колко пъти съм крадял дърва от реката и той ми е звънял и сме провеждали подобен разговор:
- Ало?
- Иване?
- Да?
- Слушай... - и започва да рецитира.
В такива случаи аз просто оставям телефона на земята и продължавам незаконната си дейност. Все пак, трябва да се отопляваме. Та този мой единствен приятел беше романтична душа, беше изживял двайсетина любови и непрекъснато ме кандърдисваше да си намирам жена. Каза ми, че мога да живея при него в Столицата и да се запозная със стотици нормални момичета. Мина време и майка ми се спомина, аз останах сам с животните. Тогава Георги стана по-настоятелен. Аз все отлагах, но накрая се предадох - той може да бъде много убедителен.

Пренесох се криво-ляво. Той ми помагаше с наема и сметките докато си намерих работа, а храната - е, имах около хиляда буркана с месо, компоти и каквото ти хрумне. Работех от осем до пет като чиновник. Останалото ми време беше свободно. В началото щях да се побъркам. Седях и гледах в стената. И един път, той буквално насила ме помъкна навън. Просто се разхождахме по главната и гледахме хората. Не че не бях виждал хора преди, но двете години след университета прекарах в обгрижване на болната ми майка и в компанията единствено на кози, овце и кокошки. Георги ми каза, че бавно ще ме излага на, както се изрази, "съживяващите лъчи на цивилизацията", което за него представляваха клубовете по интереси, концертите, различните рецитали, представяния на книги и т.н. и т.н.

Всичко гореизброено стимулираше хипоталамуса ми, тоест, караше ме да заспя, но когато за пръв път ме заведе на танци... и да искам, не мога да ви опиша какво почувствах. Сякаш в мозъка ми избухнаха фойерверки. Вярно, от всички събития преди това се бях ошлайфал и в заговарянето на непознати, и в разпознаването на човешките емоции по поведение и жестове, но сега, сега стигаме до това, което виждам пред себе си. А то е:

Танцувам бавен танц с Кристина. Тя е крехка като теменуга, с кръстче, което лесно обхващам с ръце и което се страхувам да не прекърша. Очите и са ярко сини и толкова невинни, че и сираче би й завидяло. Прошепвам й в ухото:
- От толкова време те наблюдавам, нямаш никакъв напредък. Като че ли не се стараеш изобщо. Защо?
- Смяна. - казва инструктурът.
Танцувам бърз танц с Ива.
После с Мария.
После бавен с Надя.
И пак стигам до Кристина. Тя е положила глава на рамото ми, а аз шептя:
- Защо си тук?
Тя ме поглежда и казва тихо:
- Толкова съм самотна. Просто искам някой да ме изчука.
Тази проста констатация, изречена с толкова спокоен и тих глас, ме разтърсва из основи. "Просто искам някой да ме изчука". Това го казва младо прелестно момиче в разцвета на силите и красотата си. При други обстоятелства сигурно щях да се разплача.
Прегръщам я нежно, но не зная какво да кажа или направя. Тя се притиска до мен и усещам как се стяга. Вероятно си мисли, че е сгрешила с нещо. Тя не е виновна. Тръгвам да и го казвам и думите засядат в устата ми като камък. Вдишвам аромата на косата й - на кокосов орех и малина, странна комбинация, но вече съм свикнал. Трябва да и покажа, че е прекрасно човешко същество и не трябва да се принизява така. Но не знам как. Нямам езика на Георги. А той... той в момента танцува с най-хубавото момиче и не му пука за мен... за нас...
Тя ме поглежда умолително, но аз просто не я обичам. Аз никога не съм се влюбвал... но не мисля, че това е начина. И като се вглеждам в сърцето си разбирам, че не я обичам. Вярно е, че мога да и "помогна" и без това условие, но това ще е измяна към характера ми и към самия мен.
След танците излизаме. Вън е хладно, а тя не си е взела горни дрехи.
- Да те изпратя? - питам.
- А... не, няма нужда.
- Не ставай глупава. Ето, наметни си това. - казвам и й подавам якето си. - За мен не е проблем.
Няколко минути ходим по плочките, а ехото на стъпките напомня на тракането на античен стенен часовник. Тъмно е. Известно време вървим, сякаш чудейки се кой да похване неприятната тема.
- Криси, виж... аз... мога да... но няма да е редно. Освен това... ти не искаш секс без любов. Той не лекува самотата. Иначе нямам против. Ще дойда до вас, ще се сношим и ще си ида без да те погледна. Ти не искаш това. Ти заслужаваш някой, който да те обича истински. Не знам, може да съм аз... но още не.

Какво съм аз?

Аз съм пиявица, в хората впита.
Пия кръвта им от рани открити.
Аз съм и Дявола, вземащ душите.
Всичко поглъщам и после души ме:
болка, наслада, гняв и покой
блъскат се в мене като прибой...
нито секунда аз нямам почивка
мислите лутат се - и ги изливам...
Аз съм и кърлеж - един паразит,
в чуждата радост и мъка забит.
Всичко най-лошо, което се сетиш
ти наречи ме.
                   Но аз съм поет.

Поет

Нещо в мене се пречупи - вече пиша с лекота. Римите не водят вече, те са част от същността! Не броя аз вече срички, нито ритъмът следя, а написаното е изкуство - няма как да отрека Нещо в мене се пречупи, мога вече да се нарека Поет мигар не мога да си купя ни колбас, ни сирене, ни сладолед!