Ще чакам

ще чакам
а живота ще минава
ще чакам
но не пари и слава
ще чакам теб
красива непозната
ще чакам теб
да ми спасиш душата
да запълниш
дупката във мене
да покълне
огненото семе
да погълне
всичко зло и мъка

стига вече пъкъл!

затова ще чакам
колкото е нужно
щом изчезне мракът
нежно ще те гушна!

Когато гледам те

когато гледам те боли ме
дори не зная твойто име
красивото обаче пàри
извиква раните ми стари

когато гледам те умирам
в сърцето ми оставяш диря
родена в слънчевия блясък
лежиш на огнения пясък

Гола

сърцето ти тупти
като на гондола
по тялото блести
на капки пот

така красива си
гола

в очите ти - небосвод!

и двамата сливаме
тела и душѝ

и двама откриваме
днес как се греши


сърцето ти тупти
след миг ще изскочи
ах моля те прости
за танца порочен

от обич съм болен
в този живот

макар и различна
аз пак те обичам

и не за пари
не за имот

в очите гори
безкрай небосвод...

а ти

все тъй красива си
гола

Аз съм Бог

Аз съм Бог
ако заповедите престъпиш
с моя гняв жесток
ти излиза всичко много скъпо

Аз съм Бог
но не такъв какъвто си мислиш
милостив не
строг
и за жалост далеч не единствен

Аз съм Бог
но наричат ме парична валута
нямам аналог
по-безмилостен съм и от барута

Хибрид

плъзга се колата в мрака
като през морето скат
святкат две очи на дракон
демон зъл от чужди свят

плъзга се колата в мрака
като диво същество
спира тихо тя пред знака
и спасява пак живот

плъзга се колата в мрака
този странен нов хибрид
в бъдещето нея чакат
купувачите с пари

Фейк профил

Звън. Вайбър. Отварям и пиша.
Отсреща е 123misha.
- Какво правиш мишленце?
И ето камера светва!

Пред мене богиня неземна.
Изгубвам ума и дума.

Добре че живея на приземния
и няма как да си тегля куршума...

Говорим секунди. Или години?
Влюбен съм до мозъка костен.
Истинското име? Валентина!
Още хиляди въпроси!

На другия ден отново. И отново.
Правим всичко както трябва.
Много силна моята любов е!
- Но нямам аз пари за хляба?

- Къде да ти изпратя, моя мила?
- Лесно помни се адреса!
"Варна, бул. Фотев 7", до Билла.
- 1000 идват. Моя принцесо!


Странно. Профилът го няма. Как така?
"Станали сте жертва на измама!
Подайте жалба." Но... Но... Как?
В душата зее разранена рана!

ПО ASSASSIN'S CREED

Аз убивам за пари.
Живота ви отнемам
без да мигна дори.
Нямам проблеми –
мъже или жени...
Малки, големи,
добри или пък зли...

Помнете, че убивам!
И тях, ала и вас,
при него пак отивам,
платилият това!

ЦЕНОРАЗПИС

Стиховете, които продаваме, са уникални и правата над тях се прехвърлят автоматично на купувача след трансфера на парите.


ЦЕНОРАЗПИС НА СТИХОВЕТЕ:


- обикновено четиристишие (кръстосана, покривна, последователна рима) - 10 лв

пример:

На слънцето перчемът рус
се отразява във водата,
опитвам на шега. На вкус
солена е като сълзата!

- октава - 20 лв

пример:

музиката влива се във мене
като приливна вълна
чувствам вътре цялата вселена
както своя плод жена
в мен тупти и диша и живее
всичко живо на света
в мен и слънцето гори и грее
и е с него любовта


- октава само с една или две рими, с повторение (30 лв) и без повторение - 40 лв.

пример 1 (с една рима, с повторение):

аз жена съм
господарка на всички съблазни
аз жена съм
и далеч от утробите празни
аз жена съм
съгрешилите тежко наказвам
аз жена съм
тъй обичана колкото мразена



пример 2 (без повторение):

Запази ми нощта,
ела по тъмно.
Запали ти свещта,
додето съмне.
Но не пий любовта
с бокала пълен,
захвърли я в жарта –
да я погълне.


- по-специален по форма стих, включително вътрешна рима, асонанс, алитерация, и т.н. - цени по договаряне

пример:

ти си слънце
ти си огън във вените
с тебе сън е
всеки ден
и спасение

ти си обич
ти си пламък от залеза
нежен облак
плътта
устните - алени


- повече куплети, включително специална форма - цени по договаряне

пример:

Ръцете ти разгарят пожари,
но ти изобщо не париш...
Нима в студ ме завари?

В очите ти се раждат Вселени,
с никого несподелени...
Защо страниш от мене?

Тялото ти е олтар свещен.
Нивга то не е докосвано...
Зная, че ще дойде някой ден
да отвърнеш на въпросите!


*цените включват минимум две версии на заявения стих, с възможност за избор, или ползване на всички


**стиховете в тази публикация са авторски и са използвани с цел представяне на услугите и не подлежат на закупуване

Свържете се с мен на 

Кирил Влахов

Наглост нечовешка (Политиците)

такава наглост нечовешка
та вие сте голяма смешка
какво говорите и спорите
не ви ли стана ясно вече
че от народа сте далече
какво лапацате и мацате
не струвате и пет пари
ни за листовките дори

Какво ни трябва днес?

Какво ни трябва днес? Пари?
Защо?
За да ни ги окрадат от такси,
данъци, осигуровки?
Не, трябват ни поети,
не, не сладкодумци-стихоплети!
Трябват ни варвари,
както казваше навремето
във "Пламък" Гео Милев -
трябва ни нова кръв,
не става със сатира, Стършели,
не става и с тънка ирония,
трябва с юмрука във мутрата,
не ни трябват песни, а чукове!
Няма проблем в управлението.
Не ни трябва и революция.
Просто спрете да крадете,
а за туй си има конституция.
Моят глас е тих,
и този стих,
не ще достигне милионите...
Надявам се да вдъхнови
макар и десетина
да зарежат словата парфюмни
и да заклеймят
тези безчинства безумни.

Европа - луната на Юпитер

Погледнах още веднъж огромния холографен екран.

НЕ СТЕ ДОВОЛНИ ОТ СВОЕТО ДНК?
ЕЛАТЕ НА ЕВРОПА. ОЧАКВАМЕ ВИ.

- Сър, бихте ли се преместили, сър, бихте ли...
- Ще се преместя, скапано парче тенекия! - мръднах в страни и ударих един шут на почисващата машина.
(електронен глас) За повреждане на стока на Републиката, глоба 10 кредита.
- Страхотно, просто страхотно! Сега и шибана глоба ми праснаха!
(електронен глас) За използване на непристоен език на публично място, глоба 5 кредита.

Ненавиждах роботите. Бях строителен работник. Не от тези дето носят от новия бетон и тухли, а с инженерна насока. По работна характеристика бях бригадир. Вярно, бях учил само 6 от 10те години инженерни науки, но това беше достатъчно за да си намеря работа с висок доход и да добия достатъчно високо положение, че да се замисля за жена. Но внедриха шибаните андроиди във всички области на физическия труд. А не можеш да се мериш по сила или точност с андроид, и най-любезно ни го начукаха.

Е, не на всички. ГМО-тата, както им казваме на жаргон (но не в лицата, защото ги обижда), са Поети, Литератори, Философи, Учени, Инженери, Лекари. Тяхната работа е бетонна. Работата с андроиди е следната - що се отнася до следване на заповеди, те са перфектни, затова и войните вече се водят с роботи и роботизирани дронове и танкове и прочее. Но когато трябва да се съчини нещо, трябва да се изпее или нарисува, или напише; когато трябва да се прояви инициатива за нещо - те са пълна нула. Азимов много е сбъркал с неговия позитронен мозък. Андроидите се появиха с нормални, програмируеми квантови процесори.
Що се отнася до хора, в частност до хората като моето семейство... за съвременните учени тайните на човешкия геном стават все по-малко и малко. След като Гугъл направи онова с ДНК изследването през интернет, всичко стана много лесно - можеш да провериш своя геном и този на партньора ти и да видите какво дете може да имате - разбира се, относително. Това, което не е относително е, че една друга фирма. Babyorder - беше в бизнеса с бебета по поръчка: искаш русо дете със сини очи и афинитет към пиано. Няма проблем - плащаш и получаваш. Може даже и да расте в изкуствена матка, та да не се тормози жена ти. Ако трябва ще вземат от вас сперматозоид и яйцеклетка, така даже може да излезе по-евтино.

Проблемът идваше от това "плащаш". Генното инженерство, колкото и да е развито, си остава високоплатен бизнес. Ако нямаш стабилен доход, не можеш да си позволиш и половин дете. Родителите ми бяха поддръжка на киберсистеми. Това е възможно най-ниската длъжност, която можеш да получиш. Баща ми го скъсаха на кандидат-академичните, а майка ми забременя с по-големия ми брат и си загуби работата.

Дълги години събираха, за да се родя висок, атлетичен, червенокос с ярко зелени очи, но... не им достигнаха парите, заради ремонт на къщата и вместо това получиха трътлест, бавен, брюнет със сиви очи и скучен поглед.

Брат ми, макар и силен и атлетичен, се оказа пройдоха. Абсолютно мързеливо животно. Нищо не можа да завърши, за нищо не го биваше. За щастие в нашата епоха, ако не искаш да работиш, просто подваш молба, че си съгласен с минималните социални помощи и когато те одобрят - а те одобряват всички - не е нужно да работиш. Вярно, не можеш да си позволиш много неща...

Сепнах се. Сега холограмата показваше машинен футбол. Как да събера пари за изключително скъпото пътуване до най-голямата луна на Юпитер?

Започнах да бродя по улиците, в очакване на някакво чудо.
Не вярвам в чудесата врочем; вярвам, че ние сами си създаваме възможности.
Влязох в най-близкия бар.

- По едно за всички! - изкрещях за да надвикам музиката. Това ми беше половината заплата.
Този ми жест беше приветстван с бурни овации и набързо се спрятелих с доста хора.
Но тези които ме интересуваха бяха контрабандист на антефакти от марс и млад и ексцентричен милионер с афинитет към опасностите. (Милионер, разбира се, няма същото значение както преди. Да си милионер днес означава да имаш една или повече пожизнени ренти) Изглежда, че отборът ни се събра.

- Момчета - казах аз когато излязохме на чист въздух - пришийте си по-големи джобове, защо...то ще бъъъ...дат пълни догоре съм злато!

Роджър беше червендалест, с лунички, ярко червена коса и зелени очи. Нормално, все пак беше от ирландия. Саймън беше милионера с тръпката към екстремните спортове - той беше високи и слаб, с къса руса коса и сини очи.

Когато им обясних набързо какво съм намислил да правим, Саймън възкликна - това е великолепно! Просто муцка! А, да, пропуснах да спомена, че Саймън беше гей и ми предложи парите за пътуването ако... направя нещо за него. Не се съгласих.
Ей, mate, ти защо си вътре, нали имаш милиони; няма да си турям главата на гилотината заради някакъв bloody несериозник and a snitch, hey. Бас държа, че ще ни изпее, hey!?
- Как ме нарече?
- Спрете! И двама ви. Първо, ще използваме Универсалния език за да няма неразбирателства. Второ, няма да се караме помежду си. Имаме обща кауза.
- Ъъъъ - почеса се милионера - вярвам, че вие имате общата кауза да спечелите пари, поне от това, което чух, а аз съм тук само да се забавлявам и за тръпката... Хей, защо ме удари.
- Защото много плямпаш. Сега върви, до клиниката пътят е дълъг.

По пътя никой не продума, освен когато наближихме и преговорихме плана.


Пазачачът си дремеше кабинката така сладко, че не ни се щеше да го будим, но трябваше някой да вдигне бариерата и да отвори вратата.

Саймън, подпомогнат от екипировката си, успя да се прекачи през стената и да натисне копчето за бариерата. Камерата, разбира се, показваше всичко, но ние бяхме с маски, а единственият, който можеше да я види сега, беше заспалият пазач. Милионерът му пръсна специален спрей, за да е сигурен, че няма да се събуди поне още 2 часа. Точно колкото ни трябваше.

Контрабандистът си беше написал домашното. Вървяхме на зигзаг, покрай невидими сензори, а кучетата лаяха не повече от пет секунди, преди да им хвърли сочни тлъсти паржоли.

И ето, че се озовахме вътре. Саймън извади холограмния си модул и видяхме най-краткия възможен път до инкубаторите.
- Как ще ги изнесем, не взехме кола?
- Това са зиготи, гений. Стотици се събират в кибритена кутийка.
Роджър се справи брилиантно и с вътрешните камери, точно когато пазачите се сменяха. Всичката информация от влизането ни до излизането - беше удобно сменена с празни кадри.

След половин час излзязохме с над 10000 оплодени зиготи на ГМО-та, които на черния пазар струваха милиарди. Трябваше ни купувач.

Роджър, като контрабандист, познаваше точния човек.

- 5 000 000.
- Колко?!? - едва сдържах радостта си аз.
- Това, което партньорът ми - каза Роджър и ме ръгна в ребрата - се опитва да каже, че това са джобни пари.
- Откъде да знам, че стоката е чиста.
- Барман, пусни холовизията.

Днес, от строго охраняема болница за инвитро оплождане са откраднати около 10000 оплодени женски яйцеклетки. Похитителите са действали бързо и не са оставили никакви следи. Полицията работи по...

- Спри го.
- Е, сега ще ги закръглим ли на 10 000 000?
- Не знам. Трябва да помисля.
- Имаш 10 секунди и отивам при Тренд. - Тренд беше най-основния му конкурент.
- Договорихме се. Ето ти чипа с парите.
- Хладилната чанта е вън в колата, направо я взимай и нея и без това е боклук.
- Беше удоволствие да правим бизнес с теб.
- Да, да, тръгвай вече.

Когато непознатият си тръгна, пристъпихме към делението.
- Полетът до Европа е 1 000 000. Там за ДНК промяната най-вероятно ще поискат хиляди, най-много милион.
Предлагам, тъй като Роджър уреди толкова голяма сума, той да получи 4, а ние двамата по 3.
- Да, но ти нищо не прави - намеси се Саймън. - А кой разкодира шифъра на стаята с ембрионите.
- Това е детска работа. - Да, 800000 комбинации са детска работа. - Защо не си навр...
- Момчета, момчета. Мисля, че това, което нашият приятел казва, е разумно. И тъй като аз взех лъвския пай, позволете ми да ви почерпя като цар на гората!!!

***

- Как мога да ви помогна, господине? - питаше висока, руса пищна мадама с ярко сини очи.
- Аммм, видях от вашите реклами за ДНК и искам...
- Ясно. - прекъсна го тя, изчурулика нещо по телефона и продължи - Това е нова технология и, както знаете, изобщо не е евтина...
- Имам парите! - прекъснах я аз.
- ... затова ще се наложи - продължи тя, все едно не бях казал нищо - да ви бъде обяснено в детайли всичко, а за съжаление главният геннохирург е на Йо и ще се върне след два дни. Имате ли къде да отседнете?
"Във вашето легло" - си помислих похотливо, но не го изрекох на глас, вместо това казах, че ще ида на хотел.

Европа. Знаете ли, животът изглежда съвсем различно когато имаш пари. Дори когато тези пари са крадени.
За два дни обиколих всички атракции, всички забавления които тази планета предлагаше, въпреки суровия си климат и радиацията от Юпитер.

***

- Здравейте, господин... Милър. Нали така, р-то не се чете.
- Здравете докторе, да, аз съм Джон Милър.
- Разбрах, че се интересувате от така омразният ни термин ГМО.
- Да. Не се харесвам. Ако родителите ми имаха повече пари, нямаше да изглеждам така.
- Вие таите злоба към родителите си?
- Какво сега, да не сте психотерапевт, просто ме направете висок, рус и синеок.
- Вижте, сър, нещата не стоят така, както ги представят в рекламите. Генната терапия е изключително дълъг, мъчителен и направо съсипващ процес и не може да се гарантира желаният резултат.
- Искате да кажете, че дадох 1 милион да дойда до тук, и "най-големия" специалист се опитва да ме убеди да дам още един да се върна СЪЩИЯ.
- Вижте, господине. - докторът видимо се ядоса - просто ви обяснявам, че ще прекарате месеци на легло, с всекидневни изтощителни и съкрушителни болезнени процедури, за да станете какво? Блондин със сини очи?
- А какво предлагате?
- Тук имаме страхотни психолози, с които можете да обсъдите обсесията си към ДНК промяната.


***

Психиатърката беше секси червенокоса (чудя се навсякъде ли) с пронизващи зелени очи и след 3 месеца, ето как протече последния ни сеанс.
- Господин Милър, мисля, че постигнахме значителен напредък. Поговорихме за отношенията ви към родителите, за брат ви, пройдохата, за омразата ви към андроидите, които са.... са... батерия изтощена, моля презаредете... батерия изтощена, моля презаредете...
- КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ? ТЯ БЕШЕ АНДРОИД? А АЗ ДОРИ НЕ РАЗБРАХ!

Сложих я на кушетката, взех джобния си нож и разпорих гръдния й кош - имаше някаква синя течност, но никаква кръв. Имаше подобия на органи, но бяха много неестествени. Замислих се.
Колко андроида има на земята, за които не знаем - наши приятели, близки, роднини... и тогава осъзнах какво трябва да направя... взех ножа и леко и прецизно го прекарах през вената... оттам потече синя течност.

Диалог 3

Oziris: Какво работя ли? Труден въпрос... Гледала ли си филма “Her”, превеждат го като „Тя е глас”?

Afrodita: Да. Идеята много ми хареса. Да не работиш нещо с изкуствен интелект.

Oziris: Ами... не. Помниш ли какво работеше главния герой?

Afrodita: Ами пишеше любовни писма за разни хора.

Oziris: Да. Аз правя нещо подобно.

Afrodita: Подобно?

Oziris: Няма лесен начин да ти го обясня. Влюбвам се за пари.

Afrodita: ?

Oziris: Малко грубо звучи, но това ми е работата. Пиша любовни стихове за годишнини, рожденни дни, празници...

Afrodita: Леле, това е... интересно.

Oziris: Спокойно, можеш да кажеш странно, няма да се разсърдя.

Afrodita: Добре, странно е. Ще ми разкажеш ли повече?

Oziris: Разбира се. Какво искаш да знаеш?

Afrodita: Ами как... как се влюбваш в тези жени? Предполагам става дума за жени, нали?

Oziris: Ха-ха-ха. Да, за жени. Различно. Гледам снимките им, говоря с тях...

Afrodita: Това е толкова... странно. И мъжете им нямат нищо против?

Oziris: Ами как ще имат, нали те ми плащат за това. Не малко пари, между другото...

Afrodita: Как... как... как стана това?

Oziris: Аз съм поет. Но както знаеш, поетите не изкарват много пари в наши дни. Да не кажа никакви. Един приятел ме помоли да напиша поема за жена му за годишнината им и толкова я хареса, че ми плати за труда. Той разказа на свой приятел и така потръгнаха нещата... Сега имам фирма и сайт.

Afrodita: Леле... Ама... След като напишеш... какво става с чувствата ти?

Oziris: Дам, това е най-лошата част. Налага се да ги изтръгна от душата си...

Afrodita: Това... възможно ли е?

Oziris:  Разбира се. И не е особено трудно, особено ако имаш опит...

Afrodita: Но... как?

Oziris:  Сложно е. Използвам въображението си. Виж, според моя опит, душата е нещо еднородно. Не можеш да изкараш някого от нея без... намеса. Започнах като си представях едно същество, което забиваше назъбено острие в душата ми и изваждаше от там чувствата за дадена жена. Душата ми се разкъсваше и болеше много. Но после поумнях. Сега използвам лазер, който ги изгаря...

Afrodita: Лазер?

Oziris:  Във въображението ми.

Afrodita: Аха. Ами... ако се влюбваш толкова много в жени, които не познаваш, ти...

Oziris:  Дали съм се влюбвал по свое желание? Разбира се, докато бях млад. По-късно работата вече ми пречеше...

Afrodita: Сам ли си?

Oziris:  Не, женен с две деца.

Afrodita: Леле... жена ти не ревнува ли?

Oziris:  Не. Ние... не се обичаме. Това беше брак по изгода. Виждаш ли, когато ядох бой за пети път, реших, че не си струва да...

Afrodita: Чакай, ял си бой? От кого?

Oziris:  Сърдит клиент. Жена му разбра, че не го е писал той, издири ме и той разбра.

Afrodita: Това често ли се случва?

Oziris:  Сравнително. Все пак съм неустоим...

Afrodita: И скромен. :D

Oziris:  Разбира се. Преди няколко месеца се ожених за една приятелка, с няколко години по-възрастна от мен. Не съм я докосвал. Децата й са от предишен брак.

Afrodita: Тя обича ли те?

Oziris:  Не знам. Не мисля.

Afrodita: Защо не си я докосвал? Сигурно е самотна.

Oziris:  Заради работата ми... ами, свободна е да си намери любовник.

Afrodita: Ами ако те обича наистина? Вие сте женени, имате деца...

Oziris:  Аз не я обичам.

Afrodita: Добре, да сменим темата. Имал ли си проблеми с работата си, като изключим побоите?

Oziris:  Ами всъщност да. Имаше случай, в самото начало, когато не можах да се изчистя от чувствата към една жена...

Afrodita: Леле... Какво стана?

Oziris: Ами накратко, напивах се като свиня и припявах на Аланис Морисет... също надебелях... доста... Но следващата любов винаги замества старата и тя изчезва. Друг път пък не можах да се влюбя и трябваше да върна парите...

Afrodita: Обичаш ли още някоя от тях?

Oziris:  Да, разбира се. Те остават да тлеят в сърцето ми...

Afrodita: Но не и жена си?

Oziris:  Жена ми ли? Какво те интересува жена ми?

Afrodita: Скъпи, аз съм. Аз съм тази, която не обичаш.

Oziris:  Моля?! Ана? Ти... какво правиш тук?

Afrodita: Самотна съм, Антоне. С теб вече не говорим. Ти може да не ме обичаш, но аз те обичам.

Oziris:  Аз... аз... не знам какво да кажа...

Afrodita: Напиши стих, това поне го можеш...

Oziris: Ана, аз... съжалявам, но...

Afrodita: Не ме обичаш, знам. Просто споделяш с непознати много повече от колкото с мен. Никога не си ми казвал това за влюбването ти...

Oziris: Не мислех, че те интересува. Ана, разбрахме се...

Afrodita: Искам повече, Антоне! Искам... развод.

Oziris: Разбирам. Имаш го.

Afrodita: Не, не искам това. Искам да се влюбиш в МЕН. И да напуснеш работа...

Oziris: Ана, мила, знаеш, че това не може да стане.

Afrodita: Тази работа те съсипва. Толкова пъти си разкъсвал душата си, че вече я няма...

Oziris: Не забравяй, че тази работа ми дава много неща... Страстта ми никога не изгаря, любовта не изчезва заради сивото ежедневие... Аз избирам в кого да се влюбя...

Afrodita: Не, ти не избираш нищо. Ти... няма значение.

Oziris: Виж, трябва да пиша. Ще се видим вкъщи. Доскоро, мила...

Абонатът прекъсна връзката...

Иван

Иван си вървеше по улицата. Изведнъж се спъна в един камък и се просна на земята. Заболя го. Докато се свестяваше, пред погледа му се появи един куфар.

Иван отвори куфара.

В него имаше двайсет дебели пачки, банкнотите на които бяха от по сто лева.

Иван беше беден човек, хранеше три деца и жена-инвалид.


Той затвори куфара и го хвана за дръжката...

Елизабет

Елизабет беше в единайсти клас на най-елитната гимназия в града. Тя беше умна, красива и изключително самоуверена. Изобщо, мечтата на всеки дванайстокласник. Обаче нито един дванайстокласник от училището й не го огряваше. И както въпросните дванайстокласници се досещаха, за това си имаше причина. Тя просто не искаше да се занимава с хлапета. Беше й дошло до гуша от дечковци, които не знаят какво искат. Тя знаеше какво иска. Искаше да бъде обожавана, а не просто обичана. Разбира се, имаше обожатели, които държеше настрана, без да им дава каквито и да е било аванси, с изключение на една усмивка от време на време, но и това им беше достатъчно за да се навъртат около нея. Това й харесваше. Освен това тя знаеше, че всеки дванайстокласник скоро ще замине за някоя точка от страната и ще бъде сред апетитни колежки и ще забрави старото си гимназиално гадже. Затова внимаваше.

Мартин беше на 24 години. Той беше бездомник, но бездомник по собствено желание. Беше продал къщата си веднага след като родителите му починаха и беше вложил парите в банка. Просто не му трябваха. Беше напълно доволен да лежи по пейките, да се храни от кошовете и да проси. Вярно, много рядко просеше, но и това му се налагаше. Той живееше в близост до един стол, в който се хранеше, а тоалетната му използваше да извършва хигиенните си нужди. И действително, бръснеше се почти всеки ден, миеше си косата два пъти в седмицата... кой от средностатистическите метъли може да се похвали с подобно нещо?


- Защо ме доведе в този стол, Иване?
- Защото готвят хубаво, Ели. Пък и...
- Пък и какво?
- Хайде да седнем на онази маса там.
- Но там има вече човек.
- Знам.
- Добре.


- Здравей, Мартине.
- Мартин. Елизабет. Елизабет. Мартин.
- Приятно ми е да се запознаем.
- Ели, Мартин е един от най-добрите ми приятели. Има докторат по компютърни науки и английска филология и знаеш ли какво работи в момента?
- Не знам. В някоя фирма...
- Мартине, защо ти не й кажеш.
- Иване, не знам какво целиш...
- Нищо не целя, просто искам двамата да се опознаете.
- Защо?
- Защо?
- Ами не знам. Не ми задавайте толкова сложни въпроси... А, какво... телефона ми звъни, извинете... Ало, да. Сега ли? Веднага? Аха, ок. Добре, до двайсет минути пристигам. Хайде, чао... Ами какво да ви кажа, работата ме зове, ще трябва да ви оставя...
- Иване...
- Изглежда приятелят ми ни остави сами, а?
- Да, така изглежда. Е, простете, но ми стана интересно... какво всъщност работите?
- Нищо.
- Как така нищо?
- Ами ей така. Нищо. Аз съм скитник.
- Но нали имате докторат по...
- Да, имам. И съм магистър по английска филология. Но какво ми пречи това да съм скитник?
- Ами... предполагам нищо. Да не би да сте имал фирма и да сте банкрутирал?
- Не. И моля те, стига с това вие. На мен всички ми говорят на ти.
- Добре. Значи нямаш никакви пари и просиш?
- Не. Имам много пари. Но да, понякога прося. Парите ми са в банка и рядко посягам към тях.
- Но значи... значи това...
- Това си е мой избор. Харесва ми този живот.
- Но как... как е възможно...
- Добре, замисли се. Ти на колко години си... ученичка ли си?
- Да, на 17 съм.
- Представи си, че няма училище. Нямаш задължения, никой не те търси за нищо. Не се занимаваш с домашни, не те чакат крайни срокове, контролни, класни, изпитвания. Нещо повече, нямаш родители, които да те хокат, да те дразнят и да ти казват къде и кога да излизаш и прочее...
- Утопия! Но...
- Именно. Ти предполагам си отличничка?
- Е...
- Няма какво да ми скромничиш, аз съм отличен психолог. Отличничка си. И след една две години ще идеш в университет, както аз направих. Вероятно няма да изкараш две висши, особено пък не на веднъж, но и едно ти стига. После ще почнеш да работиш. И... ще се запознаеш с едно прекрасно момче. И... до там ще ти е живота. Ще се ожениш, ще започнеш работа и свободата ти малко по малко ще изчезне. Стресът ни убива. Стресът е ракът на днешното общество. Особено в София. Ще ти дам един съвет. Не ходи в София. И не ставай програмист. Програмистите са бачкаторите на днешното общество. Работят по дванайсет часа, вярно плаща им се много, но се амортизират за 5-6 години и после за нищо не стават. Ти вероятно си в елитно училище и до колкото познавам училищата в този град си в езикова. Do you speak English?
- Yes. Fluently.
- Do you know the grammar?
- Yeap.
- But I guess you need to practice.
- Yes.
- Well, I will be glad to speak with you and answer any questions you might have.
- Ok.
- Но нека сега продължим на български. Какви други езици знаеш?
- Немски. Руски само говоримо. И малко испански.
- Браво. Съветвам те да поработиш по руския си.
- Ами все нямам време.
- Намери. Езиците са всичко в днешно време. Особено ако знаеш повечко. Какво мислиш да кандидатстваш?
- Съдебна медицина.
- Хм... странно. Езиковата и медицина. Сигурно ходиш на уроци.
- Да, по химия тази година, а догодина почвам биология.
- Имаш ли си гадже?
- Какво?
- Попитах имаш ли си гадже, какво неясно има.
- Не мисля, че...
- Че е моя работа. Ех, вие тийнейджърите тези дни, все си мислите, че светът се върти около вас... Не ме интересуваш, просто питам. Такова здраво и хубаво момиче като теб, в езикова гимназия, сигурно се избиват за теб момчетата.
- Е...
- Хайде, кажи ми.
- Не, нямам си гадже.
- Но си имаш обожатели.

- Хахахах, толкова ли много?
- Но аз нищо не съм казала.
- Няма нужда да казваш. Казах ти, познавам хората.
- Стига сме говорили за мен. Кажи ми нещо повече за себе си.
- Защо?
- Е, как защо. Стана ми интересен.
- Ех, момиче, нищо интересно няма в живота ми. Но няма и нищо неприятно. Нямам грижи, нямам проблеми. Е, зимата ми е малко тежко и понякога посягам към спестяванията си...
- Прости ми, но просто не мога да проумея...
- Защо съм скитник, след като имам и образование, и пари ли?
- Да.
- Много просто. Личен избор. Едно време и аз имах много обожателки. Затова направих както ще направиш и ти. Насладих се докрай на това положение и си избрах най-готината. Сгодихме се, започнах работа и... И животът ми свърши. Никаква свобода. Ангажименти, спорове с половинката, задължения в работата, задължения вкъщи... изобщо, не се чувствах жив. Затова продадох къщата, разделих се с приятелката си и заживях в този стол.
- Но достойнството ти...
- Не ми говори за достойнство. Ти ще се продадеш...
- Моля?
- Хахахах, много си докачлива. Имах предвид, ще продадеш ума си, не тялото. Ще се свреш в кубче метър на метър или в по-голяма позлатена клетка, но какво значение има всичко това? Какво достойнство можеш да имаш когато продаваш труда си на другите?
- Да, но поне няма да прося... аз... извинявай.
- Спокойно. Не се обиждам. О, момиче... ъъ, Ели, трудно можеш да ме обидиш, тъй че не се притеснявай... Да, понякога прося, но не виждам нищо унизително в това. Свиря си на китарата и ако на някой му харесва, дава ми пари, ако ли не, не дава. Нима скъпите групи по ресторантите са по-различни от мен. Е, да, те получават пачките, но също продават дарбата си. А аз не я продавам. Тя си остава моя, просто я споделям...
- Значи свириш.
- Да, и сам си мисля песните. Висоцки, а?
- Хаххах, ама ти си бил и скромен.
- Искаш ли да ти изсвиря нещо?
- Да, разбира се, ще се радвам.
- Добре, но после, защото китарата ми е в тоалетната.
- Ами аз се наядох. Но не ми се тръгва. Някак си... не знам, стана ми още по-интересен заради нещата които каза...
- Ели... момиче... недей.
- Какво недей.
- Недей да правиш нещо, за което после ще съжаляваш.
- За какво говориш?
- Знаеш за какво говоря.
- Не, не знам.
- Добре, не знаеш. Сега ще те помоля да си отидеш.
- Но защо?
- Защото аз тук живея – той се засмя – не мога да си отида.
- Но защо...
- Просто си отиди. Не задавай въпроси.
- Добре, но знам къде живееш...
- Да, знаеш. До скоро.
- Чао.

И Елизабет излезе от стола. Мартин гледаше замислено след нея. “Недей!”- каза си той. “Не отново”.


Иван беше програмист. Такъв беше от 5 години. Беше се запознал с Мартин във фирмата в която двамата работеха и веднага между тях бе пламнала искрата на приятелството. Но за Иван Мартин беше много сложен характер. Той така и не успя да го опознае през краткото време, в което работеха заедно. Според Иван неговият приятел имаше всичко – красива, направо разкошна приятелка, скъпо платена работа, голяма къща, само за семейство, скъпа западна кола. Изобщо всичко. Но когато родителите му починаха той се промени. Сякаш се затвори в себе си. Държеше се сякаш нещо в начина му на живот го измъчваше. И един ден просто напусна. Скоро Иван разбра, че е продал къщата и колата и е станал скитник. Това го разтърси до мозъка на костите му, но не попречи изобщо на приятелството им. Мартин се задоми в близост до един стол, който беше на път на приятеля му и пак се виждаха много често. Иван не разбираше философията на Мартин и много често двамата спореха относно начина му на живот. Според приятеля му, Мартин погубваше образованието си, младостта си и всичко което имаше заради някакви “отвеяни идеали” и прочее глупости. Но Мартин бе непреклонен, това беше начина на живот, който винаги бе искал, просто докато родителите му бяха живи, той изпитваше неконтролируемата нужда да им угоди, като бъде идеалният син, идеалният мъж, идеалният работник. Но когато те починаха, той се почувства освободен и решен да изпълни детската си мечта – живот без грижи, без ограничения. Животът на бард. Той знаеше, че песните му не са върха на сладоледа, дори знаеше, че няма никога да станат известни или да се продават, но те бяха парчета от душата му и той много ги ценеше като такива. А и фактът, че понякога припечелваше от тях се отразяваше добре на самочувствието му.
Но Мартин винаги бе имал слабост към хубавите жени и Иван знаеше това. А освен това знаеше, че Ели не би се задоволила с обикновен скитник. И планът веднага се заформи в главата му. Срещна ги веднъж, но това далеч не беше достатъчно.
Или поне той така си мислеше...



- Браво! Браво! Заслужи си ги.
- Благодаря, млада госпожице, много сте мила. А, Ели, ти ли си? Какво те води в моя... в този стол.
- Моя ли каза? Този стол да не би да е твой?
- Добре де, хвана ме. Но никога не съм казвал, че нямам недвижима собственост. Как мислиш ми позволяват да ям безплатно и да ползвам тоалетната и банята? Не казвай на Иван, моля те. Искам да го дразня до последно – казвам му, че скоро ще ме изгонят и оттук.
- Добре. Но... има и баня?
- Това ли е най-основното, което искаш да ме питаш.
- Аз... не. Всъщност не. Дойдох, първо за да чуя някоя твоя песен... Check! И второ... за да поспоря с теб.
- О, чудесно, спор. Учил съм две години реторика.
- Show-off.
- За какво искаш да спорим?
- Не се ли досещаш?
- Нямам ни най-малка идея.
- За начина ти на живот, разбира се. Или по-скоро за това, че ти нямаш живот.
- Ели, тези аргументи съм ги чувал от Иван поне хиляда пъти. Моля те, пощади ме и чуй следващата песен.
- Не! Не искам да слушам. Този път ти ще слушаш!
- О, каква жар. Добре, девойче, да чуем какво имаш да ми казваш.
- Знам, че при теб няма стрес. Няма спорове. Няма задължения, но замислял ли си се от какво се отказваш. Няма да се ожениш...
- Брак. Пфу!
- Ей, без коментари!
- Хахах, добре, девойче.
- И не ме наричай девойче, вече съм пълнолетна.
- Добре, млада госпожице.
- И това не ми се нрави, но да не се фокусираме върху това.
- ... няма да се ожениш, няма да имаш деца, ще си умреш сам и необичан.
- Всеки умира сам.
- Какво стана с приятелката ти?
- Омъжи се.
- Ето виждаш ли? Как се почувства от това?
- Как да се почувствам? Тя очакваше предложение от мен, но аз не бях готов. Очевидно новият и приятел е бил готов.
- Знаеш ли какво си мисля?
- Ами не, не съм телепат. Аз съм просто един китаро-свирещ скитник, който ще умре сам и необичан...
- Стига де, не исках да те обидя.
- Не съм се обидил.
- Като и да е. Мисля си, че те е хванало шубето.
- Моля?
- Да, чу ме. Мисля, че всичко това, целият този маскарад е защото не можеш да се обвържеш към нищо, защото те е страх да поемеш отговорност дори за малките неща в живота.
- Свободата е липсата на отговорност.
- О, събуди се, Мартине! Ти не си свободен, ти си роб на страховете си!
- Я виж кой ми стана личен психолог...
- За твое сведение съм учила психология в училище. И съм чела Фройд и други автори, но не е там въпросът. Как се разбирахте с майка ти?
- Това сеанс ли е? Да легна ли на кушетката?
- Не, просто искам да те разбера.
- Защо? Защо искаш да ме разбереш, какво мислиш, че ще постигнеш с това?
- Мисля че си нещастен, а имаш потенциала да постигнеш всичко. Ти си...
- Какво съм аз?
- В песните ти има много тъга, ти казваш че си щастлив с този живот, но това не е така, усещам го.
- Че кога успя да анализираш творчеството ми. Чула си половин песен и...
- Не, ти ме видя да стоя за половин песен, всъщост през последните месеци чух всичко твое.
- Крила си се?
- Не, учих за матурите. Да кажем, че имам познати с диктофон. И всичко е написано и може да се превърне в две-три стихосбирки...
- И защо? От какъв зор?
- Защото си добър! Заслужаваш много повече от това!
- Разговорът ни приключи.
- Не можеш да избягваш когато ти стане некомфортно.
- О, мога и още как. До скоро, Ели. И, моля те, забрави за мен.




- Иване, разхождаме се от половин час, какво очакваш да видим?
- Ели, ти май не обичаш природата...
- Обичам природата, просто в този умрял парк няма природа. Две три умрели дървета, и...
- Я виж, кой бил тук!
- Мартине, ставай спящ красавецо!
- Оффф, Иване, винаги ли трябва да ме събуждаш точно на най-хубавото място в съня... О, има някой с теб. И това ако не е женският Карл Юнг...
- Мартине, май има нещо, което не знам.
- Ти ли я прати онзи ден, стар мръснико! Знам, че си способен на всичко само за да работя пак с теб, но това вече...
- Какво говориш, Мартине, вие... вие... виждали ли сте се?
- О, да, виждахме се и се чувахме дори. Много, много се чувахме.
- Мартине, чуй ме!
- Не, не искам да те слушам! Само ме объркваш.
- О, изглежда се бъркам в нещо, което е извън моят контрол... Мартине, 5 часа, Бакарди.
- Дадено. Само я махни оттук.
- Нямаш грижи. Хайде, Ели.


- И така, какво имаш против Елизабет?
- Виж, Иване, разбирам, че не си напълно съгласен с избора ми...
- Избора ти... Пфу!
- Не ме прекъсвай. Какво мислиш, че ще постигнеш като ми хвърляш това момиче? Мислиш, че ще преспим веднъж и на мен ще ми се отворят очите и ще почна да налитам на младите... Стига, познаваш ме по-добре от това.
- Какво? Ти за какъв ме мислиш? Не съм ти я пращал аз, ако вие сте се видели насаме когато и да е, аз нямам вина затова, както нямам вина и за това, което ти е говорила. А тя какво ти говори?
- Няма значение. Наистина ли не си я пращал.
- Честна скаутска.
- Ти не си бил скаут.
- Добре тогава, честна програмистка.
- Честна програмистка. Пфу! Трябва да помисля. До скоро, Иване.
- До скоро.


- Миличък, да минем през книжарницата.
- Еленче, защо да бием толкова път, като всичко го има онлайн?
- Хайде де, няма да се бавим много. А освен това обичам книжарниците, много добре знаеш.

- Я, виж, Ели, тук има един Мартин Добрев, като този за който ми разправяше.
- Стига бе! Сериозно? Извинете, колко струва тази стихосбирка?
- Безплатна е госпожо, авторът направи дарение.
- Миличък, имам малко работа до центъра, ще ме чакаш ли у нас?
- Да, разбира се. До скоро. И да не се бавиш...
- Няма.