Убийство

грях ли е
че толкоз те обичам
че за теб убих
грях ли е
че болката изтича
цяла в този стих

"Иван умря", написах.
И умря Иван, улисан,
падна в шахта зейнала.
И лицето грейна ми.

После, "Погребение",
плака като ученичка,
после, "Непотребно е
да те лъжа. Обичам те"

И всичко се реши,
с едно убийство писмено,
събра то две души
защото стана истинско.

Заложникът

- Назад! Назад или ще я застрелям! - крадецът държеше младото момиче пред себе си, така че нямаха ясна видимост за изстрел. - Хвърлете оръжията си и ги ритнете към мен!

По-младият полицай изпълни нареждането, но по-възрастният каза просто:

- Не! Пусни я и делото ще бъде само за обир, не за отвличане или убийство.

- Абе ти глух ли си? - пистолетът щракна, готов за стрелба. - Хвърли шибания пистолет!

- Не. Ти хвърли своя.

Младият полицай започна да нервничи:

- Джак, прави каквото ти казва иначе ще я убие!

- Тя така и така е мъртва, както и той. - след тези думи той стреля в момичето, а патронът премина през него и засегна сърцето на нападателя.

- Линейка на осма и Медисън, бързо!

- Притискай тук. - каза сержантът на момичето, хвърляйки унищожителни погледи към партньора си. - А ти... ти защо го направи?

- Проведох симулация на възможните изходи и във 90% от тях, всички умирахме, освен нападателя. Проверих жизнените му показатели - дишане, пулс, разширени зеници, той беше надрусан. Нямаше намерение да я пусне. Щеше да я убие, а после и нас.

- Не можеш да си сигурен.

- Ще видим на Оценката.

***

- Полицай Роджърс, моля станете! По обвинения за колебание и подчиняване на волята на психически неустойчив индивид, нерационално поведение, ви освобождавам от служба.

- Но, но...

- Моля, отведете господин Роджърс и му вземете значката и служебното оръжие. Комисията вече има достатъчно доказателства, за да замени изцяло бранителите на реда с андроиди. Някакви възражения?

Не се чу нищо, освен тихото бръмчене на охлаждащите системи в квантовите компютри на андроидите от Комисията.

Глад.

- Още ли не става? - попита Иван

- Не мога да я мръдна. - отвърна брат му - Дай едно рамо!

Двамата бутаха, но не успяха да отворят вратата. И нищо чудно - беше наваляло 3 метра сняг. Вероятно дори цялата им къща не се виждаше отстрани.

- Суджук има ли? - попита Стефан.

- Свърши онзи ден, не помниш ли?

- Яйца? Сланина? Туршия? - на Стефан му писна да изброява - Е, нищо ли няма?

- Ако не ми вярваш, иди провери в мазето.

Стефан не му вярваше, но усещаше някакво напрежение да се появява между тях, което изобщо не му харесваше.

- Няма нужда. Вярвам ти... братко - последното го добави да му напомни роднинската връзка, кръвната роднинска връзка.

Минаха още няколко дни, а снегът не се топеше. Нямаше как и да отворят прозорците, защото те се отваряха навън, а и какво биха постигнали? Качиха се на покрива, но нямаше как да изкъртят дъските, инструментите бяха в другата барака. Телефоните им нямаха обхват.

Бяха изоставени да се оправят сами.

И тогава ги обзе Гладът.

Те никога не бяха яли кой знае колко, Стефан беше слаб и жилав, а Иван силен, малко по-налят от брат си. Но сега Гладът се всели в умовете им.

Пети ден глад. Двамата братя вече не можеха да мислят за друго. Единият взе да гризе кора от дърво - дърва поне имаха в изобилие, а другият редовно проверяваше капаните за мишки. И хвана една.

До седмия ден не се решаваха, но Гладът надделя и я опекоха и изядоха. Не им пукаше какви болести могат да прихванат.

Мишката ги засити за малко, но Гладът отново пое контрола. Нямаше ток, нямаше как да знаят колко още ще продължи да натрупва снегът и да не се топи.

Братът, който беше католик, си мислеше - това е тест от Бог, той тества волята ни и точно когато сме напрага на гладна смърт, той ще прати слънце.

Братът, който беше атеист, си мислеше - в кухнята има остър нож, ако го издебна докато го спи, мога да изкарам с месото му поне седмица. Да, брат ми е, но моят живот ми е по-скъп. Плюс това, защо да умираме и двамата? Не, не мога. Казват, че ако ядеш човешко месо, можеш да полудееш. Ще изчакам няколко дни, може да се постопи снега.

Минаха няколко дни. Двамата братя не можеха да мислят за друго, освен за храна. В началото говореха, обсъждаха какво ще засеят, правеха планове, сега нищо от това нямаше значение. Имаше само ГЛАД.

Глад.

Глад.

Глад.

Минаха още дни. В къщата имаше резервоар, затова водата не беше проблем.

Иван се чудеше дали да поговори със Стефан относно помислите, които му идваха.

Но не му се отдаде шанс. Още преди края на първия месец глад, Стефан нападна Иван в съня му и му преряза гърлото.

Когато хъркащите звуци спряха и тялото престана да се тресе, Стефан изпусна ножа и се прекръсти.

На следващия ден, слънцето се показа и скоро разтопи снега.