Роботиката

стане ли възможно
да създавам
(зная, дело е безбожно!)
жена такава
която всеки ден
да е различна
днес - дама
утре пък - момиче
днес - русокоса
утре - рижа със лунички
очите си да сменя
ежедневно
без лещи:
- електронно -
тогава ще я караме
двама монотонно
без срещи
в дни горещи

и хиляда стиха в месец
и животът ще е песен
ще издавам стихосбирки
ще отглеждаме мисирки
тя разбира се не хапва
а от книгите ще капват
и достатъчно парички
за да са доволни всички

и затова очаквам
напредък във роботиката
и още се оплаквам
от глад
самотност
безработица!

На сухо

От много време съм на сухо,
но ти не ме разбирай грешно -
стоя до късно като бухал...
и знаеш ли, дори е смешно -
работя, и лежа, все сдухан,
и вече нищо не е спешно:
дотук със стиховете кухи...
Познавам ги аз безпогрешно!

Гавра с вампир

Ммм, колко вкусна е кръвта ти,
ще те смукна двайсет пъти,
после ще те пусна бледна,
за да не е за последно,
а когато пак си сочна,
аз отново ще те почна,
и ще смуча, и ще смуча,
от кръвта ти ще получа
много сила, витамини...
И живот плюс сто години.
И когато я докрай източа,
Теб, читателко, аз ще нароча -
отначало почвам, скъпа...
Колко вкусна е кръвта ти!

Сънища наяве

Аз затварям очи... и съм на морето...
Климатика бучи... и не е горещо...

Запушвам уши... и ето ме в Рила...
Но дим ме души... цигарка са свили...

И крещят в коридора... хайде, стига, бе хора...

Петък следобед е, жега, и не ми се работи...
Дай ми моренце, и излет, да си гледам живота.

А вие ме гъчкате в тясната стая
от мързел умирам аз... види се края...

Хронос

Времето е спряло.
Бъзика се Хронос със нас.
Вия на умряло.
Минутата трае цял час.

Времето е спряло.
Взирам се в екрана тъпо.
Прозявам се вяло.
Хронос ще плати прескъпо.

Времето верно е спряло.
Ако днес не оцелея...
положете мойто тяло
на Скуката в Мавзолея.

Самоназидателно

Стегни се, човече,
излагаш се вече -
като медуза разплут
на стола лежиш
нито видян, нито чут
ти тихичко спиш...
не спиш, ами дремеш,
тъй - да мине време...
Климатика разхлажда.
За какво ти се плаща?
Стегни се, човече,
не ще трае вечно!

Това ли е живота?

Работиш осем часа,
после се прибираш вкъщи
и скарваш се с жена си
за неща едни и същи;
децата пък порасли,
от училище се връщат.

Е, това ли е живота?
Да се размножиш успешно?
Просто да не си самотен?
Няма как да бъде грешно?
Но на празни обороти
не въртиш ли толкоз лесно?

Това ли е живота питам!
Като някакво добиче...
Гризеш и ринеш със копита
и си мислиш, че обичаш,
когато можеш да си скитник
и Истините да изричаш!

Тъп виц

Вървя си вчера по улицата и се чудя откъде да взема пари за едно козче. И след малко виждам трима пича дето ми дължат над петдесет лева.
- Ко стаа? - ми викат копелетата и ми се хилат като циганче пред туба лепило.
- Ми е, на, пуши ми се, ма нема кинти?! - права се на ударен аз. - Вие нещо, каше, имате ли, да напраим една партийка за петичка, десетка?
- Нема кинти брат... даже щехме да ти поискаме на заем малко, нал'съ сещаш? - и ме гледат с мазните си мутри, ухилени като пенсионер, намерил 2 лева на улицата.
- На сухо ли сте мама ви дееба, аз ся ша ви кажа...

И като ги почнах. Бой! Бой! Бой!

- И кво стана, бай Филипе, върнаха ли ти парите?
- Ти да видя някакви пари в джобовете ми като ме докарахте тука с линейката?

Черен хумор

- Даваш ли, даваш, Балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?
- Ръцете си давам, Яна не давам на турска вяра!

Отрязали му ръцете.

- Даваш ли, даваш, Балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?
- Краката си давам, Яна не давам на турска вяра!

Отрязали му краката.

- Даваш ли, даваш, Балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?
- Езика си давам, Яна не давам на турска вяра!

И тъкмо палачът му изпънал езика и се подготвил да му го отреже, когато се намесила хубавата Яна, която гледала отстрани:

- Спрете! Спрете! - развикала се истерично тя, изтичала до площада и, като се надвесила над осакатеното му тяло, прошепнала тихичко в ухото му - Йовчо, миличък, Доган ще ме води на Тасос да се женим, ще ми дадеш ли благословията си преди да ти отрежат езика?

Пародия на Валери Петров - Под луната

Гледам как днеска в актьорската трупа
етюдите всякой набързо претупа.
Пуши един, двама ядат, 
а пък трети говори...

А режисьорът само седи и се мръщи 
и соли ги всички със думи присъщи,
обхванат от гняв (не)престорен:
"Не, не съм доволен!" 
"Хич не съм доволен!"

В туй време отгоре девойките леки
разкъртват тавана, и носи се екот -
те тупат ли, тупат... и тупат, и чупят...

На сцената нямаше още магия
и тъкмо когато ми писна от тия... 
девойки... красиви, с подкови железни,
които пристъпяха тихо и нежно...

си бръкнах във джоба, извадих шишето,
и бързо излоках на екс елексира,
съставен от уиски, ракия и бира
и стана ми леко след туй на сърцето...

И вляха се в вените огън и сила,
и от благодарност неземна окрилен,
простих и забравих на всички вината
и заедно пихме без шум под луната.


Оригинал:


Гледам как днеска хазяйската котка
е толкоз послушна и кротка;
вече във прясното мляко не бърка,
с опашка извита в крака ми се търка
и мърка ли, мърка... мърка ли, мърка...

Но нещо ме тайно подсеща
отде е таз обич гореща...
Всяка година й давят, горката,
слепите рожби в реката!

Тази година окоти се пак,
ала от котета никакъв знак;
беше се тя изхитрила -
рожбите свои бе скрила.

А вчера във службата бях аз дежурен
и върнах се късно, и в дворския бурен
четири котета, видях, под луната
играеха някаква игра чудновата:

търкалят се, гонят се и се прескачат
но, което бе странно, без никак да мячат;
четири котета - и смешни, и жални,
играеха свойте игри нелегални...

Ах ето ви, значи, къде сте били!
Ами сега? Да ви хвана, или...
Аз дълго ги гледах и накрай се разсмях;
и сякаш бе хванато в някакъв грях

след миг беше цялото сборище скрито
под някакво хвърлено старо корито
отдето, издръпнато зле
трептеше едно опашле...

После подробности други не зная.
Навярно са казали на майка си тая
случка среднощна и тя без съмнение
днеска затуй е с добро поведение.

Ами сега, щом й рожбите знам
на лошите може би ще ги издам?
Мър-мър - бъди добър?

А може би другаде тя ги е скрила
и от благодарност към мене е мила,
задето простих им тогава вината,
че бяха играли без шум под луната.

Мони

Мони, Мони, Мони,
от погледа ти електрони
към мене на вълни летят.
Когато спя,
когато ям макарони,
умът ми е при Мони...

Мони, Мони, Мони...
не, няма щитове и брони,
които да ти устоят...
Когато спя,
говоря ли по телефона,
умът ми е при Мони...

Мони, Мони, Мони...
като мед примесен със лимони
сладко-кисел е вкусът...
Когато спя,
когато свирят тонколони,
умът ми е при Мони...

И знам, жени има милиони,
но умът ми е при Мони...

2014

И ето че измина
поредната година
и с тази мека зима...

Не ходих на протести...
Не случих на невеста...
Какво не ми харесват?

Получих даром коте...
Отново бях самотен...
Но шарен бе животът?

Написах доста песни...
Прекарвах си чудесно...
Това ми беше лесно.

Душата си изливах...
Девойките разсмивах...
Туй явно ми отива?

Поучвах и работех...
И дипломна подготвях...
Пък изпитите - тото.

И ето че измина
поредната година...
А твоята - как мина?

На един приятел

Върви по пътя свой
съвсем самичък.
Срамлив е малко той,
но е добричък.

Труда си не цени...
не се обича.
Пред хубави жени
бая се спича.

И мрънка всеки ден...
за всяко нещо.
Но уред повреден
поправя вещо.

Завършен техничар,
той всичко знае.
На тайните е цар,
докрай потаен.

Но който доближи
до тази същност,
ще бъде със лъжи
в мига отблъснат.

Защо тогава аз
тъй настоявам
и с всеки ден и час
го опознавам?

За да узнае вече той -
че тъй е с всички!
И че върви по пътя свой...
но не самичък.

Какво пишеш, поете...

Какво пишеш, поете?
Изтъркани глупави рими,
защо ли - "E, нека да има..."
Метафори някакви странни
оставащи все неразбрани.

Защо пишеш, поете?
Дали е защото сърби те...
или да опишеш съдбите
на хората близки за тебе?
А може би просто потребност?

А какво е поезия всъщност?
Да нанижеш няколко срички
във ритъм и стъпки, и всичко?
Да опишеш няколко случки -
да кажеш - "Я, май се получи..."

Или пък е нещо насъщно?
Да излееш душата на листа,
със думи - красиви мъниста?
Да извадиш сърцето на показ?
Да стенеш и виеш от болка?


Какво е... май никой не знае?
Защо ли се мъчиш тогава?
На село иди да копаеш...

Май само това ти остава.

Новата 2013 - песен на студента

Идва вече Новата година
в нашата изстрадала родина...

Посрещаме я с фойерверки,
с римски свещи и с пиратки.
Не мислим още за заверки,
за изпити и за поправки.

Посрещаме я със колеги,
с приятели или с роднини -
споделяме със тях котлети
с ориз, туршия и сланина.

Идва вече Новата година
в нашата изстрадала родина...

Посрещаме я и с надежда
да е светло и красиво утре-то,
която - както ни изглежда -
не ще надживее даже утрото.

Но тя ни стига да се борим
за по-добро и чисто бъдеще,
към което дружно ще отворим
мостове, АЕЦ-и и пътища.

Идва вече Новата година
в нашата изстрадала родина...

Пародии: D2 - Старите дни

Стари жени - зъболекарски ремикс


Аз те моля, разтвори зъби...
ти недей да плачеш, няма да боли,
от мойта стая бяла със безброй машинки
къде ще бягаш?

Бяла стая, във нея двамата...
Защо затвори бързо своите уста?
Защо света погледна с насЪлзени очи?
Лицето ти се сгърчИ, усмивката промених,
парите ти заличих.

И не искам вече да поглеждаш назад
в кабинета мой със безброй машинки,
върви при другите с ченета фалшиви;
мечтая лудо за стари жени...

Стоя спокойно с машинка във ръка...
Зъбът умира бързо и с него плаката.
Политам там при Касата...
Лицето ти се сгърчИ, усмивката помрачих,
зъбите ти заличих – моля те спри.

[припев]

Аз те моля, разтвори зъби,
Мечтая лудо...


[припев] 2x

Пародии: Нети - Луната спи

Петелът спи.


Петелът спи безплътен призрачен сън.
И песът спи – със кучешко търпение.
Петелът спи – кокошки квакат навън.
Петелът спи, петееелът спи.
Петелът спи, а някой краде жици, друг
изкъртва греди.
Съвсем тихо.
Петелът спи, а някой плете чифт терлици
Петееелът спи.

Петелът спи, а също стадо кози.
И песът спи със тъпо упоение.
Петелът спи, а някой друг пък коси.
Петелът спи, петееелът спи.

Петелът спи, а някой краде жици, друг
разбива коли.
Съвсем тихо.
Петелът спи, а някой плете чифт терлици.
Петееелът спи.

Петелът спи безплътен призрачен сън.
И песът спи – със кучешко търпение.
Петелът спи, а чужди мургави вън...
Петелът спи, петееелът спи.
Петелът спи, а някой краде жици, друг
изкъртва греди.
....

Новогодишно, студентско

Eто че пристига Новата година,
а аз седя във хола и си пия вино.
Наоколо гърмежи, тътен и понеже
писна ми от гюрултия, почнах аз да пия
още рано-рано вино и ракия.

Ето че пристига Новата година,
а аз седя доволно и замезвам фино.
Отляво ми конспекта, вдъхва той респект, а
отдясно ми три тухли – от формули подпухли.
Ой, съдба студентска, мъка абсулвентска!

Ето че пристига Новата година,
а аз седя и спомням миналата зима.
Взехме ний заверките, пийнахме отвертките,
и за първо полугодие, учихме що годе.
И тъй премина леко, стигнахме далеко.

Ето че пристига Новата година,
а аз седя заровен в листове до шия.
То не е електротехника, през срока непогледната.
То не е и математика, непозната ни тематика.
Измервания и проводници – изпити негодници.

Ето че пристига Новата година,
а аз седя самотен, дишам си и пия.

Стипендия

Седя си и си пия биричка,
а конспектът е полегнал срещу мен.
А аз за теб си мисля миличка,
във този хубав, слънчев ден.

Уви, огромен път дели ни двамата,
стотици страници навярно ни делят
от конспектът по машинознание,
със който тъй върви сега сънят.

Жадувам да съм с тебе, миличка,
а не със Поасон или със Даламбер,
със тебе двама в мойта виличка
да си лежим с лежерен маниер.

Но толкоз нещо има помежду ни,
то нитове, то шпонки, то резби,
не можем да си кажем две-три думи,
разделят се навярно нашите съдби.

А как боли ме зарад тебе миличка,
че не ще се срещнем нивга аз и ти,
за туй седя си и си пийвам биричка,
а пинът ми за тебе ми шепти…

На прощаване (за заверки)

Не плачи майко, не тъжи,
че не взех азе заверка,
заверка, майко, подпис,
та тебе клета оставих,
за триста лева да жалиш!
Но кълни майко, проклинай
таз доцентска черна прокуда,
дето нас не даде заверка,
да ходим да се скитаме,
по аули, по кабинети, по зали.
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може стар да завърша,
ах утре като не взема
мечтаната заверка.
Но кажи какво да правя,
кат си ме майко родила,
със сърце, майко, каръшко,
та сърце майко не трае,
да гледа доцент, че бесней
в майчин ми университет:
там дет съм бягал от лекции,
и съм нагъвал сандвичи,
там дето либе хубаво
едно на хиляда черепа,
пъстри си очи вдигнеше
и право ги в сърце забиеше,
там дето баща и братя
понякога следват със мене.
Ах, мале - майко каръшка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече книжка нарамих
и на глас тичам студентски,
срещу врагът си доцентски.
Там аз за мило, за драго
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък каквото сесия покаже
и честта, майко, каръшка!
Пък тогаз… майко, прощавай!
Ти, маце, не ме забравяй!
Колеги тръгват, отиват
пътят е страшен, но славен:
аз може стар да завърша…
Но стига ми тая награда,
да каже нявга студентът:
не записа сиромах зарад заверка
за зарверка и за невзети изпити…