Роботиката

стане ли възможно
да създавам
(зная, дело е безбожно!)
жена такава
която всеки ден
да е различна
днес - дама
утре пък - момиче
днес - русокоса
утре - рижа със лунички
очите си да сменя
ежедневно
без лещи:
- електронно -
тогава ще я караме
двама монотонно
без срещи
в дни горещи

и хиляда стиха в месец
и животът ще е песен
ще издавам стихосбирки
ще отглеждаме мисирки
тя разбира се не хапва
а от книгите ще капват
и достатъчно парички
за да са доволни всички

и затова очаквам
напредък във роботиката
и още се оплаквам
от глад
самотност
безработица!

Милионен град

милионен град
толкова съдби
с вечните борби
за любов
за хляб

милионен град
и рай и ад
хиляди съдби
демонски зъби
забити
с адски глад

минават дните

милионен град
и стар и млад
живеят там
ни дом
ни храм
затвор капан
в тоз океан


милионен град
и рай и ад

Когато работата те притиска

Когато работата те притиска
да вършиш онова що хич не искаш
припомни си часовете глад
и борчовете от родини
и стегни се, ти си още млад
и чакат те безброй години
на същия труд неприятен
във всяко едно предприятие...

Глад.

- Още ли не става? - попита Иван

- Не мога да я мръдна. - отвърна брат му - Дай едно рамо!

Двамата бутаха, но не успяха да отворят вратата. И нищо чудно - беше наваляло 3 метра сняг. Вероятно дори цялата им къща не се виждаше отстрани.

- Суджук има ли? - попита Стефан.

- Свърши онзи ден, не помниш ли?

- Яйца? Сланина? Туршия? - на Стефан му писна да изброява - Е, нищо ли няма?

- Ако не ми вярваш, иди провери в мазето.

Стефан не му вярваше, но усещаше някакво напрежение да се появява между тях, което изобщо не му харесваше.

- Няма нужда. Вярвам ти... братко - последното го добави да му напомни роднинската връзка, кръвната роднинска връзка.

Минаха още няколко дни, а снегът не се топеше. Нямаше как и да отворят прозорците, защото те се отваряха навън, а и какво биха постигнали? Качиха се на покрива, но нямаше как да изкъртят дъските, инструментите бяха в другата барака. Телефоните им нямаха обхват.

Бяха изоставени да се оправят сами.

И тогава ги обзе Гладът.

Те никога не бяха яли кой знае колко, Стефан беше слаб и жилав, а Иван силен, малко по-налят от брат си. Но сега Гладът се всели в умовете им.

Пети ден глад. Двамата братя вече не можеха да мислят за друго. Единият взе да гризе кора от дърво - дърва поне имаха в изобилие, а другият редовно проверяваше капаните за мишки. И хвана една.

До седмия ден не се решаваха, но Гладът надделя и я опекоха и изядоха. Не им пукаше какви болести могат да прихванат.

Мишката ги засити за малко, но Гладът отново пое контрола. Нямаше ток, нямаше как да знаят колко още ще продължи да натрупва снегът и да не се топи.

Братът, който беше католик, си мислеше - това е тест от Бог, той тества волята ни и точно когато сме напрага на гладна смърт, той ще прати слънце.

Братът, който беше атеист, си мислеше - в кухнята има остър нож, ако го издебна докато го спи, мога да изкарам с месото му поне седмица. Да, брат ми е, но моят живот ми е по-скъп. Плюс това, защо да умираме и двамата? Не, не мога. Казват, че ако ядеш човешко месо, можеш да полудееш. Ще изчакам няколко дни, може да се постопи снега.

Минаха няколко дни. Двамата братя не можеха да мислят за друго, освен за храна. В началото говореха, обсъждаха какво ще засеят, правеха планове, сега нищо от това нямаше значение. Имаше само ГЛАД.

Глад.

Глад.

Глад.

Минаха още дни. В къщата имаше резервоар, затова водата не беше проблем.

Иван се чудеше дали да поговори със Стефан относно помислите, които му идваха.

Но не му се отдаде шанс. Още преди края на първия месец глад, Стефан нападна Иван в съня му и му преряза гърлото.

Когато хъркащите звуци спряха и тялото престана да се тресе, Стефан изпусна ножа и се прекръсти.

На следващия ден, слънцето се показа и скоро разтопи снега.