На Маришка и Краси

Приятели любими мои,
от колко знаем се - от век?
Преминахме със вас двубои
и зимни тежки студове!

Желая ви любов и здраве
и още хиляди неща!
На теб - късмет и земна слава!
На него - работа на щат!

На малките - усмивки мили -
и радост, пакости, игри!
И много цели покорили -
в очите огън да гори!

Не искам много - даже нищо -
освен да бъдете до мен...
И аз до вас - чат-пат да пиша -
затоплил ледения ден!

На Краси уикенда

хората почиват си
уикенда
ходят на морето
или на театър
някъде на вятър
някъде на светло
питаш ли ме мене
в таз аптека тъпа
само да пристъпя
и хиляда души
този киха
друг запуши
на сърцето тихо
ударите слушам
тях като изключим
нищо тихо няма
и макар обучен
персоналът само
може да трепери
пред хиляда дзвера
които ни обграждат
камерите нази гледат
някой горе ще съзре
от големите говеда
но дали ще разбере
че изобщо не е редно
да се бачка с часове
да се бориш с бесове
под луната бледна
хората почиват си
уикенда

Дали е възможно

дали е възможно да пресъхне

реката която към мене тече

и музата вечно да заглъхне

дори тиха дума да не изрече

навярно въпроси реторични

това са и нямат те работа тук

край мен пърхат винаги момичета

гласовете им - най-прелестен звук

Огледалото на Съдбата

имам си музи
имам приятели
имам и работа
която обичам
макар и различен
от всичките хора
дръпнах отскоро
доста нагоре

имам си музи
имам приятели
имам и работа
която ме радва
и моята младост
макар попрезряла
все още е цяла
в душата ми бяла

и непокътната
отразява се пътя ми
на Съдбата в Огледалото

Работа нова

Вече два дни на работа нова,
а във вените тече отрова -
"Няма да се справиш, няма,
глътка е за теб голяма!"
Но дълбоко в тебе нещо,
от сърцето ти горещо
шепти ти - "Ще се справиш!
Ще се справиш даже вещо!"
Страха не ще оставиш
мислите чисти да трови...
Знай, за това си готова!

Службата

Тя върви по тънката дъска, а отляво и отдясно адът се отприщва - континенти се сблъскват, изригват вулкани, избухват Свръхнови, сблъскват се галактики... а тя върви, красива като Афродита и недостижима като Жана Д'Арк, върви необезпокоявана даже и от божествата...

- Мирооо, Миро! - Дара стои с няколко листа в ръка и ме гледа строго. - Къде е заявлението за Сухстрой, нали каза, че ще го направиш до петък!
- А, а... да... - окопитвам се аз.
- Ами днес Е петък! - тя слага ръцете си на кръста, все така държейки с ръка листовете
- Заемам се. - свеждам глава.
- Заемал се... - тогава още не зная, но и погледът, и тези привидно назидателни думи крият съвсем друго послание.

Аз съм неудачник. Завърших прост техникум със специалност автомеханика. На изпита за квалификация отвориха един капак на кола и ми казаха да посоча динамото. Аз стоях като Родоския колос и даже не промълвих. После ми казаха да кажа къде се намира въздушния филтър и ги посрещна непроницаемостта на Сфинкса. Мога да продължа, но мисля, че и така схванахте за какво излагане ставаше въпрос. После, срам не срам, записах в Аграрния някаква смотана специалност... и станах вишист. И понеже трябваше да се работи, за да се яде, а аз не можех нищо, направих логичното - кандидатствах по европейска програма за вишисти. Няколко интервюта и ето, че бях приет в Кадастъра. Това, ако не знаете (а повечето хора не знаят) е Агенция, към Министерството на благоустройството и регионалното развитие. В моя град имаше служба, пряко подчинена на Агенцията.

В началото всичко беше супер. Навлизах в работата, имах колега на моята възраст, с когото бяхме другари по оръжие, както се изразяваше шефа. А шефът ни беше най-готиният човек, който някога съм познавал. За нещастие ние двамата с колегата ми бяхме единствените младежи. Защо за нещастие? Защото я имаше Дара. Как да я опиша? Не беше нито от най-красивите, нито от най-умните. Но не си правете грешни изводи - тя беше на четиресет години и удивителната й младежка красота (видях снимки) се беше преляла в уникалния й ум, способен да запамети стотици лични имена и фирми и в две здрави, умни и весели деца. Имаше две висши, като едното беше завършила с дете на три години.

В началото ме побъркваше. Един ден ми говори мило, на другия ден не ме поглежда. Или пък се заяжда за нещо дребно. После пак е мила, пита ме как са минали почивните дни. После пак минава покрай мен сякаш съм малка гара. Не знаех защо прави така, но поради някаква причина умирах за нейното внимание. Всъщност, нека разясня тази причина.

Както вече казах, аз съм неудачник. На двайсет и три нямах много точки сред жените, ако ме разбирате, и това се отразяваше на самочувствието ми, а жените усещат това. Странното е, че съм се влюбвал повече пъти, отколкото скорости има една нова Скания - е, това поне знам - и за всяка любов помня учудващи детайли, както и по няколко стиха. Така се родиха няколко стихосбирки, една от които - най-добрата - сега краси бюрото на Дара (за да ме дразни, като се питам дочела ли я е или не). След като и я подарих с някакво тъпо стихче за посвещение, с тъпата надежда да имаме тема за разговор извън работата, тя я сложи вляво на принтера, така че да се вижда, и заряза там. Само веднъж я попитах дали я е чела и тя каза, че й е "хвърлила едно око". Аз замълчах като комунист на разпит. И това беше.

Заредиха се спокойни дни. Доколкото можеше да е спокойна работата при това двойнствено поведение. Лошото беше, че то ме привличаше като нектар уморена пчела и аз едва издържах. Вечер я сънувах и се събуждах облян в пот... и друго.

Не можех да издържам. И тогава тя го включи. Кое? Онова, женското. Онова, с което всяко женско същество може да превърне мъжкото от неговия вид в безволев роб. Тя започна да ме забелязва, да се накланя към мен, започна да носи предизвикателни - и все пак позволени от правилника - рокли и блузи с деколтета, дори да ми прави комплименти.

- Ууу, Миро, изглеждаш във форма, да не ходиш на фитнес.
- Ха-ха-ха. Не, на танци, благодаря, че забеляза.

И много подобни, които ме е срам да повторя. Но бях яко в джаза.
Може би ви е чудно как ТОЧНО изглежда тази моя богиня. Умишлено не я описвах досега, защото всъщост това за мен нямаше значение. И все пак може би има нужда. Имаше няколко несъвършенства на лицето, кехлибарени очи с няколко сиви пирамидки, които се виждаха когато много те приближи - което по това време ставаше много често. Имаше леко коремче, останало след раждането на второто дете. Косата й беше кестенява и с прическа на етажи. Краката и бяха прави, което видях през втория период, когато ходеше с къси поли... аз и друго видях тогава, но да не избързвам.

Та, всичко си вървеше спокойно, даже рутината беше започнала да ме дразни, та си драсках разни стихчета, когато водата се размъти. Всъщност стана следното:
Бях в мъжката тоалетна и... правех това, което човек прави на това място, когато влезе Дара.

Изправих се като попарен и запелтечих, че е объркала тоалетната, но тя каза:
- Не, точно тук съм, където искам.
След това започна да се приближава, разпусна косата си, свали блузата и остана по черен сутиен. Аз се дръпнах назад и седнах на чинията, потейки се като скараджия през август. Не знаех какво да правя, бях напълно парализиран.
- К-к-какво правиш? - отново запелтечих аз.
- На какво ти прилича? - попита тя изкусително.
Когато стигна до мен, тя седна в скута ми и аз усетих, че няма нищо отдолу. Беше ГОЛА. Усетих интимните й части да се трият в моите и изведнъж ме обзе възбуда. Но тя беше... Дара. Тя беше недостижимата, женена, колежка! Какво, по дяволите правеше?! След малко, когато вече не можех да се сдържам и станах твърд, тя извади един кондом и ми го сложи. После започна да се движи нагоре-надолу и да стене тихичко в ухото ми. Възбудата от тези действия, прибавена към страха да не ни хванат на калъп беше невероятна. Чувствах се... не мога да го опиша с думи... на седмото небе. Тя взе ръцете ми и ги постави на гърдите си. Те бяха стегнати и същевременно меки.
Когато свършихме, тя изхвърли кондома в тоалетната и ми каза, че ако си мълча за това, ще има още, а ако се разприказвам, ще ме съсипе.

На следващия ден не смеех да срещна погледа й, а тя се държеше сякаш нищо не се е случило. А аз... аз очаквах на лицето ми да пише "прелюбодеец" и "долен подлец" с неизтриваемо мастило. Очаквах всички да ме сочат с пръст, но се случи нещо друго, нещо по-лошо.

- О, Миро, тук ли си? - тя надникна по-късно в стаята ми. - Това е мъжът ми Красимир.
И в стаята влезе, като едва не разби касата, едър, широкоплещест мъж, на около петдесет години, с ясно оформени бицепси и поддържано тяло. Явно беше спортувал на младини. "Спукана ми е работата", помислих си и едва се сдържах да не се подмокря.
Ръкостискането напомняше на мачкане на ръката ми в менгеме. А очите му бяха толкова ярко сини и остри, че сякаш прочете всичко в душата ми.
Но не знаеше за нас с Дара. Доказателство? Още бях жив. Не, не съмнявах, че този човек няма да търпи изневяра и усети ли, че чукам жена му, съм си подписал смъртната присъда.
Всъщност нямахме какво да си кажем и той се запозна и с колегата ми - явно познаваше останалите в офиса - и се омете като летен ураган, на какъвто приличаше.

Същия ден когато бях в тоалетната Дара пак ме навести. Този път първо говорихме.
- Видя мъжа ми и вече сигурно се досещаш какво може да ти причини ако разбере, че си се възползвал от мен...
- Ама аз не...
- О, миличък, за него няма значение кой е започнал...
- Но, но... защо...
- Защо теб ли? Душичко, много е просто... ти видя мъжа ми, той е бивш боксьор, изключително силна личност, най-силната, която познавам. А ако не си забелязал, аз също обичам да си правя каквото искам... и едно такова агънце като теб ме възбужда изключително много. Едно такова послушно и миличко, неопитно и беззащитно, което да обуча както си реша... разбираш ли сега...
Не знаех какво да кажа, затова просто кимнах. И последва насладата.

Правехме го като зайци. Веднъж дори се скрихме в килера за едно "бързо". Започнах да се чувствам по-уверен. Обличах се по-изискано, направих си готина прическа. Исках да съм хубав за нея. А тя се държеше... типично по Дарински, тоест, беше възприела двойнственото поведение от началото. Може би за да не забележи никой, може би за да дразни апетита ми.

Но истината е, че започнах да се влюбвам. Написах няколко стиха за нея, но нямах смелостта да й ги покажа. Сексът на работното място е нещо много странно. От една страна си е като нормалния секс, но от друга е значително по-възбуждащ, заради това, че могат да те хванат. Това е нещо като да го правиш в парка, само дето в парка можеш само да отнесеш глоба, а в работата - от уволнение, до дело за сексуален тормоз. Не бях наясно с разпоредбите, а и ме беше страх да питам, а пък никой не беше провел семинар за сексуалния тормоз, може би предвид разликата в годините и доверието в целомъдрието на служителките. Но аз поразузнах в интернет и разбрах, че имам основание да съдя Дара, но един процес щеше да излезе скъпо и резултатът едва ли щеше да е удовлетворителен. Да не говорим за отношението към мен след това и всички произтичащи неприятности. А като добавим и побоят до смърт от бившия боксьор, нямаше шанс. А и както казах, у мен започнаха да се зараждат чувства.

- Дара, Дара...
- Ъъххх, Миро.. - тя стенеше в ухото ми, но аз с нечовешки усилия на волята я преместих от себе си.
- Дара... 
- Какво!? - тя ме гледаше вбесено. - Не ти ли харесва? - каза и се отърка отново в мен. Потръпнах от удоволствие, но се сдържах.
- Искам да поговорим.
- Оффф... за какво има да говорим? След малко ще почука някой и ще ни хванат.
- Точно за това. Не може ли... да се виждаме - наблегнах на думата "виждаме" - някъде другаде, за разнообразие.
- Мечо - наричаше ме "Мечо", отново нарочно, защото бях много слаб - нали знаеш, че не можем да си позволим да ни виждат на публично място? Ако някой от офиса разбере, ще си имаме проблеми, а ако мъжа ми разбере - проблемите и за двама ни ще са още по-големи. Но на мен ще прости, аз знам как да го манипулирам, докато ти... с тази крехка физика...

От тогава всеки път когато се криехме в тоалетната или в килера, или оставахме след работа, уж да си довършим задачите, аз и опявах да се видим, а накрая не издържах и й показах стиховете. Това обаче не подейства както очаквах.

Тя просто спря. Спряхме с чукането изведнъж. Без предупреждение. Без нищо. По нищо не личеше дали е харесала стиховете, дали изобщо ги е прочела. Не знаех дали спря да ме мъчи защото разбра, че за мен е станало истинско или поради някаква друга причина, но резултатът беше факт - започна суша.

А при сушата човек търси оазиз. Бях ви споменал, че ходех на танци. В началото никое от момичетата не ме забелязваше, но когато се "барнах", едно момиче започна да ме "заобикаля" и нещата се подредиха.

Беше толкова различно. Като начало, нямаше игрички - тя беше такава каквато си е, сладко миньонче, сервитьорка, завършила езиковата, преподаваща уроци по английски в свободното си време. Аз се възползвах от тези й умения и някои уроци прерастваха в нещо повече. Беше толкова хубаво и нежно, че започнах да забравям насилените актове в работата.

Междувременно Дара не ми обръщаше никакво внимание и аз реших, че така е най-добре. Да, но много добре не е на добре.

Тъкмо прибирах една папка в архива когато Дара ме блъсна грубо в стената. Обърнах се и докоснах лицето си. По ръката ми имаше кръв.
- Какво правеше с онази никаквица! - изсъска тя злобно.
- Теб какво те бърка! - озъбих се на свой ред аз.
- Виж какво, пале такова - ти си мой! Дори да не те имам, пак си мой, разбираш ли?
Не разбирах.
- Аз те направих това, което си сега. Готин пич. Помниш ли какъв муньо беше. Никоя нямаше да те погледне. 
- Дара, миличка - обръщението не се получи искрено, - осъзнаваш ли колко нелогично звучиш? Хората не са вещи. Аз не мога да ти принадлежа, никой не може. Благодаря ти за всичко, което направи за мен, но, както ти сама си забелязала, връзката ни бе обречена от самото начало, а ето че нещо излезе от нея - за мен, а, вярвам, и за теб.

Докато ме слушаше, погледът на Дара се смрачаваше все повече и повече. Това не беше на добре.

Говорихме още много. Тя ме заплаши с мъжа си, но аз не се пречупих. Знаех, че няма да й стиска да прецака отношенията с бащата на децата си.
Тогава тя направи следващото логично нещо.

Соня отвори вратата плачейки и вместо урок, трябваше да я утешавам.
Каза ми, че Дара я е причакала след работа и й е разказала за "нас". След това я е заплашила, че мъжът й ще ме вкара в болница, ако продължаваме да се виждаме. След като й обясних цялата истина, а не изкривените лъжи на Дара, я успокоих, и решихме, че Дара прекрачи границата. Вече не ми пукаше какво ще стане с мен, този тормоз трябваше да престане.

- Георги, искаш ли да изкараш 10 лв? - Георги беше колегата ми на моята възраст, с много модерен айфон.
- Винаги. - каза.

Всичко беше подготвено. Камера. Екшън.

- Е, поговори ли си с твоята пикла?
- Да, Дара, макар че е трудно да се говори с момиче, което си изплашила до смърт със заплахите си.
- Както казах, пикла.
- И какво очакваш сега? Ти ме насили. Чукахме се няколко месеца, ти видя, че се влюбвам и прекъсна всичко без обяснение. А сега очакваш от мен да съм ти верен? - изрецитирах всичко на висок глас като наблягах на някои думи.
- Да. - каза кратко тя.
- И на всичкото отгоре заплашваш момичето, което истински ме обича, че мъжът ти ще ме пребие ако продължаваме да се срещаме?
- Защо повтаряш... - тогава Дара се сети и се обърна към другата кабинка.
- Георги, бягай! - изкрещях, а Георги само това и чакаше.
Излетя от кабинката и вече имахме запис на признанията й. Не беше вече думата й срещу моята и едва ли щеше да рискува глупаво. Тя беше всичко друго - садистка, насилничка, майка, но не и глупава.

...

Сега Дара не говори с мен, освен по работа. Със Соня вече сме сгодени и обмисляме дете. Аз се издигнах в работата и от младши, вече съм старши експерт. Но всеки път когато отида в тоалетната и подуша въздуха, наситен с белина, усещам неприятна възбуда в слабините и у мен нахлуват стари спомени за стара любов...

Как искам...

Как искам просто да си тръгна,
от мъката да се изтръгна,
на леглото да си легна
като пич да се протегна,
но не стават тъй нещата
друго шепне ми съдбата
и не шепне даже, а крещи:
закован си тука яко ти,
мръднеш ли, ще съжаляваш
волята си тук каляваш,
тъй че стой, не се оплаквай
и заплатата очаквай,
щом пристигне, почерпи се
нещо хубаво купи си.

Искаш да работиш...

Искаш да работиш
туй което ти е кеф?
Няма във живота
кой да пусне даже лев
за това, което ти изнася
и да можеш да живееш райски
като бачкаш ти по два-три часа...

Искаш да работиш
туй което ти е кеф?
Може да се случи
сам ако си станеш шеф
и натрупаш капитали,
назначиш си ти васали,
но напили се, наяли

за да не крадат от тебе...
Друго нищо ти не требе.

Когато работата те притиска

Когато работата те притиска
да вършиш онова що хич не искаш
припомни си часовете глад
и борчовете от родини
и стегни се, ти си още млад
и чакат те безброй години
на същия труд неприятен
във всяко едно предприятие...

Мисли

В главата ми гонят се мисли
като северни ветрове
аз само седя и записвам
но работата ме зове.

Сънища наяве

Аз затварям очи... и съм на морето...
Климатика бучи... и не е горещо...

Запушвам уши... и ето ме в Рила...
Но дим ме души... цигарка са свили...

И крещят в коридора... хайде, стига, бе хора...

Петък следобед е, жега, и не ми се работи...
Дай ми моренце, и излет, да си гледам живота.

А вие ме гъчкате в тясната стая
от мързел умирам аз... види се края...

Хронос

Времето е спряло.
Бъзика се Хронос със нас.
Вия на умряло.
Минутата трае цял час.

Времето е спряло.
Взирам се в екрана тъпо.
Прозявам се вяло.
Хронос ще плати прескъпо.

Времето верно е спряло.
Ако днес не оцелея...
положете мойто тяло
на Скуката в Мавзолея.

От призрака

От призрака на работата нова
уплашен
опитвам се да съм готов, а
по-страшен
той става с всеки минал ден
и чувствам по-дълбоко в мен
страхът е
загнезден и расте. Огромен
ще бъде
или ще си остане спомен.

Работа

Минутите текат във скука,
дали пък няма да изкукам
от тая жега вънка злобна...
че времето е безподобно
горещо, май това е очевидно
работя аз, макар да е привидно,
а всъщност пиша скрито, тайно
за тъпотията безкрайна
която всичките търпиме,
а тя е със едничко име:
РАБОТА

работим, работим, работим,
роботи, роботи, роботи...

Часовникът поглеждам пак:
тик-так, тик-так,
тик-так, тик-так,
в главата всеки чарк
заплашва да се счупи
от таз брутална скука
май почнах да изкуквам
във мозъка пролуки
поемат жега люта
и прегрява ми процесора
слънцето е, знай, агресора,
от който моят чип ръждясва.
Край.
Напълно перкулясах.

Има три вида хора

На света има 3 вида хора. Първите Създават, вторите Поддържат, а третите Рушат. Без тези три вида хора, човешката цивилизация не би излязла от пещерите.

Създатели са всички поети, писатели, журналисти, но също така и инженери, архитекти, дори строители.

Поддържащи са техниците, механиците, но и също така всички, които обслужват - бармани, сервитьори, камериерки...

Рушащи са тези, които взривяват - миньори, пиротехници, но и също така убийци, крадци, измамници - тези хора внасят баланс.

София

София.
Бетонен звяр
със паст - разтворена вечно.
По вените му пъплят
милиони стоманени мравки,
в непрестанно бързане
бързане
бързане
бързане
За къде?
За килията, където
десет часа гониш срока краен.
В цикъла безкраен
губиш своята човечност.

Елате в София.
Този звяр железобетонен -
той ще ви погълне,
надвиснал и огромен,
ще ви сдъвче и изплюе,
а душата ви ще се стопи
в пулса двумилионен.
И от вас не ще остане
даже спомен.

Диалог 3

Oziris: Какво работя ли? Труден въпрос... Гледала ли си филма “Her”, превеждат го като „Тя е глас”?

Afrodita: Да. Идеята много ми хареса. Да не работиш нещо с изкуствен интелект.

Oziris: Ами... не. Помниш ли какво работеше главния герой?

Afrodita: Ами пишеше любовни писма за разни хора.

Oziris: Да. Аз правя нещо подобно.

Afrodita: Подобно?

Oziris: Няма лесен начин да ти го обясня. Влюбвам се за пари.

Afrodita: ?

Oziris: Малко грубо звучи, но това ми е работата. Пиша любовни стихове за годишнини, рожденни дни, празници...

Afrodita: Леле, това е... интересно.

Oziris: Спокойно, можеш да кажеш странно, няма да се разсърдя.

Afrodita: Добре, странно е. Ще ми разкажеш ли повече?

Oziris: Разбира се. Какво искаш да знаеш?

Afrodita: Ами как... как се влюбваш в тези жени? Предполагам става дума за жени, нали?

Oziris: Ха-ха-ха. Да, за жени. Различно. Гледам снимките им, говоря с тях...

Afrodita: Това е толкова... странно. И мъжете им нямат нищо против?

Oziris: Ами как ще имат, нали те ми плащат за това. Не малко пари, между другото...

Afrodita: Как... как... как стана това?

Oziris: Аз съм поет. Но както знаеш, поетите не изкарват много пари в наши дни. Да не кажа никакви. Един приятел ме помоли да напиша поема за жена му за годишнината им и толкова я хареса, че ми плати за труда. Той разказа на свой приятел и така потръгнаха нещата... Сега имам фирма и сайт.

Afrodita: Леле... Ама... След като напишеш... какво става с чувствата ти?

Oziris: Дам, това е най-лошата част. Налага се да ги изтръгна от душата си...

Afrodita: Това... възможно ли е?

Oziris:  Разбира се. И не е особено трудно, особено ако имаш опит...

Afrodita: Но... как?

Oziris:  Сложно е. Използвам въображението си. Виж, според моя опит, душата е нещо еднородно. Не можеш да изкараш някого от нея без... намеса. Започнах като си представях едно същество, което забиваше назъбено острие в душата ми и изваждаше от там чувствата за дадена жена. Душата ми се разкъсваше и болеше много. Но после поумнях. Сега използвам лазер, който ги изгаря...

Afrodita: Лазер?

Oziris:  Във въображението ми.

Afrodita: Аха. Ами... ако се влюбваш толкова много в жени, които не познаваш, ти...

Oziris:  Дали съм се влюбвал по свое желание? Разбира се, докато бях млад. По-късно работата вече ми пречеше...

Afrodita: Сам ли си?

Oziris:  Не, женен с две деца.

Afrodita: Леле... жена ти не ревнува ли?

Oziris:  Не. Ние... не се обичаме. Това беше брак по изгода. Виждаш ли, когато ядох бой за пети път, реших, че не си струва да...

Afrodita: Чакай, ял си бой? От кого?

Oziris:  Сърдит клиент. Жена му разбра, че не го е писал той, издири ме и той разбра.

Afrodita: Това често ли се случва?

Oziris:  Сравнително. Все пак съм неустоим...

Afrodita: И скромен. :D

Oziris:  Разбира се. Преди няколко месеца се ожених за една приятелка, с няколко години по-възрастна от мен. Не съм я докосвал. Децата й са от предишен брак.

Afrodita: Тя обича ли те?

Oziris:  Не знам. Не мисля.

Afrodita: Защо не си я докосвал? Сигурно е самотна.

Oziris:  Заради работата ми... ами, свободна е да си намери любовник.

Afrodita: Ами ако те обича наистина? Вие сте женени, имате деца...

Oziris:  Аз не я обичам.

Afrodita: Добре, да сменим темата. Имал ли си проблеми с работата си, като изключим побоите?

Oziris:  Ами всъщност да. Имаше случай, в самото начало, когато не можах да се изчистя от чувствата към една жена...

Afrodita: Леле... Какво стана?

Oziris: Ами накратко, напивах се като свиня и припявах на Аланис Морисет... също надебелях... доста... Но следващата любов винаги замества старата и тя изчезва. Друг път пък не можах да се влюбя и трябваше да върна парите...

Afrodita: Обичаш ли още някоя от тях?

Oziris:  Да, разбира се. Те остават да тлеят в сърцето ми...

Afrodita: Но не и жена си?

Oziris:  Жена ми ли? Какво те интересува жена ми?

Afrodita: Скъпи, аз съм. Аз съм тази, която не обичаш.

Oziris:  Моля?! Ана? Ти... какво правиш тук?

Afrodita: Самотна съм, Антоне. С теб вече не говорим. Ти може да не ме обичаш, но аз те обичам.

Oziris:  Аз... аз... не знам какво да кажа...

Afrodita: Напиши стих, това поне го можеш...

Oziris: Ана, аз... съжалявам, но...

Afrodita: Не ме обичаш, знам. Просто споделяш с непознати много повече от колкото с мен. Никога не си ми казвал това за влюбването ти...

Oziris: Не мислех, че те интересува. Ана, разбрахме се...

Afrodita: Искам повече, Антоне! Искам... развод.

Oziris: Разбирам. Имаш го.

Afrodita: Не, не искам това. Искам да се влюбиш в МЕН. И да напуснеш работа...

Oziris: Ана, мила, знаеш, че това не може да стане.

Afrodita: Тази работа те съсипва. Толкова пъти си разкъсвал душата си, че вече я няма...

Oziris: Не забравяй, че тази работа ми дава много неща... Страстта ми никога не изгаря, любовта не изчезва заради сивото ежедневие... Аз избирам в кого да се влюбя...

Afrodita: Не, ти не избираш нищо. Ти... няма значение.

Oziris: Виж, трябва да пиша. Ще се видим вкъщи. Доскоро, мила...

Абонатът прекъсна връзката...