Тя е вампир

Тя е вампир. Тя ме пречупи.
Влюбих се в нея. Бе като дрога.
Кръвта ми тя отдавна смуче.
Ще ме прати скоро в гроба.

Тя е вампир. Прелестна просто.
Влюбих се в нея. Убива ме бавно.
Но толкова радост ми носи...
И явно, че й е забавно!

Хронос

Времето е спряло.
Бъзика се Хронос със нас.
Вия на умряло.
Минутата трае цял час.

Времето е спряло.
Взирам се в екрана тъпо.
Прозявам се вяло.
Хронос ще плати прескъпо.

Времето верно е спряло.
Ако днес не оцелея...
положете мойто тяло
на Скуката в Мавзолея.

Самоназидателно

Стегни се, човече,
излагаш се вече -
като медуза разплут
на стола лежиш
нито видян, нито чут
ти тихичко спиш...
не спиш, ами дремеш,
тъй - да мине време...
Климатика разхлажда.
За какво ти се плаща?
Стегни се, човече,
не ще трае вечно!

Пародия на Валери Петров - Под луната

Гледам как днеска в актьорската трупа
етюдите всякой набързо претупа.
Пуши един, двама ядат, 
а пък трети говори...

А режисьорът само седи и се мръщи 
и соли ги всички със думи присъщи,
обхванат от гняв (не)престорен:
"Не, не съм доволен!" 
"Хич не съм доволен!"

В туй време отгоре девойките леки
разкъртват тавана, и носи се екот -
те тупат ли, тупат... и тупат, и чупят...

На сцената нямаше още магия
и тъкмо когато ми писна от тия... 
девойки... красиви, с подкови железни,
които пристъпяха тихо и нежно...

си бръкнах във джоба, извадих шишето,
и бързо излоках на екс елексира,
съставен от уиски, ракия и бира
и стана ми леко след туй на сърцето...

И вляха се в вените огън и сила,
и от благодарност неземна окрилен,
простих и забравих на всички вината
и заедно пихме без шум под луната.


Оригинал:


Гледам как днеска хазяйската котка
е толкоз послушна и кротка;
вече във прясното мляко не бърка,
с опашка извита в крака ми се търка
и мърка ли, мърка... мърка ли, мърка...

Но нещо ме тайно подсеща
отде е таз обич гореща...
Всяка година й давят, горката,
слепите рожби в реката!

Тази година окоти се пак,
ала от котета никакъв знак;
беше се тя изхитрила -
рожбите свои бе скрила.

А вчера във службата бях аз дежурен
и върнах се късно, и в дворския бурен
четири котета, видях, под луната
играеха някаква игра чудновата:

търкалят се, гонят се и се прескачат
но, което бе странно, без никак да мячат;
четири котета - и смешни, и жални,
играеха свойте игри нелегални...

Ах ето ви, значи, къде сте били!
Ами сега? Да ви хвана, или...
Аз дълго ги гледах и накрай се разсмях;
и сякаш бе хванато в някакъв грях

след миг беше цялото сборище скрито
под някакво хвърлено старо корито
отдето, издръпнато зле
трептеше едно опашле...

После подробности други не зная.
Навярно са казали на майка си тая
случка среднощна и тя без съмнение
днеска затуй е с добро поведение.

Ами сега, щом й рожбите знам
на лошите може би ще ги издам?
Мър-мър - бъди добър?

А може би другаде тя ги е скрила
и от благодарност към мене е мила,
задето простих им тогава вината,
че бяха играли без шум под луната.

Маска

Забавно е, нали?
И ти се усмихваш –
Грейват пламъчета весели в очите ти,
десетки белички мъниста ми откриваш ти,
И прихваш –
и звънват весели звънчета във ушите ми.
Забавно съществото е пред теб.
И молиш, молиш го да спре.

И смешно е, нали?
Как ли ги измисля тези?
Как все успява да разсмее?
Този – този... шут.
И проплакваш весело през сълзи:
Ти си – ти си... луд!
Забавно е, нали?

А знаеш ли в душата ми какво е?
В душата ми, която днес е само твоя?
Чувстваш ли сълзите, напиращи в очите ми?
Не чувстваш.
Шиповете виждаш ли, раздиращи гърдите ми?
Не виждаш.
Чуваш ли душата ми как стене,
чуваш ли сърцето как се къса?
Не чуваш.
Чуваш веселите глуми само.
И гледаш, гледаш ме засмяна...

Забавно е, нали?
А маската какво ще стане ако махна?
Ако вместо тези празни глуми,
започна с искрените думи?
Какво ще стане, питам те, тогава?
И наместо пак поредната закачка,
сервирам ти:
за тебе вчера плаках!
или
от тази сграда ми се скача!
(и скочил бих да знаех,
че ще пролееш две сълзи поне,
но ти и толкоз няма да пролееш...)
Или наместо нещо да иронизирам,
извикам аз:
сърцето ми раздираш!
или
за бога! как не ме разбираш!

Но аз мълча – сърцето ми е нямо.
И чуваш... чуваш веселите думи само.

И смешно е, нали?
Добре съм си със маската.
Сваля ли я дори за кратко, зная –
ще изчезне и от устните усмивката,
ще се скрият и от моя глед мънистата,
ще угаснат бързо пламъчетата в очите ти,
ще заглъхнат и камбанките,
нежно галещи ушите ми.
И ще стана мигом сив за тебе –
скучен, тъп и непотребен.
Също, също като всички други...

Добре, добре съм си със маската.
С нея и за тебе е добре, изглежда.
Тя ми дава, може би...

Ах, забавно е, нали?
Нищо, нищо, че боли...