Където и да ида

По Дебелянов

където и да ида
все тази нощ във мене
и нищичко не вѝда
от черното затмнение

когото и да мόла
не мой да ми помогне
и тъжен съм и болен
и Смърт ме тъмна погна

единствен зине гроба
за мен е той отворен
далеч от всяка злоба
далеч от всички хора

Мракът

мракът обгръща града
като черен воал на вдовица
свети там ярка звезда
- тънка бяла карфица -

мракът и мене мори
впива ноктите свои на птица
пàри плътта и гори
- с кръв е от дяволица -

силният зов на нощта
кара всичко на лудост дивашка
демони плюва пръстта
- и кошмари зли ражда -

Кралице на Черната Нощ

Кралице на Черната Нощ
Сестрице на Светлия Ден
Изгрява Днес Твоят Разкош
Светът Е на Теб Отреден

Богиньо на Вечната Страст
Робиньо на Поривът Низш
Попаднал под Твоята Власт
Те Чакам да ме Покориш!

Когато ти свирна

когато ти свирна
дотичваш при мене
любов ювелирна
живота променя

нощта щом загърне
града с наметало
и аз те прегърна
със дух не и с тяло

ти почваш да пишеш
любовни куплети
и думите нижеш
дошли от сърцето

но ти не обичаш
ни тях нито мене
и не в нас се вричаш
а в свойто спасение

Не можеш да се спреш, нали?

не можеш да се спреш нали
пръстите сърбят
вътре те боли
не можеш да се спреш нали
пука ти или
нека се множат

в ума ти вечен ад!


а няма ли за теб покой
няма ден и нощ
няма и отбой
а няма ли за теб покой
просто са безброй
кой добър кой лош

душата режеш с нож!

Виждам очите ти

виждам очите ти
всеки ден и цяла нощ
дните наситени
с чувствения ти разкош
сто въпросителни
режат като остър нож

виждам очите ти
всеки ден и цяла нощ
тъй възхитителни
крият те голяма мощ!

Ето ти си тръгваш...

Ето ти си тръгваш
а толкоз премълчах
толкова не казах
пуст и празен
ходя по тротоара
а болка стара
реже като нож
душата
тази нощ
не мигнах нито миг
пустотата
в мене взе превес
защо мълчах
защо не казах
не зная
себе си
или пък теб предпазвах
от Истината
а каква е тя
какво си ти за мен
пристан в бурен ден
музика във тъжен час
Но няма бъдеще за нас!
И ето ти си тръгваш
и сърцето ми с това изтръгваш...

Дълго в нощта

Дълго в нощта,
в черна тъга
аз престоях
и шепнех слова,
и чаках смъртта
в душата със страх.

После деня,
с светла дъга
най-после видях
и в мойта душа
се роди радостта –
че Нея познах.

И очите ми се свиха
от тази ярка светлина
на усмивката ù лиха,
една на цялата земя.

И сърцето измори се,
от толкоз много лекота.
“Събуди се, събуди се!”
шепнеше до мене Тя.

И удавих се в морето,
ненаучил се да плувам
във чертите на лицето
на което днес робувам.