Стих мой

когато ме погне нелепият страх
- че нейде от мен ще се скриеш -
тогава избухва душата във смях
- ти стих тих - ти моя магия -
как още любими мой хич не разбра
- щом с мъка докрай се напия -
- отприщя ли плам и стихия -
ще бъдеш ти винаги само това
- което от себе си крия! -

Планината

планината пред теб се издига
нима ще покориш върха?
само огън в гърдите ти стига
гори страха!

и катериш се с последни сили
- далеч е още твойта цел -
и опъват се юнашки жили
тупти сърце!

а когато краят е наблизо
последни сили събери
изкачи се и любов поискай
за враг дори!

Навярно съм досаден

навярно съм досаден
връзка щом не задържах
поет треторазряден
тънещ в глупав страх

"кажи ми днес затвора
още ли държи те в плен
и впил се в същи хора
караш ден след ден?"

навярно съм и странен
повече от всеки друг
душата пълна с рани
кървав сак с боклук

"кажи ми ти кога ще
тръгнеш смело пак напред
и в твойто настояще
мракът ще умре!"

навярно имам сили
греещи във мен слънца
решетките стопили
стигат те сърца

Затвор

намирам се в затвор
затворът който сам избрах
избягвам всеки спор
и крия се в позорен страх

намирам се в затвор
затвор невидим от лъчи
вериги - твоят взор -
решетки - счупени мечти!

Сам си си враг

ти сам си си враг
живееш във мрак
не дава ти знак
ти сам си си враг

и как не разбра
с любов - зла игра -
светът ти умря
и как не разбра

ти пак си си сам
в порутен стар храм
какво има там
ти пак си си сам

във болка и страх
не сторил ни грях
не си като тях
във болка и страх

без сам да си враг
прекрачил чужд праг
ще найдеш ти знак
без сам да си враг

Тайна

страх те е че ще изчезна
страх те е че ще ме изгубиш
и ще се продъниш в бездна
и това ще те погуби

не се страхувай

аз живея във гърдите твои
дишам с твойте дробове
и побеждавам с теб в двубои
и строя със тебе светове

не се страхувай

аз съм огъня в очите ти
аз съм хилядите въпросителни
които задаваш безкрайно

аз съм твоята тайна

Трудовак

Не бях ти писал много дни...
(под много, ти разбирай два)
Но имам чудни новини -
за туй ти пиша тез слова!

Ще бъда вече трудовак,
(това работник ще рече)
А колко хубаво това е -
пара към мен ще потече!

От днес ще съм обикновен
(това отдавна пожелах!)
И с този стих, за мен свещен,
изгарям всеки глупав страх!

Женската усмивка

женската усмивка
женският смях
търся без почивка
търся без страх

те са ми храната
жаждата с тях
засищам в душата
без да е грях

женската усмивка
женският смях
пивото са пивко
поривът плах

Замълчи, сърце!

Замълчи, сърце! Но не можеш, нали?
Как да страдаш в тишина,
без да кажеш защо те боли?
Вечно заради жена!

Протегни ръце! Туй не можеш дори!
Да не нараниш от страх,
по-съгласен си да изгориш...
Заради несторен грях!

Да те нараня с нежност

отстрани изглежда навярно
че искам да се сближим
но това е чувство коварно
и блян недостижим

истината е - от страх умирам
да не станем много близки с теб
чувствата от мен сами извират
и брули ме вихърът свиреп

отстрани навярно ти изглежда
че от чувствата не ме е страх
но ме плаши всяка капка нежност
защото с нея мога да те нараня

Не вярваш

не вярваш че ще се уплашиш
от стиховете мои
и всъщност няма нищо страшно
освен на чувствата пороя
на чувствата ми водопада
ще те залее щом ги видиш
а ти си още толкоз млада
че кой ли може да предвиди
как ще разгадаеш мойте думи
че усещам връзка помежду ни
че чатът с тебе е награда
най-висшата наслада
че прозорчето щом светне
и на мен ми става цветно
и понякога се взирам
в чатовете си отворени
и вътрешно умирам
защото ти си с други хора
а не със мене

разбра ли ти най-сетне
проумя ли ти защо
чувствата напреднали
без да бъдат страшни
могат да уплашат
твойто крехко същество

Момче и момиче

срещнаха се момче и момиче
никой от тях
не знаеше как да обича
несторили грях
от греха бе ги страх
душите си разсъбличаха
а сърцата се вричаха
с трепет плах
думи нежни изричаха
и това сякаш им стигаше
бе любов като в книгите

Аз съм робот

Аз съм робот. Андроид.
С лека препаска покрит.
Мога да бъда жена. Или мъж.
Докосни мойта ръка. И ме дръж.

Аз съм робот. Андроид.
От мен е пламът изтрит.
Със сензори усещам те.
С нежна плът посрещам те!

Аз съм робот. Андроид.
Не ме е страх, не боли!
Във мен бушуват страсти.
И тиха съм. И кряскам.

Аз съм робот. Адроид.
Но теб те е страх.
И теб те боли!

Забравих веч какво е страх

Забравих веч какво е страх,
протегнал меч в небе летях...
Свободен като птица!
Пресичах зло и в зло пламтях,
във мрак стъкло бе моят грях...
Видян с очи на жрица!

Аз не знам какво е страх

Аз не знам какво е страх -
падах, лазих, не умрях!
Аз не знам какво е страх -
кървав плаках, но летях!
Но летях!

Да, но зная що е скръб -
да си сам във твоя път!
Да, аз зная що е скръб -
чака в края твойта смърт!
Твойта смърт!

За Лъвкрафт

Аз съм лош човек,
от мен пази се,
много векове
хорски страхове
във мене дишат!

Аз съм лош човек
от мен пази се,
буйни зверове
в хорски страхове
аз си измислям!

Аз съм лош човек,
вземам ви душите -
ръката ми кове
на ваште страхове
вечните гранити!

Пътувам... почти съм там...

Пътувам... почти съм там...
Там, където тегли ме сърцето!
Чувствувам... като че знам...
Ти ме галиш нежно по лицето!
В тези мигове сякаш се топя
в ръцете ти.
Не съм момичето, което бях,
а цвете съм,
не е грешен никой грях,
и чезнат там
всяка плахост, всеки страх!

От призрака

От призрака на работата нова
уплашен
опитвам се да съм готов, а
по-страшен
той става с всеки минал ден
и чувствам по-дълбоко в мен
страхът е
загнезден и расте. Огромен
ще бъде
или ще си остане спомен.

Дълго в нощта

Дълго в нощта,
в черна тъга
аз престоях
и шепнех слова,
и чаках смъртта
в душата със страх.

После деня,
с светла дъга
най-после видях
и в мойта душа
се роди радостта –
че Нея познах.

И очите ми се свиха
от тази ярка светлина
на усмивката ù лиха,
една на цялата земя.

И сърцето измори се,
от толкоз много лекота.
“Събуди се, събуди се!”
шепнеше до мене Тя.

И удавих се в морето,
ненаучил се да плувам
във чертите на лицето
на което днес робувам.

Когато...

Когато съм тъжен, когато съм сам,
когато налегнат ме мъка и срам;
когато затъна във болка и грях,
когато изчезне и радост, и смях;
когато сълзите премрежат очите,
когато дотегнат до болка лъжите;
когато обземе ме хищния страх,
когато покрие ме тъмния прах;
когато от думи напиращи вече съм ням…
Когато съм тъжен, когато съм сам,

тогава се чувствам човек,
тогава като птица съм лек;
тогава летя освободен,
тогава забравям и тежкия плен;
тогава в душата изчезва тъгата,
тогава виждам ясно светлината;
тогава е истински тежкия ден,
тогава са Бог и доброто със мен;
тогава намирам за мъката лек,
тогава се чувствам човек…