Всичко се случва само

докосвам те нежно
с ръце те притискам
и нека
сърцата
туптят
расте в нас копнежа
тъй силно те искам
огньове
във мене
горят!

а после е лесно
телата си знаят
и всичко
се случва
самό
от стонове песен
отиваме в рая
на облак
блажена
любов!

Целунахме се нежно

целунахме се нежно
аз паднах неизбежно
в прегръдките надеждни

докоснахме се леко
почувствах нещо меко
и Думите изрекох

след този ден ний двама
вървим направо само
и в нас изгаря пламък

Убиваш ме нежно

Убиваш ме нежно с целувки
раняват ме твоите устни
отвръщам ти с груби милувки
такива са нашите чувства
не искам красиви преструвки
родени в душата ти пуста

Тихият есенен дъжд

Тихият есенен дъжд
нашепва ми приказки тъжни
в него девойка и мъж
вървят до когато се стъмни

тихият есенен дъжд
докосва сърцето ми нежно
пада на шир и на длъж
и сякаш вали безконечно

Кажи ми мила моя

кажи ми мила моя
нима е грешно
да те хвана за ръка
да те прегърна
да те целуна нежно
просто ей така

кажи ми мила моя
защо се чувствам лош
щом трябва да те моля
за прекрасния разкош
на твойта бяла плът
млада и красива

кажи ми мила моя
нима не трепва плам
мъничък макар когато
те докосна по ръката
макар и вяло знам

кажи ми мила моя
на слънцето във зноя
и на вечерта в покоя
дали ще бъдеш моя

Пътувам... почти съм там...

Пътувам... почти съм там...
Там, където тегли ме сърцето!
Чувствувам... като че знам...
Ти ме галиш нежно по лицето!
В тези мигове сякаш се топя
в ръцете ти.
Не съм момичето, което бях,
а цвете съм,
не е грешен никой грях,
и чезнат там
всяка плахост, всеки страх!

Лайки

Красиво момиче,
ти ходиш сред лайки,
на тези цветенца
ти сякаш си майка...
Докосваш ги нежно,
и те се усмихват;
в душата копнежна
те тихо поникват...

Когато

когато докосвам те нежно
и двама в морето безбрежно
се носим
когато целувам те леко
се чуват със тихия екот
въпроси
кажи обичаш ли я
защо си с нея още
тя единствена ли е
нима те буди нощем

на всичките въпроси
отговарям
да
тя за мен е
храна
и вода
в дни студени
подслон
топлина
тази жена
нейният лик
е за мене
дом
покой и
светлик

Мъничко момиче

Усмивка свети в две очи
на мило мъничко момиче;
очите пълни са с мечти,
които тихо устните изричат...

Една любов насища мислите
на крехко мъничко момиче,
любов лъчиста, свята, искрена,
която дава път, и цел, и Истина,
и прави я от другите различна –
като малка розичка разлистена...

Искра гори във тези две очи
и пълно е с живот лицето,
разпуснати са нейните коси,
разтворено широко е сърцето...

Колко болка ли животът е донесъл,
колко труден пътят и невесел
бил е... колко пъти наскърбил е
туй сърце тъй доверчиво, нежно,
туй лице открито, белоснежно;
как успя таз вещица съдбата
да заличи искрата във душата?

Къде изчезнаха мечтите?
Защо прибрани са косите
и лъчите угасени във очите?
И онази страст къде изчезна;
любовта как тъй залезна
в бездна тъмна и беззвездна?
Как потъна в мрак лицето
и затвори се сърцето?

И нима забрави чувството,
което носеше изкуството...
И цветята, подарени лично
от дребно, миличко момиче?

Нима останаха във снимката
мечтите, радостта, усмивките...


Питам с болка тез очи,
но мълчи, мълчи, мълчи
мъничкото весело момиче
и ноти срича, срича, срича...